Карл Май
Пирамидата на бог Слънце (8)

Осма глава
Двоен дуел

Стернау предприе една утринна разходка навън по пасищата, улови си кон и препусна в галоп по саваната. Сетне се върна. Освободи коня и закрачи пеша към хасиендата. При портата се срещна с лейтенант Пардеро.

— А-а, сеньор Стернау! — подхвана офицерът не много учтиво. — Вас търсех.

— За какво? — запита Стернау кратко.

— Трябва да говоря с вас!

— Трябва? — имитира го немецът. — Значи ли, че съм принуден да ви изслушам?

— Разбира се — гласеше подигравателният отговор.

— Тъй да е, един културен човек не би отказал да изслуша някой, допускайки, че възприетата вежливост няма да бъде накърнена. Но пред вратата няма да разговарям с вас. Елате, ако обичате, в моята стая!

Лейтенантът се изчерви и отстъпи крачка назад.

— Говорите високомерно. За толкова ли важен се считате?

— Pshaw! Все пак ще признаете, че положението ни в гражданско, духовно и морално отношение не е равностойно. Въпреки това съм готов да ви изслушам.

Той се обърна да си върви, ала лейтенантът го хвана припряно за ръката и запита заплашително:

— Да не смятате, че морално стоя под вас?

— Аз никога не изричам предположения, казвам само онова, в чиято истинност съм убеден. Махнете ръката си от моята, не са ми по вкуса подобни допири.

Стернау отръска ръката на мексиканеца и тръгна. Тонът и погледът на немеца стреснаха лейтенанта. Той отстъпи, но го проследи с пламтящи очи и процеди:

— Самохвалко, ще има да се каеш! Тия немци са като мулета — носят търпеливо и без чувство за чест и най-големите товари. Но щукне ли им нещо в главата, стават опърничави и нагли. Тогава единствено тоягата може да ги укроти. Нека видим все пак дали Стернау ще остане толкова надменен, когато разбере за какво става дума!

Той изчака известно време и се отправи после към жилището на Стернау. Онзи подозираше темата на разговора и прие влезлия със студен поклон.

— Виждате, сеньор, че идвам — поде мексиканецът иронично.

Стернау кимна мълчаливо.

— Ето защо се надявам, че сега ще бъда изслушан!

— Много вероятно, стига да се държите пристойно — отговори немецът.

Лейтенантът кипна.

— Сеньор, виждал ли сте ме някога непристоен?

— Да си дойдем на работата, сеньор Пардеро! — отвърна Стернау хладно.

— Добре, добре, засега можем да изоставим тая тема. Но аз не съм свикнал да разговарям прав.

Мексиканецът погледна към един от наличните столове. Стернау даде вид, че не е забелязал погледа и отвърна насмешливо:

— Тук не става въпрос за разговор, а за изслушване. Приетият излага молбата си правостоящ. Не ви ли отърва, ще считам настоящата среща за приключена.

Лицето на Пардеро пламна от гняв, очите му загоряха, а гласът трепереше, когато отвърна:

— Сеньор, при това положение повече не съм в състояние да ви считам за кабалеро!

— Вашето мнение ми е безразлично — усмихна се Стернау. — Но нека си дойдем на въпроса, моля! Нямам намерение да губя времето си в празни брътвежи.

Пардеро поиска да избухне. Но като видя, че Стернау посегна към шапката си, за да излезе, се овладя и заговори с възможно най-голяма невъзмутимост:

— Идвам по заръка на моя началник капитан Вердоха.

Тъй като Стернау не показа, че ще отговори на това въведение, мексиканецът изтърси:

— Признавате ли, че сте го оскърбил?

Стернау вдигна рамене.

— Аз само повалих този човек. Според вашите възгледи това може би е оскърбление.

— Да — викна лейтенантът, — разбира се, че е. Капитанът изисква удовлетворение!

— Аха-а! — проточи Стернау с добре изиграно удивление. — Удовлетворение? И го изисква чрез вас? Запознат ли сте с правилата на дуела, сеньор Пардеро?

— Нима се съмнявате?

— Да. Съмнявам се във вашите познания по законите на дуела, понеже се наемате да станете секундант по работа, която ни най-малко не би ви покрила с чест. Знаете ли повода за удара, който получи от мен капитан Вердоха?

— Много добре — просъска запитаният с треперещ от ярост глас.

— Е, тогава ви презирам! Ударих капитана, защото беше оскърбил една порядъчна дама, която при това е дъщеря на неговия домакин. Онзи, който се нагърбва да посредничи при подобен случай, в моите очи е нравствена нула.

Тогава мексиканецът сграбчи сабята си, изтегли острието наполовина и ревна:

— Какво казахте? Как се осмелявате? Аз ще…

— Няма да сторите нищо! — рече спокойно Стернау. В очите му блесна светкавица, която би могла да стресне и по-храбър мъж от лейтенанта. Той продължи: — Снемете ръка от сабята, иначе ще я строша пред очите ви! Всъщност не ме учудва, че сте се заел с мисията на капитана, защото сте същият такъв голям мерзавец като него. Вие сте…

— Спри! — кресна лейтенантът вече преливащ от ярост. — Кажеш ли още една подобна дума и ще те пронижа! Ще измолиш ли прошка заради мерзавеца?

Пардеро измъкна напълно сабята и замахна за удар. Но в същия миг островърхото оръжие се намери в ръката на немеца. Пардеро така и не разбра как му бе отнето. Стернау преви острието и захвърли парчетата пред краката на лейтенанта.

— Ето да си белите ябълки! — каза му ухилен. — Вие сте оскърбил сеньорита Каря по същия начин, както вашият капитан, оскърби сеньорита Ема. Единият мерзавец е сравним по величина с другия. Ако не напуснете незабавно стаята ми, ще ви изхвърля през прозореца.

Стернау протегна заплашително ръка към противника. Оня се плъзна чевръсто изпод нея и скочи към вратата. Там се обърна още веднъж и извика с протегнат към немеца пестник:

— Ще се разкайваш за това, и то много скоро! Ще трябва да се биеш и с двама ни и все единият ще те очисти, стига дяволът да не се е вселил в тебе!

Пардеро бързо се измъкна. Стернау запали спокойно цигара и с равнодушие зачака развоя на събитията. Търпението му не бе подложено на дълго изпитание, тъй като след четвърт час на вратата се почука и на неговото „Влез!“, пристъпи другият лейтенант, поклони се вежливо и каза с учтив тон:

— Извинете ме за безпокойството, сеньор Стернау! Бихте ли ми посветил най-много пет минутки?

— С удоволствие, сеньор. Седнете, моля, и се обслужете с цигара!

Офицерът бе изненадан от любезното отношение. Лейтенантът му бе разказал за поведението на Стернау, ала вместо да го завари сега кипящ от ярост, бе посрещнат с изискана учтивост. Онова, което един европейски офицер не би извършил като секундант, лейтенантът стори: взе една цигара и я запали от Стернау. Когато двамата се настаниха един срещу друг, лейтенантът започна:

— Искрено признавам, не идвам с удоволствие при вас, сеньор, понеже работата, която ме води, е враждебна.

— Говорете, без да се смущавате, сеньор, Вече съм достатъчно подготвен за това, което ми носите.

— Добре, идвам по поръка на сеньорите Вердоха и Пардеро, които смятат, че са оскърбени от вас.

Стернау кимна с разбиране.

— Вие употребихте правилния израз. Сеньорите смятат, че са оскърбени от мен, но напротив — те самите оскърбиха две беззащитни дами, но после намериха в мое лице отмъстител. И сега вие, сеньор, ми носите покана за дуел?

— Да, сеньор Стернау.

— И с кого ще се бия?

— С двамата.

— Хм! Съжалявам за вас, защото сте пратеник на мъже, които не мога да уважавам. Всъщност не би трябвало да приемам поканата, тъй като човек се бие само с хора на честта. Но не ми се иска да ви засягам, та вие разговаряхте толкова учтиво с мен. Отчитам също така, че се намирам понастоящем в страна, в която схващането за чест може би още не е постигнало необходимото избистряне. Ето защо ще потвърдя поканата. Изразиха ли вече двамата сеньори някакви желания?

— Да, да, така е! Капитанът желае да се бие със сабя, а лейтенантът с пистолет.

— Вярвам го! — усмихна се ведро Стернау. — Аз строших сабята на лейтенанта. Известно му е следователно, че умея да боравя с това оръжие и е избрал пистолети. Склонен съм да изпълня исканията на двамата сеньори, но само при две условия.

— Нека ги чуя, сеньор.

— Ще се бия с капитана, докато някоя рана принуди единия от двама ни да пусне сабята.

— Това вероятно ще бъде потвърдено.

— А с лейтенанта ще стреляме от късо разстояние с две заредени цеви. Дистанцията е три крачки, като всеки има два куршума.

— Боже мой, сеньор, по тоя начин отивате на сигурна смърт! — обърна внимание офицерът. — Изплъзнете ли се от капитана, от лейтенант Пардеро няма измъкване. Той е най-добрият стрелец с пистолет, който познавам.

— Може да има и по-добър от него — засмя се Стернау. — Не се безпокойте, аз не се страхувам от лейтенант Пардеро! Останалото уговорете със сеньор Мариано, който ще има любезността да бъде мой секундант.

— А свидетели, безпристрастни?

— Нямаме нужда!

— Лекар?

— Също не. Впрочем аз самият съм лекар.

Офицерът тръгна. Когато се отдалечи, Стернау потърси Мариано, за да го въведе в нещата. Младият мъж изрази готовност да секундира и отиде да намери секунданта на двамата противници. Не мина много време и той се върна с известието, че условията на Стернау са приети. Като поканен на дуел, последният имаше правото да занесе собствените си револвери и тъй като бе сигурен в тях, се чувстваше уверен в успеха.

От този миг той не се отдели от прозореца на стаята си. Знаеше какво ще се случи и държеше изхода на хасиендата под око. Когато слънцето достигна връхната си точка, капитанът се метна на коня и се отдалечи. Стернау подозираше, че възнамерява да пъхне писмо под камъка и нареди да изведат и неговия кон. Едва бе изчезнал капитанът на северния хоризонт, Стернау препусна на юг. И двамата имаха за цел да заблудят останалите, понеже мястото, където се намираше камъкът, бе разположено на запад.

В момента, от който вече не можеше да бъде видян, Стернау се насочи на запад и пришпори коня към най-голямата бързина, на която бе способен. Искаше му се да стигне там преди капитана. И понеже не се изключваше вероятността неговият съучастник да е наблизо, се изискваше най-голяма предпазливост. Колкото повече наближаваше, толкова по-внимателен ставаше Стернау. Той отбягваше всички открити терени и грижливо се прикриваше. Накрая слезе от коня, поведе го в един шубрак и там го върза. Сетне продължи пътя си пеша. Когато се озова в близост до камъка, легна на земята и запълзя тихо и предпазливо. Най-после го забеляза и описа широк кръг около него. Убеди се, че няма подслушвач и си потърси скривалище.

На разстояние не повече от десет крачки от скалния блок се извисяваше висок кедър, чийто увиснали клони не бе трудно да се достигнат. Стернау се метна горе и успя да се прикрие така добре, че бе невъзможно да бъде видян. Едва го бе сторил и прозвуча конски тропот. Звукът замря нейде пред дърветата. Ездачът скочи от седлото и закрачи стремително към камъка. Приповдигна го и пъхна един сгънат лист. После върна камъка в първоначалното положение, отиде при коня си и препусна. В следния миг Стернау се спусна от дървото, измъкна бележката, разгърна я и прочете:

„Днес точно в полунощ при ладрийос. Но непременно. Наложително е. Утре сме в целта.“

Подпис липсваше. Стернау сгъна акуратно бележката както си беше и я пъхна под камъка. Сетне заличи следите си и се върна при коня, за да го възседне и препусне в галоп към хасиендата. Когато стигна там капитанът още не се бе върнал. Вердоха се прибра едва след доста време, без и понятие да си има, че тайната му вече е разкрита. Много бе вероятно дори да не е разбрал, че Стернау е напускал хасиендата.

Значи срещата на бандитите щеше да се състои при ладрийос. Ладрийос е испанска дума и означава тухли. Древните жители на Централна Америка са строяли своите пирамиди и градове най-вече от печени на слънце тухли, наричани от тях адобе, ала от испанците — ладрийос. И днес човек все още се натъква на руините на такива градове от адобе и се диви на изкуството, с което ония народи са умеели да строят. Тук-таме из девствените гори сред саваните или скалистите пущинаци се среща някоя самотна, полу- или изцяло разрушена зидария, която се състои от ладрийос и служи като свидетел, че по-рано тези диви пущинаци са били застроени и обитавани.

В близост до хасиендата също имаше едни такива руини. Те се намираха най-много на половин час път от къщата, посред скалист лабиринт, така буйно обрасли от тръни и увивни растения, че бяха непроходими. Но малко пред срутената фронтална стена на някогашната постройка имаше едно дълбоко хлътване, чиято кръгла форма навяваше мисълта, че тук е била засипана някаква шахта. Дупката беше достъпна, а периферията й бе обградена от гъсти храсталаци. Стернау смяташе, че срещата ще се състои тук. Той не каза никому нито дума за това, което бе узнал и прекара целия следобед край болния. Гърмящата стрела сърдечно се зарадва на срещата със своя брат и тъй пълно бе възстановил спомените си, че можа да разкаже приключението от Пещерата на кралското съкровище. Ема донесе скъпоценностите и Стернау се удиви на великолепното богатство, превърнало бедния някога ловец в милионер.

Ема беше щастлива като гледаше любимия си толкова здрав. Посочвайки кормчията Унгер, тя каза на болния:

— Всъщност ти изобщо не се нуждаеш от това богатство, тъй като хасиендата Дел Ерина ще принадлежи на нас. Не би ли го поделил с твоя брат?

Болният кимна усмихнато и отвърна:

— Братко, моето притежание е и твое. Не спомена ли, че имаш син?

— Да. У дома имам съпруга и дете — отговори кормчията. Той започна да разказва за близките си, живо подпомаган в описанието от Стернау. Болният слушаше изпълнен с внимание и накрая каза:

— Момчето е щедро надарено и трябва да получи подобаващо образование. В лицето на Главния лесничей имаш могъщ доброжелател, но това все пак си е зависимост. Необходимите средства ще получиш от мен. Та нали съм ти брат, чичо на твоя хлапак.

Честният кормчия отклони намерението, ала срещна от присъстващите задружен отпор. Педро Арбелец изрази същите възгледи като останалите. И къде на шега, къде сериозно бе решено половината от частта, която Гърмящата стрела бе получил от Кралското съкровище, да принадлежи на малкия Курт Унгер от Райнсвалден.

Привечер болният отново се почувства уморен и заспа. Ема остана при него, а другите отидоха да вечерят. Офицерите отсъстваха. След неотдавнашния инцидент те счетоха за уместно да се уединят и хранят по стаите си.

След вечеря Стернау заяви, че му се налага да поработи несмущавано в жилището си. Не искаше да се забележи отсъствието му. Като изчака подходящия миг, той взе оръжията си, напъха по джобовете кърпи и ремъци и се промъкна в една от необитаемите стаи, които гледаха към задния двор. В своята беше оставил да гори свещ, та да се мисли, че си е вътре. После заключи вратата отвътре и взе ключа със себе си. Отвори прозореца, скочи навън и отново го придърпа. Сега се прокрадна през двора и се метна през оградата. Така се добра благополучно до полето, без някой да го е забелязал, заобиколи хасиендата и пое към ладрийос.

Вярно, че бе тъмно, ала неговите обучени очи тъй добре различаваха местността, че не се опасяваше да обърка посоката. По време на своите скитания из пущинаците бе свикнал да върви с недоловими стъпки. Така и днес щеше да бъде забелязан само от един, върху който чисто и просто щеше да връхлети. Когато сметна, че е наближил ладрийос, удвои предпазливостта и накрая започна да се придвижва само с пълзене. Внезапно спря и пое дълбоко въздух.

„Какво е това“ — помисли си той. — „Мирише на изгоряло, примесено с ухание на печено месо. Струва ми се, че бандита е или много глупав, или пък прекалено дързък, та е запалил огън. На равно не може да е, защото ще го забележат. А понеже миризмата на печено не се разнася надалеч, значи е някъде наблизо. Да видим все пак!“

Стернау запълзя към миризмата и скоро достигна описаната по-горе хлътнатина. Тя имаше не повече от седем метра в диаметър и три в дълбочина. По периферията й растяха храсти, сред които се притаи. Сега видя човека, който седеше долу край малък огън и печеше диво зайче. Полунощ съвсем не бе далеч и Стернау се нагласи възможно най-удобно в скривалището си. Мъжът започна да яде заека с такъв апетит, че скоро не остана почти нищо. Край него лежеше една двуцевка, а в пояса му бе затъкнат нож. Беше здрав и крепко сложен, ала Стернау констатира, че не би му било трудно да надвие човека, без да вдига голям шум.

Така чакаше, докато му се стори, че долавя тихи стъпки. Беше достатъчно умен да се скрие от противоположната на хасиендата страна, поради което не се опасяваше, че ще бъде забелязан от приближаващия се. Стъпките станаха по-отчетливи. Мексиканецът също се ослуша и се надигна. Храсталаците на отсрещната страна се разтвориха и се появи фигурата на ротмистъра, осветена от слабите отблясъци на огъня.

— А бе, ти луд ли си? — сгълча го Вердоха.

— Защо? — обади се мексиканецът.

— Че си запалил огън!

— О, няма кой да го види. Бях гладен и си направих печено.

— Дяволът да отнесе печеното ти! Ами че тая миризма се долавя от сто крачки!

— Да, ама на сто крачки ще дойде само оня, който има работа насам. Тук сме на безопасно място. Слез, сеньор!

Капитанът се спусна, но не седна при човека.

— Не бива да отсъствам задълго — рече той, — затова нека свършим набързо. Къде са хората ти?

— В гората зад планината.

— Знаят ли къде си?

— Не.

— Хм, това ми допада. Желанието ми е да има колкото може по-малко доверени хора. Има ли как да се отървеш от тях?

— Навярно. Но ще съумея ли сам да се справя с онова, което ще поискаш от мен?

— Надявам се. Сумата, която бих дал на всички ви, ще се падне само на теб. А поне това, което сега искам, можеш да извършиш и сам.

— Какво е то?

— Хм, виждам, че имаш пушка с две цеви. Сигурен стрелец ли си?

— Никога не пропускам.

— Ще трябва да дадеш два хубави изстрела за мен.

— А-а, досещам се! И кого трябва да улуча?

— Стернау и испанеца.

— Хубаво, ще получат куршумите, но кога и къде?

— Знаеш ли старата кариера за варовик зад планината?

— Много добре, веднъж се бях заскитал нататък.

— Утре заран в пет часа имам там дуел.

— Caramba! Нима искаш да те пречукат?

— Без твоята помощ е много възможно. Аз и лейтенант Пардеро призовахме немеца на дуел, а Мариано пък му е секундант. Следователно Стернау го очакват две схватки, ала тоя немец има хиляда дявола в тялото си и човек е длъжен да внимава с него. Той трябва да бъде обезвреден още преди дуела и това ще сториш ти.

— На драго сърце, сеньор. И за Мариано ли се налага да опита оловото ми?

— Да.

— На твоите услуги. Стернау простреля моите другари, ето защо пъкълът ще го получи! Как да подхвана нещата?

— Преди пет часа се скрий нейде наблизо. Там има достатъчно дървета и храсти.

— Правилно, схващам! Вие няма да бързате много. Така немецът и испанецът ще минат преди вас и когато пристигнете вие с лейтенанта, ония двамата ще се търкалят с раздробени черепи.

— Не, не така. Аз трябва да присъствам, искам да видя как умират негодниците. Тая работа трябва да стане като сценично представление. Аз извиках Стернау на дуел със саби. Следователно съм първи и когато застане срещу мен, тегли му куршума. Веднага след това вторият ти изстрел да очисти испанеца.

— Не е лош тоя план. А възнаграждението, сеньор?

— Ще го получиш утре. Тук, отново към полунощ.

— Добре, доволен съм.

— Кога беше при камъка?

— Едва привечер.

— Мястото е сигурно и можем да го използваме и занапред без да се опасяваме от разкритие. Сега знаеш всичко. Да се надявам, че мога да разчитам на теб. Лека нощ!

— Лека нощ, сеньор! Бъди уверен, че куршумите ми ще улучат.

Ротмистърът тръгна. Мексиканецът загриза заешките си кокали, пооглозга ги още малко, сетне нарами пушката и се закатери нагоре. Стернау се измъкна с безшумна бързина от скривалището си и запълзя тихо натам, където се очакваше човекът да излезе от кръга на храсталака. Без ни най-малка представа за надвисналата опасност, мексиканецът разбута настрани вейките. Но едва се бяха сключили зад него, Стернау изникна отпреде му и го пипна за гърлото. Безделникът не успя да издаде и звук. Сякаш преса бе стиснала гърлото му и той загуби въздух и съзнание. Спазматично размахващите се ръце и крака замряха, човекът се свлече на земята. Няколко мига по-късно бе със запушена уста и така здраво свързан, че образува неподвижен вързоп.

Стернау го улови, метна и него, и пушката му на рамо и тръгна обратно за хасиендата. Тук всичко изглеждаше потънало в най-дълбока тишина, ала Стернау нямаше вяра на капитана. Та нали се бе върнал едва преди малко и като нищо би могъл да се намира все още извън къщата. Ето каква бе причината да изчака още един час, преди да се приближи до задната част на оградата с пленника си. Там първо прехвърли живия пакет отвъд, сетне сам скочи след него. Със същата предпазливост го вмъкна през прозореца, покачи се и той и затвори зад себе си. Първата му работа бе да надникне внимателно в коридора и като установи, че всички спят, отнесе мексиканеца в жилището си и заключи. Свещта още гореше, явно никой не се бе мяркал насам. Докато отмотаваше пленника от увитите кърпи, забеляза, че онзи се е вторачил ужасено в него.

— Я гледай ти, хубостникът май ме разпозна — рече Стернау полугласно. — Е, да, капитанът подметна, че дяволът се бил вселил в мен и сигурно е тъй, как иначе би ми паднал в ръчичките. Тук ще спиш къде-къде по-удобно от вън. Но нека преди туй освободя джобовете от съдържанието им. Онзи, който има непредпазливостта да пече заек близо до неприятелите си, навярно ще е и толкова глупав да пази бележката, която е намерил под един известен камък.

Стернау пребърка джобовете на мъжа и действително откри в единия сгънатата бележка. Пъхна си я обратно пак там и каза:

— Ще я задържи до сутринта, по-рано няма да ми е необходима. А сега се приспи с въпроса дали да лъжеш на разпита или да направиш пълни самопризнания.

Омота го още по-акуратно с върви, върза го освен това и за двата крака на леглото си, след което се изтегна да подремне няколко часа. В уреченото време бе събуден от Мариано, който почука на вратата. Той го помоли да изчака долу и се надигна. Не си даде труда да направи писмено или устно завещание. Увери се в сигурността на пленника, заключи вратата и заслиза по стълбите с револверите спокойно, сякаш отиваше на закуска. Мариано чакаше долу. Те се отправиха към конюшнята, оседлаха си коне и поеха в тръс. Мариано хвърли един поглед към прозореца на Вердоха и забеляза, че онзи стои там.

— Капитанът ни зяпа отгоре — подметна той. Без да поглежда нагоре, Стернау запита:

— Отгатваш ли какво мисли в момента?

От известно време двамата приятели бяха на „ти“.

— Да — отвърна Мариано. — Мисли, че няма да им се изплъзнеш. Защото не те ли повали единият, другият ще успее. Лейтенантът трябва да е отличен стрелец. Вчера се отнесоха доста повърхностно и безгрижно към нещата, от което съдя, че в тях няма и следа от страх.

— И аз съм убеден, че не се страхуват, ама по съвсем друга причина. Определено смятат, че изобщо няма да се стигне до дуел.

— О-хо! Как тъй?

— Защото ние с теб двамата още преди това ще сме мъртви.

— Не те разбирам!

— Веднага ще ти стане ясно. Слушай!

Стернау разказа на приятеля си за метода и начина, по който бе наблюдавал капитана и разкрил машинациите му. Мариано бе ужасен от чутото.

— Значи сега убиецът е в стаята ти? — попита угрижено. — Ами ако офейка?

— Вързал съм го здраво, пък и устата му е така запушена, че дъх едва си поема. Няма как да извика. А дори да успее да издаде стон и някой го чуе, пак няма да го освободят, защото при всички случаи ще си помислят, че не току-тъй съм вързал човек в стаята си.

— Какво ще стане със спътниците му?

— Непосредствено след дуела ще отидем да ги приберем с помощта на няколко вакуероси, които ще подберем от пасищата.

Малко след пристигането им при варовиковата кариера, се появиха тримата офицери. Двете страни се поздравиха с хладна учтивост. Стернау и Мариано с вътрешно задоволство забелязаха как капитанът плъзга изпитателен поглед наоколо. Той опитваше да прониже царящия между дървесата и храсталаците сумрак и да открие стаения съюзник, ала не му се удаде.

Двамата секунданти се събраха да уточнят последно нещата. Секундантът на противниковата партия беше донесъл сабя за Стернау, тъй като той не притежаваше такова оръжие. Направи най-напред и общоприетия опит за помирение, което капитанът отхвърли с горда физиономия и жест.

— Нито дума повече! — отсече той. — Моят противник постави условие, че удовлетворение ще се постигне едва тогава, когато единият от двама ни бъде принуден от получената рана да изпусне сабята. Аз приех условието и нямам желание да отстъпвам.

— А вие, сеньор Стернау? — запита секундантът.

— Аз също държа твърдо на условието — заяви ледено немецът, — толкова повече, че произлезе от мен.

Когато Стернау получи сабята и двамата противници застанаха един срещу друг, той се обърна към секунданта:

— Позволявате ли преди това още една дума?

— Говорете!

— Навярно мъжът, срещу когото сега стоя, очаква с голяма увереност да се разнесат насам два изстрела — там нейде от височината или измежду дърветата. Единият изстрел трябва да е предназначен за мен, а другият за моя секундант. Възнаграждението си за двойно убийство от засада наемният убиец щеше да получи довечера към полунощ при ладрийос.

Офицерът отстъпи крачка назад и викна гневно:

— Сеньор, това е недостойно, това е смъртна обида!

— Но си е чистата истина — отговори Стернау хладно. — Погледнете вашите другари, тоя капитан и кабалеро! Не виждате ли, че е пребледнял от ужас като мъртвец? Не виждате ли как трепери острието в ръката му? Не виждате ли разтреперените му устни? Нима това е гледка на невинен?

Секундантът огледа командира си и сам пребледнявайки, възкликна:

— O, Dios, вярно, вие треперите, капитане!

— Той лъже! — пробъбра Вердоха.

— И чувате ли как дори гласът му трепери? — запита Стернау. — Това е страхът. Хайде, да започваме комедията!

Ротмистърът се съвзе.

— Да, нека почваме! — викна и тутакси нападна своя противник.

— Стой! — повели Стернау, като изби с могъщо движение сабята от ръцете на Вердоха. — Секундантите още не са застанали от левите ни страни и знак не е даден. Съблюдавайте правилата, иначе ще захвърля сабята и ще посегна към първата по-здрава тояга!

Сабята бе отново донесена и противниците се нагласиха. Сигналът бе даден и двубоят започна. Капитанът се нахвърли с дива неустрашимост към Стернау. Онзи обаче стоеше горд и спокоен, посрещайки със завидна лекота всяко нападение, докато очите му ненадейно блеснаха. Мощен удар отби ръката на противника встрани. Острието се извърна мигновено, върхът се вмъкна в ефеса… вик на капитана и сабята му падна на земята.

— Ох, нещастникът аз, ръката ми! — изрева той. Сабята лежеше на земята. В ефеса на оръжието се виждаха два отрязани пръста, други два се търкаляха наблизо, а раненият зарови кървящия чукан в пазвата си.

Стернау се обърна невъзмутимо към секунданта:

— Този мъж вече никога няма да докосне с десницата си дама, която не му е позволила подобно отношение.

Тогава капитанът вдигна обезобразената си, окървавена ръка и викна:

— Ти си сатана, но аз все пак ще ти превия врата!

Секундантът пристъпи към Вердоха, лейтенант Пардеро също. Те го ободриха и се постараха да спрат кръвоизлива с временна превръзка. Докато това ставаше, той бълваше невъздържани, полугласни закани срещу Стернау. Последният не го беше еня за това.

Ротмистърът бе превързан. Той прошепна на Пардеро:

— Застреляте ли това куче, опрощавам целия ви дълг на карти!

Пардеро едва кимна, това беше машинално, бездушно кимване. Изглеждаше толкова блед, както капитанът преди малко, а очите му се приковаха, изпълнени със страх, на секундантите, които фиксираха дистанцията.

Двата двуцевни пистолета бяха грижливо прегледани и заредени, сетне противниците направиха избора си от шапката на Мариано. Пристъпиха един към друг, едва три крачки ги деляха. Лейтенантът и Мариано застанаха отстрани.

Лейтенантът вдигна ръка и започна да брои:

— Едно!

Десниците на неприятелите вдигнаха револвери, насочвайки цевта право към гърдите на отсрещния.

— Две!

Ръката на Пардеро трепереше. Той стисна здраво зъби, превъзмогна слабостта и впери очи в мястото, където туптеше сърцето на Стернау. Точно там трябваше да проникне куршумът. От три крачки разстояние изобщо не би могъл да пропусне. Това убеждение му възвърна самоувереността. Двете отверстия на оръжието му се бяха приковали неумолимо към сърцето на противника. А Стернау стоеше гордо пред него, по устните му играеше усмивка на превъзходство.

— Три!

Ето и смъртоносната дума. Стернау не бе отмествал твърдия си поглед от очите на Пардеро. Въпреки това при последната команда револверът му се отмести с бързината на мисълта от гърдите му. Двата изстрела се разнесоха. Ръката на Пардеро бе отхвърлена заедно с пистолета. Вторият изстрел на Стернау блесна и само миг по-късно и този на противника, ала Пардеро нададе крясък и изтърва пистолета. По същото време простена и капитанът там край храстите.

— Ръката ми! — извика лейтенант Пардеро.

— Ударен съм! — изрева Вердоха.

— Невъзможно! — обади се секундантът и побърза към него.

— Така е — намеси се Стернау спокойно. — Сеньор Пардеро не бе с уверена ръка. Първият ми изстрел попадна на неговата цев, отхвърли я назад и куршумът й отиде встрани. Вторият ми куршум раздроби десницата му, а неговият се отплесна и както виждам, е улучил вече ранената ръка на моя пръв противник. Онзи, който иска да си постреля, първо трябва да се е научил, а който има смелостта да оскърбява дами, трябва да има и кураж да си носи последствията. Аз имам навика да наказвам десниците на такива хора. Приятен ден, сеньори!

Стернау пъхна двата изстреляни револвера в пояса, закрачи към коня си и препусна. Мариано го последва. Тримата офицери останаха. Пардеро стоеше с раздробена ръка, а Вердоха се остави да му бъде срязан ръкава и превързана огнестрелната рана. Клетвите и проклятията им се носеха след отдалечилите се ездачи.

Последните яздеха бързо към ладрийос, за да проследят оттам дирите на пленения от Стернау предводител до лагера на бандитите. От пасищата подбраха със себе си известен брой вакуероси. Все още ясно различимите следи водеха до обрасла с гора планинска клисура. Удаде им се да изненадат поста и заловят без проливане на кръв още сънените бандити. Вързаха ги на конете им и препуснаха в галоп към хасиендата. Петимата пленници бяха така здраво вързани за животните, че едва можеха да мръднат. Пътьом Стернау сне кърпите от устата им.

— Да не сте изговорили и дума! — заповяда. — В противен случай ще ви тегля куршума в главата. Ще освободя дори ръцете ви, но при условие да се движите неотклонно пред нас. Отиваме в хасиендата Дел Ерина.

Стернау развърза и вървите на ръцете им, та сега можеха да поемат и поводите. Единствено едно въже свързваше краката им под корема на коня. Това не бе само проява на милост, а и предохранителна мярка от страна на Стернау. Вакуеросите бяха отпратени при стадата. Той не искаше лагеруващите край хасиендата улани да разберат, че води пленници, което за капитана бе твърде рано да узнае. Ето причината да предостави свободно юздите на петимата мъже, което им придаваше вид на самостоятелни придружители и лесно биха могли да минат за хора от хасиендата. Препускаха в галоп към нея. Портата, както обикновено напоследък, зееше отворена и те влязоха в двора без да привлекат вниманието на войниците. Арбелец бе застанал на главния вход удивен, че вижда приятелите си да пристигат с толкова спътници и един свободен кон.

— А-а, ето ви и вас. Ние ви търсихме. Гости ли ми водите, сеньори?

— Не точно гости, сеньор — рече Стернау. — Те са пленници.

Хасиендерото направи учудена физиономия.

— Пленници? — попита. — Как тъй? Боже мой, какво ви сполетя пак?

— Ще узнаете. А сега отворете, моля, някое избено помещение, където да приютим тези хора, чието присъствие офицерите на уланите на първо време още не бива да научават.

Ръцете на мъжете бяха отново вързани, след което ги освободиха от конете и натикаха в едно помещение в зимника без прозорец и чиято врата се заключваше, така че бягството бе немислимо. Войниците не забелязаха нищо. Едва сега двамата приятели се отправиха към трапезарията на закуска. Там завариха кормчията Унгер, както Каря и Ема — напуснали за кратко своя оздравяващ, на които разказаха най-новото си приключение. Педро Арбелец до този момент все още не знаеше за оскърблението, нанесено на неговата дъщеря на покрива. Стресна се, като разбра. Когато разказът стигна до двубоите, Ема пребледня. Мариано осведоми за хода на събитието и Стернау напълно заслужено пожъна удивлението на слушателите. Но то бе примесено с опасението, че може уланите да поискат да отмъстят на хасиендата и обитателите й. Стернау направи опит да го опровергае.

— Та нали уланите са подчинени на Хуарес, който рано или късно ще стане президент — каза той. — А Хуарес е благоразположен към вас, сеньор Арбелец, доказа го като ви повери управлението на хасиендата Вандакуа. Това ще накара офицерите да се замислят. Впрочем срещу тях имаме едно доста опасно оръжие — пленниците, които сега ще разпитаме. Човекът, когото залових вчера вечер; сигурно си лежи заключен в стаята ми. Днес не съм имал възможност да го поогледам и ще отида да го доведа.

Стернау тръгна към жилището си и завари човека в същото положение, в което го бе оставил. Лицето му бе придобило синкав оттенък, а изпод затрудняващата свободното дишане кърпа се долавяха леки, хъркащи стонове. Стернау сне превръзката. Сетне го отвърза от леглото и освободи краката му от омотаните ремъци, като остави само ръцете му вързани.

— Стани! — нареди му. — Имам да говоря с теб.

Пленникът се надигна мъчително. За времето, в което бе лежал вързан, крайниците му бяха изтръпнали. Сега можеше да диша, естественият цвят на лицето отново се възвърна, а очите изгубиха втренчения си израз. Но погледът, който метна на Стернау, не показваше и следа от покорност.

— Как смееш да ми посягаш! — процеди той. — Аз съм свободен мексиканец.

— Я зарежи тия празни приказки — отвърна Стернау. — Като че ли не виждаш, че си престанал да бъдеш свободен мексиканец!

— Но не по моя вина. Искам си свободата и обезщетение!

— Какво искаш ми е напълно безразлично. А какво ще получиш, скоро ще се разбере. Само не очаквай да си играя с теб на театър! Сега тръгвай с мен!

Стернау улови човека и го изтика през вратата навън. Мексиканецът направи опит да си придаде горда стойка, ала без особен успех, тъй като кръвта все още не циркулираше нормално по артериите. Когато двамата влязоха в трапезарията и бандитът съгледа присъстващите, запита:

— Какво ще правя тук?

— Ще отговаряш на въпросите ми, нищо повече — поясни Стернау, като го блъсна напред. — Тук застани! И виж револвера! При най-малкото движение да офейкаш, ще те застрелям!

— Повдигам протест срещу подобно отношение! — противопостави се мексиканецът.

Стернау вдигна рамене и се насочи към прозореца. Отвън се бе чул конски тропот и когато надникна, забеляза в лагера да пристига един улан на потънал в пот кон. Навярно бе пратеник, донесъл някаква заповед.

Стернау отново се обърна към пленника и заговори:

— Намираш се на разпит, от който ще зависи съдбата ти. Надявам се да мислиш за собствения си интерес и отговаряш откровено. Ти беше нает да убиеш някои от нас. Аз подслушах среднощните ти разговори край оградата и при руините и чух всяка дума. Бях и при камъка и прочетох бележката, която капитанът скри там за теб и която е все още в джоба ти. Вие ме дебнехте в Пролома на ягуара… зная всичко. Ти си убиец и ще наредя да те обесят в рамките на десетина минути, без много да се церемоня, не проявиш ли открита готовност да спасиш живота си.

Тия думи бяха изговорени със суров тон, който накара човека да се замисли. За негов ужас разбра, че нищо скрито-покрито не е останало. Упоритият израз се оттегли от обветреното му лице. Погледна мрачно към земята и отвърна:

— Направиш ли го, има кой да отмъсти за мен. Можеш да бъдеш уверен!

— Че кой ли пък ще е отмъстителят? — попита Стернау.

— Имам спътници.

— Ба! Както снощи каза на капитана, те те чакаха в гората. Днес ние се поразходихме дотам и ги заловихме. Скоро ще ги видиш.

Мексиканецът пребледня.

— Не го вярвам. Ти ме блъфираш, за да ме сплашиш.

— Не си човек, заради когото бих блъфирал. Иди до прозореца и хвърли един поглед долу! Конете им са още на двора, твоят също.

Човекът стори каквото му бе заповядано. Забеляза конете на спътниците си, разпозна и своя и разбра, че Стернау говори истината. При все това направи още един слаб опит да влее страх на присъстващите и уведоми:

— Капитанът ще отмъсти за мен!

Стернау го бе последвал до прозореца и докато онзи надзърташе, погледът му бе различил трима конници, които яздеха от запад към лагера. Веднага ги позна и отговори на пленника:

— Я погледни натам! Забелязваш ли тримата конници? Това са капитанът и двамата му лейтенанти. Когато дойдат по-близо ще видиш, че на Вердоха и Пардеро са превързани десните ръце. Тая заран имах двубой с тях при варовиковата кариера, при което двамата загубиха десниците си. От тях помощ не очаквай.

Пленникът отново се изплаши и се загледа с напрежение през прозореца. Останалите също пристъпиха да разгледат новопристигналите. Те приближаваха в тръс, влязоха в двора и скочиха от конете. След няколко мига чуха стъпките им да се отправят към стаите.

— Е-е, още ли се надяваш на помощ от капитана? — попита Стернау.

Бандитът мълчеше. Не му се щеше да признае с думи, че е готов да се откаже от досегашната си съпротива.

— Сега отговаряй! — продължи Стернау. — Признаваш ли, че бяхте наети от добре известният ви Кортейо да издебнете мен и спътниците ми?

— Да, признавам — избъбра човекът.

— А когато това не ви се удаде и аз раних хората ви в Пролома на ягуара, капитан Вердоха възложи на вас — останалите — да ни застреляте?

— Да.

— И в резултат наистина щяхте да стреляте по мен?

— Аз не, само ония двамата, които рани в пролома.

— Не се оправдавай, ти беше техен предводител. Проведе няколко срещи с Вердоха, като на последната той поиска да ме застреляш в мига, в който застана срещу него, а после и сеньор Мариано.

— Така е — призна едва чуто мексиканецът. И макар да виждаше, че лъжите му са безполезни, все пак добави: — Но можеш да ми вярваш, сеньор, че нямаше да го направя. В никой случай не бих стрелял по теб.

— Хайде, бе! Ами каква щеше да я свършиш?

— Щях да ви пресрещна и да ти кажа какво си е наумил капитанът.

— Тия ги разправяй другиму! Впрочем сега ще имаш възможност да видиш другарите си. Мариано, ще бъдеш ли така добър да доведеш хората?

Мариано тръгна и след късо време ги доведе. Те видимо се стъписаха, когато забелязаха спътника си и Стернау само с една лека заплаха успя да получи пълните им признания. Те чуха, че съучастникът им вече е казал всичко и не виждаха причина да утежняват опасното си положение с безсмислени лъжи.

— Вие сте убийци, а навярно и нещо повече — заяви Стернау. — Заслужавате въжето, но аз съм склонен да проявя снизхождение, доколкото сте готови да изпълните едно условие.

— Какво е то? — попита единият.

— Искам от вас да повторите признанията си в присъствието на капитана веднага щом пожелая. Приемате ли?

Те се спогледаха мълчаливо. Накрая предводителят запита:

— Наистина ли е належащо?

— Да. Не го ли сторите, ще бъдете обесени без отлагане. И не мислете, че това са само празни заплахи!

— Няма да оставим да бъдем обесени заради ротмистъра. Щом няма друг изход, ще кажем истината в негово присъствие.

— Добре. Подарявам ви живота, а по-нататък ще видим. Сега отново ще ви затворим. Не се опитвайте да бягате, защото всеки опит има за последствие вашата смърт!

Затвориха ги в едно помещение в зимника.