Карл Май
Пирамидата на бог Слънце (7)

Седма глава
Капитанът на уланите

Беше времето на вечерния здрач, когато гръмък конски тропот извести приближаването на уланите. В сградата щяха да се помещават само офицерите, докато войниците трябваше да си създадат удобства, доколкото могат под открито небе. Капитан Вердоха бе отведен с офицерите си в приемната. След питието за добре дошли влезе старата Хермоес да заведе сеньорите до стаите им. Ема Арбелец бе напуснала болничното легло на своя любим, за да надникне още веднъж дали всичко е наред в тези помещения. Тя стоеше в стаята, предназначена за капитана, и ето че долови стъпките му. Беше твърде късно да се оттегли. Той отвори вратата да влезе и видя Ема в средата на помещението. Тя и по-рано си беше красива, ала сега грижите покрай любимия бяха наложили нещо върху чертите й, което засилваше въздействието на нейната външност. Слънчевият диск тъкмо потъваше зад небосклона. Неговите последни лъчи нахлуваха през прозореца и заливаха фигурата на девойката със златисторозово сияние. Вердоха се закова смаян. Почувства се завладян, но не от онова въодушевление, породено от любов и почитание към красотата, а от внезапен, страстен порив, свойствен за един оскотял, жаден за наслади човек.

Ема се поклони изчервена и помоли:

— Заповядайте, сеньор! Намирате се във вашето жилище.

Вердоха последва поканата и поздрави с добрия маниер на светски човек.

— Възхитен съм да видя жилището си, превърнато от присъствието на красотата в свещен кът — отговори той, — и моля снизходителното ви извинение, задето оскверних с влизането си тая светая светих.

Тя бе понечила да му подаде ръка за добре дошъл, според мексиканските обичаи, ала сега отново я дръпна. В неговите маниери, думи, в лицето му имаше нещо, което й подейства отблъскващо.

— О, моля, моля, цялото свещенодействие се състоеше само да погледна дали са се погрижили достатъчно за вашите удобства — произнесе красивата мексиканка.

— Ах, но тогава вие сте домашният дух-закрилник! Може би дори…?

— Хасиендерото е мой баща — каза късо тя.

— Благодаря, сеньорита! Моето име е Вердоха. Ротмистър на уланите съм и в този миг се чувствам безкрайно щастлив, че имам възможност да целуна прелестната ви ръчица.

Вердоха посегна към ръката й, но тя съумя да се справи, плъзна се край него и достигна вратата.

— Чакайте! — викна той. — Няма да ви пусна току-тъй. Капитанът поиска да улови Ема, ала по-бърза от ръката му, тя се стрелна навън и хлопна вратата след себе си. Той спря и дълго гледа втренчен нататък.

— Caramba! — изруга. — Каква красота! Все още не бях се чувствал както сега — да се влюбя така от пръв поглед. Прелестна квартира. Да имах склонност към брак, сигурно щях да се оставя да претърпя крушение на тази красива подводна скала.

Ема беше щастлива, че се измъкна благополучно. Нечистата страст, с която я бяха докоснали очите на този мъж, я уплаши и тя се зарече да отбягва неговата близост. Отправи се към болничната стая, където сега бе постоянното й местожителство. Там завари Стернау и Унгер, които седяха край болния. Неговото състояние беше задоволително. Операцията бе минала отлично, а треската от раната не създаваше грижи. Той се намираше в пълно съзнание и разговаряше с лекаря за по-нататъшния ход на своето оздравяване. Когато съгледа любимата, по бледото му лице плъзна руменина от радост.

— Ела насам, Ема — помоли. — Помисли само, сеньор доктор Стернау твърди, че познава моята родина. Ема даде вид, като да е нещо ново за нея.

— Ах, каква щастлива среща!

— Така е. Познава и моя брат. Видял го е преди отпътуването си.

Същият този брат седеше зад завесата на прозореца. Че той е тук, оздравяващият още не биваше да знае. Необходимо бе да се предпазва от всякакво вълнение, било то радостно или тъжно. Следствие здравословното състояние и последвалата операция, той бе толкова изтощен, че кажи-речи постоянно спеше или се намираше в някаква нереална полубудност, така че моментите на прояснение, както сегашния, бяха рядкост. Едва Стернау се бе надигнал и Ема зае неговото място, а болният улови ръката й, усмихна се щастливо и затвори очи. Антон Унгер заспа с нейната ръка в своята.

— Вече нямате ли опасения? — прошепна Ема към лекаря.

— Не. Несмущаваното спокойствие и здравият сън бързо ще го укрепят физически и душевно. Нашата грижа е само да подпомагаме природата, като го държим далеч от всякакви тревоги. Но вие самата трябва да си давате почивка, в противен случай оздравяването на единия ще допринесе за разболяването на другия.

— О, аз съм силна, сеньор! — увери тя. — Не се безпокойте за мен!

Стернау тръгна и повика Унгер. Излязоха пред къщата да позяпат лагерния живот на войниците. Там се срещнаха с Мариано, привлечен от същото намерение. Уланите бяха заети с пренасяне на дърва за лагерния огън. Бяха пуснали конете да пасат, а седлата щяха да им служат за възглавници. Арбелец се бе разпоредил да им предоставят един бик, който те бяха заклали и сега режеха на късове. Всичко това предлагаше една оживена, шумна гледка, която мъжете известно време наблюдаваха.

Сетне настъпи часът за вечеря. Приятелите се отправиха към трапезарията, където скоро се появиха и офицерите. Първият поглед, който ротмистърът плъзна наоколо, бе да се убеди дали Ема присъства. Вердоха се почувствува измамен като забеляза, че не е дошла. Заместваше я старата добра Мария Хермоес. Арбелец представи гостите един на друг. Мексиканските офицери се държаха учтиво, но сдържано към чужденците. Изискани кабалероси като тях не изпитваха нужда да се домогват до благоволението на някакъв си немец.

Вердоха оглеждаше Стернау, Унгер и Мариано. Ето кои значи бяха хората, чиято смърт щеше да му донесе землен имот, оценен за стотици хиляди. Очите му плъзнаха бързо по Мариано и Унгер и спряха на Стернау. Неговата могъща фигура не пропусна възможността да окаже въздействието си. С тоя мъж не бе леко да се подхване разпра, та той беше цял исполин, по-силен и от самия Вердоха. А какво самочувствие лъхаше от всяка изговорена от него дума! Ротмистърът реши да търси късмета си при този човек само в хитростта.

В хода на разговора — по време на вечерята — Арбелец направи една забележка, за която Вердоха веднага се улови.

— За нас е не само радост, а и успокоение да ви видим тук, сеньор — каза хасиендерото. — Вчера ни застрашаваше голяма опасност.

— Опасност? — попита Вердоха с привидна непринуденост.

— Очакваше се да ни нападне шайка разбойници — поясни Арбелец.

— В такъв случай шайката трябва да е била значителна.

— Над тридесет човека.

— Ascuas! Щом се събират и такива банди, необходимо е да се стегнат здраво юздите. За хасиендата ли се касаеше или бяха хвърлили око на някои хора?

— В действителност последното, но тъй като тези хора се намираха на сигурно място под моя покрив, онези планираха да ни нападнат, разрушат всичко и ни избият.

— Demonio! Мога ли да науча за кои хора се отнасяше?

— Разбира се. Това са сеньорите Стернау, Мариано и Унгер.

— Странно! Как се отървахте от хубостниците?

— Нашият сеньор Стернау простреля част от тях, правейки ги небоеспособни.

Ротмистърът погледна изумено към споменатия, а останалите офицери се усмихнаха с чувство на превъзходство и неверие.

— Но все пак сигурно само неколцина? — попита Вердоха.

— Около една трета от бандата.

— И сеньор Стернау го постигна съвсем сам?

— Да. Имаше само един придружител.

— Звучи направо невероятно. Десет души да се оставят да бъдат ранени от един-единствен, без каквато и да било съпротива? Нещо ни заблуждавате!

— И все пак е вярно — рече хасиендерото екзалтирано. — Нека разкажа!

Стернау метна недоволен поглед на Арбелец.

— Оставете, моля! Случилото се не е никакво геройство.

— Да извадиш десет човека от строя, без самият ти да си ранен, наистина си е геройство — отвърна ротмистърът, — и да се надявам, сеньор, че нямате нищо напротив да добием представа за този завладяващ случай.

Стернау дигна рамене като човек, примирил се с неизбежното. Арбелец влезе в ролята на разказвач и го стори така картинно, че офицерите не откъснаха поглед от устата му до последната дума.

— Почти не е за вярване! — възкликна ротмистърът. — Сеньор Стернау, приемете сърдечните ми поздравления!

— Благодаря! — обади се онзи хладно.

— Проявата на подобна храброст не е за чудене — вметна Арбелец. — Слушал ли сте за индианския вожд Бизоновото чело, сеньор Вердоха?

— Да. Той е главатар на мищеките.

— А може би знаете онзи ловец от Севера, когото наричат Матава-се?

— Да. Той е прочут като силен и безогледно дързък мъж.

— Е, сеньор Стернау е този ловец, а Бизоновото чело бе неговият спътник до Пролома на ягуара.

Офицерите възкликнаха изненадано.

— Вярно ли, сеньор Стернау? — попита ротмистърът.

— Така е — потвърди този, — въпреки че бих предпочел персоната ми да не излиза по тоя начин на преден план.

На Вердоха му сечеше пипето. Той си каза: „Мариано е главното лице в тайната и щом тоя «Господар на скалите» се е заел, трябва да е много ценна.“ Реши да действа направо и запита:

— Но как стана тъй, че тъкмо тези трима сеньори са били взети на мерника?

— Ще ви обясня — отвърна хасиендерото. Но преди да започне, Стернау се намеси:

— Това е лична работа и не вярвам да заинтересува сеньор Вердоха. Хайде да прекратяваме!

Арбелец прие мълчаливо напълно заслужения упрек. Ротмистърът обаче не остана доволен и попита:

— Пролома на ягуара далеч ли е оттук?

— За един час се стига — поясни Стернау.

— Любопитен съм да видя мястото. Ще имате ли добрината да ме придружите дотам, сеньор Стернау?

— На вашите услуги — отвърна запитаният. По лицето на ротмистъра плъзна доволство, което той не успя да прикрие веднага. Свикнал да внимава и за най-дребните неща, Стернау го забеляза. Мина му през ума, че ротмистърът има някакво основание да се радва на полученото съгласие. Ето защо стана предпазлив и недоверчив, но не го каза.

— И кога можем да тръгнем? — запита Вердоха.

— Когато ви е удобно, сеньор — отвърна Стернау.

— Тогава ще си позволя да ви съобщя часа.

Така тази тема бе приключена и в по-нататъшния ход на разговора повече не бе засегната.

След вечеря офицерите се отправиха по стаите си. Един от лейтенантите — млад авантюрист — застана на прозореца да се наслади на осветената от бивачните огньове околност. Ето че забеляза бяла женска дреха, която изпъкваше на тъмния фон храсталаци в цветната градина. Мексиканецът не пропуска случая да се поразвлече с някоя дама. Той рядко среща отпор и лейтенант Пардеро много не се замисли да опита малко да се позабавлява. Войниците бяха пощадили градината, не бяха проникнали в нея, тъй че Каря бе съвсем сама.

Тя мислеше за граф Алфонсо, когото бе обичала и се удивляваше как е било възможно да дари сърцето си на подобен човек. Сега го ненавиждаше. Мислеше и за Мечешко сърце — храбрият главатар на апачите, когото бе обикнала и не проумяваше първоначалната си хладнина и безразличие към такъв воин.

Колко щастлива би била да го види отново. От мислите я откъснаха прозвучалите наблизо тихи стъпки. Огледа се и видя лейтенанта. Каря поиска да се отдалечи, ала той й препречи пътя и помоли с лек поклон:

— Не ме отбягвайте, сеньорита! Ще ми е съвестно, ако съм смутил насладата ви от великолепното ухание на цветята.

Индианката го изгледа изпитателно.

— Кого търсите, сеньор?

— Никого не търся — отговори Пардеро. — Красивата вечер ме доведе в градината. Да не би достъпът тук да е забранен?

— За гостите на къщата е отворено навсякъде.

— Но навярно моето присъствие ви смущава, красива сеньорита?

— Каря не се смущава от никой — отби атаката тя. — И за двама ни има място в градината.

Това бе намек за лейтенанта да се отстрани, ала той даде вид, че не го е доловил, приближи крачка към момичето и запита:

— Каря ли казвате? Как се озовахте в тая хасиенда?

— Сеньорита Ема е моя приятелка.

— Коя е сеньорита Ема?

— Още ли не сте я видял? Тя е дъщерята на дон Педро Арбелец.

— Имате ли други близки тук?

— Бизоновото чело е мой брат.

— Я гледай ти — възкликна неприятно засегнат оня, — Бизоновото чело, вождът на мищеките? Понастоящем той в хасиендата ли е?

— Не.

— Но вчера вождът все пак е бил тук. Нали е ходил със сеньор Стернау до Пролома на ягуара и взел участие в битката?

— Бизоновото чело е свободен мъж. Той идва и си отива когато пожелае и никому не казва какво прави.

— Слушал съм много за него и все славни неща. Той е крал на сиболеросите, но че има такава сестра — не знаех.

Пардеро улови ръката на индианката да я целуне, но преди да се бе случило, тя я издърпа и обръщайки се, извика:

— Лека нощ, сеньор!

В същия миг един от лагерните огньове високо се разгоря и пламъците осветиха нежните, фини линии на мургавото лице на красивата индианка.

— Не бягайте, сеньорита — помоли той, — та аз не съм ви враг! Аз ви обичам!

— Обичате ме? — попита тя. — Как е възможно? Ами че вие не ме познавате!

— Ето как се заблуждавате, сеньорита. Любовта се спуска като мълния, като падаща звезда, която внезапно просветва. Така дойде тя при мен.

— Да, любовта на белите идва като мълния, която унищожава всичко и като падаща звезда, която се появява за един-единствен миг и угасва. Любовта на белите е покварата, неверността и фалшът.

Каря се обърна да си върви. Тогава Пардеро я улови през кръста и направи опит да я притегли към себе си. Но фигурата й сякаш придоби по-голям ръст и сила. Черните й очи запламтяха насреща му като очите на пантера. Отскубна се със змиевидно движение и каза:

— Пусни ме! Кой ти е дал разрешение да ме докосваш?

— Дава ми го моята любов.

Лейтенантът отново я улови. Индианката отметна глава и опита да се измъкне.

— Махай се от мен! — викна. — Иначе…

— Иначе какво? — запита той.

В същия миг на индианката се удаде да освободи дясната си ръка и без да губи време удари с юмрук натрапника с такава сила под брадичката, че главата на оня отлетя към врата.

— Demonio! — изруга той. — Почакай, дявол такъв! Ще ми платиш за това!

Пардеро неволно бе пуснал Каря и сега опита отново да я хване, ала тя бързо се плъзна по пясъчната алея към входа на градината. Той се понесе след нея.

Ротмистърът също бе отворил прозореца си, за да осигури свободен излаз на дима от цигарата. Той крачеше замислено напред-назад из стаята и по едно време мина край отворения прозорец. Погледът му случайно се насочи надолу към градината и бе прикован от бялата рокля на Каря. Напрегна очи и забеляза, че до женския силует стои някакъв мъж.

— Ascuas, коя ли е? — запита се. Дали не е хасиендерита? И кой ли е обесникът при нея? Сега ще се запозная с него.

Той тръгна бързо към вратата и се отправи надолу към градината. Тъкмо бе отворил портата и възнамеряваше да влезе и ето че насреща му полетя бялата фигура без да го е забелязала в устремния си бяг.

— Ах, сеньорита — възкликна Вердоха.

Едва тогава тя го съгледа и спря. Той понечи да я хване, но тя замахна и го удари точно както преди малко лейтенанта, с юмрук в гърлото, от което онзи я изпусна и се отметна назад.

— Caramba! — извика. — Що за котка? В този миг дотича със скокове лейтенантът и без да го е забелязал, поиска да отмине.

— Лейтенант Пардеро! — ухили се Вердоха. — Вие ли сте? Накъде така бързо?

При този повик Пардеро спря.

— А-а, капитане! Срещна ли ви онова малко дяволче?

— Действително. И не само го видях, ами и почувствах!

— Почувствахте? — удиви се лейтенантът.

— Да, за жалост! — гласеше отговорът. — Юмрукът й се срещна с гърлото ми.

— Проклятие! Значи и на вас е провървяло, както на мен!

— Как така?

— Гледахте през прозореца…

— Вярно.

— Забелязахте една бяла рокля…

— И това.

— Помислихте да отидете и си вземете една целувка или нещо подобно.

— Признавам.

— И тръгнахте надолу към градината.

— Известната ви проницателност отгатна и тук.

— Значи сме имали едно и също намерение и извоювахме един и същи успех — разсмя се лейтенантът.

Ротмистърът беше началник, ала в Мексико служебните отношения са различни от тези в Германия. Впрочем сега двамата не се намираха на служба и, което бе най-главното, бяха приятели, знаеха се и се подкрепяха в своите малки и големи авантюри. Това бе предпоставката да разговарят сега без всякакви задръжки и да се осмиват един-друг.

— Та коя беше малката? — попита ротмистърът.

— Каря се казва и е индианка. Изглежда е компаньонка на щерката на дома.

— На щерката? Значи на сеньорита Ема?

— Да. Познавате ли тази Ема? Красива ли е?

— Още по-красива от Каря, далеч по-красива!

— Това говори много. Може би е и отзивчива?

— Не намирам. В тая къща обитателите май имат манастирски разбирания. Ще ви направя едно предложение, Пардеро. Желаете ли малката индианка?

— На каквато и да е цена. А вие малката сеньорита Ема?

— Също на каквато и да е цена. Да си помогнем един на друг!

— Съгласен. Ето ръката ми.

— Дадено! На първо време се касае да разберем дали сърцата им са вече заети. Навярно е така, ако се съди по студенината, която изпитахме.

— Може би ни е предварил доктор Стернау.

— Не мисля, по-скоро оня Мариано ми изглежда съмнителен. Не забелязахте ли, че хасиендерото опитва да го изтъкне по един мълчалив, небиещ на очи, изискан начин? Това почти навява мисълта, че той е най-високопоставеният от тримата.

— Не съм имал повод да се взирам толкова внимателно. А сега ми позволете да отида да спя! Онова момиче има юмрук на атлет, да не очаква човек от малките й, меки ръчички. Тилът ме боли и така ми се е вдървил, сякаш е стругован от дърво.

— Тогава отспете си, лейтенант! Утре ще подновим атаката и дори мисля, че ще сполучим. Лека нощ!

— Лека нощ, сеньор Вердоха.

Пардеро си тръгна, ала ротмистърът се позабави в градината, докато часовникът му показа, че наближава дванайсет. Тогава се престори, че прави обход и опита да стигне незабелязано южния край на оградата. Това бе мястото, което бе определил на бандита.

Онзи вече беше пристигнал и клечеше в най-дълбоката сянка, където никой не би могъл да го забележи — ротмистърът също.

— Сеньор! — прошепна, когато Вердоха се промъкваше край него.

— А-а, ти ли си? — попита заговореният, спирайки. — Къде са спътниците ти?

— Наблизо.

— Да не ги забележат?

— Не бери грижа! Е, какво ще ни наредиш?

— Познаваш ли лично оня Стернау?

— Не. Никой от нас не го познава.

— Това е неприятно. Той ще язди с мен до Пролома на ягуара.

— И ние да го изчакаме там?

— Да го изчакате и застреляте.

— Ще го сторим, поврага, ще го сторим! Той е убил нашите другари, той също ще умре, той и останалите.

— Но вие не го познавате. Още не зная кой ще ни придружава. Не мога да яздя само с него и сигурно ще взема някой от моите хора. Може да дойдат и други. Какъв знак да ти дам, та да го отличиш?

— Опиши ми го!

— По-висок и крепко сложен е и от мен, има руса брада. Какви дрехи ще носи и какъв кон ще язди, днес не мога да кажа.

— Добре тогава, нека си определим някакъв знак, по който да го разпозная. Дръж се, доколкото е възможно, винаги от дясната му страна!

— Дали ще е достатъчно?

— Напълно. А с другите двама какво?

— Тях ще ви предоставя при друга възможност. Най-важното — да се навърташ всяка вечер към полунощ тук. Така винаги ще можем да разговаряме. А сега да се разделяме. Някой може да ни забележи.

Вердоха си отиде, легна и заспа много спокойно. Току-що уговореното покушение върху човешки живот не тегнеше ни най-малко върху съвестта му.

На първата закуска на другия ден, на която се събраха всички, ротмистърът отвори дума за плануваната езда до Пролома на ягуара. Той смяташе, че е целесъобразно да използват утрото и Стернау заяви, че е готов.

Двамата лейтенанти помолиха да ги вземат с тях, което им бе позволено с готовност. От другите никой нямаше да вземе участие, тъй като офицерите не им допадаха. Такова бе желанието и на Вердоха. Стернау беше единственият цивилен сред тях и нямаше как да бъде сбъркан, куршумът непременно трябваше да го улучи. Яздеха по пътя, по който Стернау бе минал с Бизоновото чело. Той беше водачът. В гората слязоха от конете, тъй като на някои места се налагаше да ги водят. Наближаваха пролома. Почти бяха стигнали входа и Стернау спря.

— Да оставим конете тук — рече той. — Нека пасат до връщането ни.

Останалите се съгласиха, след което закрачиха нататък без животните. Въоръжението на Стернау се състоеше от пушката и втъкнатия в пояса нож. Когато стигнаха входа на пролома, той внезапно спря да огледа тревата.

— Какво търсите? — попита ротмистърът.

— Хм, да вървим нататък!

Нищо повече не каза немецът, ала очите му бяха приковани към земята. В пролома ротмистърът застана до него. Той претърсваше с поглед околните стени и периферията — всеки миг можеше да проехти смъртоносният изстрел. Бяха минути на мъчително очакване.

— Значи тук беше, сеньор? — запита ротмистърът.

— Да — потвърди просто Стернау.

Те заоглеждаха следите. Но не им направи впечатление, че Стернау се навежда повече, отколкото бе необходимо, че старателно дири прикритие зад телата им. Не видяха също как погледът му тайно опипва стените вляво и вдясно.

— Никак не е дребна работа — обади се Вердоха. — Вие действително сте голям стрелец, сеньор.

Стернау вдигна пренебрежително рамене.

— Не е кой знае какво да употребиш оръжието си в подходящ момент. Десетима видими неприятели е къде по-леко да се прострелят от един невидим.

— Един такъв навярно не би могъл да бъде застрелян — рече лейтенант Пардеро.

— Добрият стрелец ще повали и него — усмихна се Стернау, все още прикривайки се зад телата на другите.

— Това е невъзможно! — заяви ротмистърът.

— Да ви докажа ли обратното?

— Сторете го! — отзова се лейтенантът с любопитство.

— Тогава ще ви запитам, смятате ли, че тук има неприятел?

— Кой ще е и къде да се е натикал?

Стернау се усмихна с превъзходство.

— И все пак тук ме дебнат, за да ме убият.

При тия думи той смъкна пушката си от рамото и я взе под мишница.

Ротмистърът се стресна. Откъде знаеше Стернау, че животът му е застрашен?

— Вие обичате да се шегувате, сеньор Стернау — каза офицерът.

— Ще ви убедя, че нещата са сериозни.

Едва го бе изрекъл, Стернау вдигна светкавично пушката, прицели се и дръпна два пъти спусъка. Многогласен крясък се разнесе от периферията на пролома надолу. Немецът се метна към същата страна и се понесе под прикритието на храсталаците с могъщи скокове към изхода на пролома, където изчезна. От първия му изстрел до този миг не бе минала и минута.

— Това пък какво беше? — извика Пардеро.

— Той уби някакъв човек — отвърна другият лейтенант.

— Опасен мъжага! — изстреля ротмистърът.

— Ние сме в опасност, трябва да се изтеглим! — викна Пардеро.

Те побързаха към входа на пролома и зачакаха. След известно време горе екнаха още два изстрела, сетне за дълго остана тихо. Така мина навярно четвърт час, когато храстите прошумоляха непосредствено до тях и те сграбчиха оръжията си, поглеждайки изплашено нататък.

— Не се стряскайте, сеньори — прозвуча към тях. — Аз съм.

Показа се Стернау.

— Сеньор, каква беше тая работа, какво сторихте? — попита лейтенантът.

— Стрелях — засмя се запитаният.

— Това знаем. Но защо?

— При неизбежна самоотбрана, тъй като аз бях този, който щеше да бъде застрелян.

— Невъзможно! И кой ли! Откъде го знаете?

— Очите ми подсказаха.

— А ние нищо не забелязахме.

— Това е напълно разбираемо, тъй като вие не сте уестмани. Сеньор ротмистърът забеляза, че преди малко разглеждах тревата. Видях следи от човешки крака, минали преди четвърт час. Водеха вдясно нагоре. Ето, погледнете насам, те още се виждат!

Той посочи земята. Въпреки всичките си старания, офицерите не различиха нищо.

— Да, да, за тая цел са необходими обучени очи — подметна Стернау. — Сега нататък! Понеже следите водеха вдясно към височината, при влизането ни в пролома огледах периферията му и забелязах няколко човешки глави, които се спотайваха зад растящите там храсталаци да ни подслушват. Те не можеха да видят, че ги наблюдавам, тъй като очите ми се намираха в сянката от периферията на шапката.

— Как можехте да знаете, че са неприятели? — запита Вердоха.

— Защото когато навлязохме в пролома, промушиха пушки през храстите. Ясно видях две цеви, насочени към нас.

— Caramba! — изруга лейтенант Пардеро, който нямаше представа как стоят нещата. — Би могло да се отнася за нас, не за вас.

— Не, за мен се отнасяше. Зная го, имах причина да бъда нащрек, ето защо се прикривах постоянно зад тялото на сеньор ротмистъра, колкото по-навътре вървяхме. Онзи, който искаше да ме застреля, трябваше да улучи първо него.

Ротмистърът зина уста.

— Carajo — произнесе най-сетне, — значи всъщност аз съм бил, чийто живот се е намирал в опасност.

— Така е — засмя се Стернау. — При това ми направи впечатление, че мъжете се отнасяха грижовно към щита, който представлявахте за мен.

Тази забележка навя някои мисли на Вердоха. Дали Стернау не подозираше заговора? Немецът продължи:

— Впрочем за мен беше много лесно да се прикривам. Негодниците гледаха надолу отдясно, а сеньор ротмистърът имаше добрината да полага всички усилия само и само да се намира от дясната ми страна.

Ротмистърът пребледня. Сега не оставаше никакво съмнение, че е прозрян. Стернау подозираше кой носи вината за покушението. Той продължи да говори:

— Вие не видяхте пушките. Но аз много добре знам в каква посока от дулото на оръжието да търся главата на стрелеца. Когато дадох двата изстрела, улучих двама мъже в десните рамена. В същия миг обаче от гъсталака надникнаха още две пушки, затова отскочих надясно, където имах прикритие и се втурнах към изхода. Мошениците бяха избрали лошо мястото си, заслужават плесници за глупостта.

— И къде отидохте сетне? — попита Вердоха.

— Промъкнах се колкото може по-бързо натам, за да се явя в гръб на хората. Но когато стигнах мястото, те са били достатъчно умни да се махнат. Някъде надалеч все още се чуваше да пращят храстите и аз изпратих наслуки след тях още два куршума.

— Сеньор, вие сте рискувал много, когато сте съгледали насочените към вас пушки и все пак дойдохте с нас — обади се вторият лейтенант.

— Аз рискувах малко. Много повече рискуваха онези хора, като ме оставиха да видя цевите им, преди да са дали изстрел. Един опитен уестман никога не би постъпил така. Между другото сигурно не греша като си мисля, че вчера тези хора са били в Санта Роза с някой си Кортейо. И вие май дойдохте оттам?

Стернау направи изявлението с привидно равнодушие, ала ротмистърът долови нюанс на обвинение.

— Да, при Хуарес дойде някакъв си Пабло Кортейо тъкмо когато бяхме на масата — отвърна вторият лейтенант непринудено, без да подозира нищо.

Вердоха му хвърли яростен поглед, но онзи не го забеляза.

— Имаше ли хора с него? — попита Стернау.

— Да. Към двайсетина. Сеньор ротмистърът вероятно може да даде по-подробна информация.

— Защо сеньор ротмистърът?

— Защото той подслони оня Кортейо при себе си.

Втори яростен поглед бе отправен към лейтенанта, но и той бе толкова забелязан, колкото и първият. Само Стернау го улови, но се направи, че не го забелязва и каза спокойно:

— Не мисля, че ще получа информация от сеньор Вердоха. В края на краищата нещата нали се уредиха.

Четиримата мъже се върнаха на мястото, където бяха оставили конете си. Завариха ги да пасат спокойно, възседнаха и поеха към къщи, като през целия път Стернау не продума. Ротмистърът също се държа мълчаливо и само двамата лейтенанти си бъбреха полугласно. Стернау бе предмет на разговора. Неговата смелост, присъствие на духа и опитност бяха обсъдени с удивление, а не бе минал и час от пристигането им в хасиендата и всички войници вече знаеха за приключението, което бяха преживели техните офицери с безразсъдно дръзкия немец. Докато един само даваше оценка за поведението на Стернау, друг повдигна мнение, че сега могат да се чувстват по-сигурни, а трети съжаляваше, че са ранени само двама разбойника, а не избити всички.

Тъй като Стернау знаеше, че е наблюдаван от ротмистъра, се държеше далеч от всяка компания, а и по време на обяда направи само няколко общи забележки по днешното преживяване. Но когато следобед Вердоха предприе разходка с кон, извика Педро Арбелец и приятелите при себе си и сподели с тях подозренията си. Първоначално те помислиха, че се е заблудил, но сетне доводите му донякъде ги убедиха и бе взето решение да наблюдават внимателно ротмистъра и да внимават пред него.

Вечерта протече както предишната, само дето индианката не посмя да отиде в градината. Когато Вердоха пожела лека нощ, Стернау привидно също отиде да си легне, но се върна обратно по стълбите и се насочи към една от стаите, разположени край коридора на приземния етаж. Ако ротмистърът се намираше във връзка с оная сган убийци, беше ясно, че може да се съобщава с тях само през нощта. По тая причина Стернау реши да дебне от засада. Задната врата беше заключена и единствената възможност да се напусне сега сградата бе от предната, тъй че той непременно щеше да забележи Вердоха, колкото и тайно оня да го стореше.

Стернау открехна малко едното крило на прозореца, за да може по-добре да слуша и се отпусна на един стол. Замисли се за родината и своята съпруга, но скоро потисна тези мисли и насочи вниманието си към настоящето. Дълго седя така с остър, бодърстващ ум, докато наближи полунощ.

Тогава му се стори, че долавя някакъв шум в коридора. Наостри слух и чу предната врата — до която бе разположен неговият прозорец — тихо да се отваря. Един остър взор през прозореца му показа фигурата на ротмистъра, който напусна предпазливо къщата и закрачи към портата. Тя не беше заключена, тъй като присъствието на уланите предполагаше достатъчна сигурност и защита. Необходимо бе да я държат отворена, за да могат офицери и войници да поддържат и през нощта връзка помежду си. Ротмистърът излезе на открито. Стернау скочи от прозореца, чието крило отново притвори, и се запромъква след офицера, но не навън в полето, а само до оградата на двора. Можеше да го гледа през нея и виждаше как ротмистърът бърза от огън към огън да обходи час по-скоро постовете. Онзи вървеше отвън, а немецът го следваше отвътре.

При един поглед назад към постройката Стернау забеляза горе на плоския покрив някакъв силует, който бавно крачеше напред-назад. Не можеше да различи чертите, но знаеше, че е Ема. Днес строго й бе наредил да излиза на чист въздух, тъй като твърде много се напрягаше край болния. През деня Ема се страхуваше от среща с офицера и сега, когато любимият спеше, бе решила да се поразходи по покрива на къщата.

Ротмистърът бе прекосил целия лагер и вече би трябвало да се връща, ала той се насочи към южния край на оградата. Какво смяташе да прави там? Защо не вървеше изправен като всеки почтено разхождащ се човек? Стернау го последва отвътре с нечути стъпки и стигна до място, където отвън оградата двама души разговаряха помежду си. Чу някакъв непознат глас да казва:

— Ти самият ни се изпречи на пътя. Та нали щяхме да те улучим!

— Защо не залегнахте от лявата страна?

— Отдясно проломът се вижда по-добре, пък и кой е помислил, че оня ще се окаже толкова проницателен!

— Изглежда едва ли не всезнаещ. А аз не съм в състояние веднага да нахвърля нов план, първо трябва да изчакам и размисля. При това е възможно сеньор Стернау да ме наблюдава. Ето защо не бива да се срещаме повече тук.

— Къде тогава?

— Имаш ли хартия и молив?

— Не.

— Но можеш да четеш и пишеш?

— Да.

— Ето няколко листа и молив, които донесох за теб. Ако човек тръгне оттук към Пролома на ягуара и стигне гората, между първите дървета ще съгледа един не много голям камък. Под него ще отида да пъхна указанията за вас преди обяд или когато въобще е възможно. Имате ли вие някакъв отговор, ще го търся на същото място. Разбрано?

— Да. Но, я кажи, сеньор, каква е оная фигура, дето се разхожда там горе на покрива напред-назад?

— Дори не съм я забелязал. А-а, това е Ема, дъщерята на хасиендерото. След малко ще отида да й направя компания. Други въпроси да имаш?

— Не.

— Тогава върви! Но си отбележи: държите ли се още веднъж така непохватно като тая заран, край на сделката ни. Хапльовци не ми трябват. Лека нощ!

Когато Стернау чу последните две думи, се изтегли по най-бързия начин, промъкна се отново през прозореца и затвори. Беше узнал достатъчно. Подозренията не го подведоха. Гледаше на Вердоха като на смъртен враг. Той беше натоварен от Кортейо и правеше всичко възможно да изпълни заръката. Щастие бе, че Стернау узна тайника за известията, понеже сега лесно можеше да разстрои машинациите на своите врагове. Но какво смяташе да прави ротмистърът на покрива? Беше ли това само една лекомислена забележка или наистина щеше да потърси Ема? Налагаше се да изчака.

Скоро Стернау видя своя противник да влиза през портата, сетне го чу да пристъпя в коридора и тихо да изкачва стълбите. След няколко минути немецът отвори безшумно вратата на стаята и последва офицера. С недоловими стъпки изкачи бавно първото и второто стълбище. Последното продължаваше към плоския покрив с нещо като подвижна стълба. Излизаше се през един капак. Стернау стигна до него и го намери отворен. Подаде предпазливо глава и забеляза наблизо Ема и ротмистъра. Момичето се оглеждаше отчаяно.

— Наистина ли искате да ми избягате, сеньорита? — тъкмо питаше Вердоха.

— Трябва да си вървя — потвърди Ема и понечи да тръгне към капака.

— Стернау видя, че ротмистърът бе хванал девойката за ръка и я държеше здраво.

— Не, ще останете, сеньорита — отвърна офицерът. — Ще останете и чуете какво имам да ви кажа от цялото си сърце, от моята безкрайна любов. Елате, Ема, не се противете, защото това би било напразно!

— Най-горещо ви моля, пуснете ме да си вървя, сеньор! — помоли тя с тон, от който личеше сърдечната й уплаха.

— Не, няма да ви пусна.

Вердоха се опита да я притегли към себе си. Отбранявайки се напразно, тя простена:

— Боже мой, ще викам за помощ!

С един бърз скок Стернау се намери до тях.

— Не, сеньорита, не е необходимо. Помощта е вече тук. Ако сеньор Вердоха не освободи ръката ви веднага, ще полети надолу в двора!

— Ах, сеньор Стернау! — продума с облекчение момичето. — Помогнете ми!

— Стернау! — изхриптя ротмистърът.

— Да, аз съм. Пуснете дамата!

Офицерът я обгърна още по-здраво и просъска:

— Какво правите тук? Как смеете да ми заповядвате!? Пръждосвайте се, нахалнико!

Едва бе изговорил тези думи, пестникът на Стернау процепи въздуха, стовари се със страшен удар върху главата на Вердоха и го повали. Сетне немецът се обърна към девойката, която офицерът насмалко не увлече със себе си.

— Елате, сеньорита, ще ви придружа до долу!

— О, Господи — проплака Ема, треперейки с цялото си тяло, — не съм сторила нищо, което да го окуражи за подобно държане!

— Зная — отвърна Стернау. — Такива хора са готови на всякакво злодеяние.

— Уланите ми оставиха за разходка само платформата на къщата, а сега ще трябва да се лиша и от нея.

— Не, сеньорита. Вие се нуждаете от почивка и свеж въздух и никой няма да ви отнеме вечерните разходки. Аз ще се погрижа в бъдеще да не ви смущават.

Той съпроводи Ема до вратата на болничната стая и се сбогува, тъй като тя искаше да остане при годеника си. Върна се в собственото си жилище, край което непременно трябваше да мине капитанът на уланите, притвори леко вратата и зачака. След доста време го чу да слиза с тихи стъпки от покрива и да се промъква по коридора. Едва сега Стернау се упъти към леглото.

Ема бе толкова напрегната и разтревожена от нанесеното оскърбление, че лежеше в хамака край болничното легло, без да намери сън. Измъчваха я тягостни мисли. Уланите имаха намерение да останат още няколко дни в хасиендата. И понеже капитан Вердоха лесно би могъл да намери възможност да поднови посегателството, бе под въпрос дали ще се озове навреме един такъв смел защитник. На баща си тя не можеше да разчита. Той не беше роден герой и трябваше да се съобразява с полудивите войници, та нали все пак бяха негови гости. По-нататък си каза, че ролята на защитник при настоящите обстоятелства е свързана с немалка опасност. Какво бяха двама или трима смели мъже срещу един многоброен отряд полудиви улани, от които приблизително всеки стоеше извън закона!

С тези мисли и страхове й мина нощта. Толкова повече можеше да се отдава на тях, че болният не нарушаваше царящата в стаята тишина. Беше потънал в здрав, крепък сън и не се помръдна нито веднъж. Продължаваше да спи дори когато на утринта се вмъкна индианката, за да отмени по привичка Ема за известно време в домашните задължения.

— Беше ли спокойна нощта? — осведоми се Каря.

— Да — отвърна Ема. — Антонио спа непробудно и сега, слава Богу, се очаква оздравяването му да протича сигурно и без сътресения. Сеньор Стернау казваше, че съществуват опасения само от треската и евентуалните последици. Ние налагахме и давахме да пие на Антонио от нашия раменик, следствие на което треската едва се долавя. Надявам се Бог да го подкрепя и в най-скоро време да оздравее.

— Такова е и моето искрено желание — рече Каря. — Значи за сеньор Унгер почти можем да не храним опасения. Но аз се тревожа за твоето състояние. Изглеждаш толкова бледа и изпита. Това нощно будуване твърде много те изтощава.

— Не е тъй. Ако се чувствам уморена, то не е от грижите покрай болния, а по съвсем друга причина.

Ема разказа тихо, за да не събуди спящия, инцидента на покрива. Каря я изслуша с пълно съчувствие и се видя принудена да спомене и своето стълкновение с лейтенант Пардеро в градината. Двете още изразяваха отвращението си от непростителното натрапничество, когато влезе Стернау. Намерението му бе да направи визитация на болния непосредствено преди пробуждането му, ето защо бе влязъл съвсем тихо и чу последните думи от разговора, без да бъде забелязан. А след като го видяха, вече бе късно за премълчаване. Той се извини и запита индианката:

— Как, нима и вие сте пострадала от подобни обноски като сеньорита Ема?

— Да, за жалост — потвърди тя.

— От кого?

— Лейтенант Пардеро ме задържа в градината, а когато избягах, налетях право в ръцете на капитана, който поиска да ме улови.

— Мерзавци!

Само тази единствена дума произнесе Стернау, след което се обърна към спящия. Огледа го внимателно, преброи спокойното дишане и кимна доволен. А като чу, че е спал непробудно, каза с още по-разведрено лице:

— Нека го оставим да спи спокойно! Сънят и спокойствието са най-доброто средство за неговото възстановяване. След събуждането си може да види своя брат.