Карл Май
Пирамидата на бог Слънце (6)

Шеста глава
Хуарес

Пабло Кортейо наистина бе отседнал в съседната хасиенда. За да постигне целта си, той бе наел една скитаща наоколо банда, на която случайно се бе натъкнал. Тези хора получиха най-напред задачата да нападнат по пътя Стернау и спътниците му и да ги убият. Замисълът не успя, тъй като Бизоновото чело предупреди застрашените пътници и ги отведе благополучно до обекта на пътуването им. Тогава бе взето решение за нападение на хасиендата Дел Ерина и те се отправиха нататък, към Пролома на ягуара, познат на неколцина от скитниците. Там отново бяха подслушани от Бизоновото чело и сетне няколко от тях извадени от строя от Стернау и мищека.

Кортейо се чувстваше твърде знатен, за да общува с тези хора. Поради това посети съседната хасиенда, за чийто притежател знаеше, че е враждебно настроен към почтения Педро Арбелец. Там получи известието, че в околността на Пролома на ягуара е била чута усилена стрелба и се отправи незабавно нататък да разбере какво се е случило.

Когато стигна пролома, вакуеросите под предводителството на Бизоновото чело вече бяха на път. Обзет от страх, той скочи от коня и претърси пролома.

— Онези от хасиендата Дел Ерина са били вече тук — обърна се към спътниците си. — Узнали са намеренията ни и са нападнали нашите хора. Бързо да видим как са конете!

Но когато отидоха на мястото, където бяха пасли конете, не намериха нито един.

— Пропадна, всичко пропадна! — извика Кортейо. — Тези хора са осведомени за всичко подробно и знаят, че ще се срещнем тук. Те сигурно ще се върнат, ако не са залегнали някъде в засада. Трябва незабавно да бягаме!

— Без да си отмъстим? — запита навъсено един от мъжете.

— Ще си отмъстим, но едва когато имаме изгледи за успех.

— И накъде ще яздим?

— Натам, където най-бързо ще се осигурим срещу сражение и преследване, сиреч към най-близкия град.

— Към Санта Роза?

— Да. Но по околен път.

— Добре. Ще направим каквото желаете, но с уговорка да си отмъстим.

— Обещавам ви го.

Кортейо даде това изявление с пълното съзнание, че не би могъл да изпълни обещанието си. Той виждаше, че намеренията му се провалят, а хората от хасиендата държат очите си отворени. В близко време не би могъл да направи нищо, това знаеше със сигурност. Те поеха по обиколен път на запад и свърнаха на север едва след като почти бяха оставили гората зад себе си. Тази маневра отне доста време и когато се озоваха в близост до Санта Роза, нощта вече беше настъпила. Пред тях се мержелееха няколко светлинки и от тъмнината тъкмо изплува първата къща, когато се провикнаха по тях.

— Кой е там? — прозвуча резкият въпрос.

— Това пък какво означава? — отвърна Кортейо.

— Какво означава? Ами, че искам отговор!

— Кой си?

— Caramba, нима не виждаш? Аз съм караул! И искам да знам кои сте и какво желаете!

— Караул ли? Я не си прави шеги! — обади се Кортейо. — Бих искал да знам кой ще постави тук караул!

— Веднага ще разбереш дали ми е до шеги или говоря сериозно! — закани се човекът. — Та, кой е там?

— Добре, добре, приятелю! — ухили се Кортейо. — Пусни ни да продължим!

Тогава човекът извади една свирка от джоба си и я наду. Прозвуча пронизително изсвирване.

— Сега пък какво правиш? — запита Кортейо.

— Нали чу. Давам сигнал.

— Не прави глупости!

С тия думи Кортейо поиска да избута мексиканеца настрани. Онзи обаче мигновено насочи пушката си към него и ревна:

— Назад! Спри, иначе ще ти пратя един куршум в главата! Ще чакаш, докато дойдат хората ни! Санта Роза е в обсадно положение.

— Не думай! От кога?

— От два часа.

— И кой го нареди?

— Сеньор Хуарес.

Това име предизвика незабавен ефект. Мъжете, придружаващи Кортейо, имаха намерението просто да прегазят поста, ала сега бързо дръпнаха конете си назад. Кортейо също се изненада.

— Хуарес! — възкликна той. — Сеньор Хуарес в Санта Роза ли е?

— Та нали чу.

— О, това е нещо друго, ще се подчиня. Ето че другарите ти вече идват.

На изсвирването на поста бе прозвучало второ и сега се приближиха няколко добре въоръжени мъже, единият от които — очевидно предводителят — запита:

— Какво има, Хермийо?

— Тези хора искат да влязат в града.

— Кои са?

— Още не са казали имената си.

— Тогава навярно ще ги кажат на мен.

— Аз се казвам Пабло Кортейо — намеси се оня, — и съм от столицата. Връщам се там и исках да пренощувам в Санта Роза.

— Останалите с теб ли са?

— Да.

— Какъв си?

— Управител на именията на граф Родриганда.

— Аха, значи знатен кожодер! Приближете се и ме следвайте!

Тези думи не бяха изговорени много любезно.

— Все пак предпочитам да продължа ездата си — отвърна Кортейо бързо, тъй като моментално прецени, че в настоящото си положение това не предполагаше някаква изгода за него.

— Няма да я бъде — отвърна човекът. — Вие стигнахте до нашия аванпост и не може току-тъй да се връщате. Напред!

Кортейо се подчини. Не би било кой знае какъв подвиг да се измъкне с коня в тъмнината на нощта, ала испанецът не беше герой — предпочете да се покори. Водачът на караула ги поведе в градчето, което се състоеше само от няколко къщи, ала днес бе твърде оживено. Навсякъде се забелязваха вързани коне, чиито ездачи си посръбваха с местните жители.

А сега нека кажем няколко думи за историята на Мексико от онези времена.

Бенито Хуарес е същият онзи мъж, който по-късно игра пагубна роля в трагичната съдба на императора на Мексико Максимилиан. Един справедлив критик наистина не би могъл да види в негово лице онзи велик посетител на гения, който оставя отпечатъка на своя дух и воля върху цял един отрязък от време, върху цял един народ. Но този негениален човек притежаваше здрав разум, желязна воля и успоредно със своята справедливост, решителност, разсъдливост и любов към отечеството — множество други качества, които го подготвиха да окаже на своя народ огромна услуга; по-голяма може би, отколкото ако той беше само един гений, когото тамошните отношения биха въртели и насочвали като ветропоказател.

Той беше индианец, роден на 21 март 1806 в селцето Сан Пабло Гуелатао, щата Оаксака и се бе научил от юношески години храбро да се бори със затрудненията, които налагаше бедността и националното презрение. След много, почти непреодолими препятствия му се удаде да завърши право и стане преподавател по тази наука в колегиума в Оаксака. За един индианец, един презрян червенокож, постигнатото бе твърде много.

Редом с преподавателската професия, той се посвети на адвокатството и неговите дела му спечелиха славата на благороден, разсъдлив човек, който умее да говори. Ето как през 1848 бе избран за губернатор на щата Оаксака и дори неговите противници бяха принудени да признаят, че никога тази длъжност не е била водена така безкористно и всеотдайно. Той си извоюва почит в такава висока степен, че старият знатен креолски род Масо му даде дъщеря си Маргарита за жена, а трябва да се знае, че гордите креоли строго запрещават всякакво смешателство с индианци. Като губернатор се отличава с подобряване на правосъдието, усъвършенстване на финансите, премахване злоупотребите и бюрокрацията, поощрение на промишлената дейност, увеличаване на транспортните средства. Благосъстоянието и сигурността на ръководената от него провинция нарастват и стигат такива висини, че той става прочут в цялата страна.

Изпратен в изгнание през 1853 от неговия политически противник президента Санта Ана, отива в Ню Орлеънс, но през 1855 отново се връща в родината си и при президента Алварес става министър на правосъдието. Когато през декември същата година Алварес се оттегля от президентството, Хуарес също напуска служба, но бива назначен от Комонфорт за председател на Върховния съд и след падането на този президент, през 1858 става съобразно конституцията президент. По този начин един от презрените индианци получава не само най-високия пост в държавата, но и наследява от своите предшественици цялата гибелна разруха на политически и граждански взаимоотношения, за които няма ни най-малка вина. Наследява също така ужасния товар на войната с армията и флота на Франция, обтегнатите до крайност отношения с Испания и Англия, неблагоразположението на Съединените Щати, упоритата съпротива на своите вътрешни врагове и… клетия Максимилиан от Австрия, провъзгласен по милостта на Наполеон III за император на Мексико.

Това беше гигантска задача. Разреши ли я Хуарес? Що за въпрос! Можеше ли тя да бъде разрешена от един-единствен човек в рамките на едно поколение за краткото време на едно президентство? Бенито Хуарес разсъди, че един император по волята на Наполеон няма място в Мексико. Той отдаваше на добрия Макс своето лично уважение и съчувствие, но бе истински човек на принципа. Отстояваше своето убеждение и се бори за него храбро и упорито, без да се остави да бъде заслепен от французина, проявявайки в личните дела сдържано, уверено достойнство, изтънчен усет и любов към справедливостта. Хуарес умира на 18 юли 1872. Един от нашите съвременни най-значителни историци издава над него следната присъда:

„Бенито Хуарес е най-забележителната историческа фигура, издигната досега в европейската цивилизация от индианската раса.“

В описваните събития той беше едва партиен лидер, ала все пак притежаваше достатъчно известност, за да минава за опасен. Знаеше се, че е безогледно дързък, обигран и хладнокръвен. Но притежаваше също така непоколебим характер и воля, която бе достатъчно твърда да внесе яснота и стабилност в политическата бъркотия на страната.

Беше се настанил на квартира в най-добрата къща на градчето. Натам бе поведен Кортейо с хората си. Пред входа стояха на стража четирима въоръжени конници с изтеглени саби. Слязоха от конете и Кортейо последва водача във вътрешността на къщата. Там бе веднага въведен в голяма стая, където вечеряха няколко души. На горния край на масата седеше Хуарес, индианецът. Косите му бяха ниско подстригани, от което ясно се очертаваше ъгловатия строеж на черепа, а облеклото му бе просто, по-просто от това на останалите. Но и някой непознат би разбрал, че тук той е господар.

— Какво има? — попита той късо, забелязвайки влезлите.

— Този човек с хората си бе спрян от поста — доложи подофицерът.

Очите на индианеца се отправиха с пронизваща острота към Кортейо.

— Кой сте?

— Казвам се Пабло Кортейо, управител съм при граф Родриганда и живея в Мексико сити — обясни Кортейо.

Хуарес се замисли за миг, след което продължи да разпитва:

— При богатия испанец Родриганда, комуто принадлежеше хасиендата Дел Ерина?

— Да.

— Накъде сте тръгнал?

— Към къщи в Мексико.

— И откъде идвате?

— От хасиендата Вандакуа.

— Какво правихте там?

— Посетих хасиендерото.

— По някаква работа?

— От приятелство.

Веждите на Хуарес се навъсиха и той буквално изстреля въпроса:

— Я виж ти, значи сте приятели?

— Да — отвърна непринудено Кортейо.

— Тогава не сте от моите. Онзи човек е привърженик на президента.

Кортейо се сепна. Тогавашният президент на Мексико, Херера, обикаляше страната да събира привърженици и най-безцеремонно погубваше всеки, който не му се покоряваше.

— Никога не съм го разпитвал за политическите му възгледи.

По този начин Кортейо поиска да се защити, но изглежда не подобри положението си, защото тъмните очи на Хуарес метнаха светкавица, а устните му се разтвориха, разкривайки редица белоснежни зъби, като на някое вързано за синджир озъбено куче.

— Не ми ги разправяйте тия! — прогърмя Хуарес. — При сегашната ситуация съберат ли се двама, непременно ще заговорят за политика. Впрочем мисля, че и вие сте привърженик на Херера.

Думите прозвучаха още по-заплашително. Кортейо отново побърза да се защити:

— Заблуждавате се, сеньор. Аз винаги съм стоял настрана от партиите.

— Значи не сте нито горещ, нито студен, а това е още по-лошо. С вас ще бъда предпазлив и докато не се убедя в противното, ще ви третирам като шпионин.

— Не съм такъв, сеньор — увери страхливо Кортейо.

— Ще си покаже. Но на мен изглеждате подозрителен. Човек не би се впуснал на път от Мексико до хасиендата Вандакуа само от голо приятелство!

— Но, сеньор, аз нямах ни най-малко понятие, че сте в Санта Роза!

— Тогава намерението ви е било да го узнаете. Да не би селището да е по път от хасиендата за Мексико? Защо е тази езда в противоположна посока?

Кортейо не успя да прикрие смущението си.

— Мълчите? — продължи индианецът. — Добре, ще наредя да ви затворят, а утре ще разберем истината.

— Аз съм невинен! — врече се тържествено Кортейо.

— Толкова по-добре за вас! А сега да ви няма!

В този миг от седящите край масата се надигна един глас:

— Позволете, сеньор Хуарес! Считате ли, че аз съм ваш верен приятел?

Говорещият беше висок, крепко сложен мексиканец. Това обстоятелство толкова повече биеше на очи, понеже мексиканците обикновено са дребни на ръст.

— Що за въпрос, сеньор Вердоха! — отговори Хуарес. — Бих ли ви направил капитан на охраната си, ако ви нямах доверие? Какво целите с този въпрос?

— Ще ви помоля да повярвате на думите на Кортейо! — отвърна високият.

В притеснението си Кортейо не бе огледал поотделно присъстващите, поради което не бе видял този мъж. Но при дълбокия тембър на неговия глас по лицето му пробягна израз на радостна изненада. Почувства се спасен, понеже познаваше застъпника си. Вердоха наистина не бе милионер, но все пак един доста заможен земевладелец. Той притежаваше в западната част на страната обширни пасища и бе съсед на граф Родриганда, който имаше там едно имение. В него се намираха стари живачни мини, заради което Вердоха даваше мило и драго да го приобщи към земите си, ала граф Фернандо не бе пожелал да го продаде.

— Как тъй? Познавате ли го? — попита Хуарес.

— Да — гласеше отговорът.

— И не го смятате за опасен?

— Не, напротив, той е ваш приятел. Аз гарантирам за него.

Хуарес измери още веднъж с поглед Кортейо.

— Щом гарантирате, нека си върви. Но вие поемате отговорността за всичко.

— На драго сърце, сеньор.

Хуарес се обърна към Кортейо:

— Кои са хората с вас?

— Мои придружители, честни мъже, които не са сторили никому нищо.

— Тогава могат да влязат и си потърсят място за спане. А вие останете да вечеряте с нас. Предоставям ви на сеньор Вердоха. Както чухте, той отговаря за вас и се надявам, че няма да го вкарате в беда.

Така нещата, толкова опасни в началото, се обърнаха към добър край. Хората сториха място на Кортейо край масата. Той се настани до Вердоха и сподели вечерята на индианеца Хуарес, който бе призван да стане президент на Мексико и смъкне императорската корона от главата на един австрийски ерцхерцог. Храната не беше изискана, но затова пък обилна. Бяха унищожени ястия и напитки в такива количества, че когато приключиха, нямаше кой да каже, че не си е доял. Единствено Хуарес се бе хранил умерено, както е прието при индианците. Той се надигна от трапезата и се оттегли. Това бе знак за тръгване. Вердоха и Кортейо напуснаха къщата и едва сега им се удаде възможност да поговорят несмущавано.

— Ще спите при мен — рече капитанът. — Надявам се, че няма да ви е неприятно да се възползвате от квартирата ми.

— Напротив, много се радвам дори — отвърна Кортейо. — Приемете впрочем моята благодарност за застъпничеството, сеньор Вердоха! Без нея едва ли щях да прекарам удобно нощта.

— Много вероятно. Бях доста учуден, когато чух, че сте бил в хасиендата Вандакуа, защото, поверително казано, смятаме да я посетим.

— Наистина ли?

Сега Кортейо получи допълнителен уплах, като да го бе сполетял удар. Той познаваше репутацията на индианеца и си отбеляза, че животът му е висял на косъм.

— Да, така е — отговори ротмистърът. — Всъщност не биваше да ви го казвам, понеже все още представлява тайна. Но какво, по дяволите, правихте все пак в оная хасиенда? Доколкото зная, никога не сте бил много близък с този съсед.

— Нещата се промениха, сеньор Вердоха. Той вече не е мой съсед!

— Не е? Как да го разбирам?

— Хасиендата Дел Ерина вече не ни принадлежи. Наследи я Педро Арбелец.

— Carajo! От граф Фернандо? Гръм го поразил! На мен не пожела да продаде педята земя, която исках, а на тоя подарил площ от двайсет квадратни географски мили. Но по-късно ще говорим по тоя въпрос. Влизайте, аз живея тук!

Бяха стигнали до една къща, чиято врата се отвори при приближаването им. Собственикът на жилището не се показа. Вердоха бе заел най-добрата стая. Леглото му бе приготвено, а на масата сложена вечеря.

— Разбира се, няма да ядем — каза той. — В леглото ще спя аз, а вие ще трябва да се задоволите с хамака, който ще окачим.

— Доволен съм. Не се притеснявайте, сеньор — рече Кортейо.

Хамакът бе закачен и Кортейо се изтегна. Ротмистърът седна на кревата, подаде цигара на другия, пъхна една в устата си и запита:

— Както чух, Алфонсо — наследникът на граф Фернандо — се намирал в Испания?

— Вече една година.

— Значи вие сте се нагърбил сам с управлението на тукашния му имот? Радвам се за вас, сеньор Кортейо — произнесе Вердоха с недобра усмивка. — Сега вие седите под крушата и ядете добрите плодове. Сигурно ще можете да отделите нещо и за мен, скъпи ми дон Пабло Кортейо?

— Имате предвид нещо относно Живачната земя? Хм, сега наистина би могло да се проведе един по-добър разговор отпреди. Но кажете по-напред какво ще прави Хуарес в хасиендата Вандакуа?

— Смята да пипне за яката притежателя, понеже оня го предал.

— По кой начин?

— Не мога да кажа, но толкова по-сигурно е, че утре по това време хасиендерото вече няма да е между живите. Хуарес не знае милост и снизхождение. Между другото, ще имам възможност да видя и хасиендата Дел Ерина.

— А-а, че как тъй?

— Част от нас ще бъдат разквартирувани там.

— Хм — промърмори Кортейо. — А с тях и вие?

— Да.

Кортейо се загледа мълчаливо пред себе си. Това направи впечатление на офицера и той запита:

— За какво се замислихте, сеньор?

— За Живачната земя — ухили се Кортейо.

— Искате да я продадете? — отривисто попита Вердоха.

— Първо нека разбера колко предлагате.

— Хм, няма да е много. Това не са пасбища, а аз тъкмо от такива се нуждая.

— Не се дръжте като търговец, който намира кусури на предмета, който желае да има! Знаем се от дълго време и мисля, че можем да бъдем откровени един към друг. И така, говорете!

— Тази земя, както казах, не е пасищна. Състои се от стръмни, голи чукари и дълбоки, лишени от растителност дерета, но ми е в съседство и по тая причина бих могъл да предложа, да речем — десет хиляди песос.

Кортейо се изсмя подигравателно.

— Десет хиляди пъти безразсъден, ето какъв сте.

— Това пък защо, сеньор?

— Имението беше закупено от графа за около сто хиляди песос и в сегашния си вид е най-малкото четири пъти по-ценно.

— Всеки с убежденията си.

— Но ако се потвърди предположението ми, че редом с живака се срещат и благородни метали, не можете го закупи и с милион, защото само рентата ще се числи някъде към сто хиляди.

— Бълнувате.

— Изложих само трезвото си мнение, като говоря единствено в бъдеще време, изхождайки от предпоставката, че оня къс земя ще се сдобие с голям брой работно население.

— Хората нямат навик да плащат за предположения.

— Зная. Впрочем представям ви нещата не от лична заинтересуваност, а с най-добри намерения.

— Ascuas, че откога пък станахте такъв алтруист?

— От днес. Аз, знаете, съм добър в сметките. Вие ми оказахте една огромна услуга. Без вас навярно щях да бъда разстрелян, ето защо искам да се реванширам с Живачната земя.

Лицето на капитана прие саркастичен израз.

— Да не вземете да кажете, че искате да ми подарите имението?

— Да — отговори Кортейо. Вердоха подскочи от леглото.

— Какво рекохте?

— Каквото чухте — искам да ви подаря красивата Живачна земя.

Другият отново се отпусна в кревата и отвърна студено:

— Глупости! Та това звучи направо възмутително!

— И все пак е вярно!

— Кортейо, а какво бихте сторил, ако се уловя за думите ви?

— Бих ги сдържал.

— Слушайте, сега вие самият сте десет хиляди пъти безразсъден, както се изразихте преди малко.

— Само привидно е така, но аз много добре знам какво говоря.

Търпението на Вердоха се изчерпи.

— Тогава говорете сериозно и не си позволявайте такива глупашки шеги с мен! — рече той. — Никой средно умен мъж, по дявола, не би подарил подобна земя!

— Най-малкото без други намерения и кроежи.

— А-а, ето ти обяснението. Значи си правите някаква сметчица? И мога ли да я узная?

— Разбира се! Касае се да ми окажете една дребна услуга.

— Хайде говорете, любопитен съм да зная срещу какво ли ще получа едно такова въздаяние.

— Хм, при тия работи човек трябва да е малко нещо предпазлив. Ние наистина се познаваме, а това означава да си имаме доверие. Известно ми е, че притежавате удивителна телесна сила…

— Тъй е. Но какво общо има в тая връзка?

— … че сте умел стрелец и фехтовач…

— И това е вярно. Пък и с камата се оправям добре.

— Ето от какво се нуждая. Предполагам, поддържате добра форма с постоянни упражнения…

— Определено — ухили се капитанът. — Всеки, дръзнал да се залови с мен, го пиши хвърлил топа.

— Е, значи нещата стоят много добре. Понеже става въпрос за няколко лица, които са ми застанали на пътя.

— Аха! — възкликна Вердоха. — Услуга от такова естество ли имате предвид, сеньор Кортейо? Да ме наемете в качеството на вероломен убиец?

— Не, не, искам само да бъдете внимателен с няколко души, с които като нищо можете да изпаднете в разпра. А сетне, доколкото ви познавам, сигурно ще съумеете да се оправите.

— Разбирам. Значи, ако тези хора подхванат караница с мен и стане тъй, че отнесат някой куршум, хубаво намушкване или удар от сабя, тогава… хм?

— Ами тогава бих ви подарил Живачната земя.

— Caramba! Наистина ли? — запита Вердоха въодушевено. — Хубаво, ала тя не принадлежи на вас, а на граф Алфонсо де Родриганда.

— Той ще одобри.

— Да не искате да кажете, че ще подпише документа за дарение?

— Да, тъкмо това искам да кажа, сеньор Вердоха, нищо друго.

— Ех, тогава горещо си пожелавам да срещна тия хора.

— Нищо по-лесно. Вероятно ще ги видите още утре.

— Къде?

— В хасиендата Дел Ерина.

— Carajo! Да не би да имате предвид стария сеньор Педро Арбелец?

— Не него, а гостите му. Там са отседнали няколко души, за които с радост бих научил, че са заминали на оня свят, по-точно в пъкъла.

— Кои са?

— На първо място един лекар от Германия, доктор Стернау се казва.

— Хубаво. Ще запомня името.

— По-нататък един немски моряк, Унгер май се казваше, а третият е испанец, нарича се Мариано, но е възможно и лейтенант Алфред де Лотрьовил.

— Значи тези тримата: Стернау, Унгер и Мариано или Лотрьовил. Няма да забравя имената. Та в случай, че тия започнат разправия с мен и аз се отърва от тях, Живачната земя е моя?

— Да.

— Кой ми го гарантира?

— Аз, с моята честна дума.

— Хм, това е гаранция, вярно, но не сигурна. Какво всъщност имате против онези хора? Нещо са ви оскърбили?

— Да.

— Я не ме занасяйте, сеньор Кортейо! Човек не би жертвал такова имение само заради възможността да си отмъсти. Трябва да има нещо друго.

— И така да е, вас какво ви засяга?

— Правилно. А защо не ги отстраните сам?

— Нима мога? Аз съм във враждебни отношения с Педро Арбелец и не бива да се мяркам в хасиендата Дел Ерина.

— Ами издебнете ги, когато я напуснат!

— Службата ми не позволява дълго отсъствие. Между другото за тая цел бях дошъл. Трябва да ви кажа, че бях вербувал хубава банда обесници…

— Срещу трима мъже? — подигра се капитанът.

— Тъй, тъй, присмивайте се! Ама тия трима негодници имат деветдесет и девет дявола в телата си!

— Което прави по тридесет и трима на човек. Добре, но както се вижда, не се справихте, а?

— Вярно. Те избиха част от хората ми и само по някаква случайност се изплъзнах с тези, с които ме видяхте.

— Caramba! В такъв случай съм любопитен да се запозная с тримата юначаги. Значи вие вербувахте тия хора? И те, така да се каже, не държат много на онова, което човек нарича право и съвест?

— Не.

— Хм, биха могли да се използват. Стига все пак да ми ги отстъпите, сеньор!

Сякаш камък падна от сърцето на Кортейо. — С най-голямо удоволствие — рече той. — Наистина не знаех какво да правя с тях. Те ще минат през огън и пламък, само и само да отмъстят на онези тримата. С мен не би им се удала възможност.

— Хубаво, при мен ще я намерят. Утре на закуска ще поговоря с тях. Вие в Мексико сити ли се връщате?

— Да.

— Ще ви пратя известия веднага щом успея.

— След което документът за дарение или привидната покупка на часа ще замине за Испания за подпис от граф Алфонсо. Но как смятате да я захванете, та да отстраните тримата чужденци?

— Ще мога да кажа едва след като съм говорил с тях. А сега ме извинете! Спете спокойно! Аз трябва по-напред да обходя постовете. Хуарес е много строг в това отношение — забележи ли небрежност и офицерска глава ще отхвърчи.

Кортейо се обтегна в хамака, подсмивайки се доволно. Сега можеше спокойно и безгрижно да се завърне в столицата, убеден, че е поверил нещата си в най-добрите ръце. Той познаваше Вердоха като брутален, безсъвестен човек, който за Живачната земя би извършил не три, ами и десет, двадесет убийства. Впрочем тайно в себе си не мислеше да удържи на думата. Бъдеха ли убити тримата, човек ясно можеше да си представи случая. Вердоха сигурно нямаше да се осмели да изисква по съдебен път наградата за своето злодеяние — та нали тогава самият той би бил изгубен.

Докато Кортейо се отдаваше на тези мисли, вън капитанът на личната охрана вървеше от пост на пост. Но и той мислеше повече за странната сделка, отколкото за съблюдаване на воинския си дълг.

„И тъй, не оскърбление е причината да иска ония да умрат — размишляваше той. — Но какво тогава?“

Измина известно разстояние в тъмната нощ и отново подхвана разсъжденията:

„Цената, която испанецът плаща, е висока. Имението се оценява на милион, а който брои милион, трябва да печели много повече. Но какво би могло да е? Графът дава Живачната земя, значи е застрашено цялото графство. Тогава нека помислим. Кои са тези тримата? Един лекар и един моряк — двамата немци. Третият е испанец — казва се Мариано или Алфред де Лотрьовил. Звучи забулено в тайнственост. Изглежда той е човекът, когото всъщност касаят нещата.“

Вердоха продължаваше обиколката, но не бе в състояние да се откъсне от мислите по огромната изгода, която обещаваше сделката.

„Но дали и Кортейо ще сдържи думата си? — усъмни се той. — Познавам го като безспорен хитрец. Какво ще стане, ако аз очистя тримата, а той се направи сетне, че не знае нищо за цялата тая работа? Живачната земя отива по дяволите. Ама и Кортейо ще иде по дяволите, това е ясно. Ще оставя нещата да преспят.“

Той се върна в квартирата си и се изтегна в леглото. На заранта нареди да му доведат спътниците на Кортейо и се зае с тях в негово присъствие.

— Какви сте всъщност? — запита ги. Безделникът, който вчера бе говорил от името на всички, отвърна ухилен свойски:

— Сеньор Кортейо не ви ли каза? Ние сме бедни хорица и припечелваме хляба си по различни начини и средства.

— Значи не се замисляте много-много за начините и средствата? Не искате ли да припечелите малко хляб и при мен?

— Няма да стане, понеже сме на служба при сеньор Кортейо.

— Той ви отстъпи на мен.

— Охо! — викна човекът. — Истина ли е, сеньор Кортейо?

— Да — отвърна испанецът.

— Нямате това право, сеньор! Ние сме свободни мъже. Вие ни обещахте, че ще можем да отмъстим за нашите другари!

— Нямам време да ви водя по-нататък, но капитанът ще го стори вместо мен.

— Да — добави Вердоха. — Който се постави под мое предводителство, ще ме придружи до хасиендата Дел Ерина.

— Заедно с уланите?

— Не. Вие ще ни следвате. Има ли хасиендата ограда?

— Да, много здрава.

— Е, добре. Днес около полунощ — дотогава се скрийте някъде — един от вас да дойде на южния край на оградата. Ще ме намери там, за да му дам указания за действие.

— А как стоят нещата с възнаграждението?

— Остава си същото, както при сеньор Кортейо.

— Тогава сме доволни. Можем ли да потегляме?

— Не. Хуарес още нищо не е наредил.

Нехранимайковците засега се оттеглиха. Не всички бяха съгласни с тоя обрат. Част от тях искаха по-скоро да се присъединят към отряда. А Вердоха се отправи към квартирата на Хуарес и не след дълго получи заповед да доведе Кортейо. Когато онзи влезе, индианецът стоеше посред стаята и го прие с мрачна физиономия.

— Знаете ли на кого трябва да благодарите за живота си? — запита го той.

— Зная. Но щях да бъда погубен без вина.

— Мълчете! Сеньор Вердоха отговаря по-нататък за вас. За Мексико ли искате да тръгнете?

— Да.

— Там не бива да узнаят, че съм бил в Санта Роза, но ще го научат от вас. Значи не е разумно да ви пусна.

— Сеньор, аз ще мълча!

Хуарес направи презрителен жест и каза пренебрежително:

— Един бял никога не мълчи. Само индианецът е господар на езика си. Някой бял може и да сдържи думата си, но ако по-преди поне се е заклел.

— Тогава нека се закълна, сеньор.

— Добре, закълнете се!

Кортейо бе принуден да вдигне ръка и се закълне, че няма да издаде срещата си с Хуарес.

— Сега можете да вървите — рече той. — Вземете хората си и си отбележете, че вие сте отговорен за тях!

Няколко минути по-късно Кортейо възседна коня си и напусна Санта Роза. Разбойниците го придружаваха, понеже никой не биваше да подозира, че са обвързани с Вердоха. Наброяваха само осем души, тъй като останалите пожелаха да служат на Хуарес. Едва след време се отделиха от Кортейо и по околен път се отправиха към хасиендата Дел Ерина. Малко след заминаването на Кортейо един тромпет даде сигнал за потегляне. Уланите яхнаха конете. Хуарес застана с офицерите начело, след което полетяха по равнината с полудивите си животни.

Тежки бяха тогава времената за Мексико. Страната се бе отрекла от майка Испания, имаше собствен владетел, но не и силата да стане независима държава. Един президент изместваше друг, финансите се намираха в плачевно състояние, чиновничеството не чинеше нищо; за вярност, преданост, подчинение — дума не можеше да става. Никой военен не прекланяше глава; всеки офицер искаше да управлява, а всеки генерал с амбицията да стане президент. Онзи, който беше на кормилото, опитваше възможно най-бързо да изсмуче страната, защото знаеше, че не му остава много време. Приемникът правеше същото — такъв беше и губернаторът на всяка отделна провинция. Накрая подчиненият не знаеше кому да се подчинява. Най-добре бяха хасиендеросите, които обитаваха най-отдалечените територии.

Посред тая бъркотия се бе появил Хуарес и за кратко време бе придобил такова голямо влияние, че макар да бе все още далеч от президентството, сключи договор дори със Съединените щати. Беше ту тук, ту там, за да вербува хора, възнаграждава или наказва. И днес една такава цел го водеше към хасиендата Вандакуа. Пристигнали там, уланите предизвикаха с появата си всеобщ ужас. Хуарес скочи от коня и влезе в къщата, следван от неколцина офицери. Собственикът се намираше на втора закуска със семейството си, когато внушаващата страх личност пристъпи към него.

— Познаваш ли ме? — запита сурово индианецът.

— Не — отговори хасиендерото.

— Аз съм Хуарес.

Човекът пребледня и извика:

— О, Santa Madonna!

— Не призовавай Мадоната, напразно е! Тя няма да ти помогне! — произнесе мрачно Хуарес. — Ти си привърженик на президента Херера, нали?

Мъжът потръпна.

— Не! — заяви той.

— Не лъжи! — прогърмя индианецът. — Кореспондираш ли с неговите привърженици?

— Не.

— Ще се убедя. Търсете!

Заповедта се отнасяше за офицерите. Те дадоха знак на няколко войници да се приближат и започна основно претърсване на къщата. След известно време дойде един от офицерите с връзка писма и ги подаде мълчаливо на индианеца. Хуарес ги пое, без да продума и се зачете. При вида на писмата цветът на хасиендерото стана мъртвешко бледен. Сега изпълнените му със страх очи бяха приковани към лицето на червенокожия. Близките му стояха безмълвно в ъгъла и очакваха с разтуптени сърца развръзката. Най-сетне Хуарес приключи с четенето. Надигна се от мястото си и запита хасиендерото:

— Ти ли получи тези писма?

— Да.

— И ги прочете? И отговори?

— Да.

— Преди малко излъга. Ти си привърженик на президента. Член си на съзаклятието срещу свободата на народа. Ето ти наградата!

С тия думи той измъкна револвера си, прицели се и натисна спусъка. Улучен в челото, хасиендерото рухна на пода. Разнесе се многогласен вик на ужас. Хуарес се обърна с невъзмутимо спокойствие към близките на убития:

— Замълчете! Вие също носите вина, но няма да умрете. Ще напуснете къщата. Хасиендата конфискувам в полза на държавата. До един час да сте заминали. Ще ви отпусна коне да натоварите имуществото си. Запазете и парите си. А сега изчезвайте от очите ми!

— Можем ли да вземем мъртвия? — проплака жената.

— Да. Но сега да ви няма!

Трупът бе вдигнат и изнесен навън, а когато часът изтече, обитателите напуснаха със сълзи на очи хасиендата, която Хуарес предостави на войниците си за плячкосване. Сетне бяха заклани няколко говеда и започнаха пир на открито, колкото душа иска.

Докато Хуарес бе останал в стаята, Вердоха контролираше грабежа. Сега влезе при индианеца и онзи заговори:

— Така трябва да завърши всеки, който е вдигнал ръка срещу благото на отечеството. Вердоха, вие верен ли сте ми?

Той метна тигърски поглед към своя офицер. Вердоха отвърна спокойно:

— Да, сеньор, вие го знаете.

— Добре. Ще ви натоваря с една задача. Познавате ли добре провинцията Чиуауа?

— Там съм роден и близо до границата притежавам имение.

— Хубаво. Ще се отправите към столицата й, която носи същото име и ще отстоявате там каузата ми. На първо време обаче ще ме придружите до хасиендата Дел Ерина!

— С военен ескорт ли ще замина?

— Ще получите един ескадрон, с останалите се връщам аз.

— Напред!

Няколко минути по-късно възседнаха конете и препуснаха, придружени само от няколко улани. Един от присъстващите вакуероси служеше за водач.

Още преди да стигнат хасиендата Дел Ерина, бяха забелязани. Поумнели, обитателите й затвориха здраво портата. Хуарес лично потропа.

— Кой е там? — попита Арбелец отвътре.

— Войници! Отворете!

— Какво искате?

— Caramba, ще отворите или не?

Стернау, Унгер и Мариано стояха до хасиендерото.

— Да отворя ли? — попита тихо Арбелец.

— Да — отговори Стернау. — Та те са само няколко конника.

Когато вратата се отвори, Хуарес, придружен от Вердоха, прекрачи с коня в двора и измери със святкащи очи намиращите се пред него хора.

— Защо не се подчинявате? — прогърмя той.

— Не ви познавам — отвърна Арбелец. — Нима сте някой, комуто човек е длъжен да се подчинява?

— Аз съм Хуарес. Познато ли ви е името ми?

Арбелец се поклони без каквото и да било смущение.

— Много добре го зная. Извинявайте, че не ви отворих веднага! Заповядайте в моя дом! Бъдете добре дошъл.

Той съпроводи двамата гости до приемната, където те се настаниха без много церемонии. Въпреки любезния прием, Хуарес не бе изгубил навъсеното си изражение. Той запита:

— Видяхте ли ни, когато идвахме?

— Да, сеньор.

— И видяхте, че сме войници?

— Така е.

— И въпреки всичко не отворихте? Поведението ви заслужава наказание!

— О, сеньор, президентът също има войници. Те нямаше да бъдат добре дошли при мен. Все пак не бих могъл да зная, че сте самият вие.

Чертите на Хуарес се разведриха.

— Значи аз наистина съм добре дошъл при вас?

— Най-сърдечно. Вие имате твърда ръка, сеньор, а такава липсва на нашата клета страна.

— Да. Твърдата ръка някои вече почувстваха. Дори преди малко един. Кажете, известна ли ви е хасиендата Вандакуа?

— Зная я много добре, та нали съм съсед.

— Каква аренда заслужава това имение, сеньор Арбелец?

— Ама тя не е имот под аренда, а собственост.

— Отговорете на въпроса ми! — нареди нетърпеливо Хуарес.

— Е, ако се намираше в по-добри ръце, човек би могъл да плаща десет хиляди песос, но при това състояние не.

— Добре, тогава вие ще я получите под аренда за седем хиляди песос.

Арбелец изгледа индианеца изумен.

— Сеньор, не ви разбирам.

— Говоря достатъчно ясно. Мисля, този наем е изгоден за вас. Конфискувал съм хасиендата в полза на държавата и сега я давам на вас.

— А собственикът? — обезпокои се Арбелец.

— Той умря от моя куршум, защото беше предател. Семейството му е изселено от имението. Решавайте бързо, сеньор!

— Щом нещата стоят така, казвам „да“. Но…

— Никакво „но“! Донесете пособия за писане! Нека уредим нещата.

Както всичко, което Хуарес поемаше в ръце, така и тая работа бе уредена с експресна бързина и все пак грижливо и както подобава. Сетне той каза:

— Този сеньор е ротмистър Вердоха. Той ще отседне за няколко дни при вас с ескадрона си. Можете ли да им подсигурите прехрана?

Арбелец отвърна положително, въпреки че би предпочел да каже „не“.

— Хората ще пристигнат привечер. Погрижете се за тях, а сметката уредете после с ротмистъра. Сбогом!

Той се изправи и закрачи навън. Вердоха го последва. Препуснаха в галоп с ескорта си, оставяйки в недоумение обитателите на хасиендата Дел Ерина.

Защо е трябвало да умре съседът? Защо тъкмо Педро Арбелец поемаше арендата? Значи този мъж беше Хуарес, великият индианец, пред когото трепереше цяло Мексико, но и същевременно обичаше или ненавиждаше. Онези, които си задаваха тия въпроси, не подозираха какви последици ще има за тях разпореждането на този човек.

Когато Хуарес пристигна в хасиендата Вандакуа, намери пред къщата струпано всичко, което уланите смятаха за ценно да задържат. Плячката бе разпределена и колкото и малко да се падна на човек, все пак предизвика безкрайна радост у несвикналите на изобилие хора. След като и това отмина, ротмистърът Вердоха получи инструкции. Неговият престой при Арбелец имаше единствената цел да отпочинат и укрепнат конете, тъй като пътят до Чиуауа бе доста тежък. Вердоха не биваше да се застоява много в хасиендата Дел Ерина, а сетне да опита бързо да достигне местоназначението си, където щеше да действа според указанията на настоящия си началник. Дълго време двамата беседваха тихо и поверително. Виждаше се, че обсъждат извънредно важни неща. Накрая обаче Хуарес и ротмистърът се разделиха с едно просто ръкостискане.

Хуарес яхна коня и полетя с ескадрона си обратно по пътя, по който бе дошъл преди обяд. Той приличаше на Ангел на отмъщението, който изчезваше също така бързо, както се бе появил, но оставящ винаги зад себе си кървавата следа на своето дело.