Карл Май
Пирамидата на бог Слънце (17)

Седемнадесета глава
„Пантерата на Юга“

Докато Хенрико Ландола плаваше с пленниците си по Великия океан, осъждайки нещастниците на дълбока изолираност и безпомощност, в родината напразно очакваха някакъв признак на живот от тях. Но и в Мексико се чакаше напразно: угрижени, лорд Дридън и Ейми жадуваха за новини от Мариано. От друга страна, Пабло Кортейо и неговата дъщеря Хосефа също не научиха нещо повече за своите врагове.

Седмици и месеци минаваха без да дойде вест. Вярно, политическите отношения в Мексико бяха затънали в такава немара, че сигурността на куриерите и известията бяха крайно съмнителни, защото тази колкото красива, толкова и своеобразна страна бе раздирана от междуособици, чието разрешение досега не се бе удало на никоя ръка.

Президентът Херера, срещу когото Хуарес бе воювал като политически противник, бе сменен още в края на 1850 от приемника, чието господство също така не продължи дълго. Отзован от чужбина през 1853 Санта Ана — могъщ по-рано политически лидер — бе заграбил властта, но сетне отново свален и принуден повторно да бяга в чужбина. Онзи, който го смъкна, беше Хуан Алварес — също като Бенито Хуарес от индиански произход, когото наричаха заради неговата свирепост „Пантерата на Юга“. Алварес, който въпреки необуздания си характер, беше изпълнен с гореща любов към отечеството и през 1855 доброволно се оттегли от президентството, на негово място се изкачи Игнасио Комонфорт. При него Хуарес бе назначен за министър на вътрешните работи и председател на Върховния съд. По този начин той същевременно получи ранга вицепрезидент на републиката.

От своя страна Комонфорт се сдоби с един генерал като втори президент на име Мигуел Мирамон, който в по-късно време с преминаването си към Максимилиан — пратеникът на Наполеон III, предаде родината си на французите.

Годината беше 1857. Откак Стернау, Мариано и Унгер напуснаха Мексико сити, бяха минали седем години. От север навлезе в града един ездач. Всички признаци говореха, че е оставил дълга езда зад себе си. Зад него яздеха в тръс няколко вакуероси. Те водеха със себе си едно муле, носещо на гърба си грижливо опакован товар, който изглежда бе доста тежък. Възрастният мъж премина по няколко улици и спря пред Палатата на Върховния съд. Там слезе от коня и запита портиера дали може да говори с Хуарес. Човекът изгледа пренебрежително стария и отвърна:

— Наредил ли ви е да дойдете днес при него?

— Не.

— Тогава чакайте! Защото без предварително записване той приема само приятели.

— Тогава съобщете за мен, защото аз смело мога да се причисля към неговите приятели.

Увереният отговор на стареца направи впечатление.

— Как ви е името, сеньор?

— Казвам се Педро Арбелец, притежател на хасиендата Дел Ерина.

— О, това е нещо друго, сеньор! Вие сте яздил отдалеч и вашият вид ме заблуди! Тук грижата ни е да не се трупа много народ при сеньора. Целият свят като че се е сговорил да отиде при него, защото при никой друг няма да намери справедливост. Влизайте и наредете на вашите слуги да преминат с животните си в двора!

Вакуеросите се отправиха с конете във вътрешния двор на сградата, а Арбелец бе отведен от един служител в просторна стая. Въпреки размерите си, тя имаше само един прозорец, два хамака и една маса. Върху масата се мъдреха прибори за писане редом с камара книжа. В единия хамак седеше мъж и пушеше цигара. Този мъж беше Бенито Хуарес, Върховен съдия на страната. При влизането на госта той се надигна.

— Я гледай ти, дон Педро Арбелец! Не съм ви виждал от седем години. Какво ви води при мен?

— Наема за арендата, сеньор — отговори старецът. — И освен това бих желал да изложа една настойчива молба.

— От частен характер?

— Не. Идвам при вас като при съдия.

— Ще бъдете изслушан. Но нека по-напред уредя делото на този сеньор, което не търпи отлагане. Сложете писалищните прибори на пода и се настанете на масата! Нямам друго място.

Арбелец не сметна за уместно да сяда на масата, ала с къс, повелителен жест Хуарес го принуди да го стори. Сега Върховния съдия се обърна към другия — човек на средна възраст, с гъста четина по лицето и тъмни, пронизващи очи.

— И тъй, сеньор, аз ви отзовах от затвора, за да уредя час по-скоро нещата ви. Не е учтиво да караш някой да чака, а аз не обичам да се показвам невежлив. Ще запалите ли цигара?

— Да, сеньор.

— Добре! — продължи Хуарес в тон на ведра беседа. — Колко време ви държаха затворен?

— Пълни три седмици, сеньор.

— О-хо, това си е направо грубо, трябва да го призная. Ще помоля тези младши съдии да бъдат по-внимателни. И присъдата ви още не е произнесена?

— Така е за жалост. Но аз се надявам, че ще остана доволен от нея.

— Убеден съм в това — произнесе любезно Хуарес. — Аз няма да извърша несправедливост нито към вас, нито към вашия противник. Значи се касае за един малък изстрел?

— Точно така.

— И тоя изстрел улучи?

— Дамата право в главата. Бях се прицелил добре.

— Но тогава вие сте майсторски стрелец! Това ме радва, защото в тия лоши времена има нужда от добри стрелци. Защо стреляхте по дамата?

— Защото ми каза, че ще се омъжи за друг. Аз най-учтиво я помолих да размисли, ала тя държеше на своето и ето как я застрелях.

— Ясно — кимна Върховния съдия. — Тя не ви е искала и вие сте я застрелял. Всеки носи последствията на своите действия. Вашата цигара е към края си, сеньор. Мога ли да ви предложа една от моите?

Той подаде на другия да запали цигара, след което продължи:

— За жалост бащата на дамата ви подведе под отговорност и ние сме длъжни да се произнесем. Та казвате, наистина сте застрелял дамата?

— Наистина.

— Е, тогава веднага ще свършим. За убийство се налага смъртно наказание. Следователно ще наредя да застрелят и вас. Така справедливо ли е, сеньор?

Другият ококори очи. Той изобщо не бе помислил подобна присъда за възможна, тъй като Хуарес бе провел следствието по такъв любезен начин, кажи-речи като приятелска беседа.

— Но, Ваша милост, аз все пак мислех…

— Пст! — прекъсна го Хуарес. — Сред мъже за едно толкова просто и ясно дело много думи не са необходими. Вие сте застрелял и ще бъдете застрелян. Всеки носи последиците на своите действия, както вече казах преди малко. Ще бъдете ли така добър да дадете огънче?

Хуарес запали цигарата си от тази на убиеца, пъхна пръсти в уста и изсвири два пъти. Веднага се появиха двама полицаи.

— Подайте ми един лист и натопете перото!

Мъжете доставиха поисканото, Върховния съдия сложи хартията на коляното си, написа няколко думи и я подаде на убиеца.

— Ето, сеньор, четете! Това е вашата присъда. Намирате ли все пак за добре, че ще бъдете незабавно разстрелян?

Човекът се надигна бледен от матрака.

— Ваша милост, но аз трябва да помоля…

— Пст! — прекъсна го Хуарес с усмивка на пълно снизхождение. — Преди малко ми се оплакахте, че сте чакал цели три седмици и аз сега ви давам един вид удовлетворение. Човек винаги трябва да бъде изключително вежлив. Значи веднага, сеньор. Ще си запалите ли отново цигарата?

— Да, благодаря! — заекна запитаният.

— Хубаво! Няма нищо по-неприятно от това на някой да му угасне цигарата при някоя важна работа. Колко лесно би могло да бъде неправилно разтълкувано като липса на доволство. А тъкмо това човек трябва да избягва. А сега извинявайте, сеньор, че не разполагам с повече време! Адиос!

Той направи на човека учтив поклон, на който онзи отвърна и изчезна със служителите. Хуарес се заслуша няколко мига… разнесоха се няколко изстрела. Той се изтегна обратно на матрака и рече:

— Вече е мъртъв! Какво ще кажете за моя начин на провеждане на съд, сеньор Арбелец?

— Сеньор, той ми изглежда доста необичаен.

— Но практичен, драги ми Арбелец! — кимна Върховния съдия. — Справедливо, вежливо и бързо — така трябва да действа правосъдието, другояче не. Ето защо и ние двамата не бива да губим време. И тъй, носите ми наема за арендата?

— Да. Ще го наброя. Парите са още на мулето.

— Оставете това, сеньор! Ще ми пратите парите по-късно, когато сме се сбогували! Зная, че няма да ме измамите. Да пристъпим по-добре към вашата молба!

— Но, Ваша милост, тя няма да може да се третира така бързо, както смъртната присъда.

— Това няма да ни попречи, защото всяко нещо изисква своето време. Та значи, идвате при мен като при съдия?

— Да, моля за справедливост.

— Срещу кого?

— Срещу мнозина. Ще стане обширен разказ, сеньор, но аз изстрадах толкова много, страдам и сега още повече дори и моето бащино сърце моли да ме изслушате внимателно.

— Говорете си, добри ми Арбелец, — успокои го Върховния съдия. — Ще ви изслушам докрай. Но запалете по-напред една от моите цигари.

— Как мога да го сторя, Ваша милост! От болка и сълзи не бих могъл и едно смукване да направя.

— Тъкмо затова трябва да пушите. Аз почитам болката и сълзите, когато са изразени честно, но те лесно объркват съдията, правят го пристрастен. Той се нуждае преди всичко от едно правдиво представяне на нещата. Така че пушете, та после разказът ви да не бъде смущаван и ощетяван от сълзи. Ето, вземете огънче и започвайте показанията!

Ето как Арбелец се видя принуден да запуши. Той разказа разтегнато и изчерпателно своите забележителни преживявания. Накрая заключи:

— Седем години се чувствам безсилен, защото справедливостта в Мексико вървеше по тъмни пътища. На вас обаче имам пълно доверие, както всеки мексиканец, който обича отечеството си.

Индианецът го бе изслушал спокойно, кажи-речи безмълвно. Сега се надигна от хамака и закрачи напред-назад из помещението. Дълго размисля, сетне застана пред стария и заговори:

— Сеньор Арбелец, ако не бяхте ми разказал вие тая история, нямаше да повярвам. Но тъй като ви считам за разсъдлив мъж, обичащ истината, вярвам на всяка ваша дума и обещавам пълната си подкрепа. Как ще действам наистина още не зная. Но съм длъжен да събера най-точна информация. А когато я имам, обещавам ви, ще последва удар след удар, докато целият тоя безобразен заговор бъде разкрит и наказан. Ще останете ли за известно време тук?

— Да, при лорд Дридън.

— А-а, при него! Защо точно при него?

— Защото той трябва да изпълни една моя молба, сеньор. Преди малко споменах, че Гърмящата стрела получи дар от Пещерата на кралското съкровище. Неговият брат има — в тяхната родина — едно много надарено момче. Гърмящата стрела, годеникът на моята дъщеря, преди седем години, сиреч преди да изчезне, реши това момче да получи половината от неговия дар. В ужасната бъркотия на тези години ценностите нямаше как да му бъдат изпратени и по тоя начин се изгуби времето, когато това богатство щеше да допринесе най-голяма полза на момчето. Ето защо натоварих скъпоценностите и ги донесох със себе си, за да ги предам на лорда, който пък да ги препрати по-нататък.

— Къде живее момчето?

— Край Майнц в един замък, чието име забравих. Но е лесно да се открие, защото принадлежи на един капитан и Главен лесничей фон Роденщайн. Името запомних.

— Тогава по-добре предоставете пратката на мен, отколкото на англичанина! Излезе ли тя от него, нашите бравос^[1] няма да я пощадят. Но произлезе ли от моята ръка, искам да видя мексиканеца, който ще й посегне. Аз ще й избера най-сигурния път и ще я адресирам до някоя банкерска къща в Майнц. Банкерът ще я предаде на момчето.

— О, колко съм ви благодарен, защото смъквате голям товар от сърцето ми.

— Как се казва момчето?

— Курт Унгер. Баща му е капитан на кораб.

— Ще си го отбележа. Впрочем, докато сте в Мексико, ще ви помоля да отседнете при мен, а не при англичанина. Възможно е да се налага по-често да говорим по вашата работа, а това ще е по-удобно, ако сте при мен. Ще наредя да ви приготвят добра стая, а лорд Дридън няма да ни се разсърди. Та нали ще имате възможност да го посещавате. Донесете съкровището! И понеже така и така отивате, можете да донесете и наема за арендата.

Арбелец се отдалечи и с помощта на един от вакуеросите си домъкна товара на мулето. Той се състоеше от два пакета, увити в биволска кожа.

Единият съдържаше сумата за арендата и Върховния съдия издаде разписка. Когато бе отворен другият, съдържанието му улови нахлуващите през прозореца слънчеви лъчи и хвърли в стаята искрящи отблясъци.

— Dios! Какво великолепие! — възкликна Хуарес смаяно. И мрачно добави: — Съкровището от Кралската пещера можеше да направи Мексико велика страна. Но неговите жители не го заслужават. Вождът на мищеките има право. Нека неговата тайна умре заедно с него! И всичко това е само половината от онова, което е получил вашият зет?

— Да.

— Другата половина добре ли е съхранена?

— Да. Заровена е на място, където никой няма да я открие.

— И наистина искате да изпратите тази част в Германия? И ще я получи едно момче, което не знае нейната стойност и което едва ли ще може да я употреби правилно?

— Да. Вождът на мищеките лично така пожела и аз съм длъжен да се подчиня. Върне ли се, ще ме похвали, че съм съблюдавал волята му.

— Тогава не можем да се противим. Съкровището излиза от страната. Но може би попада в достойни ръце.

Хуарес пристъпи към масата, отвори касата и разлисти някаква книга. Тя съдържаше поименен регистър, обозначаващ курсовете на различни акции и ценни книжа. Той търси известно време, след което съобщи:

— Ето го Майнц. Ще се обърна там към банкерската къща Фоигт & Валнер. Пратката ще бъде адресирана до тях и съм убеден, че за такава огромна стойност човекът ще си даде труда да издири получателя. Желаете ли да приложите писмо?

— О, сеньор, писането сега много ме затруднява. Но лейди Ейми навярно ще има добрината да го стори вместо мен.

— В такъв случай ми донесете писмото още днес, защото пратката ще замине утре в ранни зори. Ще й отредя достатъчно сигурен и надежден конвой. А сега да изготвим един опис, след което ще получите разписка, че сте ми поверил предметите.

Това стана, а после на хасиендерото бе отредена стая. Той се почисти от пътния прах и отиде да потърси лорд Дридън. Само лейди Ейми си беше вкъщи и го посрещна сърдечно.

— Сеньор Арбелец! Каква изненада! Какви новини ми носите?

— Миледи, те са все още безследно изчезнали. Откак бях тук за последен път, нищо ново не съм узнал. А защо идвам, ще Ви уведомя накъсо.

Арбелец се настани предпазливо и започна да разказва. Ейми го слушаше с голямо напрежение и двамата съвсем забравиха, че не са сами в стаята, че в другия хамак седеше една девойка, която преди пристигането на хасиендерото четеше гласно на лейди. Тя беше нейната дуеня, компаньонката й. В Мексико е неотменен обичай всяка знатна дама да си има дуеня.

Девойката предлагаше миловидна гледка. Очевидно беше метиска, което означава, че произхожда от бял баща и майка индианка. Тя държеше очите си сведени, привидно приковала внимание към книгата. Но един проницателен наблюдател щеше да забележи, че следи с голямо напрежение думите на стария човек. Отвреме-навреме поглеждаше през дългите си мигли към двамата, при което погледът й наподобяваше на хищно животно, което на драго сърце би се нахвърлило, ала от страх не смее да го стори. Никой познавач на хората не би я удостоил със своята симпатия или доверие.

По същото време в една друга къща се водеше разговор, засягащ съвсем същата тема. Беше в палата на граф де Родриганда. Хосефа Кортейо се бе изтегнала на хамака в стаята си. Изминалите години не бяха допринесли за смекчаване на нейната грозота. Беше станала, ако това въобще бе възможно, още по-мършава. Изглежда се намираше в лошо настроение, защото когато прислужницата влезе, не отвърна и с дума на учтивия поздрав. Прислужницата бе все още онази индианка на име Амайка. Тя започна да облича своята господарка. Процедурата премина в мълчание и едва когато индианката облече последната дреха, Хосефа запита:

— Говори ли с дъщеря си?

— Не бива да отивам при нея, ако не искаме да се издадем. А тя при мен не е идвала.

— Виждам, че и двете сте немарливи! Когато чух, че Ейми Дридън търси дуеня ми костваше немалко усилия и други жертви, за да й препоръчам от друго място твоята дъщеря. За моя радост разбрах, че е назначена. Но сега вместо да узная нещо съществено от шпионката, тя никаква не се мярка.

— Ще дойде, сеньорита — отвърна слугинята успокоително. — Та помислете, тя тепърва трябва да спечели доверието на студената англичанка.

— Зная. Но вече е достатъчно дълго при нея и е длъжна да покаже най-сетне, че мога да разчитам на нея. Тая Ейми трябва да изчезне или умре. Я слушай! Чувам да идва татко. Сигурно носи новости. Можеш да си вървиш.

Старата се отдалечи. Вън пред вратата срещна Кортейо. Той се убеди недоверчиво дали наистина ще изчезне и няма да се върне да подслушва, след което влезе при дъщеря си. На нея й направи впечатление сияещото му от радост лице и като забеляза, че държи в ръката си отворено писмо, запита бързо:

— Писмо? Да не би жадуваната новина?

— Да — отговори той, въздъхвайки дълбоко. Хосефа посегна към писмото, ала онзи дръпна ръката си и извика с тон, разкриващ триумфа на безсърдечния злодей:

— Спечелихме! Сега можем да бъдем спокойни!

— Ах! Наистина ли? Дай, дай го насам!

Тънките й пръсти трепереха от възбуда, когато ги протегна повторно към многообещаващото писмо. Бащата го връчи с думите:

— Да, вземи и чети! Това е най-голямата радост и удовлетворение, сполетявали ме през моя живот.

— Ах, от твоя брат, от чичо?

Хосефа не бе в състояние да седи, вълнението не й даваше мира и шарейки напред-назад из стаята прочете следното:

„Скъпи братко!

Най-после след дълги години, мога да ти предам новина с неимоверна стойност. Вчера ме посети Ландола и ми я продаде. Без да ми е известно, той вече години живеел в Испания от парите, донесени му от последното плаване. Когато ги изразходвал, решил да се обърне към мен за нови. Та слушай: преди години той се натъкнал в пристанището на Гуаймас на следните лица: Стернау, Мариано, двама немци на име Унгер и двама индианци единият от които се казва Бизоновото чело, а другия Мечешко сърце. При тях имало и две девойки, по-точно сестрата на този Бизоновото чело и Ема, дъщерята на този Педро Арбелец, хасиендерото на Дел Ерина.

Тези лица искали да отпътуват за Акапулко и не познали капитана. Той взел всички на кораба си, привидно, за да ги отведе на желаното пристанище. Били оковани от него, а от девойките разбрал, че са се изплъзнали благополучно от капитан Вердоха, комуто си възложил да ги унищожи. През първата нощ на плаването когато всички спели, а на палубата имало само един вахтен, Ландола запалил един фитил в погреба и се отдалечил незабелязано с малката лодка. Корабът хвръкнал във въздуха и потънал заедно с мищеките. Капитанът останал до разсъмване на произшествието, за да се убеди със сигурност. Не се бил спасил нито един.

С тая дръзка лудория на капитана сега сме освободени от всички грижи. Съобщавам ти всичко без да губя време, като си запазвам правото да те осведомя по-изчерпателно по въпроса.

Твой брат

Гаспарино Кортейо.“

Хосефа отпусна ръката с писмото. Беше бледа като мъртвец, дали от радост или ужас — не можеше да се определи.

— Значи са мъртви? — запита тя, втренчвайки поглед в баща си.

— Да, да, така е! Действително! Та нали прочете! — викна Кортейо, пламнал от радост.

— Всички! O, Dios! Значи и той! — ликуваше Хосефа.

— Той? Кой? — попита Кортейо.

— Истинският Алфонсо, наричан Мариано!

— Да. Ние се освободихме от всички веднъж завинаги. И след като ми отпаднаха всякакви грижи, мога да пристъпя към осъществяването на моите планове.

— Твоите планове? Че какви са пък те?

Кортейо се тупна гордо в гърдите.

— Досега мълчах, но виждам, че трябва най-после да проговоря, за да те предпазя от неща, които могат да ни причинят големи щети. Знаеш, че сега са ни наложени двама президенти, никой от които не смятам, че си е на мястото. Страната се нуждае от истинско правителство. Необходим е мъж, който да притежава и паричните средства за подкупване на враговете. Веднъж станал президент, ще разполага с всички богатства на нацията. И тоя човек ще бъда аз.

— Ти? — запита Хосефа с нескрито удивление.

— Да, аз! — потвърди той с тон на гордо самосъзнание. — Или се учудваш? Аз направих племенника си граф де Родриганда, а брат си регент на неговите доходи. Домът Родриганда притежава милиони. С празен джоб ли да изляза? Не, аз ще получа мексиканските имения. Стойността им възлиза на осем милиона песос. Отдавна съм в преговори с Пантерата на Юга. Ако му наброя един милион, ще ми отстъпи всичките си привърженици. Тези дни той ще ме посети. Може да дойде още тази вечер. Неговото господство се простира над всички жители от планините и свободни индианци на Юга. Щом му връча неговия милион, ще вербува десет хиляди души и ще се появи с тях в града. Бенито Хуарес ще бъде заловен и разстрелян. С останалите играта е лесна.

Очите на момичето заблестяха от възторг.

— И всичко това е истина?

— Мислиш, че бълнувам?

— О, не, по-скоро ми се струва, че самата аз сънувам. Аз, Хосефа Кортейо, от която другите надменно странят, дъщеря на президента, най-високопоставената дама в страната! Кой би го помислил! О, с какво презрение ще се отнасям към всички онези, които сега си втълпяват, че стоят по-високо от мен!

— Такава искам да те слушам и виждам, защото ти си истинска Кортейо. Ние сме свикнали да властваме над нашите господари и да отмъщаваме на неприятелите си. Какво е моят брат, какво е неговият син, фалшивият Родриганда, пред мен и теб! Аз ще бъда владетелят на Мексико. Ще направя тази страна наследствено кралство и за теб после ще бъде достоен само кралски принц.

— О, нека спрем засега! Значи се касае за един милион?

— Да, точно за един милион.

— Но откъде ще вземеш тази чудовищна сума преди да са ти присъдени мексиканските имения?

— Ще продам едно от именията на притежателя или, което е още по-добро и лесно, ще го подаря на Пантерата на Юга. Сега нашите най-опасни врагове са унищожени и мога да се осмеля на всичко.

— Но наистина ли нямаме повече врагове, чрез които да се разкрие, че Алфонсо не е истинският син на стария Родриганда?

— От лицата, които останаха, не се страхувам.

— Добре. Но само да можех да си отмъстя на Ейми Дридън без това да ни напакости, щастието ми щеше да е пълно.

— Вероятно е възможно. Удаде ли се възможност, надявам се, няма да действаш преди да си ми поискала съвет. Сега трябва да отида при президента. Колкото повече се докарвам пред него, толкова по-сигурно ще го пъхна в джоба си. Адиос, дъще моя!

— Адиос, татко!

Кортейо и Хосефа си размениха по една целувка, нежност, каквато двамата от доста време не бяха проявявали един към друг.

Когато той тръгна, Хосефа побърза към огледалото да се огледа за хиляден път и прецени дали красотата й е достойна за една президентска дъщеря. В този момент на вратата се почука. На нейното „Влез!“ на прага пристъпи онази хубавичка полуиндианка, която служеше при Ейми Дридън като шпионка на Хосефа.

— А-ха — обади се старата мома. — Най-сетне! Вече ми се струваше, че си забравила, че си при мен на заплата. Научи ли нещо важно?

— О, нещо извънредно важно, сеньорита! — отговори красивата измамница:

— Е? — запита Хосефа не много любезно, тъй като неволно бе сравнила красотата на слугинята със собствената.

— Надявам се днес да получа добро възнаграждение, сеньорита — рече момичето, — защото нося две новини от изключително значение. Педро Арбелец беше днес у нас. Бил е и при Върховния съдия, който го поканил да живее при него.

— Santa Madonna! Какво означава това?

— Не твърде много. Бях при лейди Ейми, когато той дойде и чух всичко, което й разказа. На първо място донесъл наема за арендата и заплатил на Върховния съдия. Освен това бил донесъл златни накити, предназначени за експедиция.

Хосефа прикри впечатлението, което й направи това съобщение и каза с безразличие:

— Това е едната новина. Не може да се каже, че ме заплени. А другата?

— Щом първата не ви заплени, навярно няма да го стори и втората. В къщата на лорда се намира голямо съкровище.

— Хайде, бе! — сепна се Хосефа.

— Да, няколко милиона. Лейди Ейми спомена, че баща й трябва да държи някъде към пет милиона песос в зимника и не може да ги изпрати, защото се страхувал от бравосите. Парите не са негови, а на английските капиталисти и са спечелени в Мексико. Част от тях са натрупани от лихви, а друга част от доходни капиталовложения.

— И това също не ме засяга — заяви Хосефа, въпреки че от радост едва съумяваше да се владее. — Ти познаваш ли тоя зимник?

— Да. Отпред е продоволственото отделение, после следва винарската изба, а зад нея се намира малко помещение, снабдено с желязна врата. Парите са вътре в железни сандъци.

— Откъде знаеш?

— Лейди Ейми го спомена пред хасиендерото, за да му покаже колко предпазлив трябва да бъде човек тук.

— И тъкмо по тоя начин е постъпила крайно непредпазливо. Ако някой узнае и проникне в зимника?

— Няма да стане, защото вечер ключовете от предните зимници винаги се предават на лорда. Ключ от най-задното помещение има единствено той и никога не го изпуска от ръка. Всички тези ключове прибира в секретното чекмедже на нощното шкафче, намиращо се в неговата спалня.

— В такъв случай той наистина е сигурен, че никой няма да посегне на парите. Е, ако не друго, поне виждам добрата ти воля. Ето ти пет златни монети. Сега можеш да си вървиш.

Момичето наметна грациозно мантилята си, поклони се и напусна стаята. Хосефа се ослуша, докато стъпките отзвучаха и плесна ликуващо с ръце.

— Ето ти решението! Отмъщението е вече налице! Ох, дано Пантерата на Юга дойде по-скоро!

Но той не дойде нито на днешния, нито на другия ден. Едва на третата вечер изненада Кортейо. През деня шпионката отново бе посетила Хосефа и я бе уведомила, че Педро Арбелец си е заминал. Тя го разказа на баща си, когато се бяха настанили много по-късно един до друг. За останалото обаче още нищо не сподели. В един момент вратата се отвори и една фигура се вмъкна бързо и нечуто, сякаш беше сянка.

Хосефа изкрещя ужасено, дори баща й подскочи. Тогава непознатият пристъпи от тъмнината към светлинния кръг на лампата и вдигна успокоително ръка. Беше облечен в простата носия на пеон, но по него се виждаха повече оръжия, отколкото позволява състоянието на един пеон. Мургавата кожа и дръзкото изражение на лицето говореха за индиански произход. Това беше Хуан Алварес, Пантерата на Юга.

— О, сеньор Алварес, как ни стреснахте! — призна Хосефа. — Още от завчера ви очакваме. Бъдете добре дошъл!

Индианецът се обърна навъсено към Кортейо:

— Идвам в мрака на нощта, за да нямам свидетели. А ти си се постарал да осигуриш жена за свидетел!

— Тя ми е дъщеря — извини се Кортейо.

— Дъщерята не е ли жена? — прозвуча резкият въпрос.

Тогава Хосефа пристъпи крачка към него. Когато се касаеше за неща, които се боят от дневна светлина, тя беше на мястото си. Ето защо заговори със самочувствие:

— Нима сред мъжете няма жени? И защо да няма сред жените пък мъже? Моят баща ми доверява всичко и никога не е имал повод да се разкайва. Вие още днес ще узнаете, че съм достойна за вашето доверие и умея да действам като мъж!

— Тя говори като мъж, сеньор Кортейо. Но не умее ли да действа като мъж, всичко ще бъде във ваша вреда. Пантерата на Юга съобщава своите тайни само пред толкова уши, колкото е сметнал за нужно. Нека говорим за нашата работа!

— Седнете! — предложи Кортейо, като бутна един стол към госта.

— Не — отказа онзи, скръсти ръце на гърдите, стрелна испанеца с пламтящите си очи и продължи: — Аз ще говоря прав. Тъй като имаш свидетел, без да си ме питал за разрешение, нека бъдем кратки. Имаш ли парите?

— В брой всъщност не.

— Тогава ние свършихме.

Индианецът се обърна студено и поиска да си върви. Но Кортейо го улови за ръката и помоли:

— Останете за миг, сеньор, и изслушайте обяснението ми! Казах, че нямам парите в брой, защото кой в днешно време ще е толкоз лекомислен да държи един милион под ръка! Аз имам имения, всяко от които е много по-ценно. Продам ли едно, ще имате парите. Подаря ли ви го, ще го оформим така, сякаш сте го купил от мен. Какво избирате?

Индианецът го бе изслушал полуизвърнат, сега се обърна.

— Имаш ли правото да продаваш или подаряваш имения?

— Да.

— Ти ли си собственикът?

— Не, но аз имам широки пълномощия от граф Родриганда да правя каквото ми е угодно.

— Това си е ваша работа, но аз не искам да купувам или да ми се подарява хасиенда, която по-късно ще трябва да връщам. Сбогом!

Алварес отново се обърна и този път Хосефа беше, която го спря.

— Почакайте, сеньор! Аз ще уредя тая работа.

Индианецът се усмихна подигравателно и отвърна нетърпеливо:

— Какъв смисъл от безполезни думи! Как може една жена да уреди нещата, след като мъжът, който трябва да го стори, няма пари! А тъкмо парите са онова, от което се нуждая.

— Вие ще ги имате!

— Кога? — запита онзи студено.

— Когато поискате.

— Един милион?

— Не, пет милиона.

Алварес отстъпи удивено.

— Сеньоритата не е с ума си!

Баща й също я изгледа с безкрайна изненада. Без да се обърка, тя продължи:

— Искам да се изразя по-ясно. Моят баща ви е обещал един милион, сеньор. Той искаше да ви го изплати тук на тази маса. Вие можехте да го приберете лесно, без особен труд. Сега аз ви предлагам четири милиона в повече, но поставям условия: да отидете сам да си ги вземете и да сдържите обещанието си към моя баща.

— Къде се намират? — запита припряно Алварес.

Индианецът отново бе застанал със скръстени ръце пред двамата и впи пронизващ поглед в девойката, която продължи да говори:

— Има две лица, които са си навлекли моето отмъщение. Те трябва да умрат или най-малкото да изчезнат в далечните планини, където вие сте повелител. Те са баща и дъщеря. Имат пет милиона в брой и живеят тук в града. Зная мястото, където се намира сумата, както и начина, по който човек може да я пипне. Вие ще отидете да си вземете парите. Прибирате и въпросните лица и изчезвате. Когато това ви се удаде, ще приемете, че татко ви е платил своя милион и удържате честно думата, която сте му дал. При тези две условия ще ви кажа кои са лицата и кое място имам предвид.

— Demonio, разбирам какво имаш на ума си! — възкликна Кортейо. — И си сигурна, че тази чудовищна сума се намира там?

— Напълно. Та нали познаваш моята шпионка.

Тогава индианецът сложи ръка на рамото й и произнесе с дълбок глас:

— Сеньорита, Пантерата на Юга никога не се оставя да го измамят, още по-малко някоя жена. Излъжеш ли ме, ще те убия!

— Сторете го! — отвърна Хосефа, поглеждайки го в алчно проблясващите очи. — Аз съм уверена в моите неща.

— Е, добре, щом за някой едно отмъщение е по-ценно от пет милиона, човек може да му се довери. Съгласен съм със сделката и приемам условията.

Ето че най-после й бе провървяло. Бледожълтите й страни поруменяха от радост. Но за по-сигурно все пак запита:

— Вземате бащата и дъщерята с вас?

— Да — потвърди индианецът.

— Давате разписка на моя баща за милионите и ще го подкрепите да стане президент?

— Да.

— Дайте си ръката и се закълнете!

Алварес подаде ръка на двамата и обеща с твърд глас:

— Заклевам се и ще удържа думата си, стига да си казала истината. А сега ми кажи мястото, сеньорита!

— Познавате ли лорд Дридън, англичанина?

Индианецът наостри слух. Устните му леко се открехнаха и между зъбите излезе тих, просвирващ звук.

— При него ли са? — попита той.

— Да. Изглеждате изненадан. Може би искате да отстъпите, сеньор?

— Не. Говори по-нататък!

— Зимникът на неговия дом има три отделения. Отпред е продоволственият склад, после винарната и накрая помещението с парите. То е малко и заключено с желязна врата. Съдържа железни сандъци с пари. Ключовете за него и за всички предходни помещения се намират в секретното чекмедже на нощното шкафче в спалнята на Дридън. Това е всичко, което знам и имам да кажа.

— То е достатъчно — рече индианецът. — Утре вечер си остани вкъщи, сеньорита!

— Защо? Пак ли ще дойдете?

— Да, утре ще отида да взема парите. Ти ще присъстваш.

— Аз? Защо? — попита тя уплашено. — Какво ще правя там?

— Нищо. Никой няма да те забележи, защото ще те поставя на място, където ще бъдеш в безопасност. Ако парите са в зимника, ще те отведа вкъщи и ще сдържа думата си. Но излъгала ли си ме, на сутринта ще те намерят обесена на вратата на зимника.

— Dios! А ако парите са налице, а не ви се удаде да ги отмъкнете?

— Тогава няма да носиш вина, а аз въпреки всичко ще удържа думата си. Виждаш, че постъпвам почтено с теб. Утре вечер идвам да те взема и не си ли на мястото си, и ти, и баща ти сте изгубени!

Пантерата на Юга не изчака отговора и остави двамата в не много ведро настроение. Какво щеше да стане, ако шпионката се бе заблудила? Индианецът премина тъмния коридор със сигурност, като че беше посред бял ден. Промъкна се с котешка походка през двора, метна се през зида и половин час по-късно стигна до водите на един канал, чиито брегове бяха обрамчени от низ дървета. Няколко тъмни фигури бяха наклякали по земята. Една от тях се надигна при приближаването му и запита тихо:

— Татко?

— Аз съм, Диего — отговори той. — Възсядайте!

Тогава и другите се изправиха и скоро малкият отряд се приведе в движение. Пантерата яздеше със сина си начело. Останалите ги следваха на почтително разстояние. Конете стъпваха сигурно, въпреки че бе много тъмно и те, и ездачите им изглежда познаваха всяка стъпка от пътя. Цялата околност, цялата природа тънеше в дълбока тишина. Пантерата също мълчеше. Най-сетне запита сина си:

— Нали помниш как прогонихме президента Санта Ана от Мексико?^[2]

Запитаният потвърди.

— Състоя се ужасна улична битка, в която нашата дружина почти бе унищожена.

— Да. Аз бях намушкан в гърдите, получих и удар по главата и се строполих. Когато се свестих, лежах в легло в една красива стая.

— В къщата на англичанина лорд Дридън. Тогава навярно щях да те изгубя, защото всяка от раните ти изглеждаше смъртоносна. Но за теб се грижеха като за син и отново те върнаха при мен. Двамата се заклехме да се отблагодарим.

— Но още не сме го сторили.

— Утре ще го сторим. Моята задача включва да задигна пари от къщата на англичанина и очистя него и дъщеря му. Той ще види, че Пантерата на Юга не забравя благодеянията. Ще взема парите, но няма да ги убивам, а ще ги изпратя като пленници в далечните планини на Чинапас. Те не бива да разберат кой им е отмъкнал парите. Ето защо ще ги поверя на някой друг да ги отведе до местоназначението, където ще бъдат пазени, докато аз реша.

— Колко са парите?

— Пет милиона песос!

Синът не отговори. Тази сума бе толкова непонятно голяма за него, че кажи-речи дъхът му секваше да я изговори.

На другата вечер лорд Дридън остана буден с дъщеря си малко до по-късно от обикновено. Той беше съставил един изчерпателен доклад до родината и още беседваше с Ейми за визитата на почтения хасиендеро и безследно изчезналите приятели. Ейми бе обхваната от тежка меланхолия, а и лордът бе по-умърлушен от обичайното. Беше се уморил от вечните мексикански размирици и жадуваше да се махне от тая страна, в която никога не би могъл да си отпочине. Най-сетне те си казаха сърдечно лека нощ.

Лордът запали саморъчно свещта, тъй като прислугата си бе легнала и се отправи към стаята си. Там отвори нощното шкафче, натисна скритата пружина, от което отскочи едно чекмедже и сложи вътре няколко ключа. После отново заключи с подобно натискане. Той не забеляза, че под леглото два чифта очи следят с най-голямо внимание всяко негово движение, разсъблече се, угаси свещта и си легна. Скоро равномерното му дишане подсказа, че е заспал.

— Забеляза ли пружината? — прошушна се под леглото.

— Ще я открия и в тъмното — гласеше прошепнатият отговор.

— Тогава ела!

Никакъв звук, ни най-малък шум не издаде, че изпод леглото изпълзяха две фигури и се изправиха до завесата. Единият от мъжете измъкна от джоба си кърпа, капна някаква течност от едно шишенце, отметна завесата и пристъпи към спящия. Първо приближи предпазливо кърпата до носа и устата му, а когато дишането престана да се чува я натисна по цялото му лице.

— Готово! — каза полугласно. — Дай маската!

— Да запаля ли свещта?

— Да. Но по-напред дръпни пердетата!

След минута свещта отново гореше. На наркотизирания лорд бе нахлузена черна капуцина, която можеше да се вързва под брадичката и имаше само три отверстия — за очите и устата. После двамата индианци пъхнаха в устата му през отвора на маската една кърпа, тъй като би могъл скоро да се разбуди.

Междувременно Ейми беше отишла в своята спалня и седнала с гръб към вратата, разлистваше на масата един албум с портрети на познати лица. Тук бе и този на любимия. Тя разглеждаше скъпите черти. Върна се мислено назад във времето, когато в Родриганда го видя за първи път, запозна се и го обикна. Споменът нахлу така могъщо в нея, че настоящето изчезна от съзнанието й и до слуха й изобщо не достигна разнеслият се лек шум. Не видя също, че вратата се отвори и се вмъкнаха двамата мъже, които току-що бяха в спалнята на баща й.

Двамата си кимнаха един-друг. Единият отново извади кърпата и я навлажни с течността от шишенцето. Сетне бавно се приближиха до потъналата в дълбоки мисли девойка. Единият рязко стисна с две ръце Ейми за гърлото, за да не може да извика, а другият просна кърпата върху устата и носа й. След късо време тя лежеше на стола като труп.

— Колко е красива! — прошепна единият.

— Няма да й причиняваме повече болка — рече другият. — Тя спаси сина на Пантерата.

Мъжът се прокрадна безшумно навън и скоро се върна с няколко индианци. Свещите бяха угасени, пленниците вдигнати и отнесени. Пътят водеше по протежение на коридора и надолу по стълбите. Вдигнаха резетата на задната врата и се озоваха в двора. Към тях пристъпи един силует. Беше Пантерата.

— Най-после! — рече той със снишен глас. — Накарахте ме да чакам. Живи ли са и двамата?

— Разбира се.

— Сдобихте ли се с ключовете?

— Ето ги.

— Как узнахте кои са стаите на двамата?

— През деня се запознах с дуенята, когато дойдох насам като просяк и изпях няколко песни. Момичето изгуби ума си по мен и даде отговор на всички въпроси.

— Добре. Знаете ли къде е вратата за зимника?

— Тук, точно до стълбите.

— Тогава отнесете двамата вън при конете и ми пратете останалите!

Те тръгнаха с пленниците на ръце и след няколко мига в къщата плъзнаха трийсетина нови фигури, които зарезиха вратата след себе си, за да не бъдат обезпокоявани отвън. Пантерата се упъти пипнешком към описаното му място и намери вратата. Беше обкована с железа и имаше отвор за голям кух ключ. По тая причина Алварес веднага се сети кой е истинският. Отвори без да предизвика шум, след което каза тихо:

— Вратата е отворена! Следвайте ме надолу по стъпалата. Последните двама да издърпат ключа и да затворят след себе си! Да останат на пост на най-горните стъпала. Едва тогава ще запалим светлина.

Така стана. Когато всички, освен двамата стражи, се намираха в склада с провизии, бяха измъкнати и запалени няколко малки фенера. Сега човек можеше горе-долу да се поогледа. Малко по-навътре, в отрупания с всевъзможни продоволствия зимник, имаше втора врата. Алварес прегледа ключалката, избра един ключ, който пасна и отвори. Озоваха се във винарната, в която се виждаха голям брой винени бурета и още по-голям запас бутилки. Съвсем в заден план се намираше третата, най-малката врата, изработена от дебели железа. И за нея бе намерен ключът. Пантерата на Юга нямаше опит с ключалки, тази изглежда трудно се отваряше. Ето защо той отстъпи встрани, за да може да употреби повече сила. Внезапно вратата отскочи. В същия миг проехтя един двоен изстрел и двамина от индианците рухнаха. Останалите занемяха от ужас, само Алварес запази присъствие на духа. Наведе се хладнокръвно към простреляните, освети ги, опипа ги и съобщи:

— Мъртви са. Не помислих, че може да има самострел. Той е бил зареден с два куршума. Отнесете ги настрани!

Сетне освети нагоре, за да огледа сводестия таван и успокои хората си:

— Горе изстрелите не могат да се чуят. Предназначението им е само за отбрана, не и да разбудят обитателите на къщата. Впрочем имаме двама пазачи, пък в краен случай и оръжия. И тъй, да влизаме!

Алварес ни най-малко не се трогна, че избегна смъртта благодарение на едно незначително обстоятелство. Ако не беше застанал встрани, щеше да отнесе единия куршум. Малкото сводесто помещение не бе в състояние да побере всички. Но онези, които се вмъкнаха, не видяха нещо повече от шест черни железни сандъка, поставени на земята. Всъщност никой от тях не знаеше каква е работата. Предводителят не бе сметнал за уместно да сподели, че се кани да заграби пет милиона.

— Подемайте! — заповяда той.

Бяха необходими четирима здрави мъже за вдигането на един от сандъците.

— Качвайте се нагоре и останете на първо време в двора!

Алварес осветяваше отпред, а хората му мъкнеха след него шестте каси богата плячка. Когато стигна поста, запита:

— Усетихте ли нещо подозрително горе?

— Не.

— Тогава идвайте всички! Но угасете предварително фенерите и ги оставете!

Единствено Пантерата остави своя да гори и освети коридора и водещото нагоре стълбище. Установи, че всичко е спокойно и сигурно и угаси и своята светлина. Хората му го последваха навън, задъхани под тежкия товар. Стигнаха до зида, зад който минаваше път. Двамата мъже, поставени тук на пост, не бяха бездействали. Те бяха стъкмили с помощта на дървено магаре и няколко талпи една полоса, водеща от земята до горната част на зида. Алварес беше съобразил и се погрижил за всичко.

— Колата още ли не е тук? — попита той стражите.

— Чака отвън — отвърна единият.

— Чу ли се, когато пристигна?

— Не. Само конете изпръхтяха.

— В такъв случай бързо на работа, та да приключваме.

От другата страна на стената бе спряла една кола, запрегната с четири коня. Сандъците бяха отнасяни по дъските съвсем безшумно, но хората действаха с такава бързина, че не ги грозеше никаква опасност, дори и някой да се усъмнеше и дойдеше насам. Когато сандъците се намираха в колата, Пантерата даде заповед за потегляне. Един от подчинените се осмели да запита:

— Няма ли да вземем труповете на нашите хора, сеньор?

— Не — отвърна Алварес рязко. — Те ще останат там, също както и фенерите и тези дъски, та никой да не си помисли че самият англичанин е задигнал и избягал със сандъците. Така че, напред! Остава само колата да се измъкне благополучно от града.

Колата потегли. Пантерата се застоя още известно време върху зида, сетне извади от джоба една бележка, хвърли я в двора и скочи на пътя. Тръгна дебнешком по него, зави зад един, зад втори тъмен ъгъл и застана пред двама мъже, охраняващи една жена.

— Можете да ми доведете коня — повели той.

Те се отдалечиха бързо. Но той изчака, докато тихите им стъпки престанаха да се чуват, и се осведоми:

— Е, сеньорита, дълго ли ти се стори времето?

— Безконечно! — даде воля на гнева си тя. — Присъствието ми беше съвсем безполезно!

— Напротив, беше от полезно по-полезно! — ухили се Алварес.

— Всички сандъци в ръцете ли ви са?

— Всички.

— Значи ще удържите думата си?

— Няма да я наруша при положение, че милионите наистина са пет.

Тогава Хосефа се сети, че шпионката не бе споменала за пълни пет, а „някъде към пет милиона“. Ето защо попита:

— Но ако малко нещо недостига, сигурно няма да е от значение?

— А ще може ли малко нещо да не достига и на моята дума, сеньорита? — подигра се той. — Аз не мога да разчленявам на части думата си, което означава, че няма да допусна да се дели и гарантираната сума. Ще се чувствам свободен от думата си, дори ако липсва една-единствена златна монета.

— Това би било позорно! — извика Хосефа, доста по-високо, отколкото налагаше предпазливостта. — Ще ме принудите при това положение да издам кой е отмъкнал касите.

Пантерата се изсмя.

— А аз при това положение ще издам кой най-напред се е добрал до сведенията за тези каси, как ми ги е предложил и стоял сетне тук на стража. Ето, че водят коня ми! Остани със здраве, сеньорита!

С тия думи той се метна на седлото и препусна. На нея не оставаше нищо друго, освен да тръгне сама в мрака на нощта към къщи, със съзнанието, че е заложила тези милиони в игра, в която няма ни най-малък шанс да спечели.

Още в зори новината за изчезването на парите хвърли във възбуда цяло Мексико сити. Откриха разредения самострел, двамата убити, фенерите, магарето с дъските и дори бележката, която съдържаше думите:

„Това ще сполети всички чужденци, дошли в Мексико да проповядват човечност, а същевременно трупат богатства и изчерпват ресурсите на страната!

Един, чието отмъщение никога не търпи несполука.“

Престъпникът трябва да бе разполагал с особени средства и явно притежаваше дързост, каквато не се среща често. Всички издирвания останаха безрезултатни.

Друг съществен въпрос бе къде се е дянал лорд Дридън с дъщеря си. За дълги години той остана безследно изчезнал и никой не знаеше нищо за по-нататъшната съдба на двамата нещастници, които най-вероятно бяха изчезнали по същото време с парите. Бележките на Дридън даваха да се разбере, че отмъкнатата сума възлиза на четири и половина милиона в злато и държавни облигации и когато Кортейо и дъщеря му го чуха, не можеха да се свъртят от ярост. Напразно бяха сключили контракт с Пантерата на Юга и щат не щат трябваше да прикриват разочарованието си. А след няколко дена някой им изпрати вестник, в който се упоменаваше грабежа и бе посочена точната сума. На края на въпросното място бе записано:

„Не разчитай на думата ми! Запитай се дали изобщо притежаваш качества за президент, а сеньорита Хосефа за дъщеря на такъв!“

Както изчезнаха Дридън и Ейми, също така се изгуби и писмото, което тя бе писала от името на стария Педро Арбелец до Германия. Писмото стигна до адреса толкова, колкото и ценната пратка, към която бе приложено. Върховният съдия бе взел всички предохранителни мерки и тъй като не постъпи насрещен въпрос — получателят нямаше и най-малко понятие за пратката — Хуарес стигна до убеждението, че е стигнала до правилното си местоназначение.

Междувременно Розета от години се бе сдобила с една дъщеричка, чието раждане бе предизвикало всеобща радост в Райнсвалден.

В деня на събитието женската част от обитателите на Райнсвалден се беше подготвила да го посрещне с най-любвеобилни грижи, а мъжката обикаляше насам-натам, като събираше отвреме-навреме глави и шушукаше: „Сигурно ще е момиче.“ или „Гръм и мълния, ако е момче!“ Роденщайн обаче седеше в работния си кабинет и пресмяташе ли пресмяташе и като не можа да приключи, забеляза, че е изваждал, вместо да дели и събирал, вместо да умножи. А когато започна отначало, за да прецени фонда на своите лесове, обърка така основно шефел^[3], елхови дървета, зайци, морген^[4], сърни, червени ели, младши лесничеи, квадратура, яребици, че захвърли перото и къде разтеглено, къде насмешливо възкликна:

— Гръм да го удари, ама това е вече прекалено! Какви ли не ги забърква човек, когато чака да се пръкне някое момченце или момиченце! Все пак благодаря на Бога, че не се ожених. Щях да съм баща на петнайсет-шестнайсет дечурлига и тогава бих искал да видя своите сметки, преценки и месечни доклади. Като нищо щях да омотам дъбове, бебешки шишета, язовци, дървени кончета, пелени, мерки за дърва и какво ли не. Ама съм любопитен, кой ще е кръстникът!

И докато още го казваше, вратата се разтвори и пропусна почтеният Лудвиг Щраубенбергер, който застана чинно и зачака да бъде заговорен.

— Какво има? — запита Главния лесничей.

— С ваше позволение, хер хауптман, искам само да запитам — какво?

— Какво? — повтори капитанът, удивен от тоя чудат начин на изразяване. — Е, та какво, по дяволите?

— Да, ами тъкмо това е то! Та какво, по дяволите? Само от чисто любопитство не ми хрумна правилното. Дали „Гледа момче — конче пасе“ или „Една пастирка пасеше“. Ама човек все още не е наясно дали ще е момче или момиче, на този свят тук!

— А бе, пройдоха такъв, ти да не би съвсем да си превъртял? — прогърмя Роденщайн.

— На заповедите ви, хер хауптман, наистина съвсем превъртях, на този свят тук — кимна Лудвиг.

— Но какво по дявола има общо онова с момчето и пастирката, а?

— Е, момците стоят долу с валдхорната. Ако бъде момче, мисля да изсвирим „Гледа момче — конче пасе“. Или хер хауптман може би ще заповяда „Аз съм от планината овчарче“ и „Гиздаво и напето въглищарче“ и „Девойче хоп-па, хоп-па, хоп по зелена морава“? Всички те са до една чудно хубави нежни и ние ще ги изсвирим полифонично, с чувство и в три четвърти такт, на този свят тук.

Главния лесничей слушаше помпозното изявление на любимия си помощник, занемял от удивление, ала сега отново върна говора си.

— Обеснико, човече, Лудвиг, да те изритам ли заедно с ония другите, въглищарчето, зелената морава и целият ви три четвърти такт? Нима работата на човек е да проглушава ушите на една изнемощяла родилка, а? Да се размайва той и да ми свири при тоя огън, когато щъркелът вече трака с клюна си! Не, това е нещо нечувано! Мисля…

Роденщайн бе прекъснат, понеже вратата се разтвори шумно и Алимпо нахлу запъхтян.

— Момиче! — извести той, останал без дъх.

— Момиче? — запита Главния лесничей.

— Да. Моята Елвира каза същото!

— Ура! И здраво, Алимпо?

— Като рибичка!

— Виктория! Да живее! Hussa!^[5] Тичайте, Алимпо, и разправяйте навсякъде, че е момиче! Момиче! Ей, вие окаяници, ама какво стърчите още! Днес всички получават безплатно бира. Фройлайн Стернау веднага да се залавя да пече кейкове със сливи. Хайнрих да отърчи при енорийския свещеник и клисаря. При подобни регистрации човек трябва да е точен.

През туй време младата майка почиваше в постелята си и разглеждаше спящото дете. Край нея седеше фрау Стернау, майката на нейния Карлос.

— Как си сега, Розета? — прошепна тя угрижено.

— Отпаднала съм, но щастлива — прошушна Розета. — Подай ми портрета му!

Тя направи с очи знак към стената, на която висеше портрета на Стернау. Фрау Стернау го откачи и сложи на леглото до малкото същество. Розета плъзна поглед по портрета и детето за да ги сравни.

— Виждаш ли колко прилича на него, майко? — попита тихо.

— Много — усмихна се запитаната, защото прилика с едно новородено едва ли можеше да се установи.

— О, само да знаеше той, любимият, добрият!

Розета сключи ръце и по красивите й сега изнурени страни потекоха молитвени сълзи по човека, който беше нейде по света. Очите й се плъзгаха ту от портрета към детето, ту от детето към портрета, докато накрая се умориха… беше заспала. И още по време на дрямката в чертите й оспориха мястото си щастието на майката и страданието на вярната любяща съпруга която знаеше, че скъпият е далеч в беда и опасност.

Последваха дни на спокойно изчакване докато Розета се почувства укрепнала и в състояние да приема посещения. Няколко седмици по-късно малката космополитка бе кръстена. Кръстници й станаха граф Мануел, фрау Стернау и хауптман Роденщайн. Детето бе наречено на неговата майка — Розета, а любовта превърна името в немското умалително Розичка.

За жалост щастието се помрачаваше от мислите по онези в странство, за които все още нищо не се бе чуло. Така мина една година, после втора и сега наистина изглеждаше, че те са изчезнали безследно, че са безвъзвратно изгубени. Колкото повече време минаваше, толкова повече Розета гледаше на себе си като на вдовица. Ако не беше Розичка, нямаше да може да превъзмогне горестта. Но сега нейните грижи и вътрешна енергия се насочваха изцяло към детето и престарелият баща, който постепенно възвръщаше силите си.

Три години бяха изтекли от рождението на Розичка, когато Розета Стернау се разхождаше един хубав летен ден из гората със своя баща. Тя мислеше за изчезналия любим и миналите времена.

По едно време видяха да се мержелее нещо светло сред храстите. Пристъпиха по-близо и съгледаха Розичка с венец от елхови клонки и диви рози на главата и гирлянди от листа около хълбоците. Дванайсетгодишният сега Курт, синът на кормчията Унгер, бе коленичил пред нея и я украсяваше.

— На какво играете вие там? — попита Розета.

— Понеже Розичка живее в гората, нека се нарича Горската роза. Аз се постарах да я превърна точно в такава.

Тогава графът се наведе към малката, целуна я и произнесе разчувстван:

— Да, ти ще се наричаш Горската роза, защото си тъй нежна и красива като цветовете, които носиш. Бог да те закриля, скъпа моя!

От онзи час вече наричаха детето Горската роза. Курт бе дал името, а дон Мануел го бе потвърдил.