Карл Май
Пирамидата на бог Слънце (15)

Петнадесета глава
Загубено надмощие

Докато опасността от битката при пирамидата все повече наближаваше, четиримата затворници седяха в нейната вътрешност и преценяха възможностите за спасение. Бяха разчитали на Стернау, но вече бяха минали две нощи, а за тях това означаваше цяла вечност. Водата почти бе изконсумирана, провизиите щяха да стигнат за съвсем кратко време, а от кладенеца на равни интервали току прозвучаваше безумен рев от болка или потресаващ жалостен крясък.

Индианката не беше от разговорливите, ала Ема не съумяваше да се противопостави на страха си. Тя вече не вярваше във възможностите за спасение. Мъжете бяха опитали ножовете си по вратата, но с незадоволителен успех. Спасението можеше да дойде само отвън и кой ли би могъл да е спасителят? Вътрешността на пирамидата беше тайна и от онези, които я знаеха — единият лежеше мъртъв в килията, а другият парализиран в дълбините на кладенеца.

Ема умоляваше, кършейки ръце:

— О, света Майко Божия, застъпи се за нас в тази ужасна беда! Не ни оставяй да чезнем и вехнем в тая тъмнина! Нека видим отново светлината на деня и аз ще славя твоята доброта, докато съм жива!

Кормчията никакъв не се обаждаше, ала Мариано улови ръката на сеньоритата и я утеши:

— Не унивайте! Все още можем да се надяваме на Стернау. Той знае каква съдба ни очаква при Вердоха и Пардеро и ще рискува всичко, за да ни намери и спаси.

— Но кой ще му каже, че се намираме тук?

— За това ще се погрижи Бог. Стернау ще ни намери, убеден съм.

— Но ако самият той бъде сполетян от нещастие?

— На него няма да се случи нищо лошо. Той знае колко сме зависими от него и ще бъде предпазлив. Може би тъкмо тази предпазливост е причина да чакаме. Та ние сме затворени едва от два дни. Много е възможно чак сега да пристига в тази местност. Тепърва ще търси следите. На мен какво ми беше, когато… слушайте!

— Какво беше това? — запита Ема.

— Стори ми се, като че чух слаб тътнеж, нещо като далечна гръмотевица.

— Заблуда е било, сеньор. В тези дълбини отвън не прониква никакъв звук!

Отново настъпи нерадостна тишина, докато кормчията внезапно излезе от своето вглъбение.

— Мътните да го вземат, нищо не измъдрих!

— А какво мъдруваше? — попита Мариано.

— Някакво средство, което да вдигне във въздуха тая дяволска пирамида, но така, че ние да останем невредими.

— Не си прави труда, всичко е напразно. Помощ можем да очакваме само отвън.

— Е, тогава нека идва по-скоро, не заради мен, защото аз все някак ще изтрая, а за тези сеньорити, които с нищо не са го заслужили. Твърде мизерна смърт е бавно… Внимание!

Сега се ослушаха всички, тъй като и четиримата бяха доловили някакъв тътен.

— Също като предишния път, но по-силно — отбеляза Мариано. — Но по това време няма бури! И как ли би могъл да чуе човек гръмотевицата чак тук долу?

— Не беше гръмотевица — поясни кормчията, — изстрел беше.

— Няма как да чуем изстрел, който се е разнесъл навън — обади се Ема.

— А ако е възпроизведен тук? — вметна Унгер.

— Кой ли пък ще вземе да стреля тук?

— Знам ли? Знам само много добре, че като моряк мога добре да различа гръм от изстрел. Да беше проехтял отвън, бих рекъл, че е топовен изстрел, но ме съмнява дали и той би се чул тук. Ние обаче го доловихме, следователно се гръмна в пирамидата.

— Но нито револверът, нито пушката има такова звучене. И за какво ще стреля някой? Да не би, за да ни даде знак? Та нали Стернау знае, че не можем да отговорим.

При тия думи на Ема кормчията наведе замислено глава.

— Да, пушката звучи по друг начин, но знаете ли кое би прозвучало точно така? Някоя експлозия.

— Всемогъщи Боже! Вие мислите…?

Унгер кимна.

— Да, мисля, че Стернау е тук. Вероятно е стигнал до идеята да взривява вратите, защото не може да ги отвори.

Изпълнена с надежда от упованието на кормчията, Ема произнесе с блеснали очи:

— Вие ми давате утеха, сеньор Унгер. Сега ми е по-леко и като че вярвам в спасението. О, татко, бедни ми, добър татко! Дали ще те видя отново?

Тя заплака, но сълзите, които проливаше, бяха на надежда, а не на отчаяние. В този момент проехтя могъщ грохот и те почувстваха как пода и стените на галерията потрепериха. А когато гърмът бе последван от приглушен шум от срутване, кормчията подскочи и извика:

— Ура! Ура! Стернау е тук, действително е тук! Това си беше същинска експлозия, а след нея рухна зида. Спасението е тук, йу-ху, то е тук!

Ема също поиска да се надигне, ала политна и отново се смъкна на колене.

— Нима е възможно? — прошушна тя.

— Аз лично смятам, че сеньор Унгер има право — отвърна Мариано. — Вие какво мислите, сеньорита Каря?

Индианката отвори бавно стиснатите клепачи.

— Това е Стернау, аз знаех, че ще дойде.

Тогава Ема се хвърли на врата й, разцелува я и възкликна ликуващо:

— Исусе, благодаря ти! Никога няма да забравя твоята любов, както и ти сега не ни забрави!

Мина доста време и те непрестанно се ослушваха. Бяха се наместили в ходника с килиите на Мариано и Унгер.

— Дали да не отидем до предната врата? — предложи Унгер.

— Да, оттам навярно ще чуваме по-добре какво става — съгласи се Мариано.

Ема се опря на него. Отправиха се към вратата, по която напразно бяха пробвали ножовете си. Настаниха се на влажния под и наостриха слух. Доловиха сподавен шум от блъскане и събаряне, който не преставаше.

— Знаете ли какво означава това, сеньорита? — попита Унгер. — Нашите приятели разчистват отломъците. Последната експлозия беше много силна и галерията вероятно доста е пострадала.

— Ах, дано да е така!

— Така е, сеньорита. А преди малко, там назад в ходника, се бях умълчал, защото си мислех за моята съпруга и любовта, която Бог трябваше да съхрани.

— Но слушайте, сега вече нищо не се чува.

— Сигурно си отпочиват — утеши честният кормчия.

Това беше точно по времето, когато главатарите бяха повикани навън, за да огледат обкръжението на команчите. За затворниците настъпи изпълнена с очакване тишина, додето громоленето и суркането пак се подновиха. После се разнесоха силни удари с брадва или търнокоп по дърво, придружени сякаш от далечни човешки гласове. Ето… ето, че приближиха стъпки!

— Сега тази врата — произнесе някой. — Тя сигурно води към кладенеца. Имаме още достатъчно барут.

Затворниците сякаш бяха получили електрически удар. Те не можеха да продумат и си стискаха безумно ръцете.

— Стернау! — прошепна най-сетне кормчията. — Знаех си! И му е известно, че тази врата води към кладенеца.

Те се вслушаха. Доловиха някакво търсещо опипване по вратата, после един друг глас каза:

— Това отново ще коства много барут. Вратата е с двойни резета.

В същия миг Ема стремително се изправи и нададе вик:

— Боже мой! Антонио, Антонио!

За момент отвъд настана тишина, радостен уплах бе сковал езиците. Сетне Гърмящата стрела се провикна:

— Ема, мила Ема, ти ли си?

— Да — ликуваше тя. — Аз съм, любими!

— Хиляди пъти благодаря на Бога! Сама ли си?

— Не, и четиримата сме тук.

Сега се обади някой, който още не бяха чули:

— И четиримата? Каря, ти също?

Този глас предизвика червенина от възторг по страните на индианката.

— Да — отвърна тя. — Каря, твоята сестра е тук.

— Уф! Уф! — даде да се долови нов глас.

Вълна на нова радост заля Каря.

— Кой говори там? — попита кормчията шепнешком.

— Познавам този глас — отвърна тихо Ема. — Той принадлежи на Мечешко сърце, главатарят на апачите. Всички са се събрали: Мечешко сърце, Бизоновото чело и Гърмящата стрела, но Стернау къде е? Вече не го чувам. Да не съм се припознала преди малко в онзи глас?

Гърмящата стрела отново запита:

— Как се чувствате, Ема?

— Добре! О, сега всичко е забравено!

Тогава се потропа и гласът на Стернау прозвуча на немски:

— А как се чувства моят храбър капитан? Той е съвсем забравен от другите, дори от собствения си брат!

— Много благодаря, хер доктор! — викна Унгер. — Все още съм здрав като кил. Освободете само фарватера, за да можем час по-скоро да отплаваме навън!

— Веднага ще стане! Разказите нека отложим за по-късно. А сега само още едно: Вердоха вътре ли е? А Пардеро?

— Да. Те са наблизо и си получиха заслуженото. Пардеро е мъртъв, пазачът също. Вердоха пък падна в кладенеца и си строши гръбнака и двете ръце, но е все още жив.

— Ах, каква участ! — чуха да мълви Стернау. — Както изглежда храбро сте се отбранявали. А сега ще действаме бързо, за да дойдем по-скоро при вас. Тъмно ли е отвъд? Можете ли нещо да виждате?

— Не е тъмно. Имаме два фенера.

— Това е добре. Изтеглете се колкото може по-назад! Ние ще взривим вратата. Или не можете да отстъпите?

— О, дори много надалеч!

— Тогава вървете! Сетне сме при вас.

Затворниците се върнаха в следващата галерия и се заслушаха в дълбаенето на ножовете. Мина известно време и отново последва гръм, който поради голямата близост бе не само чут, но и почувстван. Стените се зарониха, а от тавана се откъртиха цели парчета. Не след дълго, когато прахът донейде се бе уталожил, от мястото на взрива прозвуча нетърпеливият глас на Гърмящата стрела:

— Ема, къде си?

— Тук! — извика тя радостно и се втурна към ходника.

Гърмящата стрела стоеше отсам отломъците, в тъмнината наистина, ала фенерът от другата страна хвърляше достатъчно светлина. Ема полетя към гърдите му и той я стисна развълнувано в обятията си.

— Антонио, мили! Почти щях да умра!

— Слава Богу, че това не се случи — потрепери той. — Болната ми глава нямаше да го понесе, щях отново да стана безумец.

В този момент до тях изникна фигурата на Бизоновото чело.

— Къде е Каря, дъщерята на мищеките? — викна той.

Индианката бързо приближи и те се срещнаха със сърдечен поздрав. Сега се появи Стернау и подаде ръка на всички. После с кратки, накъсани изречения бе разказано набързо случилото се.

— Как, ти си изтръгнала ножа на Вердоха и си го заплашила? — запита Гърмящата стрела годеницата си.

— Да. Нямаше как да ме докосне, щях да убия или него, или себе си — рече девойката просто.

— Моята героиня!

С този възглас на удивление той отново я притисна към себе си. И в същия миг зад Каря се чу въпрос:

— Дъщерята на мищеките е убила Пардеро със собствената си ръка?

Беше Мечешко сърце — апачът, когото Каря сега обичаше, при все че някога бе имала безразсъдството да предпочете граф Алфонсо пред него.

— Да — отвърна тя тихо.

— И после освободи приятелката си?

— Да.

— Дъщерята на мищеките е героиня, тя заслужава да стане единствената скуав на някой велик вожд.

Апачът прекара милващо ръка по косите й и се извърна. Но Каря знаеше, че при него това означаваше много повече от многословната реч на някой друг.

Стернау подкани:

— Да отложим всичко за по-късно и помислим най-напред за настоящето! Нека видим килиите, в които сте били настанени, както и труповете.

Мариано взе единия фенер и пое водачеството. Спасителите потрепериха при вида на тесните, плесенясали тъмници. Когато стигнаха до двата трупа, никой не пророни дума. Те почувстваха, че тук е бил извършен Божи съд.

В този момент прозвуча ужасяващ, протяжен крясък.

— Какво беше това? — запита Гърмящата стрела.

— Вердоха — отвърна Мариано.

— Ужасно! — рече Стернау. — Трябва да го видя!

Те закрачиха напред, останаха само двете девойки, които помолиха кормчията да им прави компания. Изпитваха ужас от Вердоха.

Приятелите вече бяха досами кладенеца, когато прозвуча нов крясък. Няма животно, което да надава подобни звуци. Мъжете, застанали на ръба, потръпнаха и се обърнаха.

— И Вердоха не искаше да ви каже как се отварят вратите? — запита Стернау.

— Не. Ние трябваше да загинем от глад и жажда.

— Значи е същински сатана. И все пак ще сляза при него!

Стернау разви ласото си, подаде го на Бизоновото чело и Мечешко сърце, върза се здраво, взе фенера и започна да се спуска. Стигайки долу, освети раздробения човек. Онзи отвори кръвясалото си око, впери го в него, сякаш е видял призрак и извика:

— Куче, ти ли си това?

— Да, аз съм — каза Стернау. — Ти, дявол в човешки облик, трябва да знаеш, че плановете ти са осуетени! Ние дойдохме да освободим пленниците, вратите са отворени, те са спасени.

— Тогава проклети да сте…

В пристъп на ярост Вердоха понечи да се изправи, ала движението му причини такива болки, че не успя да изрече клетвата, а нададе един от своите ужасяващи крясъци.

— Не забравяй, че си пред прага на смъртта — предупреди Стернау. — Вместо да проклинаш, моли Бога за милост!

Вердоха помъчи да свие пестници, но не му се удаде. Изскърца със зъби, оголи ги като хищно животно и кресна:

— Разкарай се! Не желая милост!

Това безбожие задуши всяка искрица на съчувствие в гърдите на Стернау.

— Е, добре, в такъв случай няма и да получиш милост — рече той. — Няма да предприемем нищо за облекчаване на болките ти!

Той се наведе и започна да го преглежда. При това не си даваше труда да бъде нежен и внимателен, което изтръгна от устата на безбожника нов болезнен вой. Най-сетне Стернау приключи.

— Това е Божи съд — заяви лекарят. — Крайниците ти са потрошени и след броени часове ти вече няма да си сред живите.

Стернау се освободи от ласото и върза за него разбитите човешки останки. После даде знак. Мъжете го задърпаха с мисълта, че е Стернау, но скоро един мъченически рев им подсказа кого издигат. Когато Вердоха се озова горе, положиха го в галерията, отвързаха го и спуснаха отново ласото в кладенеца. Стернау се изкачи сам.

— Но какво ще правим с този човек? — попита Гърмящата стрела.

— Ще пратя няколко апачи — съобщи Стернау — да го вземат и отнесат в най-предната галерия и поне да го освежат с малко вода. А ние сега да се връщаме към дневната светлина!

Отидоха при жените и ги поведоха през взривените врати към изхода. Стигнала там, Ема спря като заслепена. Сетне очите й се изпълниха със сълзи и тя разпери ръце да прегърне Стернау.

— Ако някога забравя това, което сторихте за мен, сеньор, нека бъда лишена от най-голямото щастие!

Бизоновото чело също подаде ръка на Стернау.

— Матава-се, поискай живота ми и той ще бъде твой!

Сега се изкачиха донякъде по страната на пирамидата, за да получат по-голяма видимост. Команчите бяха станали далеч по-многобройни. Вече сигурно можеха да се изброят триста. Бяха с добри коне, а и въоръжението им май си го биваше. Ема се ужаси при вида на толкова много неприятели, ала мъжете се постараха да й вдъхнат кураж, което в крайна сметка им се удаде. Що се отнася до Каря, тя презираше команчите и поиска пушка, за да вземе участие в отбраната.

Малко преди залез-слънце се видя, че неприятелят се събра в пълен състав. Над четиристотин мъже сключваха обръч около пирамидата. Когато се мръкна, наоколо загоряха лагерните им огньове, а и апачите трябваше да стъкнат един, за да изпекат месо от говедото, което бяха заклали. По-късно го угасиха, а и тези на команчите догоряха до полунощ.

Отсега нататък трябваше да внимават. Докато неприятелските огньове горяха, нямаше защо да се страхуват от нападение, тъй като всяко враждебно действие щеше да бъде забелязано. Но сега беше друго. Ето защо главатарите решиха хората да останат будни. По периферията на гъсталака стрелците лежаха готови за стрелба, отправили остри, бдящи очи в мрака. А Стернау бе дал нареждане между приятелските и неприятелските позиции да се разстави верига от постове. Хората пропълзяха към врага толкова далеч, колкото бе възможно. Те носеха със себе си само ножовете си и имаха заповед да се изтеглят веднага щом забележат настъпателно раздвижване от страна на неприятеля.

Мечешко сърце командваше от северната, Бизоновото чело от южната, Гърмящата стрела от източната и Стернау от западната страна на пирамидата. Последният същевременно бе поел главното командване и си беше определил трима добри бегачи да му служат за свръзка. Бяха минали два часа след полунощ, когато Гърмящата стрела изпрати човек да доложи на Стернау, че неприятелят се изтегля на север и юг. Не след дълго Мечешко сърце и Бизоновото чело съобщиха, че всички команчи отиват към запад, за да нападнат от тази страна с надмощие апачите. Стернау даде незабавна заповед всички апачи да се изтеглят към неговата страна. Едва го бяха сторили, допълзяха външните постове и известиха, че врагът настъпва насам от запад.

Стернау се обърна към Мечешко сърце.

— Нека моят брат вземе своите петдесет бойци, за да заобиколи команчите и се озове в гърба им! Той лесно ще открие конете им, които да възседне с хората си и връхлети после неприятеля.

— Уф! — отговори апачът, комуто мисията извънредно много допадна. — Матава-се е силен предводител. Ние ще извоюваме голяма победа.

За кратко време той изчезна нечуто с хората си. Стернау разпореди на останалите сто и петдесет да не стрелят по ездачи, които ще бъдат техните братя. После зачакаха в тишината започването на битката, чийто изход беше съмнителен.

Мина още дълго време, но когато на изток небето започна да избледнява и имаше достатъчно светлина да се различават отблизо приятели и неприятели, внезапно проехтя боен вик от четиристотин гърла и команчите се втурнаха насам. Прерийният индианец предпочита да се бие на кон, ала тук, където се касаеше за завладяването на пирамидата, конете бяха безполезни. Ето причината всички неприятели да бъдат пехотинци. Те предлагаха на апачите добра цел и когато врагът дойде достатъчно наблизо, по заповед на Стернау бяха изстреляни залпово сто и петдесет куршума и стрели.

Попадението беше ужасно и стъписа команчите, ала скоро те отново бяха подтикнати от вождовете си. В получения промеждутък от време апачите успяха да заредят и вторият залп имаше същото съкрушаващо въздействие като първия. Страховит рев извести яростта на команчите. Те се струпаха и за трети път настъпиха. Апачите нямаха време за зареждане на изстреляните пушки, изглежда предстоеше битка гърди срещу гърди — беше настъпил решаващият миг.

Който имаше куршум в цевта, го изстреля и сграбчи томахавката. В този момент изневиделица екна приближаващ шум от галопиращи коне — Мечешко сърце с неговите воини. Безмълвно, без да надават боен вик, те се врязаха в сбитата маса на команчите, помитайки всичко, що се намираше по пътя им.

Денят почти бе настъпил и Стернау можеше да огледа бойното поле. Неговият остър поглед му подсказа кое е най-доброто. Той извиси глас:

— На конете и напред!

За щастие животните на апачите се намираха от западната страна. След по-малко от минута ездачите връхлетяха команчите. На такава атака те не съумяха да устоят. Обърнаха се и пробивайки си път с бой, се пръснаха в откритата равнина. Бранното поле принадлежеше на апачите, които плячкосаха много скалпове, но и самите те бяха изгубили много бойци.

Докато отдъхваха, апачите забелязаха, че команчите отново се събират на запад. Сетне постъпиха както вчера — обкръжиха пирамидата, за да отрежат пътя на апачите. Стернау свика вождовете на съвет.

— Сега можем да си пробием път — каза той, — команчите няма да ни задържат, поражението охлади смелостта им.

— Защо трябва да бягаме? — запита Мечешко сърце. — Тук команчите не могат да ни надвият, а скоро нашите братя ще се натъкнат на нас.

Останалите бяха на същото мнение и Стернау бе принуден да отстъпи. Вердоха бе донесен на входа на пирамидата и оставен под надзора на един индианец. Но скоро апачът можеше да напусне поста си — при неговия пленник, след мъчителни болки, беше настъпила смъртта.

Първият ден мина, вторият също, без да пристигнат очакваните воини. Команчите отново станаха многобройни. На следващата нощ един от външните постове съзря някакъв мъж да пълзи по корем насам. Двамата се забелязаха по едно и също време. Постът вече бе сграбчил ножа си, когато му обърна внимание тих звук — другият също беше апач, но не от същото племе. Онзи приближи и прошепна:

— Моят брат на пост ли е?

— Да.

— Кой вожд заповядва при него?

— Матава-се.

Изненадан, непознатият замълча, после попита:

— Матава-се е при моите братя?

— Да.

— Тогава те ще извършат големи и храбри дела. Къде се намира той?

— Върви нататък! Воините ще те видят и отведат при него.

Непознатият последва нареждането и стигна до храсталаците, където бе спрян. Отведоха го при Стернау, който тъкмо бе свикал съвещание.

— Кой си ти? — попита той.

— Аз съм Кръжащия лешояд, вождът на лянеросите — гласеше отговорът.

При тези думи Мечешко сърце стремително се изправи и пристъпи към него.

— Кръжащия лешояд? Уф, да, ти си, моят брат! Бъди добре дошъл при нас. Кога пристигна с твоите апачи?

— Дойдох като пратеник.

— Не като вожд?

— Не. Летящия кон събра главатарите на всички апачи, за да им каже за войната в Мексико и че Хуарес е приятел на апачите. Бяха се събрали всички воини, но те не пожелаха да се подхващат военни действия срещу истинския вожд на Мексико. Ето защо бойната томахавка бе заровена и аз бях изпратен да ви го съобщя.

— Значи при нас няма да дойде нито един воин?

— Така е. Летящия кон нареди да ти кажа да се върнеш с бойците си в ловните територии, за да правите месо.

Мечешко сърце оброни глава без да проговори. Затова пък Бизоновото чело взе думата и прогърмя:

— Откога апачите имат два езика? Първо Летящия кон казва да вземем томахавката, пък после се казва да се зарови. Ние извоювахме една голяма победа, смъкнахме много скалпове, а сега отново да правим месо?

— Ти не си длъжен да се подчиниш, ти си главатар на мищеките — отвърна пратеникът.

— Тогава ще мълча! — рече предизвикателно Бизоновото чело.

— Какво ще каже Матава-се за тази мисия? — попита Мечешко сърце.

— Аз обичам мира, макар и да помагам на моя приятел. Моят брат Мечешко сърце може да постъпи както му е угодно.

Пратеникът отново се обади:

— Аз съобщих, каквото имах да съобщавам. Нека моите братя се посъветват. Аз обаче веднага трябва да се връщам, защото е такава волята на вождовете.

Кръжащия лешояд се сбогува и изчезна, както беше дошъл. Неговият път беше опасен за живота. Той трябваше да се промъкне между команчите. Заловяха ли го, свършено беше с него. Сред останалите засега нещата повече не бяха обсъждани.

Призори от лагера на команчите долетя ликуващ крясък — при тях трябва да се бе случило някое извънредно радостно събитие. Какво беше, се видя, когато стана светло. Навред се забелязваше значително количество воини, които бяха пристигнали през нощта. Бяха се събрали команчи, далеч надхвърлящи хиляда. Това беше ядрото на помощния отряд, който вождовете бяха изпратили на президента. Стернау се стресна. При това положение за измъкване вече въобще не можеше да се говори. Тук човек можеше само да умре. Воините на апачите също поглеждаха мрачно към далеч надвишаващия ги по брой неприятел. Те вече нямаха на какво повече да се надяват, та нали освободителни части не бяха изпратени.

Матава-се се изкачи до върха на пирамидата, искаше да е сам, за да обмисли положението. Той знаеше, че вождовете също прехвърлят варианти. По този начин може би щяха да стигнат до някое трезво решение. Ситуацията беше крайно опасна. Нещата опираха не само до свободата, но и до живота. Щеше ли да види той отново своята любима? Бръкна в джоба да прочете още веднъж последното писмо на Розета, но извади вместо него плана на пирамидата. Разгърна го и плъзна по него очи по-скоро несъзнателно, отколкото преднамерено. Ходниците бяха симетрично построени, само един, по-къс, не пасваше в порядъка. Изглежда беше дълга тясна камера. На скицата се четеше надпис „пета-пове“ — израз, който Стернау никога не беше чувал. Докато размишляваше, Бизоновото чело също се изкачи горе. Замислен, Стернау го запита:

— Чувал ли е някога моят брат думата пета-пове?

— Да. Така говорят индианците от племето хемес. Тя означава „води в долината“. Защо пита моят брат?

Индианецът не получи отговор, тъй като Стернау се бе надигнал и се взираше напрегнато на запад, където се извисяваха Кордилерите на Сонора. Пронизан от светкавична мисъл, той се обърна и каза:

— Нека моят брат ме последва!

С тия думи той бързо се спусна по стената на пирамидата към мястото, където бе лагерът на девойките. Взе оттам едно малко буренце барут — беше от запасите на хасиендата Вердоха — запали няколко фенера и повика неколцина здрави апачи, на които връчи чукове, кирки и железен лом. Помоли Мечешко сърце да бъде предпазлив и се изгуби с Бизоновото чело и апачите в отвора на пирамидата. Там, където първият път бяха свили надясно, Стернау закрачи направо, докато стигна до една порта. Тя оказа съпротива на кирките и лома и бе взривена. С втората врата се случи същото. Сетне стигнаха до едно стълбище, което водеше надолу. Тук се натъкнаха на вратата, която затваряше помещението, сметнато от Стернау по плана за дълга, тясна килия. Когато и тя бе взривена, се видяха няколко стъпала, по които се слизаше надолу и се достигаше тесен, висок, сводест проход, който нямаше край. Това беше… подземен, изграден с тухли ходник, който водеше прав като конец на запад.

Тъкмо това бе, за което си помисли Стернау, когато чу превода на непознатата дума. На сърцето му стана радостно и леко. Без да се бави повече, той се впусна напред, все по-навътре в тъмната галерия, осветявана от фенера му само колкото бе необходимо. Колко дълго вървя така не знаеше, докато внезапно отново се появиха стъпала. Изкачи ги и се озова в запълнено със сипей от едри камъни помещение със сводест таван. Тук влязоха в действие кирките и лома. Камънаците бяха избутани настрани и надолу и… вътре нахлу слънчевата светлина.

Разшириха отвора, изкачиха се и се намериха в малка долинка, състояща се от каменен сипей без каквато и да е следа от растителност. Изкатериха предпазливо едната страна на долинката и на разстояние повече от една английска миля на изток съгледаха пирамидата, а между нея и долината се виждаха пълчищата команчи. На петстотин крачки оттук пасяха конете им.

— Какво ще каже моят брат за това откритие? — попита Стернау мищека.

— То има цената на много човешки живота — заяви онзи спокойно, но по очите му се виждаше, че и на него е олекнало на сърцето.

— Команчите сигурно ще помислят, че сме магьосници.

— Ще има да ни търсят, но няма да ни намерят, защото ние ще сме заминали с техните коне. Сега вече не е нужно Каря, дъщерята на мищеките, да умира от ръката на своя брат, който искаше да я спаси от позора да стане скуав на някой команч.

Той, братът, веднага помисли за сестра си.

— А сега да се връщаме — напомни Стернау. — Не бива да ни видят тук.

Те слязоха отново в ходника и натрупаха колкото може повече камънак пред отвора. После се върнаха по подземния път обратно в пирамидата. Кой знае какво е видял в миналото този път! Той, разбира се, е имал цел да заблуждава суеверния народ. Докато горе на пирамидата кръвта на човешките жертви за бог Слънце се е леела на потоци, жреците са гастролирали по него напред-назад.

Състоя се голямо съвещание — най-напред с главатарите, а после бяха свикани и воините. Беше решено да изкачат обединено Кордилерите, след което да се разделят. А Мечешко сърце добави:

— Мечешко сърце обича своите приятели, той ще ги придружи до Гуаймас.

Страните на Каря порозовяха. Тя много добре знаеше за кого се отнася това внимание.

В планините мъчно се намират провизии и беше добре, че техните запаси бяха обилни. Понеже конете не можеха да бъдат отведени по подземните проходи, трябваше да ги изоставят, но затова пък щяха да си изберат сред тези на команчите. Всеки се зае с приготовленията по отпътуването. Всичко, което можеше да бъде отнесено, щеше да бъде взето. Апачите стъкмиха дори седлата си, на които бяха привикнали.

Когато слънцето започна да се спуска, Каря се изкачи по пирамидата. Застана горе висока и стройна. Дрехите й се развяваха от вятъра, а мургавите страни се оживиха под прощалната целувка на залязващото слънце. За какво мислеше? Очите й гледаха на север. Не натам се намираше Гуаймас — най-близката цел на нейното пътуване, не натам бе разположена и хасиендата Дел Ерина — родното й място, в което искаше да се върне, но там се простираха ловните територии и пасищата на апачите, чийто вожд Мечешко сърце бе пленил сърцето й. Как ли е могла само да обича граф Алфонсо! Колко различен беше Мечешко сърце! Тя не чу, че по другата стена на пирамидата някой се изкачва; беше онзи, за когото мислеше.

Мечешко сърце я забеляза и спря. Погледа как слънцето блести в косите й, как обагря страните й, погледа тъмните очи, отправени с тиха меланхолия на север. После приближи. Тогава тя чу стъпките и се обърна. Съглеждайки го, се изчерви чак до тила, въпреки бронзовия цвят на кожата. Главатарят забеляза смущението й, отстъпи крачка назад и произнесе:

— Дъщерята на мищеките се стресна, когато се появи Мечешко сърце. Той отново си тръгва, но не знае с какво я е оскърбил.

Тя отвърна едва чуто:

— Вождът на апачите не ме е оскърбил.

Тогава той отново се обърна и я изгледа изпитателно.

— Но го ненавижда и желае да си тръгне, когато той идва?

— Не.

— Какво може да стори Мечешко сърце, че стъпва все в нейните следи? Може ли той да заповядва на съня какво да носи и какво не? Защо очите му виждат във водите на реката и облаците на небето винаги една и съща глава и фигура? Маниту ли съм аз, че да мога да убия живота, който обитава моята душа?

Каря мълчеше, ала Мечешко сърце забеляза, че тя леко трепери.

— Защо Каря не отговаря? — попита той. — Колко дълго ще вижда Мечешко сърце тая, която обича? Няколко дни, няколко часа. После тя ще стане скуав на друг…!

— Тя никога няма да стане скуав на друг! — прошепна девойката и пламна.

Вождът бързо приближи.

— Никога ли казваш, никога? Убедена ли си, знаеш ли го със сигурност? Кажи, обичаш ли ме, Каря?

— Обичам те — прошушна тя изчервена.

— И аз теб също. Ти ще станеш скуав на апача, негова единствена скуав. Няма да работиш като другите жени, ще бъдеш като някоя бяла сеньора, чието желание е заповед!

С тия думи Мечешко сърце обгърна Каря, притисна я към себе си и я целуна, без да го е грижа, че стоят на върха на пирамидата и могат да ги видят всички команчи. Докато долу вече произнасяха смъртна присъда, горе се сключваше съюз за цял живот. Внезапно те се обърнаха стреснато, защото един познат глас запита:

— Кой от вас е болният, та другият го подкрепя?

Беше Бизоновото чело. Времето за потегляне бе наближило. По тая причина той потърси сестра си без да подозира, че ще я намери в обятията на апача.

Онзи за миг се смути, ала бързо се окопити и запита с твърд глас:

— Бизоновото чело все още ли е мой брат?

— Такъв е — отвърна запитаният сериозно.

— Той ми се гневи, защото му отнемам сърцето на неговата сестра?

— Той не се гневи, защото сърцето на сестрата никой не може да му отнеме. В сърцето на една добра жена има две места — за съпруга и за брата.

— Позволяваш ли ми да дойда в хасиендата Дел Ерина и донеса дарове?

— Позволявам.

— В какво да се състоят те?

— Определи сам. Бизоновото чело не продава своята сестра.

— Да ти донеса сто скалпа на твои врагове?

— Не. Аз сам ще взема тези скалпове.

— Или десет кожи на сиви мечки?

— Не. Имам достатъчно кожи.

— Тогава кажи, какво е искането ти към мен?

Очите на сиболерото се навлажниха, той положи ръка на рамото на апача и заговори:

— Не искам от теб скалпове и кожи, нито злато и сребро, искам дъщерята на мищеките да бъде щастлива в твоята шатра. Ти си мой брат, но не е ли щастлива с теб Каря, ще разцепя черепа ти с томахавката и ще оставя мозъка ти за храна на мравките. Иди в твоите ловни полета и говори с близките си, после ела в хасиендата Дел Ерина и ще я имаш!

Бизоновото чело се обърна и закрачи надолу. Мечешко сърце го последва изправен и горд, като мъж, който никога не е разменял и една сантиментална дума с жена.

Докато беше още светло, не биваше да напускат бивака. Но щом се стъмни, отстъплението започна. Апачите навлязоха в ходника, всеки носеше оръжията си и онова, от което смяташе, че не може да се лиши. Когато влезе и последният, камъкът бе отново изтикан и колоната се раздвижи — начело беше Бизоновото чело, а ариергардът се заемаше от Стернау. Този носеше със себе си и буренцето барут. Щом шествието премина стълбите, той минира ходника и запали фитила. Сетне последва останалите. Преминаха подземната галерия без светлина, стигнаха благополучно изхода и незабавно го затрупаха. Тъкмо бяха приключили и доловиха приглушен тътнеж като от далечен земетръс, но не просветна издайническа светлина, въпреки че Стернау напрегнато се взираше в руините. Мината беше избухнала и срутила ходника. Вече никой не можеше да каже как са се изплъзнали.

Сега нещата опираха до доставянето на около двеста коня — не дребна работа наистина, но пък не и тежка, тъй като недалеч от долината пасяха със стотици. Бяха изпратени съгледвачи да разберат как се пазят животните. Те се върнаха с известието, че са забелязали само трима пазачи. Изпратиха ги напред да ги обезвредят, след което останалите ги последваха, като всеки носеше имуществото си. Конете бяха индиански, така че оставиха червенокожите да се приближат без да изпръхтят или проявят някакъв друг признак на безпокойство.

По заповед на Стернау се действаше много предпазливо. Не биваше всички изведнъж да възседнат и да яздят в група, защото това би обърнало внимание на команчите. Напротив, всеки отиде, отведе си тихо животното на достатъчно далечно разстояние и едва тогава го яхна. Поради меката прерийна почва конекрадството премина безшумно, а когато се сипна утрото и бяха намерени труповете на пазачите, апачите бяха оставили зад себе си половин ден път. Разочарованието на команчите беше огромно. Напразно търсеха обяснение на мистериозното изчезване на враговете, докато освободеният от Стернау съгледвач не им разкри истината.