Карл Май
Пирамидата на бог Слънце (14)

Четиринадесета глава
Съгледвачи

Северозападно от Мапими няколко големи реки прорязват платото, за да се втурнат сетне от него към Рио Гранде дел Норте, и техните води изтръгват от иначе неплодородните земи пищна растителност. Срещат се тучни пасища, окръжени от гъсти гори, които се разстилат надолу към Сонора — северозападния щат на Мексико и се губят после в безжизнените равнини на Апачерия, от които едва Рио Хила по на север съумява да измъкне някакво плодородие.

Край една от тези гори яздеха апачите под водачеството на Стернау, Бизоновото чело и Мечешко сърце. По време на цялата езда не бяха видели и един-единствен човек и се считаха гарантирани от външно наблюдение. Да имаше гората по-малка площ, щяха да я обкръжат и претърсят. Ала при нейните измерения това бе невъзможно и те се задоволиха само да яздят покрай нея и изследват само окрайнината.

По същото време един по-внимателен наблюдател би могъл да долови в дълбочината на тая гора един лек, но непрекъснато придвижващ се шум. Прозвучаваше ту пукотът на някоя съчка, ту шумолене на листа, през които сякаш някой се провираше. Шумът не спираше на едно място, а бавно се придвижваше напред, към периферията на гората. По едно време дори прозвучаха няколко прошепнати с укор думи:

— Моят брат не се ли научи да се промъква нечуто?

След което последва също така тих говор:

— Под дърветата е тъмно. Да не би моят брат да има очите на котка, та успява да различи всички клони и листа?

Сега отново стана тихо, долавяше се само някакво тайнствено шумолене. После то заглъхна и след късо време някой прошепна:

— Защо стои моят брат? Да не би да е чул нещо?

— Да, той чу далечното пръхтене на кон.

В този момент пръхтенето прозвуча още веднъж, и то в по-голяма близост.

— Идват конници. Тук има един голям бор. Който се настани между клоните му, ще остане незабелязан и ще може да наблюдава прерията.

Този разговор се водеше от двама индианци. Онзи, който беше изговорил последните думи, обхвана стеблото и се закатери нагоре. Другият го последва. Двамата се шмугнаха като катерици и проявиха такава ловкост, че почти не се долови шум. Когато се наместиха между иглестите клони, отдолу бе невъзможно да бъдат видяни. Бяха провесили оръжията по себе си, но те ни най-малко не ги затрудняваха. Едва се бяха настанили стабилно, чуха приближаващи крачки. Бяха апачите, слезли от конете, за да обследват периферията на леса. Когато според шума бяха отминали, прозвуча силен конски тропот — отрядът преминаваше.

— Уф! — прошепна единият индианец. — Апачи.

— С цветовете на войната! — добави вторият.

— При тях има бледолики!

— Трима! Уф! Уф!

— На какво се учудва моят брат?

— Не познава ли моят брат големия, силен бледолик, който язди начело?

— Не.

— Това е Матава-се. Аз го видях преди няколко зими в града, който бледоликите наричат Санта Фе.

— Уф! Той е храбър бледолик. Но моят брат не позна ли двамата главатари, които яздеха до него?

— Единият е Мечешко сърце, кучето на апачите.

— А другият е Бизоновото чело, мищекът. Нека видим колко са ездачите.

Мястото, на което седяха индианците, беше толкова високо, че те гледаха над върхарите на последните дървета и можеха да наблюдават цялото шествие. Те брояха внимателно и когато апачите отминаха, единият съобщи:

— Двадесет пъти по десет и още шест апачи и трима бледолики.

— Моят брат е преброил правилно. Накъде яздят?

— Посоката води към хасиендата Вердоха. Президентът на Мексико свика воините на команчите, а сега апачите са повикани от предателя Хуарес. Те отиват към хасиендата, която ние трябваше да заемем. Утре ще дойдат много бойци на команчите. Апачите са изгубени и ще бъдат принудени да ни дадат своите скалпове. Ние трябва да тръгнем след тези кучета, за да разберем какви са им намеренията.

— Тогава да се разделим. Аз ще ги последвам, а моят брат нека побърза да отнесе вестта на нашите.

— Така да бъде.

Индианците се смъкнаха от дървото и се провряха до края на гората. Там първо се убедиха, че не се очаква някой изостанал и излязоха в откритата прерия. Бяха команчи в пълно бойно украшение. Не носеха отличителни знаци на главатари, но при всички случаи не бяха обикновени воини. Иначе не биха им поверили тежката задача да разузнаят местността. Беше заник слънце и в далечината изчезваше дългата, змиеподобна колона на апачите.

— Нека моят брат побърза да ги последва! Той не бива да ги изпуска от погледа си, защото скоро ще стане толкова тъмно, че няма да може да разчита на дирята.

Другият тръгна бързо напред, без да даде отговор. Един съгледвач по време на война рядко тръгва на кон, тъй като той повече би му пречил. Положението беше същото и тук. Сред широкото пространство на прерията като пешеходец команчът представляваше чезнеща точка, можеше да използва прикрития от всякакво естество и му беше лесно, дори сега, когато бе все още светло, да се приближи до апачите без да бъде забелязан от тях. Неговият спътник гледа известно време след него и пое обратно към своите съплеменници.

Отрядът на апачите стигна до пирамидата. Те спряха в близост до мрачната постройка и предводителите я огледаха с не много приятни чувства. Та нали във вътрешността на тези зидове бяха затворени любимите им същества.

— Да можеше човек да разруши това съоръжение! — изскърца със зъби Гърмящата стрела.

— Само търпение! — утеши го Стернау. — Ще освободим нашите хора. Може би ще ни се удаде скоро да турим край на страданията им.

Тогава Бизоновото чело се обади:

— За всяка въздишка, която е изпуснала Каря, дъщерята на мищеките, един враг ще заплати с живота си! Къде ли ще е входът?

Стернау се обърна към мексиканеца водач:

— На кое място бяхте спрели?

— Ела! — Мексиканецът продължи да язди още на известно разстояние, след което спря. — Тук беше.

— И къде изчезна Вердоха с пленниците?

— Ето храста, близо до който той се вмъкна в гъсталака, а до оня ъгъл видях да проблясва светлината на фенера.

— Добре. Ако всичко наистина стои така, животът ще ти бъде подарен.

Стернау повика двамата главатари и Гърмящата стрела и ги ориентира в местността.

— В такъв случай сега не бива никой да прекрачва към храсталаците и подножието на пирамидата — рече Бизоновото чело. — Вердоха често е отивал и се е връщал. Въпреки че е минало доста време, все ще има налице следи, а тези следи можем да открием едва когато настъпи денят.

— Защо трябва да чакаме настъпването на деня? — запита Мечешко сърце.

— Да, защо наистина? — присъедини се и Гърмящата стрела. — Ема не бива да изнемогва и минута повече в тоя зандан, щом тази минута може да й се спести.

— Смяташ, че самият Вердоха трябва да ни покаже пътя? — попита Стернау. — Да нападнем хасиендата му?

— Да, на всяка цена! И горко му, ако не се подчини!

— Добре, тогава нека по-напред проучим как изглежда хасиендата.

— Какво има да й проучваме — забеляза Гърмящата стрела. — Яздим до там, хващаме нехранимайкото и го домъкваме тук.

И небето би смъкнал Антон Унгер, стига това да доведеше по-скорошното спасение на любимата му. Стернау тъкмо се канеше да отвърне, когато прозвуча силен вик:

— Уф! Нтсаге но-кхи пенийил! — Елате насам!

Думите бяха на наречието на апачите. Гласът прозвуча наблизо, и то от посоката, от която бяха дошли.

— Кой беше това? — попита Стернау.

— Шошсесте — отвърна Мечешко сърце. — Беше се отдалечил!

— Да, искаше да претърси местността и да се увери в нашата сигурност.

— Тогава трябва да е открил нещо важно. Бързо при него!

Стернау скочи рязко от коня и се устреми към мястото, откъдето беше прозвучал викът. Завари младият мъж коленичил, а под него лежеше някакъв мъж, когото притискаше здраво към земята.

— Команч! — извести той.

За миг се появи ласо и команчът бе вързан. Това беше съгледвачът, който при гората се бе разделил със своя другар, за да се промъкне след апачите.

— Как попадна моят брат Убиецът на гризли на този човек? — запита Мечешко сърце.

— Яздех на края на колоната и чух шум от движение. Някой ни следеше. Слязох от коня и го потърсих. Намерих го тук, искаше да подслуша нашия разговор. Хвърлих се върху него и го хванах здраво.

Стернау се приближи и огледа пленника.

— Да — каза — команч е. И ни е следвал.

— Убийте кучето! — обади се един от апачите.

Стернау се обърна към него и отвърна остро:

— Откога при апачите говорят воините, преди да са се изказали главатарите? Който не може да обуздае езика си е момче или жена.

Мъжът се дръпна засрамен. Убиецът на гризли запита пленника:

— Къде са спътниците ти?

Съгледвачът упорито замълча. Опитите и на други да го накарат да говори бяха напразни, докато Стернау промени нещата, като запита:

— Ти си воин на команчите и отговаряш само на онзи, който те третира като храбър боец. Ще избягаш ли, ако те развържа?

— Ще остана — заяви човекът.

— Ще отговориш ли на въпросите ми?

— На Господаря на скалите ще отговарям. Той е справедлив и добър.

— Как, нима ме познаваш? — запита Стернау.

— Познавам те и съм твой пленник.

— Ти принадлежиш на онзи, който те е победил. Изправи се!

Стернау развърза ласото. Плененият команч се надигна от земята без да прави опити за бягство.

— Сам ли си тук? — запита Стернау.

— Не — гласеше отговорът.

— Мнозина ли са с теб?

— Само един.

— Значи сте дошли като съгледвачи?

— Да.

— И много ли воини идват след вас?

— Повече не мога да кажа.

— Добре, и аз повече няма да те питам. Вземете го с вас и го пазете добре! — обърна се Стернау към няколко воини. После се състоя съвет на главатарите.

— Щом днес тук се появиха двама съгледвачи, съвсем сигурно е, че команчите скоро ще ги последват — заяви Стернау. — Трябва да бъдем предпазливи. Двамата са ни видели и са се разделили. Единият е тръгнал след нас, а другият се е върнал да уведоми хората си. Вярно, че няма защо да се страхуваме от команчите, та нали апачите идват след тях, ала при всички случаи е по-добре да сме приключили с пирамидата още преди да са пристигнали. Това едва ли ще е възможно преди утре следобед. Предлагам засега да не предприемаме нищо срещу хасиендата, а на заранта да направим опит да проникнем в пирамидата. А ако все пак команчите дойдат по-рано, отколкото ги очакваме, древното жертвено място предлага позиция, по-добра и сигурна от която не може и да се мисли. Вода имаме и за нас, и за животните, храсталаците ни осигуряват прикритие, липсват само провизии. А те лесно могат да се доставят — необходимо е само да подкараме насам известен брой говеда. След полунощ вакуеросите едва ли ще са по пасищата. Те ще спят и няма да ни безпокоят.

Така бе сторено. За късо време беше налице достатъчен брой говеда, с които апачите си осигуриха месо за продължение от две седмици, а площта около пирамидата предлагаше предостатъчно паша за коне и говеда. Срещу приближаващите команчи бяха изпратени съгледвачи. Сега всеки, който не бе на пост, се уви на земята със завивките си, за да събере сили срещу напреженията на идващия ден. Гърмящата стрела, Мечешко сърце и Бизоновото чело не заспаха. Мислеха за затворниците във вътрешността на пирамидата и безпокойството по тях ги държеше будни.

Разбудиха Стернау още преди да се е сипнала зората — без нея не можеха да предприемат нищо. Четиримата мъже се отправиха към мястото, което вчера им бе показал мексиканецът и когато прегледаха земята, откриха следи, ясно водещи към югоизточния ъгъл на пирамидата. Следата водеше добре забележима през гъсталака, ала след туй се появи тревист терен, където изчезна. Беше минало твърде дълго време и тревата се бе изправила. Това вече беше лошо. Проницателните мъже стояха там безпомощно. Беше опитано всичко, но напразно. Бяха повикани и апачите. Целият гъстак, околността на пирамидата, четирите стени, притъпеният връх на древната постройка, всичко бе най-внимателно претърсено, но така и не откриха нищо.

Чувство на отчаяние завладя четиримата мъже. Ала Стернау не беше човек, който би се предал за повече от миг. Той хвърли още един поглед на древното съоръжение, което оказваше такава упорита съпротива на всичките им опити, и рече:

— Не остава нищо друго, освен да спипаме сеньор Вердоха. Към хасиендата!

След пет минути един отряд от петдесет апачи под предводителството на Матава-се и Мечешко сърце прогърмя по равнината. Слънцето тъкмо се издигаше на изток, когато в далечината се появи хасиендата. Като ураган се носеха апачите към сградата. Бързината се налагаше заради команчите, които можеха скоро да пристигнат. Оградата бе достигната без да ги чуе или види някой. Можеха да се надяват, че изненадата е успяла. Портата беше още заключена, ала за апачите това не бе никакво препятствие. По заповед на главатаря те се метнаха на оградата и изчезнаха отвъд. Там се бяха изтегнали само няколко вакуероси, които бяха бързо надвити. Останалите не представляваха опасност, тъй като се намираха по пасищата. Един от апачите отвори портата и Матава-се и Мечешко сърце препуснаха в двора. Докато вождът остана при своите воини, за да предотврати, евентуален ексцес, Стернау закрачи с трима апачи към входа на сградата, който намери отворен. Без много да се замисля той влезе. Къщите в онези райони са построени в един и същи стил, така че Стернау знаеше къде да търси хасиендерото. Той изкачи стремително стълбите и отвори най-близката врата. Нападението не бе минало съвсем без шум. Обитателите се бяха разбудили и смръзнали от ужас при вида на червенокожите. Само пет женски същества бяха заедно с икономката — всички събрани, треперещи в първата стая. Случайно това бе стаята, в която влезе Стернау със своя червен ескорт. При появата му се надигна голяма гълчава.

— Тихо! — повели той.

Но трудно беше да се наложи мълчание. Икономката се хвърли пред него, вдигна ръце и започна да умолява:

— Сеньор, имайте милост! Ние нищо не сме ви сторили!

— Къде е сеньор Вердоха?

— Не е тук. Вчера заран замина на кон и още не се е върнал.

Това беше неприятно. Ездата до хасиендата бе предприета само защото се надяваха на някакви разяснения от страна на Вердоха. А се оказа, че е могло и да си стоят при пирамидата. Досадата на Стернау бе така очебийна, че икономката запита:

— Моят братовчед неприятел ли ви е?

Тези думи осениха Стернау с нова мисъл.

— Вердоха ви е братовчед? — попита.

— Да, сеньор. Аз съм стопанката на къщата.

— Има ли ви той доверие?

— В противен случай щеше ли да ме направи стопанка на дома, сеньор?

— Имах предвид друго. Споделя ли понякога с вас неща, които не би казал на друг?

— Рядко.

— Известно ли ви е къде се намира?

— Не.

— Преди заминаването си в хасиендата ли пренощува Вердоха?

— Да.

— Знаете ли пирамидата, която се намира наблизо?

— Зная я.

— А знаете ли дали отвътре не е куха?

— Куха е, защото сеньор Вердоха много често е бил вътре.

— А-а — зарадва се Стернау, — и как е прониквал вътре?

— Не знам, това е тайна още от времето на неговия баща. Но горе в писалището има една скица, на която се вижда как изглежда вътрешността на пирамидата.

— Водете ме при писалището!

Старата съпроводи Стернау до всекидневната на Вердоха. Там се намираше едно старо писалище, което Стернау отвори с ножа. Чекмеджето отскочи и уестманът действително намери един план, отнасящ се очевидно за вътрешността на пирамидата. Зарадван, той го прибра и побърза да слезе при апачите. Междувременно те се бяха разтършували за муниции, намерили в зимника и мъкнеха навън. Взеха със себе си също така няколко кирки и лома, тъй като сигурно щяха да се нуждаят от тях във вътрешността на древното съоръжение. От превземането на хасиендата не беше минал и половин час, а шествието отново се носеше към пирамидата на бог Слънце.

Едва при завръщането си Стернау има време да проучи подробно картата. Тя беше начертана много ясно. Вътрешността на Постройката се състоеше от три етажа, чиято среда образуваше дълбокият, четириъгълен кладенец. Около кладенеца се простираха галерии, свързани помежду си с напречни ходници, а по ъглите бяха поместени килии. В подножието си пирамидата имаше четири входа — в средата на всяка страна. Сега бе важно да открият един от тези входове, най-вероятно зазидани. Стернау сподели с останалите плана на зидарията и се започна систематично търсене. Не намериха нищо, докато на Стернау не му хрумна идеята да измери точната среда на една от страните.

Намирането й доведе до една странно напукана скала. Той я изследва и почти се бе разочаровал, когато внезапно коленичи, опита да избута камъка и… той се раздвижи. Подскачайки от радост, извика:

— Открих го!

— Наистина ли? — запита Гърмящата стрела.

— Да. Входът е тук, напипах го.

— Къде? Къде? По-скоро!

— Трябва да се избута навътре средният камък.

Гърмящата стрела тутакси коленичи и забута с всички сили. Камъкът отстъпи навътре и се видяха каменните валци, на които се движеше.

Стернау надникна в отвора.

— Тук има един фенер, но изглежда са били няколко.

— Има и шише с петрол.

— Да палим бързо и да влизаме!

При тия думи Гърмящата стрела скочи и запали фенера. После закрачи по най-бързия начин напред, без да се озърта дали някой не го следва. Но и тримата бяха след него: Стернау, Бизоновото чело и Мечешко сърце. Навлизаше се в дълбок ходник, след което застанаха пред една врата. Стернау поднесе плана към фенера и го разгледа.

— Тук врати не са отбелязани — каза той. — Има ли някаква ключалка?

— Не — отговори Гърмящата стрела, — но все пак е здраво затворена.

— Значи или от вътрешната страна има резе, или е вмъкнат някакъв секретен механизъм. Но ние не можем да губим време за откриване на устройството. Имаме достатъчно барут, значи взривяваме вратата. Направете с ножовете взривни отвори между зида и касата! Зидарията е тухлена и ще подаде. Аз ще отида за барута.

Другите веднага се заловиха за работа и когато Стернау се върна, вече бяха готови. Отворите бяха напълнени и монтиран фитил, който усукаха от нишки и втриха барут. Запалиха фитила и се втурнаха към изхода. Не продължи дълго, чуха се четири експлозии в бърза последователност и четиримата вече се канеха да се отправят отново към вътрешността, когато притича Убиеца на гризли. По бързия му бяг се виждаше, че има да уведоми нещо важно.

— Каква вест носи моят брат? — запита Мечешко сърце.

— Кучетата команчи идват през гората, край която яздихме вчера.

— Кой донесе вестта?

— Червения елен.

— Тогава нека чуем най-напред него! Иди го доведи!

Апачът, който носеше името Червения елен, приближи. Беше от онези, изпратени на разузнаване.

— Нека моят брат каже какво е видял! — нареди Мечешко сърце.

— Тръгнах обратно по пътя, по който бяхме дошли — съобщи съгледвачът. — Двамата команчи, единият от които заловихме, — ни бяха видели, а това е могло да стане само от гората. И тъй, аз тръгнах по нейната периферия. По едно време чух грака на няколко гарвана. Бяха подплашени от някой и зачаках. Не мина много време и кучетата команчи минаха покрай мен. Беше голямо племе, защото преброих на четири места десет пъти по десет воини, а главатарите бяха трима.

— Позна ли ги? — попита Мечешко сърце.

— Не.

— Накъде отидоха враговете?

— Когато отмина последният, тръгнах подире им. Бързаха към окрайнината на гората. Там спряха за кратко съвещание и се насочиха към хасиендата.

— Значи скоро ще ги видим.

— Сигурно чак през нощта — обади се Гърмящата стрела.

— Не. Те ще ни обкръжат, за да ни бъде отрязана всякаква връзка — отвърна Стернау. — Но през нощта ще ни нападнат. Поставете стражи и ако възникне нещо важно, елате в подземието да ни уведомите!

Съгледвачът бе освободен. Останалите отново нахълтаха в галерията. Когато стигнаха мястото, където се бе намирала вратата, тя се търкаляше на пода. Беше изтръгната от зидарията ведно с касата. Измъкнаха я изпод отломъците и я прегледаха. Не се виждаше нищо особено освен по един отвор отгоре и отдолу. После огледаха внимателно пода и тавана до мястото на прикрепянето й. И горе, и долу откриха по един железен зъб, който е бил зацепен в отвора. Но тези зъби бяха здрави и непоклатими и не им се удаде да разгадаят механизма, чрез който се привеждаха в движение.

— Не ни остава нищо друго, освен да взривяваме всички врати — забеляза Стернау. — Аз ще отида отново за барут. Нека по-напред обаче погледнем по-нататък.

Трябваше да извървят значително разстояние, преди да стигнат следващата врата — тя се намираше на десния зид, докато ходникът продължаваше. Стернау отново се зае да проучва плана.

— Какво търси моят брат? — попита Мечешко сърце.

— Мястото, където се намират пленниците. Най-вероятно да са в средата на пирамидата, в близост до кладенеца, защото там е най-сигурно. Трябва да взривим вратата, тъй като няма да следваме галерията. Но заради трепанацията на черепа си, нашият брат Гърмящата стрела е длъжен и при този, и при всеки следващ взрив да се оттегля към изхода.

Другите отново се заловиха да пробиват взривни отвори и като се върна Стернау бяха насипани с барут. Върнаха се на безопасно разстояние и когато експлозията се разнесе, резултатът беше като предишния. И тук се виждаха да стърчат железните зъбци, но механизма така и не откриха. Човекът, изобретил устройството, явно е бил умна глава. Тъй като древните мексиканци не са познавали желязото, тези заключалки водеха произхода си от по-късно време.

Продължиха да проникват напред според указанията на Стернау. Този път освен барут, той беше донесъл една кирка и железен лост. При следващата врата опитаха с тези инструменти, ала нищо не се получи. Трябваше отново да прибягнат към барута. Тази врата имаше от двете си страни тежки резета. Налагаше се да се употреби по-голямо количество барут, отколкото ползваха досега. В резултат се получи ужасна експлозия, от която потрепери цялата постройка. Когато отидоха до взривената врата от стените и тавана се бяха срутили толкова отломъци, че бе невъзможно да се продължи. Нямаше как да се мине без разчистване и укрепване на тавана. Работата беше значителна и тъй като липсваха подходящи средства, отне няколко часа.

Още не бяха свършили, дойде един воин и извика вождовете навън. Те си казаха, че може би щастието и нещастието на затворниците зависи от един-единствен миг, но от другата страна отвън стояха двеста апачи, чиято съдба също им бе поверена и бяха длъжни да се подчинят на призива. Когато излязоха от пирамидата видяха, че команчите са стегнали един пръстен около нея — бяха обкръжени. Преброяването на враговете показа, че не са повече от стотина. Но непрекъснато се виждаха да пристигат нови команчи, подкарали говеда.

— И неприятелите са отишли да си ловят говеда за месо — забеляза Стернау. — Ще ни нападнат едва през нощта. Значи засега сме все още в безопасност и можем да се върнем към нашата работа.