Карл Май
Пирамидата на бог Слънце (13)

Тринадесета глава
Мечешко сърце и Бизоновото чело

Там, където южната граница на Ню Мексико опира в Мексико при Рио Гранде дел Норте — най-значителната река на Мексико — се простира едно плато, само тук-таме нарушавано от планински възвишения, което на изток и североизток се спуска към пасищата на племената на команчите. Самото плато принадлежи на апачите, които живеят в смъртна вражда с команчите. Кратките мирни времена едва ли смекчаваха омразата.

Команчите бяха свикани в Мексико, за да подкрепят правителствените отряди на Херера. Те се отзоваха на драго сърце на този призив, защото се надяваха да се върнат с богата плячка. Бяха потеглили няколко хиляди, но не наведнъж и открито, а на отделни групи, следвайки тайно пътя си, та да не забележат нещо техните смъртни врагове апачите.

Навярно седмицата преди описаните вече събития на една малка прерия на споменатото плато цареше извънредно трескава и оживена дейност. Беше времето, когато дивите бизони поемат своя миграционен път на юг. Те напираха на гъсти стада в проходите и от само себе си се разбира, че в съседните местности и прерии се бяха появили индианци, за да се подсигурят с месо за цяла зима.

Слънцето вече наближаваше края на небосклона и осветяваше с лъчите си една кървава драма. Додето стигаше поглед, наоколо лежаха телата на избитите бизони и медночервени фигури бяха заети „да правят месо“, както се изразява уестманът. Горяха многобройни огньове, над които цвърчеше сочното печено. Хиляди парчета бизоново месо, нарязано на дълги, тънки и тесни ивици, висеше на върви и ремъци по колове и съхнеше на слънцето и въздуха.

След арената на тази изпълнена с живот картина, се издигаха три шатри. Бяха изготвени от бизонова кожа и украсени с орлови пера — знак, че служат за подслон на най-изтъкнатите вождове. Две от тях сега бяха празни. А пред третата седеше един стар индианец, татуиран от главата до петите. Беше загърнал голото си тяло с щавена еленова кожа. До него лежеше дълга пушка. По тялото му се виждаха многобройни белези от рани, а косите бяха свързани в шлемовидна прическа, в която бяха втъкнати пет орлови пера.

Този мъж беше Летящия кон, един от най-известните главатари на апачите. Косите му бяха посивели и той вече нямаше сила да ловува неустрашимите бизони. Но неговото сърце беше още младо, а духът — енергичен, поради което бе най-уважаваният край Огъня на съвета, а думата му тежеше повече от гласовете на стотина храбри воини. Неспособен повече да ловува, той седеше пред шатрата си и съзерцаваше драматичния спектакъл, който предлагаше ловът на бизони и за който бяха се обединили три приятелски племена на апачите.

На много места равнината бе осеяна с гъсталаци и между тези зелени островчета се разиграваха бурните двубои между индианци и бизони. В близост до третата шатра се намираше също един такъв шубрак. Вниманието на стария главатар не бе насочено точно натам, но все пак не му се изплъзна, когато няколко вейки за миг леко се раздвижиха.

Той посегна към пушката, тъй като смяташе, че там се е смушил някакъв дребен дивеч и понеже ръката му бе твърде слаба да убие бизон, искаше му се да даде поне един хубав изстрел. Неговото око сега различи сред храстите едно тъмно петно. Там трябваше да се намира дивечът. Вдигна цевта и вече се канеше да сложи пръст на спусъка, когато гъсталакът се разтвори и пропусна един мъж.

Не беше апач! Чужденец беше! Как се бе озовал в храсталака посред ловуващите апачи? Трябва да бе прочут ловец, иначе не би му се удало да се промъкне до средището на ловното поле без да бъде забелязан.

Летящия кон задържа пръст на спусъка. Непознатият вдигна лявата ръка като знак, че се приближава с мирни намерения. Беше облечен в здрава бизонова кожа и държеше в дясната си ръка тежка двуцевна пушка. По пояса му освен торбичката с муниции се виждаха нож и томахавка. Лицето му бе медночервено, можеше да е само индианец. Сега той седна от лявата страна на апача, без да отрони и думица, оставяйки пушката, ножа и томахавката далеч от себе си. Едва тогава, след като бе дал доказателство за своята миролюбивост, той подхвана на безукорно наречие на апачите:

— Синовете на апачите днес имат добър лов. Великия дух е благосклонен към своите храбри деца.

— Апачите ловуват, за да правят месо, но те знаят да улучват не само бизони, а и своите неприятели.

— Летящия кон каза истината — рече непознатият.

По лицето на стария трепна гордо самодоволство.

— Ти си чужденец, а ме познаваш! — каза той.

— Никога не съм те виждал, ала славата на Летящия кон се носи по всички планини и прерии. Който го види, веднага го познава.

— Летящия кон е вожд, носи перата на орела и винаги напуска бивака на кон — извести старият.

В тези думи се криеше намек, който непознатият сигурно забеляза, защото отвърна:

— Другите вождове също имат коне, но ги скриват, когато отиват на разузнаване. Те също имат правото да носят много орлови пера и да окачат скалповете на повече от трийсет врагове, ала не искат да уведомяват веднага мъжете, които срещат. Техните коси още не са сиви, но въпреки това знаят, че една малка торбичка с хитрости често е по-добра от цяла шатра барут и куршуми.

Думите направиха силно впечатление на стария. „Много орлови пера и повече от трийсет врагове!“ С това не можеше да се похвали дори Летящия кон. Ето защо старият поде:

— Непознатият мъж е смел и хитър. Той се промъкна между червените мъже. Непознатият не е команч. Синовете на апачите са на лов, а не на бойната пътека, бойната томахавка е заровена. Непознатият идва да изпуши лулата на мира?

— Той вече я е пушил с тях.

— Значи непознатият е приятел на апачите?

— Той е техен брат. Всеки йикариля-апач го познава. Той идва, за да потърси прочутия главатар, наричан Шош-ин-лайт, Мечешко сърце.

Лицето на стария изгуби своята безстрастност. Той метна изненадан, ала дружелюбен поглед на своя съсед и каза:

— Непознатият е брат на Мечешко сърце?

— Да.

— Има правото да носи седем орлови пера?

— Да.

— Той има трийсет скалпа на неговите неприятели?

— И повече.

— Тогава аз го познавам. Той е Мокаши-тайис, Бизоновото чело, вождът на мищеките. Той е кралят на ловците на бизони и затова не носи орловите пера, а ги е оставил в своя вигвам.

— Летящия кон отгатна правилно — рече Бизоновото чело. — Моят брат Мечешко сърце сред воините на апачите ли се намира?

— Да. Днес той уби над десет бизона. Главатарят на мищеките ще говори с него. Нека той бъде наш брат, а воините на апачите станат негови братя, така те няма да го убият.

По дръзкото, сериозно лице на Бизоновото чело плъзна лека усмивка. Той отговори:

— Дори да бяха негови врагове, воините на апачите пак нямаше да го заловят и убият. Бизоновото чело не познава някой, от когото да се страхува.

Старият даде своето съгласие с продължително мълчание. Сетне запита:

— Да повикам ли един боец да отиде и доведе коня на Бизоновото чело?

Запитаният отговори отрицателно.

— Воините на апачите са твърде заети с убиването на бизони. Бизоновото чело сам ще отиде да доведе животното си. Не е позор за един главатар да отделя внимание на животното, което го носи.

Той се изправи и, придвижвайки се от храст на храст, преодоля най-тясната част от прерията, без някой от апачите да го види.

Прерията, която тук всъщност би могла да бъде наречена един издаден език на голямата савана, граничеше с могъща девствена гора, която покриваше възвишения и клисури, постепенно изкачващи се към същинските планини. Бизоновото чело сви в тази гора, тръгна през нея директно и тъкмо възнамеряваше да се спусне в една клисура, когато долови шумни, тежки стъпки и мощно ломене на вейки и храсти. Поглеждайки надолу, съгледа един бизон, който идваше от откритата прерия, преследван от индианец на кон. На гърба си онзи носеше колчан, лък в лявата ръка, а в дясната дълго, гъвкаво копие за бизони, което за животното е по-опасно от куршум на пушка. Беше млад човек, едва двайсетгодишен. Един по-възрастен и опитен воин би предпочел нежното, сочно месо на някоя женска пред твърдото на стар бик и не би му хрумнало да преследва могъщото животно в такава опасна местност. Ала младежът, увлечен от ловна страст, следваше мъжкия бизон през гъсталаци и шубраци, чиито клони го шибаха по лицето.

Те се втурнаха в тясната, къса клисура, в заден план на която се бе притаил Бизоновото чело с коня си. Когато бикът видя, че по-нататък няма накъде да отиде, сведе глава, почти изцяло скрита от могъщата грива, и се сниши тъкмо в момента, когато индианецът запрати копието към уязвимото му място — зад и от горната страна, където гривата свършва.

От движението на животното прицелната точка се промени, копието проникна в съвсем безопасно място. Почувствал раняването, бизонът приведе повторно глава, издуха с пръхтене гореща пара от ноздрите и намушка с късите си, но опасни рога тялото на коня, така че онзи в миг рухна на земята с разпран корем и вътрешностите му провиснаха навън.

Още по време на падането индианецът се бе спасил с бърз скок на земята. Той не притежаваше други оръжия, освен стрелите и ножа. Но един миг бе достатъчен да вземе една стрела от колчана, във втория вече беше опънал лъка, а в третия тетивата избръмча, запращайки стрелата в окото на бизона.

Това бе рядко присъствие на духа, ала животното притежаваше и неувредено око. То нададе грозен рев и отново сведе глава за удар, който сега също така щеше да бъде смъртоносен. В този момент до индианеца блесна изстрел и главата на бизона се отметна настрани. По исполинското тяло премина могъща тръпка. Подкосиха се първо предните крака, после задните и той падна мъртъв настрани. Куршумът бе проникнал в мозъка му през другото око.

Когато Бизоновото чело забеляза какъв фатален изход приема борбата, се спусна с дълги скокове по стръмния склон и даде изстрел. Апачът се обърна към него и видя, че е вече зает да зарежда изстреляната цев.

— Месото на бика повече ли се услажда на моя брат от това на женската? — попита той спокойно. — Да не би моят брат да предпочита да убива бизони в гората, а не в откритата прерия? Нека за в бъдеще моят брат прави онова, което е по-добро и умно!

Въпреки мургавата си кожа младият индианец видимо почервеня. Но веднага се овладя, отметна гордо глава и отговори гневно:

— Теб какво те засяга, ако бикът ме беше убил?

— Няма ли моят брат баща, който би тъгувал за него?

— Моят баща е Летящия кон! — съобщи гордо индианецът.

— А ти как се казваш?

— Моето име ще се споменава по всички планини и долини.

— Все още нямаш име? Значи щеше да си умреш тук без някой сетне да може да каже кого са заровили. Моят по-млад брат избягна едно много голямо безчестие. Нека бъде по-предпазлив и един ден ще носи прочуто име.

При апачите младият боец получава име едва след като е извършил първия си подвиг. За един млад мъж е позор да бъде убит преди да се е сдобил с име. Затова при последните думи на Бизоновото чело апачът се разгневи още повече. Той измъкна ножа.

— Да ти отнема ли скалпа и получа после име?

Бизоновото чело се усмихна.

— Преди да си го сторил, десет пъти ще имам аз твоя.

— Ще видим!

С тоя възглас апачът улови другия за гърдите и замахна за удар. Ала Бизоновото чело улови мълниеносно китката, която държеше ножа и я стисна с такава сила, че апачът изкрещя от болка и изтърва ножа.

— Откога апачите крещят, когато чувстват болка? — запита вождът на мищеките. — Откога апачите убиват своите спасители? Сега съм в правото си да ти смъкна скалпа, но аз ти подарявам живота, защото… ей там идва друг, с когото е по-достойно да се бия.

Бизоновото чело посочи отсрещния ръб на клисурата. Храстите там току-що се бяха разделили и двамата видяха да се измъква от тях една мечка. Не беше малка кафява, а една огромна сива мечка, която американците наричат гризли. Изправи ли се на задните крака, тя достига височина кажи-речи три метра, притежава достатъчно сила да носи и най-големия вол и е най-опасния хищник на американския континент. Онзи, който повали сива мечка, се смята за също такъв герой, както ако е убил и завладял скалповете на десет неприятели. Мечката сигурно бе примамена от дирята на коня, но сега видя друга плячка пред себе си и се насочи към нея.

— Уф, да имах пушката на татко! — възкликна младият индианец.

Апачът има право на огнестрелно оръжие едва след като е получил име.

— Ето, имаш моята — рече Бизоновото чело. Младият мъж го изгледа удивено. За него бе непонятно, че някой може да поиска да се откаже от такъв трофей. Но като видя, че е казано сериозно, сграбчи пушката, запъна двете петлета и се понесе със скокове по дъното на клисурата към мечката на отсрещния скат. Но Бизоновото чело беше още по-бърз. Той измъкна ножа си и полетя по дъга към отвъдния ръб, явявайки се по този начин в гръб на животното. Искаше да надзирава битката и в случай, че на апача не му провърви, да нападне мечката с ножа.

Пред очите на гризли беше само апачът. Сега тя се намираше едва на шест крачки от него и се изправи на задните лапи, за да го смаже в прегръдката си. Индианецът се възползва от случая. Прицели се между ребрата в областта на сърцето, натисна спусъка и в същия миг отскочи встрани, насочил сигурно втората цев към животното. То направи още една, две… пет крачки, после се застоя, нададе дълбоко, хъркащо ръмжене, при което от устата му бликна дебела струя кръв и се строполи.

— Добре беше! — похвали Бизоновото чело. — Мечката е улучена право в сърцето. Моят брат има вярно око и твърда ръка. Той не трепна и някога ще стане прочут воин. Сега той има правото да получи име и аз ще бъда негов приятел през всичките дни, с които ще ме дари Великия дух.

Апачът не бе трепнал пред лицето на страшния хищник, ала сега потрепери от радост.

— Наистина ли е мъртва? — попита той.

— Да. Моят брат може да вземе кожата и съхрани опушената глава като победен знак и спомен за първото геройство, което е извършил.

Младежът върна пушката на мищека и коленичи до мечката, която не даваше и признак за живот. Индианецът беше по-зарадван, отколкото някой бял, получил най-висш орден. Той веднага се зае да смъква кожата на своята плячка. А Бизоновото чело зареди пушката си, отправи се бързо към коня, развърза го и препусна. Не искаше да смущава радостта на апача.

Когато мищекът стигна периферията на прерията, слънчевият диск вече бе изчезнал зад западния небосклон. Скоро щеше да настъпи нощ. Виждаше се как апачите вързват с ласа повалените бизони и ги влачат с конете си в близост до шатрите. Сега мищекът не си даде труда да се прикрива. Той препусна директно към шатрите, където вече се бяха събрали няколко стотици бойци с плячката си и скочи от коня. Пред втората шатра бе застанал един вожд с три орлови пера в косата. Това беше Мечешко сърце. Той пристъпи към Бизоновото чело и му протегна ръка за добре дошъл.

— Моето сърце жадуваше за теб — рече той. — Благодаря на Маниту, че отново те виждам. Бъди гост в моята шатра и изпуши калюмета с моите братя.

Стоящите наоколо воини оглеждаха с уважение прочутия главатар на мищеките и се разстъпиха, когато Мечешко сърце го поведе към другите двама главатари, които седяха пред шатрата на Летящия кон. Те се надигнаха и му подадоха ръка. За късо време бе стъкнат огън, на който започнаха да се пекат бизонови ребра в голямо количество. После бяха запалени един до друг още няколко и така се образува един полукръг, в чиято среда седяха тримата главатари и гостът. Печеното месо разпространяваше апетитно ухание, а пламъците хвърляха отблясъците си далеч в прерията, където койотите се стрелкаха насам-натам, примамени от дъха на пролятата бизонова кръв.

Един-единствен липсваше — синът на Летящия кон. Всички го знаеха, ала никой не изрече нито дума. Изобщо при приготвянето на вечерята не бе произнесена и една сричка. Общите сбирки на индианците, било за съвет или развлечения винаги се провеждат след продължително мълчание. Само след като месото бъдеше съвсем готово, върховният вожд имаше право да захване разговор.

Внезапно всички очи се насочиха към една самотна, страховита фигура, която крачеше бавно насам. Беше младият апач. Той беше одрал кожата на мечката, но оставил главата към нея. Сега я беше наложил върху своята, така, че тази мантия се влачеше по земята половин метър след него. При огъня на главатарите той спря. Остана учуден, като видя непознатия благодетел да седи при тях, но с нищо не го показа и положи пред него двете мечи лапи, които държеше в ръка. Това беше едно почтително, изненадващо за останалите посвещение. Те си отбелязаха, че Бизоновото чело има някаква връзка с убиването на мечката, но никой не отрони нито дума, дори Летящия кон. Все пак се видя как очите на стария светват от радост, че неговият най-млад син е успял да повали ужасната гризли. Най-сетне, когато мазнината вече едва капеше в огъня и печеното се зачерви, Летящия кон посегна към предварително приготвената лула на мира, надигна се и подхвана:

— Днес на воините на апачите се падна голяма радост, тъй като Бизоновото чело, великият главатар на мищеките, братът на нашия брат Мечешко сърце дойде да изпуши с тях калюмета. Неговата ръка е силна, а краката му бързи; неговите мисли са мисли на мъдрец и всичко, което върши, е дело на герой. Нека бъде добре дошъл при нас!

Вождът сложи въгленче върху тютюна, всмукна шест пъти от лулата, издухвайки дима към небето, земята и четирите посоки на света и я подаде на госта. Той се изправи и заговори:

— Синовете на апачите са велики и храбри воини. Дори техните момчета повалят сивата мечка с един-единствен куршум, без да им трепне окото.

При тия думи всички очи се отправиха към сина на вожда. От словото на баща си онзи бе разбрал на какъв прочут мъж дължи благодарност за добрината и сърцето му се изпълни с гордост. А в очите на стария проблесна влага, когато чу този прославен воин и главатар да отличава сина му още в първата, най-обща реч. Бизоновото чело продължи:

— Вождът на мищеките дойде при тях, за да им донесе една вест. Те могат да го изслушат, след като получат храната си. Техните врагове са и негови врагове, а техните приятели — негови приятели. Той дава живота си за всеки от синовете на апачите и ще се радва да се обедини славата на мищеките с тяхната.

След тези думи и той извърши описаните шест смуквания и подаде лулата на мира на Мечешко сърце. Онзи, а след него и третият главатар, който също беше син на Летящия кон, дръпнаха по едно подобно учтиво слово, след което лулата тръгна из кръга бойци наоколо. Само младият син на стария вожд не биваше да я взема в уста, понеже нямаше име.

Когато тази тържествена церемония приключи, започна яденето. Големите парчета бизоново месо изчезнаха за удивително кратко време, след което старият заяви, че хората са готови да чуят вестта на Бизоновото чело. Мищекът поде:

— В страната Мексико избухна голяма война. Воините вече не са доволни от вожда, който си бяха избрали. Той е бледолик и не прави онова, което изисква неговия пост. Те избраха друг вожд — индианеца Хуарес. Той е силен като бизон, хитър и умен като пантера и е опитен във всички неща, които един вожд трябва да знае. Той се вслушва в гласа на своя народ и иска да направи хората си щастливи. Затова се е обградил с храбри бойци и броди из страната, за да събира всички свои привърженици. Уплашен, досегашният вожд изпратил много вестоносци до синовете на команчите да искат помощ. Сега те са потеглили към Мексико, наброяващи много стотици воини. Възнамеряват да се установят между тази страна и пасищата на апачите. Ако това им се удаде, воините на апачите ще бъдат отрязани от южните територии и притиснати към планините, където ще трябва да търпят големи лишения, понеже зимата е вече пред вигвамите. Но червеният вожд на мексиканците обича храбрите бойци на апачите. Той не желае да бъдат изтласкани от кучетата-команчи и ме изпрати да им кажа, че иска да се обедини с тях и прогони врага. Команчите вече се намират на бойната пътека, но в случай, че апачите потеглят веднага и се разположат между пустинята Мапими и града, който хората наричат Чиуауа, команчите няма да могат да продължат пътя си и ще загинат сред пустинята. Ако воините на апачите се вслушат в моя глас, ще смъкнат много скалпове и извоюват голяма победа.

След тези думи той отново седна. Събраните останаха изпървом потънали в дълбоко мълчание. Сетне Летящия кон заговори:

— Думите на нашия брат звучат добре. Новият вожд Хуарес е червен мъж и ние предпочитаме да слушаме неговия глас пред този на някой бледолик. Синовете на апачите няма да се оставят да ги изтласкат бабите на команчите. Летящия кон моли другите двама главатари да издигнат своите гласове.

Мечешко сърце се изправи и поде:

— Тук седи моят брат Бизоновото чело. Той е прочут воин, не се страхува от никой враг и на неговия език живее само думата на истината. Той никога няма да каже или иска нещо, което ще допринесе вреда на синовете и дъщерите на апачите. Двамата с него сме побеждавали команчите и аз ще го придружа, за да взема още много техни скалпове. Те са вече на път и няма време за губене. Тук се събраха три племена на апачите, за да правят месо за зимата. Аз съм предводител на храбрите апачи хикариля и ще потегля незабавно с тях, ако другите две племена обещаят да приготвят нашия зимен запас от месо и после ни последват.

Третият главатар, синът на стария, също взе думата:

— Моят брат Мечешко сърце каза истината. Бойците на апачите не бива да губят време. Едно от племената трябва веднага да потегли, а кое ще бъде, дали неговото или моето, нека реши Съвета.

Тримата главатари изразиха единодушие по този въпрос и сега оставаше само да се вземе мнението на лечителя. Шаманът имаше всички отличителни знаци на своя сан: причудливо оформени скалпове, торбички, кичури коса, чоканчета, катеричи и заешки опашки. Сега той се загърна в една прясно одрана бизонова кожа, накачи символите по себе си и се впусна в призрачен танц, при което фигурата му изглеждаше огромна и нереална на заревото на гаснещите огньове и описваше в тъмната равнина причудливи сенки. Най-сетне шаманът преустанови движенията си, взе две главни и проследи посоката на пушека. После хвърли изпитателен поглед към звездите и оповести със силен глас:

— Маниту, Великия дух, се гневи на краставите жаби, които се наричат команчи. Той ги предава в ръцете на апачите и повелява воините на хикариля да тръгнат щом слънцето се издигне за втори път. Останалите племена да ги последват, когато са изсушили достатъчно месо за зимата.

Тези думи съдържаха не само разрешение за боен поход, но и решаваха по най-бърз начин въпроса кое от племената да потегли най-напред — онова, чийто вожд беше Мечешко сърце. Хората му ликуваха от радост. Получаваха пълен ден да направят приготовленията си за бойния поход. Това обстоятелство много ги зарадва, защото без тези приготовления, особено нанасянето на бойните краски, щастливият изход според индианеца е немислим.

Бяха обсъдени и различни други подробности, относно които бързо се споразумяха, тъй като мисълта за смъкване на многобройни скалпове от команчите беше въодушевила всички. След всички тия преговори Летящия кон вече можеше да обърне внимание на най-младия си син. До този момент онзи бе стоял неподвижно, без да проговори дума. Сега баща му го запита:

— Моят син е облякъл кожата на мечката. Има ли това право?

— Аз я убих — отвърна младият мъж.

— Сам?

— Съвсем сам.

— С какво оръжие?

— С пушката, която прославеният главатар на мищеките ми зае. Той е свидетел.

Тогава старият се обърна към Бизоновото чело и каза:

— Вождът на мищеките е бил свидетел на борбата с мечката, защото нейните лапи лежат пред краката му. Нека той ни осведоми какво е видял.

Бизоновото чело разказа пестеливо събитието, като премълча всичко, което би могло да навреди на младия мъж. Когато свърши, Мечешко сърце се надигна и заговори:

— Синът на Летящия кон е повалил гризли. Това е много повече, отколкото ако беше сразил двайсетина страхливи синове на команчите. Неговото сърце е крепко, ръката му здрава, а окото вярно. Той заслужава да бъде приет в редиците на воините. Мечешко сърце желае неговият по-млад брат да получи име.

Предложението не само ласкаеше бащата и сина — те като пристрастни нямаха право да го направят. То получи всеобщо одобрение. Победителят на мечката все още стоеше изправен до огъня. Очите му заблестяха от гордост и радост и той каза:

— Мечешко сърце, моят брат, е най-прочутият сред прочутите. На неговата реч ще съм благодарен аз за името си. Кога ще бъде церемонията?

— Веднага щом синовете на апачите се върнат при своите вигвами — поясни старият.

— Може ли някой, който още няма име, да потегли срещу кучетата-команчи?

— Не.

— Но сега аз искам да придружа моя брат Мечешко сърце до Мексико. Затова нека още утре ми бъде дадено име.

— Не е такъв обичаят. Но мечите лапи принадлежат на вожда на мищеките, той е наш гост и нека той реши кога да имаш име.

Бизоновото чело взе думата:

— Името вече е готово. Моят млад приятел надви гризли и затова нека се нарича Шошсесте, Убиеца на гризли. Утре аз ще му дам това име и ако моят брат Летящия кон позволи, Убиеца на гризли ще язди с нас до Мексико и ще сваля скалпове от главите на команчи, както смъкна кожата на мечката.

Това предложение на прочутия главатар отново правеше чест на младия апач и бе прието веднага. Съвещанието приключи, ала мъжете останаха още дълго, обсъждайки по своя сериозен, спокоен начин възнамерявания боен поход. Въпреки тъмнината неколцина поеха към клисурата, за да довлекат убития от Бизоновото чело мъжкар и одраната мечка. С помощта на ласа, теглени от коне и това стана. Сетне настъпи нощна тишина. Бизоновото чело легна да спи в шатрата на Мечешко сърце. Край бивака имаше разставени постове, които се сменяха.

На другата сутрин бе предприета церемонията за даване на името, при което на двете печени мечи лапи бе отредено да играят главна роля. Шошсесте получи най-добрата пушка на своя баща и като син на вожд правото да носи едно орлово перо в косите си. Подир обед започна изрисуването с бойни краски. Около двеста бяха воините, които с настъпването на другия ден щяха да потеглят и те си имаха предостатъчно работа да украсяват дрехи и оръжия с отличията на по-раншни победи.

Когато на заранта този отряд напусна лагера, останалите го придружиха на известно разстояние и едва след раздялата сформираха известната индианска нишка — всеки ездач следваше другия. Най-възрастният воин пое командването на отряда. А Бизоновото чело, Мечешко сърце и Убиеца на гризли препуснаха в галоп напред, за да разузнават местността на половин ден езда пред хората си и се грижат за необходимата сигурност.

Тъй като не биваше да се възползват от откритата прерия, шествието се насочи към планините, по чиито тераси се изкачи на платото. По този начин забавянето беше неизбежно, но мерките за сигурност го изискваха. Едва на петия ден от потеглянето бе достигната пустинята Мапими, и то в точка, лежаща северно от поетия от Вердоха път, близо до западния край на пустинята. Тяхната задача бе да заемат позиция в планините между Чиуауа и пустинята. Ето защо тримата мъже се насочиха на юг, все по-навътре в Мапими, докато в един момент и тримата едновременно спряха конете си, защото под прав ъгъл с досегашната им посока минаваха следи.

— Ездачи! — оповести Убиеца на гризли, като скочи от коня.

— Нека моят брат преброи колко са били — подкани Мечешко сърце, оставайки спокойно на седлото. Вождът искаше да упражни проницателността на младия апач при отдалата се възможност.

Шошсесте прегледа дирята и уведоми:

— Били са тринадесет коня.

— Правилно. Кой е седял на тези коне?

— Бледолики.

— По какво съди моят брат?

— Те не са яздили един след друг. Следата им е толкова широка, че могат да се преброят отпечатъците от всички копита.

— Кога са минали оттук?

Младият апач се наведе още веднъж и отвърна:

— Сега слънцето е почти над нас. Те са минали вчера, когато то вече се е скривало зад хоризонта.

— Бързали ли са бледоликите или не?

— Бързали са много, защото копитата са изхвърлили пясък назад. Яздили са в галоп.

— Моят брат прецени правилно, но нека сега ми каже дали са били мирни хора или не!

Убиеца на гризли погледна главатаря кажи-речи безпомощно и поклати бавно и замислено глава:

— Кой би могъл да разбере от тая следа?

— Ще докажа на моя брат, че се разбира. Тук Мапими има ширина четири дни път. Който е яздил над три дена, ще щади коня си, защото е твърде изморен. Отпечатъците от копитата не са леки както при галоп, а дълбоки. Скоковете не са дълги и плавни, а къси. Животните са били извънредно изтощени, ала ездачите са ги принуждавали да напрягат сили, следователно бягат.

Убиеца на гризли поиска да се защити:

— И преследвачът язди бързо.

— Ако преследваха неприятел, щяха да яздят по дирите му. Но случаят не е такъв. По-стара следа няма, те са бягали и са преследвани.

Бизоновото чело кимна и оглеждайки зорко посоката, от която идваше дирята, каза:

— Мечешко сърце има право. Преследвачите може скоро да дойдат и тъй като не бива да бъдем видяни, нека Шошсесте препусне назад и каже на воините на апачите да не ни следват насам. Нека отидат по на север, през възвишенията, образуващи границата на Мапими и там да ни чакат. Ние ще разберем какво означават следите.

Младият апач се подчини. Яхна коня и препусна обратно в галоп. Другите двама проследиха донейде западния клон на дирята и се спогледаха. Видяха, че ги е споходила една и съща мисъл.

— Следите водят на запад — рече Бизоновото чело.

— Към онзи проход. Много опасно място.

— Вероятно преследваните са устроили капан на преследвачите си. Да хвърлим едно око!

— Но трябва да скрием следите си, защото преследвачите може да са наши неприятели. Нека моят брат ми помогне.

Те започнаха да заличават с голямо умение стъпките на конете и своите. Когато това стана на достатъчно голямо разстояние, двамата започнаха да яздят по дъга и достигнаха планините, разположени на западната граница на Мапими, на около една английска миля северно от прохода.

Вярно, че тук теренът бе извънредно труден, но въпреки това те преодоляха с конете стръмните, обрасли с храсталаци височини, спуснаха се в отвъдната пропаст и ги оставиха тук, където бяха на сигурно място. Сетне се изкачиха на едно скалисто било, откъдето имаха възможност да огледат значителна част от прохода. Точно под тях той образуваше долината, в която Вердоха беше бивакувал за последен път и от която се изтегляше на юг малката странична клисура, където пък мексиканците дебнеха Стернау, за да го заловят или убият. Двамата индианци естествено не знаеха нищо по въпроса. Те се бяха притиснали плътно към земята и нямаше как да бъдат забелязани отдолу, докато техните остри, обучени очи различаваха всичко, което се намираше под тях.

— Уф! — обади се внезапно Мечешко сърце. Този възглас бе сигурно доказателство, че е забелязал нещо необичайно. Бизоновото чело го погледна и проследи посоката на погледа му. Тогава съгледа един мъж, който се изкачваше от страничната долина към височината. Разстоянието беше толкова голямо, че човекът приличаше на голям бръмбар, пълзящ нагоре. Въпреки това двамата знаеха как да го идентифицират.

— Мексиканец — заяви Бизоновото чело.

— Да — потвърди Мечешко сърце. — Страничната долина изглежда е заета.

— Там преследваните са устроили засада.

Двамата индианци изчакаха да изкачи отвъдната височина. Той застана там и впери поглед на изток. Проследиха с очи посоката. Минаха няколко секунди преди да обследват тамошното зрително поле. И ето че Бизоновото чело прогласи:

— Уф, те идват!

— Трима ездачи! — вметна Мечешко сърце.

Те наистина бяха забелязали три малки точки, но които бяха толкова нищожни, че можеха да бъдат съзряни само от очи, каквито притежаваха двамата индианци. Във всеки случай мексиканецът отвъд прохода още не ги беше различил.

— Дали са преследвачите? — запита Мечешко сърце.

— Не — отвърна Бизоновото чело. — Ще бягат ли тринадесет от трима?

— Защо не, ако тези трима са достатъчно храбри! Впрочем те може да са авангард на по-голям отряд.

— Ще изчакаме.

Те продължиха да наблюдават внимателно мексиканеца на отсрещната височина. Той нададе вик и започна да се спуска с възможно най-голяма бързина. Очевидно сега и той бе забелязал приближаващите се конници.

— Уведомява останалите, които се крият — рече Мечешко сърце.

И наистина беше така, защото след като изчезна в страничната долина, минута по-късно се появи с други двама. Те излязоха от долината и се стаиха зад една скала, която заемаше цялата ширина на прохода.

— Искат да ги убият — произнесе Мечешко сърце.

— Но защо са само трима, та нали открихме тринайсет следи?

— Останалите са продължили пътя си, защото трима пъзльовци са достатъчни да погубят трима храбри мъже от засада. — Ще ги предупредим ли?

— Не само ще ги предупредим, но и ще им помогнем, ако заслужават. Нека за краткото време, докато дойдат дотук, опитаме да се промъкнем зад противниците им. Напред!

Мечешко сърце се плъзна отново надолу и Бизоновото чело го последва. Когато отдолу вече не можеха да бъдат видяни, те се втурнаха по планинския скат, докато достигнаха един гъсталак, който се изтегляше през отсрещната височина и се спускаше отвъд до дъното на прохода. Под негова закрила стигнаха долу и то на достатъчно разстояние, за да не ги забележат тримата мексиканци, после прекосиха с дълги скокове долината и се озоваха на страната, където се бяха притаили мъжете. Сега се касаеше да се приближат неусетно. За щастие имаше няколко храста и разхвърлени скални блокове, които осигуряваха прикритие.

Двамата главатари съумяха да се придвижат напред и се прикриха зад един камък, отдалечен едва на петдесет крачки от скалния отломък, зад който бяха залегнали тримата мексиканци. Вождовете можеха много добре да ги наблюдават и същевременно да обхващат с поглед цялото дъно на долината. Те се спотаиха зад камъка, като държаха пушките си готови за стрелба. В един момент се чу конски тропот и същевременно тримата ездачи се появиха на входа на главната долина, но все още бяха извън пушечния обсег. Едва им бяха хвърлили един поглед, индианците не успяха да потиснат едно движение на безкрайна изненада.

— Уф! — прошепна Мечешко сърце. — Това е Итинти-ка, Гърмящата стрела, нашият брат. Но той беше болен!

— И Франсиско, вакуерото! — прошепна Бизоновото чело. — Какво правят тук? Да не се е случило нещастие с хасиендата Дел Ерина?

— Нека изчакаме. Но кой е могъщият воин, който е с тях? Уф, та това е моят брат Матава-се! Как се е озовал насам?

— Бизоновото чело вече се запозна с него преди няколко луни в хасиендата Дел Ерина.

— Уф! Ние ще убием тримата мексиканци!

— Нека първо разберем какви са им намеренията. Само ако посегнат към оръжията ще ги застреляме.

Разбойниците лежаха зад камъка и нещо си шепнеха. Те очакваха само Стернау, и то не сега, а едва на следващия ден. Но ето, че той не идваше сам, а с още двама. Кои ли бяха?

— Сигурно пътьом са се натъкнали на него — каза единият от мексиканците на спътниците си. — Какво да правим? Сега срещу нас са трима.

— Да — отвърна вторият. — Не можем да го заловим. Придружителите му изключват тази възможност. Значи ще го застреляме.

— А придружителите? Ще ги оставим да избягат?

— Глупости! Трябва да светим маслото и на тях, за да не могат да разкажат нищо. Но имаме още време. Не са в обсега на пушките ни, а не бива да пропуснем никой. Трябва да паднат от първите ни изстрели, иначе можем зле да си изпатим. Нали знаем що за дявол е оня Стернау. Впрочем ще имаме достатъчно време да се прицелим, защото когато намерят следите от нашия лагер, ще ги прегледат внимателно и следователно ще останат доста продължително под дулата на пушките ни. Не е необходимо да действаме прибързано, можем спокойно да се прицелим.

— Ако нашите другари, които Вердоха искаше да изпрати обратно, бяха вече налице, можехме да пленим и тримата — забеляза единият.

— Нямаме нужда от тях. Ние сме достатъчно на брой.

Бандитите не подозираха, че на няколко крачки зад тях лежат двама опасни мъже, които следят внимателно всяко тяхно движение.

Междувременно Стернау и придружителите му продължаваха да яздят напред. Той бе забавил хода на коня си и оглеждаше с изпитателен поглед структурата на долината и разстоянието между планинските стени.

— Опасна дупка! — рече той. — Ако Вердоха не ни е поставил тук засада, заслужава пердах. Ще навлезем бавно, без да се озъртаме. Аз обаче ще държа очите си нащрек.

Продължиха да яздят ходом, докато стигнаха мястото, където бе лагерувал Вердоха. Там спряха.

— Негодниците са почивали тук — отбеляза Франсиско.

Стернау бе хвърлил един поглед наоколо и отвърна припряно:

— Бързо! Слизайте от конете, вържете ги и се правете, че възнамеряваме да лагеруваме тук! Скоро, по-скоро!

Очите на Гърмящата стрела потърсиха посоката, която бе имал погледа на Стернау и той мигом скочи от коня.

— Имаш право! — рече той. — Но да не даваме вид, че сме наясно с нещата. Трябва да си потърсим укритие.

— Там вдясно до скалата, големият скален блок — отвърна Стернау, — по конете ни няма да стрелят. Да се разделим, като че ще събираме дърва за лагерния огън. Сетне скачаме зад скалата.

Оставиха конете си да пасат и започнаха да събират сухи съчки.

— Вижте — обади се първият мексиканец, — остават тук. Значи можем най-спокойно да ги пречукаме.

— Какво означава това? — изненада се вторият. — Те се скриха зад скалата! Сигурно са открили следите ни.

— Ами, те изобщо не са ги видели. Та нали още не са стъпили в страничната долинка. Друга трябва да е причината.

— Едва ли. Сега ние се крием тук, а те отсреща. Значи сме също така добре обсадени като тях!

Така беше действително. Стернау беше видял до входа към страничната долина един прекършен клон, нищо повече. Бандитът, който неотдавна се бе покатерил на височината за оглед, се бе задържал за него и го бе скършил. Кората се бе обелила и възникналото светло място веднага обръщаше внимание на острото, наблюдателно око. Гърмящата стрела също го бе забелязал. Застрашени преди малко, тримата сега се намираха в безопасност зад скалата.

— Ама какво има? — запита Франсиско. Той не можеше да си изясни причината за тая игра на криеница.

— Не виждаш ли оголения клон там на отсрещния храсталак? — отвърна Гърмящата стрела.

— А-а! Да, да.

— А оная странна вдлъбнатина отвъд — на сипея?

— Да.

— Е, преди не много време някой е бил там горе и се е оглеждал за нас. Когато ни е забелязал се е втурнал малко припряно към долината, като повече се е свличал, отколкото е търчал и ето как е оставил онази следа. Отсреща има хора, които ни дебнат.

— Caramba! — изруга Франсиско.

— Няма защо да се боиш — усмихна се Стернау. — Те са само двама, най-много трима души.

— Защо толкова малко? — попита Гърмящата стрела.

— Мислиш ли — отвърна Стернау, — че Вердоха ще залегне в засада с цялата си група? Не! За него най-важното е да отведе пленниците на сигурно място. Те са четирима, а охраната възлиза само на девет души, така че едва ли може да се лиши от повече от трима. Та нали не е знаел, че съм получил подкрепление, смятал е, че ще дойда сам и дори един-единствен ще е достатъчен да ми тегли куршума. Засадата отсреща трябва да е в обсега на стрелбата. Нека се огледаме внимателно. Може да открием скривалището.

Неговите остри очи се плъзнаха бавно и съсредоточено по всеки храст и камък отсреща, който би могъл да послужи за укритие.

— А-ха, разбрах къде е! — оповести той внезапно.

— Къде? — попита Франсиско.

— Зад онази висока четвъртита скала мярнах да се появява за миг едно коляно. Да пратим един куршум на хората!

— Няма да улучиш — рече вакуерото.

— Ще видим!

Стернау залегна плътно на земята. Единият ъгъл на камъка, зад който се криеха, беше малко отронен и той можеше да се прицели през тази пролука без самият да се излага на опасност. После помоли Гърмящата стрела:

— Ако подадеш шапката си на цевта и я държиш като че иззад камъка наднича глава, някой от ония отсреща може да се изкуши да стреля по нея. По тоя начин ще открие част от тялото си и с него е свършено.

— Да опитаме! — ухили се Гърмящата стрела и подаде шапката на върха на дулото.

Двамата главатари отвъд бяха наблюдавали всичко внимателно с пушки в ръка, готови всеки миг да натиснат спусъка.

— Сега са в обсега на куршумите — обади се Мечешко сърце. — Слизат. Господаря на скалите се оглежда, уф, неговото око проблесна — забелязал е нещо подозрително.

Бизоновото чело кимна.

— Той е предупреден. Знае, че смъртта е наблизо. Сега дава указания на другите.

— Уф — прошепна Мечешко сърце. — Те скачат зад камъка. Спасени са и при това без нас. Какво ли ще предприемат?

Мина известно време. Сетне зад камъка се появи една шапка, създавайки илюзията, че някаква глава наднича предпазливо оттам.

— Уф! — прошепна Бизоновото чело. — Каква непредпазливост!

— Моят брат действително ли смята Господаря на скалите за толкова глупав? — запита Мечешко сърце. — Нека изчакаме!

Тримата мексиканци си зашепнаха. После единият взе карабината си, облегна я на ръба на скалата, подаде малко глава и се прицели в шапката. Но не успя да натисне спусъка, отсреща екна изстрел и мексиканецът падна възнак.

— Видя ли моят брат, че беше хитрост? — запита Мечешко сърце.

— Господаря на скалите наистина е велик воин! — обяви вождът.

— Той при всички случаи ще очисти и другите двама, ала тая работа продължи твърде дълго. Да се покажем ли?

— Да — кимна мищекът.

Двамата безделници бяха така заети с ранения, че и през ум не им минаваше да се огледат назад. Вождовете се надигнаха и дадоха знак насреща. Сетне отново залегнаха.

— Но какво става там? — удиви се Гърмящата стрела.

— Та това е Бизоновото чело — зарадва се Стернау. — По-добре е да ги заловим живи, за да можем да ги разпитаме. Да се надявам, че мексиканците не разбират наречието на апачите. Ако извикам, те няма да се усетят за кого се отнася и какво означава. Също така не мисля, че двамата главатари са толкова лекомислени, та да ми отговорят с думи.

— Няма и да им хрумне — декларира Гърмящата стрела.

Стернау изчака да минат няколко мига, след което извика, ала без да се показва, със своя отекващ надалеч глас:

— Тенилсук пагонго айака — колко врагове има от среща?

От скривалището на вождовете тутакси изникнаха две ръце.

— Значи само двама — рече Стернау. — Имах право. — И той се провикна отново: — Ши анкуан то тастса та, ши анкуан хотли интахинта — не искам да ги убивам, искам да ги имам живи!

— Какво се е разкрещял оня Стернау? — изръмжа единият бандит. — Ако смята да се подиграва, нека говори поне на испански! В проклета каша се забъркахме. Май не ни остава нищо друго, освен да се таим тук, додето падне нощ или да чакаме връщането на нашите.

Щеше да стане обаче нещо друго, което той не подозираше. Двамата главатари разбраха Стернау. Те оставиха пушките си, стиснаха ножовете между зъбите, надигнаха се и започнаха да се промъкват тихо към мексиканците. Виждайки това, Стернау реши да отклони вниманието от индианците. И тъй, той се изправи с целия си ръст, вдигна пушката и се прицели.

— Охо, като че ли му се иска да стреля! — ухили се единият мексиканец, като надникна предпазливо иззад скалата. — Ще му пусна един куршум.

Той посегна към карабината, но в същия миг почувства около врата си две ръце, които стиснаха гърлото му с такава сила, че изгуби дъх. С неговия другар се случи същото.

— Нататък! — викна Стернау, като се втурна директно през долината.

Другите двама го последваха. Тяхната помощ съвсем не бе нужна, тъй като двамата главатари вече вързваха изпадналите в безсъзнание мексиканци със собствените им ласа.

— Бизоновото чело, вождът на мищеките ме спасява за втори път — произнесе Стернау и подаде с благодарност ръка на споменатия.

— Матава-се сам се защити — отрече вождът.

После Стернау подаде десница и на Мечешко сърце.

— Минаха години откак видях вожда на апачите за последен път. Поздравявам го с голяма радост.

— Мечешко сърце също се радва да види отново своя брат. Много слънца прекара той в очакване.

И другите, които вече се познаваха, се поздравиха. Гърмящата стрела уведоми накъсо главатаря на апачите за своето излекуване благодарение на Стернау. После седнаха да се съвещават, но достатъчно далеч, за да не могат мексиканците да ги подслушват.

— Какво води нашите приятели в пустинята? — осведоми се Бизоновото чело.

— Едно много тъжно събитие — отговори Стернау. — Хасиендата Дел Ерина беше нападната.

— От кого? От мексиканците?

— Да. Тези негодяи плениха четири души — сеньор Мариано, сеньор Унгер, сеньорита Ема и сеньорита Каря.

— Каря? — сепна се Бизоновото чело.

— Каря, Цветето на мищеките? — извика Мечешко сърце. — Как е станало? Нямаше ли мъже там?

— Всички мъже си бяха там, но…

— Не, не може да е имало мъже, щом са успели да отмъкнат пленници — прекъсна го Мечешко сърце.

— Нека кажа на моя брат, че дори аз самият бях пленен — отвърна Стернау.

— Господарят на скалите е бил пленен? — запита Мечешко сърце невярващо. — Но аз все пак го виждам свободен.

— Защото се освободих. Нека двамата главатари чуят какво се случи.

Той разказа сбито преживелиците от последните дни. Когато приключи, апачът му протегна ръка и помоли:

— Нека моят брат ме извини! В мрака на нощта е лесно да се повали с вероломство и най-силният и храбър мъж. А сега да скрием конете, защото не се знае кой може да дойде.

Стернау тръгна с него и конете бяха отведени в страничната долина, където откриха трите коня на мексиканците — бяха скрити зад гъсталака и спокойно пасяха. Дошлите вече на себе си бандити също бяха довлечени тук. Франсиско остана на пост при входа на страничната долина, а останалите слушаха с внимание въпросите, които Стернау отправяше към пленниците.

— Към отряда на Вердоха ли принадлежите? — запита той.

Никой не отговори.

— Аз ви видях при него, няма да ви помогне нито мълчанието, нито лъжите — увери той. — И искам да отбележа, че твърдоглавието само ще влоши съдбата ви. Защо останахте тук?

— Вердоха ни нареди — отвърна троснато единият.

— Какво трябваше да направите?

— Да те заловим или убием.

— Така и предполагах. Ама и вие тримата наистина се решихте? Та нали вече ме опознахте. Да ме убиете е лесно, но да ме заловите — трудничко щеше да ви се удаде.

— Мислехме, че ще минеш оттук едва утре и Вердоха възнамеряваше да ни изпрати помощ.

— Охо! Идват още хора! Кога?

— Може би утре до обяд.

— Колко?

— Това не знаем.

— Накъде отведе Вердоха пленниците?

— И това не знаем.

— Не лъжи!

— Вярваш ли, че Вердоха ще сподели с нас такава тайна?

— Хм! Но хората, които ще се върнат утре насам, ще го знаят. Къде щяхте да се срещнете с тях?

— Тук в долината.

— Колко ви обеща Вердоха за отвличането?

— На човек по сто песос.

— Не е зле. Сега ще се посъветваме за вашата съдба.

Стернау съумя да спаси голия живот на бандитите. Бяха вързани в страничната долина, като ремъците на единия не бяха много стегнати, та да може по-късно да помогне на съучастника си. Оръжията им бяха унищожени, а конете щяха да бъдат отведени.

Сега приятелите се събраха и имаха възможност да поговорят и за причината, която водеше апачите насам. Стернау нямаше какво да съобщи повече, освен че един лейтенант начело на ескадрон улани — привърженици на Хуарес — е заминал за Монклова и че Вердоха има няколко мексиканци при себе си. А от тях нямаше какво да се опасяват, дори и да дойдеха утре и така бе решено Мечешко сърце да се върне при своите апачи, за да не се безпокоят от отсъствието му и да чака останалите от другата страна на планинската верига. Мечешко сърце се отдалечи заедно с Бизоновото чело. Двамата потърсиха конете си, след което се разделиха и Бизоновото чело се върна при Стернау.

По време на следобеда и нощта нищо не наруши уединението на долината. Също и почти целият предиобед мина спокойно. Но ето че към обяд бе доловен конски тропот. Стернау беше инструктирал всеки от постовете си за този случай и на всеки бе дал заповед да стреля най-напред по конете. Когато се разнесе шумът, всички се прикриха зад един от пръснатите наоколо скални блокове.

На мястото, където на запад долината отново се стесняваше до проход, се появиха четирима мексиканци. Те спираха, за да огледат долината. Но тъй като не забелязаха спътниците си, кривнаха в малката странична долина. Едва бяха пристигнали там, проехтяха четири изстрела. Конете се изправиха на задните си крака и рухнаха на земята — бяха твърде добре улучени, за да се вдигнат отново. За известно време коне и ездачи образуваха неразбория, от която се възползваха четиримата стрелци. Те дотичаха и проснаха мексиканците с приклади още преди да са се освободили от стремената. После ги вързаха със собствените им ласа.

Предводителят на тези хора беше уланският офицер, който се бе появил в хасиендата Дел Ерина.

— Ето че се виждаме отново и ще си уредим сметките — рече му Стернау. — Няма да имаш възможност толкова скоро да играеш ролята на офицер.

Човекът му метна изпълнен с ненавист поглед.

— Аз съм свободен мексиканец и нямам сметки за уреждане с някакъв си чужденец.

— Свободен мексиканец? Още не знаех, че някой, който лежи вързан, може да минава за свободен. Накъде отведохте пленниците?

— Това не засяга никого.

— Ще повторя въпроса си, но само още един път! Къде са пленниците?

— Не казвам!

Тогава Бизоновото чело измъкна ножа си, насочи го към фалшивия офицер и запита:

— Къде е сестра ми Каря?

Запитаният инатливо мълчеше, тъй като не познаваше естеството на индианците. Главатарят на мищеките отбеляза още веднъж спокойно:

— Отговаряй!

— Нищо не казвам.

— Тогава не е нужно да живееш. Само мъртвите мълчат, а който мълчи, трябва да е мъртъв.

С тези думи Бизоновото чело с рязко движение заби ножа в сърцето на пленника. Без да издаде звук, онзи издъхна.

— Така ще умрете всички, точно като него! — произнесе хладнокръвно Бизоновото чело.

След това постави ножа на гърдите на втория и запита:

— И ти ли ще мълчиш или може би ще кажеш къде са?

В продължение на една минута човекът размишляваше. Той на драго сърце би спасил живота си, но не измени на своите спътници. Тази минута бе решаваща за него. Тя продължи твърде дълго за мищека и неговият нож хлътна в гърдите на мексиканеца. Сега той постави острието върху сърцето на третия.

— Говори, куче, къде са пленниците?

— Ще кажа — извика оня бързо. — Пленниците се намират в едно древно жертвено място.

— Къде е жертвеното място?

— В щата Чиуауа, в близост до хасиендата Вердоха.

— Опиши ми го!

— Това е една древномексиканска пирамида, посветена на бог Слънце. Тя се намира на север от хасиендата и е обрасла с храсталаци.

— Къде е входът?

— Това не зная. Беше нощ, когато стигнахме там. Ние трябваше да останем на открито и не биваше да влизаме с тях. Само сеньор Вердоха, сеньор Пардеро и един стар слуга се вмъкнаха в пирамидата. Първо бяха откарани момичетата, а после и двамата мъже.

— От коя страна се намира входът?

— Не ми е известно.

— Но все пак трябва да си видял в каква посока е поел Вердоха!

— Запъти се към храстите, които растат до ъгъла на пирамидата и после изчезна към южната страна.

— Значи входът е там. Какво направихте след като пленниците бяха отведени?

— Яздихме до хасиендата Вердоха, получихме свежи коне и провизии и веднага потеглихме насам.

— Колко време яздихте?

— От два часа след полунощ досега.

— Ако сега тръгнем, значи вечерта можем да бъдем при пирамидата?

— Да.

— Добре. Ти ще ни водиш и то така, че никой да не ни забележи. Но при най-малкото съмнение, че искаш да ни измамиш, ставаш син на смъртта. Запомни ли пътя?

— Да, знам го много добре.

— Това е достатъчно и ние не се нуждаем от този последен мъж. Според законите на саваната той заслужава смърт.

Преди Стернау да успее да попречи, Бизоновото чело отново измъкна ножа си и го заби до дръжката в сърцето на четвъртия мексиканец. Той умря моментално.

— Бизоновото чело е жесток — рязко осъди Гърмящата стрела. — Такива скалпове лесно се плячкосват!

Порицаният индианец отвърна гордо:

— Вождът на мищеките взема скалповете само на онези неприятели, с които се е бил. Тези тук са кучета, чиято кожа той не може да има, те умряха като чакали, които човек избива с тояга.

Снеха от разбойниците всичко, което бе годно за употреба. Плененият водач получи един от излишните коне. Петимата мъже подкараха конете през прохода и завиха сетне на север, където чакаше Мечешко сърце със своите апачи. Те бяха изнесли постове далеч напред, за да бъдат лесно открити.

Сега бе решено да потеглят заедно. Апачите искаха да овладеят хасиендата и заловят Вердоха и Пардеро. Двамата щяха да бъдат принудени по тоя начин да предадат пленниците, а после над тях щеше да се проведе съд. Един от апачите препусна назад като пратеник, за да уведоми Летящия кон за мястото на срещата. Франсиско, от когото можеха да се лишат, беше изпратен от Стернау обратно в хасиендата Дел Ерина да обясни на Арбелец как стоят нещата. Той трябваше да бъде успокоен, защото съществуваше основателна надежда Ема скоро да бъде отведена в обятията на бащата.

Шествието потегли. Отпред яздеха белите с Мечешко сърце и Убиеца на гризли, а помежду тях зорко охраняваният водач. После следваха апачите под предводителството на най-възрастния воин по техния обичаен начин — всеки яздеше по стъпките на предния ездач. Стигнаха платото на Чиуауа и прекосиха териториите на няколко хасиенди, без да бъдат забелязани от обитателите. Късно следобед преминаха край една гора, която се простираше на такава дължина, че бе невъзможно да я претърсят. А при спускането на тъмнината достигнаха границата на имението Вердоха и съгледаха на запад да се издигат мрачните очертания на пирамидата на бог Слънце — целта на техния поход.