Карл Май
Пирамидата на бог Слънце (5)

Пета глава
„Господарят на скалите“

Беше минало повече от седмица от пристигането на Стернау, когато лорд Дридън го покани на една от своите разходки с кон. Те напуснаха града и подкараха конете си между хълмовете. Минавайки на връщане край един дълъг зид, англичанинът каза:

— Днес най-сетне мога да удържа дадената пред вас дума. — Тъй като бяха само двамата, той отново си служеше с немски.

— Относно фамилната гробница, милорд?

— Да. — Лордът се надигна от седлото и посочи зад стената. — Виждате ли онази гробна аркада?

— С коринтските колони?

— Да. Това е надгробният паметник, в който лежи погребан Фернандо де Родриганда.

— Позволено ли е да се влиза?

— Защо не? През целия ден портата на гробището е отворена.

Слязоха от конете, вързаха ги до нея и влязоха. Заради няколкото посетители дадоха вид, че друга цел ги е довела тук и по-късно като че случайно приближиха гробницата. Входът беше затворен с решетъчна врата, но решетката не достигаше свода. Оставаше едно свободно пространство, през което човек би могъл да се прехвърли.

— Знаете ли със сигурност, че това е търсеният склеп, милорд? — попита Стернау.

— Да, поисках да ми го опишат точно. А ето и името Родриганда.

— В такъв случай няма да ни е трудно да проникнем вътре. Да си вървим!

— Кога ще се заемете с проучването?

— Още тази вечер. Искате да присъствате?

— Благодаря. Аз съм представител на цяла нация и е наложително да бъда предпазлив.

Вечерта, малко преди полунощ, към гробището крачеха трима души. Беше два дни след новолуние и следователно не така светло. Стигнаха до зида и се прехвърлиха отвъд. Бяха Стернау, Мариано и Унгер. През тези осем дни Мариано се бе възстановил дотолкова, че можеше да вземе участие в авантюрата.

— Останете тук! — прошепна Стернау. — Искам първо да проверя дали сме в безопасност.

Той претърси внимателно гробището и се върна при спътниците си едва след като бе убеден, че не ги грози опасност от разкриване.

— Сега бързо след мен, но тихо!

Тръгнаха. Когато стигнаха до склепа, той пръв се промъкна над решетъчната врата, след което другите го последваха. Озоваха се пред здрав, цинков капак, който закриваше отверстието към подземието.

— Трябва да се отвинти капакът! — поясни Стернау.

През деня той бе огледал внимателно всичко и се бе снабдил с гаечни ключове. Тримата мъже поработиха известно време мълчаливо и безшумно и капакът бе освободен и снет. Надолу водеше тясна стълба. Слязоха един подир друг. Начело беше Стернау и опипваше с ръце наоколо, докато се натъкна на някакъв ковчег. — Тук има ковчег — уведоми той. — Унгер, запали потайния фенер, но внимавай горе да не проникне никакъв лъч светлина!

Унгер изпълни нареждането и при меката светлина на фенера видяха няколко метални ковчега пред себе си. Близо до входа имаше още един, откъм нозете на който се четеше със златни букви името: „Дон Фернандо, граф Родриганда и Севиля“.

Стернау посочи мълчаливо името и прегледа болтовете, стягащи капака.

— Какво ли ще видим? — прошепна Мариано.

— Или нищо, или тленните останки на вашия чичо — отговори Стернау.

— Ужасявам се! — произнесе Мариано. — Поставете се в моето положение! Племенникът, застанал като мародер пред ковчега на чичото.

— Овладейте се! Нашата мисия не е ограбване на покойник или оскверняване на гроб. Тук сме като справедливи съдници и спокойно можем да отговаряме за делата си пред Бога и съвестта си. Да го отворим!

Те отново се заловиха за гаечните ключове. След известни усилия болтовете поддадоха и бяха развъртяни без особени затруднения. Когато това стана, тримата мъже се спогледаха, изпълнени с напрежение.

— А сега в името Божие да свалим капака! — рече Стернау. С тия думи той го хвана и вдигна донякъде. В следващия миг капакът се изплъзна от ръцете му и отново падна на мястото си. В дълбокото помещение отекна угнетяващ, глух звук. Тримата впиха поглед един в друг.

— Сякаш покойникът се противи срещу нарушаването на неговия покой — пророни Мариано.

— Той не бива да ни се гневи затуй, че искаме да установим дали не е извършено кощунство спрямо него — отбеляза Стернау.

След това хвана капака с по-голяма предпазливост, сне го и положи настрани. Унгер освети отворения ковчег… и тримата мъже като по команда вдигнаха очи и се спогледаха.

— Ковчегът е празен! — промълви Мариано.

— Точно както предполагах — вметна Стернау.

— В него изобщо не е лежал мъртвец! — добави Унгер.

— О, напротив! — рече Стернау, като взе фенера от Унгер и освети атлазената постелка, изпълваща вътрешността на ковчега. — Тук ясно виждате отпечатъка, който е оставил тялото.

— Значи чичо все пак е починал! — провъзгласи Мариано. — Но защо е бил отстранен трупът му?

— Не е бил отстранен труп, а жив човек — заяви Стернау. — Не би имало смисъл да се отстранява труп. Както има отрови, предизвикващи умопомрачение, така има и такива, причиняващи мнима смърт.

— В такъв случай човекът, качен на кораба във Веракрус и продаден сетне в Харар, действително е бил дон Фернандо де Родриганда.

— Убеден съм. Сега да затворим грижливо ковчега, та да не остане никаква следа от присъствието ни тук!

Това стана, след което фенерът бе угасен. Тримата мъже се изкачиха горе и завинтиха здраво цинковия капак. После се прехвърлиха през решетката и напуснаха безшумно гробището, както бяха дошли. Акцията им остана незабелязана.

Вкъщи лорд Дридън очакваше с голямо напрежение резултата от тяхното разследване. Той беше помолил Стернау и Мариано веднага да отидат при него. Когато го запознаха със състоянието на нещата, възкликна ужасен:

— А мен не ми се вярваше! Какво злодеяние! Трябва да се доложи.

— Това не би довело до нищо. Нямам голямо доверие на мексиканското правосъдие.

— Ще бъдат принудени да изпълнят дълга си!

— Кой ще ги принуди, милорд? — запита Стернау.

— Аз! — заяви решително Дридън.

— Би било напразно.

— Охо! Ще ви докажа обратното.

— Бихте могъл само да докажете, че трупът липсва. Къде се е дянал, дали е бил погребан жив човек или мъртвец, това би останало неразкрито. С уведомяването на властите излишно бихме обърнали внимание на нашите неприятели за опасността, надвиснала над тях.

— Но, хер доктор, трябва ли една такава измама да остане ненаказана?

— Не. Тя ще бъде наказана, но едва когато сме открили граф Фернандо. След това ще отведем извършителите на гробището и ще изискаме от тях трупа на изчезналия, по-рано не.

— Но да не би да сте решил да заминете за Харар?

— Разбира се! След като отидем до хасиендата Дел Ерина. Трябва да поговоря с Педро Арбелец и преди всичко с Мария Хермоес.

— Тук с нея не бихте могъл да разговаряте, тъй като и тя се намира в хасиендата Дел Ерина.

— Значи тя живее там?

— Да.

— Най-добре би било да се отправим незабавно нататък, ала нашият приятел Мариано е все още твърде слаб. Трябва да му дадем още една седмица, за да закрепне достатъчно за една такава напрегната езда.

— И — добави лордът с усмивка — поне една седмица да осигурите на хер Унгер, докато придобие необходимите ездови умения. Не е шега неопитен ездач да тръгне към Индианската граница.

Що се отнася до Мариано, той намери най-добрия лекар в лицето на Ейми и най-доброто лекарство в щастието, в което се опиваше в нейно присъствие. Те бяха почти непрекъснато заедно, а лорд Дридън даваше вид, че нищо не забелязва.

Два дни след претърсването на гробницата лорд Дридън бе поканен заедно със Стернау на един прием. Неговият слуга бе научил, че Кортейо и сеньорита Хосефа също ще присъстват. По тая причина Стернау беше предварително подготвен за срещата с тях. Той и лордът тръгнаха по-рано, за да бъдат там преди Пабло Кортейо.

Приемът се даваше от едно от най-заможните семейства и на гостите бяха предоставени няколко помещения, в които биха могли да се движат и развличат според желанието си. След като поздравиха домакинята, Стернау се отдели от Дридън, като го уведоми, че ще се намира в портокаловата горичка. Там той изчака, докато лордът се появи с известието, че Кортейо е дошъл.

— Искате ли да ме представите, милорд?

— Желаете ли го? Тогава елате!

Те се върнаха обратно при повелителката на дома и забелязаха Кортейо и дъщеря му до една групичка току-що пристигнали гости.

— Дългият, мършав сеньор е Пабло Кортейо — информира лордът.

— Я гледай ти, та той е цяло копие на своя брат Гаспарино — забеляза Стернау.

— А сеньоритата от дясната му страна е неговата дъщеря.

— Онази с бухалското лице?

— Да.

— Струва ми се, че дъщерята е по-проклета от бащата.

Те се приближиха до групата — лордът бързо, Стернау малко по-бавно. Кортейо беше обърнат с гръб към тях.

— Ах, милорд — възкликна той, забелязвайки Дридън, — каква радост да Ви видя тук! Размислихте ли върху моето предложение?

— Кое?

— Относно хасиендата Дел Ерина.

Веждите на Дридън се свиха.

— Не обичам да разговарям за сделки на обществени места. Впрочем преди това трябва да зная дали хасиендата действително е притежание на граф Родриганда.

— Разбира се, че е!

— И вие ми правите предложение за продажба?

— Да.

— Но хората казват, че притежателят е Педро Арбелец, комуто се полага хасиендата след смъртта на граф Фернандо.

— Това е неистина, милорд, празни приказки.

— Е, тоя въпрос ще се изясни, аз и без туй скоро ще узная истината.

— От кого?

— От един приятел, който не след дълго ще се отправи към хасиендата. Ще си доставя удоволствието да ви запозная с него.

Лордът направи жест назад към Стернау и Кортейо и дъщеря му тутакси се обърнаха нататък.

— Този сеньор е моят приятел доктор Стернау.

— Доктор Стернау? — запита Кортейо, като плъзна острия си поглед по лицето и фигурата на немеца. Сетне придаде приветлив израз на физиономията си и каза: — За мен е чест, сеньор Стернау, да се запозная с вас. Вие сте, както ми казаха, немец?

— Да.

— Аз обичам немците. Позволете ми да ви представя моята дъщеря Хосефа.

Стернау и дамата си размениха по един поклон. След това баща и дъщеря го взеха помежду си и отведоха до един диван, простиращ се околовръст стаята. Цялата тая работа стана толкова очебийно, че Стернау веднага предугади предстоящия разпит и не се излъга, защото едва се бе настанил между двамата и Кортейо подхвана:

— Чух, че искате да отидете до хасиендата Дел Ерина, сеньор Стернау?

— Може би — отговори Стернау кратко, понеже му стана неприятно, задето лордът бе издал намеренията му.

— Мога ли да запитам с каква цел?

— Искам да опозная Мексико и обитателите му. По тая причина ще попътувам и на север из страната. Когато лордът узна намеренията ми, ме помоли да се запозная със собствеността на хасиендата Дел Ерина, която желае да закупи.

— А-а, тъй значи! — промълви Кортейо удовлетворен. — В Дел Ерина има един опърничав арендатор, който твърди, че хасиендата е негова собственост. Смехотворно! Както изглежда вие пътувате много?

— Действително.

— В такъв случай сте за завиждане! — обади се Хосефа с лицемерна любезност — Един човек, който е пълен господар на времето си е за облазяване. Кои континенти сте посетил, сеньор Стернау?

— Америка, Африка и част от Азия.

— А Европа?

— Там съм роден! — усмихна се запитаният.

— Познавате ли Франция?

— Да.

— Вероятно и Испания?

— Бил съм и там.

Хосефа размени с баща си един бърз поглед на разбирателство и продължи:

Испания е нашата родна страна и ни е приятно да слушаме за нея. Мога ли да узная кои провинции и градове сте опознал?

— Бях за кратко време в тази красива страна. Като лекар получих призив от някой си граф Родриганда да го избавя от тежка болест.

— Родриганда? Знаете ли, че този граф има имения и тук? И че моят баща е управител на мексиканските му имоти?

— Я виж ти, наистина ли, сеньор Кортейо? — възкликна той. Сетне си даде вид, че се замисля и добави: — В Родриганда също има един сеньор Кортейо. Да не би да сте роднини с него?

— Той е мой брат.

— Това много ме радва, сеньор, защото аз често се срещах със сеньор Гаспарино Кортейо.

— Той не е много общителен.

— Не съм забелязал. Ние, напротив, много добре се опознахме.

Хосефа сви ядно устни, тъй като отлично схвана двусмислието в думите. Въпреки това продължи с любезния си тон:

— Да бе пожелал Бог, щяхте да спасите нашия добър граф Мануел, сеньор!

— Да, много бих дал, сеньорита.

— Той почина, струва ми се, при някакъв нещастен случай?

— Да, случаят наистина беше злощастен.

И в тия думи лежеше двояк смисъл, който не убегна на Кортейо и дъщеря му.

— Но тогава вие сте се запознал и с графиня Розета? — продължи усърдно да подпитва Хосефа.

— Разбира се. Сега тя е моя жена.

Стернау беше убеден, че двамата го знаят, въпреки че си придадоха вид на дълбоко изненадани.

— Какво говорите, сеньор! — извика Кортейо, а Хосефа възкликна:

— Възможно ли е?

— О, за любовта всичко е възможно, сеньорита! — усмихна се Стернау. В Испания наистина се държи малко по-строго на общественото положение, отколкото в моето отечество. Ние се оженихме в Германия.

— Значи контеса Розета напусна родината си?

— Да.

— И граф Алфонсо се съгласи?

— Във всеки случай не попречи — отговори Стернау. — Вие и граф Алфонсо ли познавате?

— Естествено! Та той прекара юношеството си при нас в Мексико.

— Вярно, не помислих за това.

— Бяха ни писали, че контеса Розета е заболяла опасно — осведоми се Хосефа.

— Тя е напълно излекувана, сеньорита. Но извинявайте! Там лорд Дридън ми дава знак. Навярно има намерение да ме представи на някой.

Стернау се надигна, за да се отдалечи и другите двама също се изправиха.

— Каква странна и приятна игра на случая да се срещне тук сеньор, който познава Родриганда — рече Кортейо. — Бихте ли ни доставил радостта да се видим някой път у нас?

— На драго сърце се поставям на ваше разположение.

— Или ние да ви посетим у лорд Дридън? — прибави Хосефа. — За мое щастие с лейди Ейми ме свързва тясно приятелство.

— За мен ще е удоволствие да ви видя у дома!

Стернау се отдалечи с поклон. Баща и дъщеря изчакаха, докато се изгуби от очите им, след което Хосефа просъска:

— Carajo, той е!

— Да, той е! — изръмжа и Кортейо.

— Наблюдаваше ли го внимателно?

— Много добре. Той е противник, който не бива да се подценява.

Хосефа стрелна с подигравателен поглед баща си отстрани и отвърна:

— Който не бива да се подценява? Странен начин на изразяване. Аз пък заявявам, че той е противник, който действително превъзхожда най-добрите мъже, ала дали и някоя жена, тепърва ще се види. Колко хладнокръвно говори! И все пак ни познава, знае всичко и е дошъл в Мексико с някакви враждебни намерения. Тъй, той трябва да се провали, другояче не може, макар и да е жалко за такъв неприятел, който буди възхищение.

— Ти май вече си във възторг от него! Как ти хрумна да кажеш, че искаме да го посетим!

— А ти да не мислиш, че той ще дойде при нас! Щом имаме намерение да го поразпитаме, ние трябва да отидем при него.

— Стернау ще дойде при нас. Видът му е на човек, за когото е дреболия да посети леговището на лъва. Да знаех само какво дири тук в Мексико!

— Ще го узнаем, защото още утре ще му направим една визита.

— А бе, ти луда ли си? След като англичанката те отпрати по такъв начин?

— Когато се касае за такава важна работа, това не ме засяга.

— Аз няма да те придружа!

— Тогава ще отида сама — произнесе тя инатливо.

— Твърдо съм убеден, че ще го сториш.

— Разбира се, че ще го сторя. Но зная също така, че и ти ще дойдеш с мен. Длъжни сме да подпитаме ловко немеца, да научим всичко, всичко, за да знаем с какво оръжие ще ни атакува.

Докато двамата се раздумваха така за немеца, той бе запитан от лорда:

— Е, как намирате двойката?

— Ястреб и кукумявка, само дето в случая кукумявката притежава повече самоувереност и дееспособност от ястреба.

— Значи ги намирате достатъчно подозрителни?

— Точно така. Братята Кортейо са напълно достойни един за друг. Но, милорд, хайде да не си разваляме вечерта с разговори за подобни личности! Достатъчно е, че човек е принуден да ги гледа.

— Бяхте ли поканен от онзи?

— Да.

— И ще отидете?

— Много вероятно, стига те самите да не избързат с посещението.

— По дяволите да вървят! Подхвърлихте ли им нещо по тоя повод?

— Аз не, а дамата. Тя твърди, че се е сприятелила с лейди Ейми.

Лордът дигна рамене и се обърна. Стернау от своя страна си даде труда тая вечер повече да не се доближава до Пабло Кортейо и Хосефа.

Още на другия ден предиобед му бе съобщено от слугата на лорда за сеньор и сеньорита Кортейо, които в следващия миг вече нахълтаха.

— Извинете ни, сеньор Стернау — подхвана Кортейо, — задето ви посещаваме толкова скоро. Хосефа обаче имаше голямо желание да чуе нещо за родината. Ние от дълго време не сме получавали новини оттам и ето как се възползвахме от приятелската ви покана.

Стернау ги поздрави с добре дошли с най-голямата учтивост, на която бе способен. Едва-що гостите се настаниха и очакваният разпит започна.

— При Веракрус ли слязохте на сушата? — запита Кортейо.

— Да, сеньор.

— Да приема ли, че сте бил препоръчан на лорд Дридън?

— В Родриганда се запознах с лейди Ейми.

— Я виж ти — възкликна изненадано Хосефа, — че тя приятелка ли е на контеса Розета?

— Определено.

— Беше ли динамичен светският живот в Родриганда, сеньор?

— Намирам го тъкмо обратното.

— Това ме удивлява. Казвате, че е присъствала лейди Ейми, а в едно писмо до нас бе споменат някакъв френски офицер. Ето кое ми дава основание да мисля, че не се е живяло уединено.

Стернау си отбеляза наум, че сега ще бъде разпитван за Мариано.

— Напротив, беше кажи-речи усамотено — каза той хладно.

— А запознахте ли се и с офицера?

— Да.

— Можете ли да си спомните името му?

— Наричаше се Алфред де Лотрьовил.

— И дълго ли остана в Родриганда?

— Няколко дена.

— И сетне се завърна във Франция?

— Хм! Той отпътува, без да загатне целта, сеньорита.

Хосефа видя, че не е тъй лесно да изкопчи нещо от Стернау. Вярно, той не казваше неистината, но пък не даваше и желаната информация. Тя тъкмо възнамеряваше да постави нов въпрос, когато влезе Унгер. За Стернау това бе добре дошло. Той можеше да се оттегли за кратко време, тъй като Унгер бе научил достатъчно испански като моряк, за да го разбира и говори поносимо. Представи моряка и се измъкна под някакъв претекст. После побърза да отиде при лорда, при когото завари Ейми и Мариано.

— Какво ново? — попита Дридън. — Влизате с необичайна бързина.

— Нося потвърждение на вчерашното си предположение — Кортейо е тук.

— Не думайте! У вас?

— Да, той и дъщеря му.

Лорд Дридън поклати глава и отвърна усмихнато:

— И вие ги оставихте да си седят двамата?

— Не, Унгер е при тях. Идвам само, за да Ви отправя една молба.

— Говорете, скъпи приятелю?

— Поканете онези двамината за закуска!

Лордът направи удивена физиономия.

— Двамата Кортейо? — запита. — Струва ми се, че си правите шеги с мен.

— О, не, говоря сериозно. Виждам наистина, че и лейди Ейми е учудена от молбата ми, но при все това позволете да я поддържам.

— Но защо по дяволите? — не се сдържа Дридън. — Тази измет ми е толкова омразна и противна, че не мога да я гледам!

— Искам да зная какво впечатление ще им направи видът на Мариано.

— А-а, тъй ли било, това е нещо друго! Ами вземете го тогава оттатък при вас!

— Не, милорд. Нека и вие двамата бъдете свидетели на сцената!

Лордът кимна на себе си и като прочете по лицето на дъщеря си съгласие с молбата на Стернау, отвърна:

— Добре де, може и да има някаква полза от тая работа. Нека дойдат.

— Но аз не мога да ги поканя, милорд!

— Хм, и това ли още! Хубаво, хубаво, вървете в името Божие, ще се погрижа.

Стернау се върна в стаята си и сега бе пощаден от неудобни въпроси, тъй като присъствието на моряка придаде обща насока на разговора. След известно време влезе графът. Като се престори, че е очаквал да завари Стернау сам и не е бил осведомен за присъствието на Кортейо и Хосефа, той поздрави с изискана любезност, остана за малко и ги покани да вземат участие в закуската, което бе прието с готовност.

След кратко време се събраха в трапезарията. Присъстваха всички с изключение на Мариано. Въпреки това започнаха, а оживеният разговор подправи поднесените разнообразни мексикански деликатеси.

Доста време по-късно влезе Мариано. Кортейо и дъщеря му бяха настанени така, че да не могат да го видят веднага. Едва когато той пристъпи към стола си, Кортейо забеляза, че е дошъл нов гост и го огледа. Но само мярнал лицето на Мариано, той подскочи като попарен от мястото си и извика:

— Граф Мануел!

Беше пребледнял, а очите му — аха, да изскочат от орбитите. Дъщеря му също се бе изправила, втренчена в Мариано. В палата Родриганда имаше един портрет на граф Мануел като млад, който толкова приличаше на младия мъж, че и Хосефа ококори стъписано кукумявските си очи.

— Заблуждавате се — обади се Стернау. — Този сеньор не е граф Мануел де Родриганда, а лейтенант де Лотрьовил, за когото ме попитахте вчера.

Полека-лека двамата започнаха да възвръщат самообладанието си.

— Извинете! — проговори Кортейо. — Съществуващата малка прилика ме подведе и не помислих колко години са минали.

— И по тоя начин стресна и мен! — извини се Хосефа.

— Казвате, съществува прилика между лейтенанта и граф Мануел? — попита Дридън.

— Действително, милорд.

— Странно! Такава прилика между хора, принадлежащи към различни националности! Това си е чиста случайност.

Скоро разговорът отново влезе в обичайните си релси. Когато Хосефа и баща й се бяха прибрали вкъщи, той я запита:

— Ясно ли ти е сега как стоят нещата?

— Е? — отвърна тя.

— Тоя лейтенант е истинският граф Алфонсо!

Хосефа кимна мълчаливо.

— Стернау го е освободил — продължи Кортейо.

— Но как и къде? Какво е станало с Ландола и кораба?

— Не знам.

— Татко, след два дни Стернау смятал да замине за хасиендата, тъй ли?

— Тъй. А и другите двама заедно с него.

— И ти ще ги оставиш да се изплъзнат?

— И през ум не ми минава. На тоя човек не бива да даваме никаква отсрочка.

— Такова е и моето виждане. Но как ще ги отстраниш?

— Засега още не мога да кажа. Във всеки случай това не е работа за жени. Остави ме да действам!

През нощта Кортейо не спа. В продължение на часове той мисли и крои планове и изглежда най-сетне стигна до някакво решение, защото отиде до конюшнята и нареди да му оседлаят кон. Призори напусна града в северна посока, а Хосефа, запитвайки сутринта за баща си, узна, че преди известно време е заминал на някъде.

Два дни по-късно пред паласио на лорда стояха три здрави коня, докато в жилището пък приятелите си вземаха сбогом.

— Колко време смятате да отсъствате, хер доктор? — запита Дридън.

— Кой може да определи при настоящите обстоятелства? — гласеше отговорът. — Ще се върнем колкото е възможно по-скоро.

— Надявам се да е така. Не щадете конете! По пасищата наоколо търчат хиляди. Имате ли още някакво желание?

— Да, милорд. В тая страна човек не знае какво го очаква. Ако връщането ми се проточи, заемете се с яхтата и екипажа!

— Ще го сторя, но не се опасявам, че ще ми се наложи. Сбогом!

Стернау и Унгер вече бяха възседнали конете, а Мариано още стоеше горе на стълбите при Ейми. Най-сетне той дойде и те излязоха от града по пътя, по който преди два дни бе поел Кортейо.

Стернау яздеше без слуга и водач. Той имаше карта на Мексико, която бе техният водач и въпреки че никой от тримата не бе минавал по този път, не се заблудиха нито веднъж.

Може би оставаше по-малко от ден път до хасиендата, когато яздеха по една покрита с отделни островчета храсти равнина. Стернау беше най-опитният от тримата. Пречупен стрък, прекършен клон, отместен камък — нищо не му се изплъзваше от погледа. Дълго време бяха яздили мълчаливо. Ненадейно той каза на двамата си спътници:

— Без да обръщате глави надясно и наляво, погледнете незабелязано към плътната китка сапунени дръвчета там вдясно до водата!

— Какво има? — попита Мариано.

— Някакъв човек лежи там, а зад него е конят му.

— Не виждам нищо.

Унгер увери същото.

— Вярвам го. За да се различи в оня гъсталак още отдалеч човека и коня, са необходими упражнения и опит. Веднага щом вдигна пушката си, сторете и вие същото, но не стреляйте преди мен.

Те продължиха ездата, докато се изравниха с шубрака. Внезапно Стернау спря коня, смъкна рязко пушката от гърба си и я насочи към гъстака. Другите двама последваха примера му.

— Хей, сеньор, какво търсиш там? — извика той нататък. Прозвуча къс, дрезгав смях, след което се чуха думите:

— Това какво те засяга?

— Твърде много — отговори Стернау. — Бъди така добър да излезеш!

— Тъй да бъде, ще ти окажа тая услуга.

Храсталаците се разтвориха и пропуснаха един мъж, облечен в дрехи от здрава бизонова кожа. Лицето му носеше следите на индиански произход, ала облеклото имаше предпочитаната от ловците на бизони кройка. Беше въоръжен с пушка и нож. Видът му бе на човек, който никога през живота си не е изпитвал страх. Едва бе напуснал гъсталака, конят му го последва. Той плъзна изпитателен поглед към групичката от трима мъже и се произнесе:

— Хм, не беше лошо изпълнено, сеньори! Човек би могъл да си помисли, че и друг път сте били в прерията.

Стернау го разбра веднага, ала Мариано запита:

— Защо?

— Защото си давахте вид, че не сте ме забелязали, а сетне най-неочаквано насочихте пушки към мен.

— Стори ни се подозрително да видим тук да се крие човек — поясни Стернау. — Какво правеше все пак в храстите?

— Чаках.

— Кого?

— Кой знае. Може и вас!

Стернау сви вежди и предупреди:

— Я стига плоски вицове, а се изясни по-разбираемо!

— Може и да го сторя. Преди това обаче кажете накъде отивате!

— Към хасиендата Дел Ерина.

— Хубаво, тогава има вероятност вие да сте хората, които очаквам.

— Ама тая работа звучи, сякаш се знае за пристигането ни и си изпратен да ни посрещнеш.

— Горе-долу е така! Вчера преследвах горе из планините един бизон и на обратния път открих подозрителни следи. Тръгнах по тях и подслушах отряд бели, които се бяха излегнали и разговаряха високо. Така чух, че искат да заловят неколцина конника, които са на път от Мексико сити за хасиендата. Потеглих незабавно, за да предупредя хората. Ако вие сте тези — добре, не сте ли — оставам да лежа тук, докато дойдат.

Стернау протегна ръка на човека и каза:

— Ти си честен мъж, благодаря ти! Както стоят нещата, май ние сме тези, които очакваш. Колко бяха на брой онези типове?

— Дванайсет.

— Хм, почти ми се иска да разменя някоя думичка с тях. Ако зависеше от мен, бих ги поогледал. Но не е препоръчително човек да се подхвърля ненужно в опасности.

— Така смятам и аз — кимна насмешливо непознатият.

— Накъде води сега пътят ти? — попита Стернау.

— Към хасиендата. Да ви водя ли?

— Ако това ти доставя удоволствие, да.

— Тогава да тръгваме!

Непознатият яхна коня си и застана начело на малкия отряд. Той висеше на животното, приведен напред по индиански маниер, за да може веднага да забележи всяка следа, а от външността му Стернау отсъди, че е мъж, на когото може да се разчита.

Привечер, когато човек се нуждае от нощен бивак, водачът се показа толкова опитен в намирането на подходящо място и вземане на предохранителни мерки, че Стернау разбра, че има работа с добър познавач на дивата пустош. Той си взе от храната на тримата, запали и цигара. Когато обаче му предложиха глътка ром, отклони поканата.

Поради несигурността на пътя не накладоха огън и късият вечерен разговор бе проведен в тъмнината.

— Познаваш ли хората в хасиендата? — попита Стернау водача.

— Да, разбира се — гласеше отговорът.

— На какви хора може да се натъкне човек там?

— На първо място сеньор Арбелец — хасиендерото, след това сеньорита Ема — неговата дъщеря, после сеньора Хермоес и най-сетне един ловец, който е болен в главата. Освен туй има пеони и четирийсетина вакуероси и сиболероси.

— Ти навярно също спадаш към сиболеросите?

— Не, сеньор. Аз съм свободен мищек.

Стернау наостри слух.

— Ти си мищек? Тогава не може да не знаеш вожда Мокаши-тайис, Бизоновото чело?

— Зная го — отвърна спокойно индианецът.

— Къде се намира той сега?

— Ту тук, ту там, накъдето го поведе Великия дух. Къде си чувал за него?

— Неговото име е известно навсякъде. Чух да го славят дори отвъд Голямата вода.

— Той ще се зарадва, когато го узнае. Как да ви наричам, сеньори, в разговорите с вас?

— Аз се казвам Стернау, този сеньор — Мариано, а другият е Унгер. А ние как да се обръщаме към теб?

— Аз съм мищек, наричайте ме така!

Това бе целият вечерен разговор. Сетне си легнаха. Нощната стража беше разпределена между четиримата. На зазоряване отново потеглиха и още преди обяд съгледаха хасиендата пред себе си. Мищекът спря и посочи имението с ръка.

— Това е хасиендата Дел Ерина, сеньори — каза той. — Сега няма как да я пропуснете.

— Няма ли да дойдеш с нас? — попита Стернау.

— Не. Моят дом е гората. Сбогом!

Мищекът смушка коня си и препусна. Другите трима се насочиха към оградната стена и спряха пред портата.

На хлопането на Стернау се появи един вакуеро и запита за желанието им.

— Дон Педро Арбелец вкъщи ли си е?

— Да.

— Предай му, че гости от Мексико сити искат да говорят с него!

— Сами ли сте или идват още?

— Сами сме.

— При това положение ще ви се доверя и отворя.

Вакуерото избута резето и пусна ездачите в двора. Тук те скочиха от конете, които вакуерото пое, за да ги напои. Когато стигнаха входа на къщата, хасиендерото излезе да ги посрещне. Той подаде ръка на Стернау, след което я протегна към Мариано. Лицето на последния беше извърнато, тъй като проследяваше с поглед конете. Сега се обърна и хасиендерото го видя, както се казва, очи в очи. Изумен той дръпна ръката си и нададе силен вик на изненада.

— Caramba, какво е това! Граф Мануел! Но не, не може да бъде, та граф Мануел е къде по-възрастен.

Хвана се за челото. Приликата го бе поразила. При това движение очите му срещнаха Унгер и той плесна с ръце.

— Valga me Dios! Бог да ме пази, омагьосан ли съм? — провикна се.

— Какво има, татко? — запита зад него ясен момински глас.

— Ела насам, дете мое! — отвърна той. — Странна работа! Дойдоха трима сеньори. При това единият си прилича с граф Мануел, а другият — с твоя клет годеник, като едно яйце с друго.

Ема се засмя и пристъпи напред. Когато забеляза обаче Унгер, произнесе:

— Наистина, татко, този сеньор много прилича на моя беден Антонио.

— Е, това ще се изясни — рече Арбелец. — Бъдете добре дошли, сеньори, и заповядайте в моя дом!

Той протегна повторно ръка на Мариано, а след това и на Унгер и отведе гостите в трапезарията, където им бе поднесено разхладително питие. Унгер надигна чашата да пие, ала тутакси я смъкна обратно. Погледът му се прикова към вратата, която се бе отворила, за да пропусне една бледа фигура, която погледна бегло новодошлите с блуждаещи, нищо неизразяващи очи. Унгер се приближи няколко крачки към вратата и огледа съсредоточено болния.

— Възможно ли е! — извика той. — Антон, Антон! О, Боже мой!

Умопомраченият го изгледа и поклати глава.

— Аз съм мъртъв, аз бях убит — изстена той. Унгер отпусна ръце и запита:

— Дон Педро, кой е този човек?

— Това е годеникът на дъщеря ми — отговори хасиендерото. — Казва се Антон Унгер, наричан от ловците Гърмящата стрела.

— Значи все пак е той! Братко, ох, братко мой! С този възглас Унгер се втурна към безумния, обви ръце около него и го притисна към себе си. Болният се остави да го помилват, погледна равнодушно брат си и продума:

— Аз бях убит, аз съм мъртъв!

— Какво става с него, какво му е? — попита Унгер хасиендерото.

— Той е умопобъркан — отговори Арбелец.

— Умопобъркан? О, Господи, каква среща!

Морякът захлупи лице в шепи, тръшна се на един стол и зарида. Останалите стояха безмълвни и развълнувани, докато Арбелец сложи ръка на рамото му и попита с тих глас:

— Наистина ли сте брат на сеньор Антонио?

Унгер вдигна очи към питащия и отвърна:

— Да, аз съм негов брат!

— Тогава вие трябва да сте моряк? Той много ни е разказвал за вас.

— Аз съм мъртъв, бях убит — оплака се обезумелият. До този момент Стернау го бе наблюдавал неотклонно. Сега запита:

— Каква е причината за неговото състояние?

— Удар по главата — поясни Арбелец.

— Поставихте ли го под грижите на лекар?

— Да, дълго време.

— И той каза, че не може да му се помогне? Значи е бил нескопосник, некадърник. Овладей се, Унгер! Твоят брат не е умопобъркан, а само душевно разстроен. Все още може да му се помогне.

В същия миг прозвуча звънлив ликуващ възглас. Беше го надала Ема Арбелец. Тя се спусна към Стернау, улови го за ръцете и запита:

— Истината ли казвате, сеньор? Лекар ли сте?

— Лекар съм и се надявам на най-доброто. Когато науча обстоятелствата, при които е заболял, ще мога със сигурност да кажа дали ще съм в състояние да помогна.

— О, тогава нека ви разкажа…

— По-полека, сеньорита! — прекъсна я Стернау. — Можем да си го спестим за по-спокойни минути. Най-напред трябва да обсъдим нещо друго, което е също така важно и необходимо.

Тя се дръпна неохотно и изведе умопомрачения.

— Трябва да ви води важна работа насам — каза с предчувствие хасиендерото.

— Много важна — потвърди Стернау.

— И моята хасиенда беше единствената ви цел?

— Да.

— И я открихте без водач?

— Горе-долу. Едва вчера срещнахме един мъж, който ни придружи дотук. Беше индианец от племето мищеки.

— Мищек? Значи е бил Бизоновото чело.

— Бизоновото чело ли е бил, Бизоновото чело? — запита Стернау удивен. — Но той изобщо не носеше отличителните знаци на главатар!

— Това той никога не прави. Облечен е само в бизонова кожа, а въоръжението му се състои от пушка и нож.

— Тогава е бил той. Яздил съм с Бизоновото чело без да зная. Той го премълча, защото е разумен мъж. Ще го видим ли отново?

— Всеки ден е из околността. А вие ще останете ли за известно време тук?

— Зависи от обстоятелствата. Кога ще имате време да чуете какво ни води насам?

— Веднага или по-късно, когато пожелаете. За нещо кратко ли се касае и наложително ли е незабавното уреждане?

— Не. Нещата изискват повече време и внимателно отнасяне. Става въпрос за една фамилна тайна, за чието изясняване е необходима вашата помощ и тази на Мария Хермоес.

— На ваше разположение съм, но позволете преди туй да ви покажа стаите.

Влезе Каря, индианката. Тя бе прегледала стаите и сега идваше да отведе сеньорите. Стернау получи помещението, обитавано обикновено от граф Алфонсо. Като почисти дрехите си от пътния прах, той слезе за малко в градината. Там завари дъщерята на хасиендерото, седнала до умопобъркания. Тя се надигна да му стори място.

Той се настани така, чеда може да наблюдава болния и подхвана с Ема разговор, в течение на който тя му разправи приключението в Пещерата на кралското съкровище, а следователно и причината за заболяването на годеника си. Той я слушаше внимателно, понеже разказът й бе важен за него не само от медицинска гледна точка.

— Значи е присъствал и Мечешко сърце — рече накрая. — Появявал ли се е оттогава главатарят на апачите?

— Не.

— И цялото това нещастие се е случило заради един-единствен човек — оня Алфонсо де Родриганда! Но на машинациите му ще бъде сложен край, а за злодеянията ще си получи заслуженото възмездие.

— Ох, сеньор, а има ли надежда и за моя клет Антонио, може ли да му се помогне? Неговият брат ми разказа, докато бяхте в стаята си, че сте прочут лекар и сте излекувал и съпругата си от безумие.

— Най-великият лекар е Бог. Надявам се той да помогне и при този случай. Как се държи вашият болен, спокоен и търпелив ли е! Дали ще тръгне с мен?

— Веднага.

— Тогава ще го отведа в стаята си да го прегледам още сега. Аз нося инструментите със себе си и смятам, че имам всичко необходимо.

Стернау хвана болния за ръка, който го последва послушно. През туй време Ема отиде в стаята си и се отпусна на колене за молитва. После се отправи към приемната, където се бяха събрали всички, трепетно очаквайки мнението на лекаря, той дойде малко по-късно и на часа бе обсипан с въпроси.

— Нося ви радостно известие — оповести усмихнато. — Ще възстановя сеньор Унгер.

Многогласен вик огласи помещението, след което Стернау продължи:

— Ударът е бил извънредно силен, ала въпреки това черепът не е раздробен. Под него обаче се е спукал някакъв кръвоносен съд и е предизвикал кръвоизлив точно върху органа на паметта. Станало е така, че болният е забравил всичко, с изключение на последното, което е почувствал, а именно удара. Той е разбрал, че са искали да го ударят смъртоносно, почувствал е удара и сега мисли, че е мъртъв. Най-надеждното средство е да отворя черепната кутия и отстраня кръвоизлива. По този начин ще се преустанови натискът върху мозъчната маса, органът ще поднови прекъснатата си дейност и в същия миг паметта ще се възвърне.

— Операцията опасна ли е за живота? — попита угрижено Ема.

— Болезнена, но не и опасна за живота — успокои я той. — Ако близките на пациента ми дадат правомощия, утре ще я предприема.

Всички изразиха съгласието си, а Арбелец добави усмихнато:

— А за възнаграждението си не се тревожете, сеньор. Страдалецът е богат, баснословно богат. От Пещерата на кралското съкровище той получи дар, който го поставя в състояние да заплати тази тежка медицинска операция.

— Да се надяваме, че операцията ще го възстанови напълно! — отвърна Стернау и отиде да прегледа инструментите си.

След вечеря се състоя заседание, на което бе обсъдена целта на пътуването. Онова, което разказаха Арбелец и Мария Хермоес, потвърди предположенията на Стернау.

Честният Арбелец незабавно предложи хасиендата си на Мариано и в целия дом едва ли имаше някой, който да не бе убеден, че Мариано е същинският граф Алфонсо.

Дойде и следващият ден, в който щеше да се състои операцията. Стернау помоли Унгер, Мариано и Арбелец да останат край него и запрети на останалите да го безпокоят. В обедните часове четиримата мъже се отправиха към стаята на болния. Коридорът, водещ към нея, бе заключен. Събраните обитатели на къщата се държаха спокойно и всяка изговорена дума бе молитва за сполука на великото начинание.

Отвреме-навреме в сградата прозвучаваше болезнен вопъл или високо пронизително стенание, след което всичко отново замираше. Най-сетне, след дълго време, Арбелец слезе долу. Изглеждаше бледен и изтощен.

— Какво стана? — втурна се Ема към него.

— Сеньор Стернау храни най-добри надежди. Болният лежи в безсъзнание. Трябва да отидеш и останеш при него.

— Сама ли?

— Не, в моята компания. Когато Антонио се пробуди, трябва да види само познати лица.

Тя последва баща си. Горе в коридора срещнаха брата на Унгер. И той беше бледен и изтощен.

Двамата влязоха тихо и завариха Стернау, надвесен над болния, да брои ударите на пулса и дишането му.

— Сеньорита, седнете така, че да ви види веднага щом се пробуди! Аз ще се оттегля зад завесата — прошепна Стернау.

— След колко време ще дойде в съзнание? — попита тя.

— Най-много до десет минути и тогава ще се реши дали паметта се е възвърнала. Да чакаме и се молим!

Стернау се дръпна зад завесата, Ема седна до леглото, а Арбелец се настани в нейна близост. Минутите се проточиха във вечност и ето че най-сетне страдалецът раздвижи ръка.

— Не се плашете! — предупреди Стернау тихо. — По мое предвиждане той вероятно ще нададе агонизиращ вик, тъй като ще мисли, че го убиват.

Лекарят не се излъга. Болният сега раздвижи цялото си тяло, след което замря за няколко секунди. Това бяха миговете, в които мисловната способност отново започваше да функционира. Тогава той нададе крясък, толкова ужасяващ, че дори Арбелец потрепери, а Ема бе принудена да се задържи, за да не се строполи. Крясъкът бе последван от дълбока въздишка и… болният отвори очи.

В тези очи месеци наред бе липсвала каквато и да било следа от разумност. Ала сега Антон Унгер имаше вид, сякаш се пробужда от сън. Той погледна първо напред, после наляво, надясно… Сепна се, а когато погледът му се изостри и попадна на Ема, устните се разтвориха и промълвиха:

— Ема! О, Господи, сънувах, че Алфонсо иска да ме убие. Беше в Пещерата на кралското съкровище. Нима наистина съм при теб?

— Да, при мен си, скъпи Антонио! — отговори тя дълбоко развълнувана и взе ръката му в своите.

Внезапно той посегна към бинтованата си глава.

— И все пак главата ме боли точно там, където бях ударен насън — рече той. — Защо съм превързан, Ема?

— Беше леко ранен — отвърна тя.

— Да, чувствам — произнесе той. — Ще ми разкажеш всичко, но сега искам да спя, защото съм твърде уморен.

Той затвори очи и скоро равномерното дишане на гърдите му показа, че е задрямал. Стернау отново пристъпи напред и прошепна със сияещо от радост лице:

— Спечелихме! Успяхме! Ако треската от раната протече добре, той ще оздравее напълно. Слезте долу, сеньор Арбелец, и отнесете радостната новина на чакащите! Аз ще пазя тук със сеньоритата.

Доблестният хасиендеро побърза и предизвика със съобщението си бурната радост на всички обитатели на къщата.

Денят и следната нощ преминаха благоприятно, ала утрото донесе безпокойство, наистина не от страна на болния. Появи се Бизоновото чело, главатарят на мищеките, попита за хасиендерото и когато бе отведен при него, уведоми, че е планирано нападение срещу хасиендата. Арбелец се стресна.

— Трябва незабавно да уведомя сеньор Стернау — рече той.

— Сеньор Стернау? Големия чужденец, когото ви доведох? — попита индианецът. — Него пък защо?

— Ще ни даде добър съвет.

Индианецът направи пренебрежителен жест.

— Какъв е този човек?

— Лекар.

— Лекар на бледоликите? Как може той да даде добър съвет на Бизоновото чело, главатарят на мищеките?

— Няма да го даде на теб, а на мен. Вие ще се посъветвате какво да правим.

— Да не би да е вожд на Съвет за борба срещу неприятелите?

— Той е умен мъж. Вчера оперира главата на Гърмящата стрела и му възвърна разума и паметта.

Индианецът се изуми.

— Моят приятел Гърмящата стрела отново говори като разумен мъж?

— Да. До няколко дена той ще бъде здрав.

— В такъв случай този сеньор Стернау е способен лечител, но все пак не е воин. Разгледа ли оръжията му?

— Да.

— Видя ли го как язди?

— Да. Видях го отдалеч, когато идваше.

— Е, той седи на коня като бледолик, а оръжията му блестят като сребро. При един велик воин това никога не е така.

— Значи не искаш да се посъветваш с него?

— Аз съм приятел на хасиендата. Ще го сторя, но това няма да донесе полза. Нека дойде!

Арбелец тръгна и скоро се върна със Стернау. Пътем той го бе информирал за появата на вожда. Стернау поздрави усмихнато, след което се осведоми:

— Чух, че си Бизоновото чело, главатарят на мищеките. Вярно ли е?

— Да, аз съм — гласеше отговорът.

— Какви вести ни носиш?

— Преди да ви поведа към хасиендата, видях дванадесет бледолики, които искаха да ви нападнат и умъртвят. А сега преброих три пъти по толкова бели, които планират нападение срещу хасиендата!

— Подслуша ли ги?

— Да.

— Кога възнамеряват да дойдат?

— Утре нощес. Намират се в „Пролома на ягуара“.

— Далеч ли е оттук?

— Според мерките на бледоликите — един час езда, а пеша малко повече от два часа.

— Сега какво правят?

— Ядат, пият и спят.

— Има ли дървета в пролома?

— Голяма и гъста гора. Има и извор и те са налягали край водите му.

— Поставили ли са постове?

— Видях двама — единият на входа, другият на изхода на пролома.

— Как са въоръжени бледоликите?

— Имат пушки, ножове и револвери.

— Ще ме отведеш ли дотам?

При този въпрос главатарят изгледа лекаря с видимо удивление.

— Каква работа имаш там? — запита той.

— Искам да огледам бледоликите.

— Че за какво? Аз вече ги огледах. Онзи, който има желание да ги позяпа, трябва да пълзи из гората по мъха, а за теб това означава да изпоцапаш красивите си мексикански дрехи. — Бизоновото чело придружи думите си с една кажи-речи оскърбителна усмивка, сетне добави: — А онзи, който тръгне да ги подслушва, ще бъде застрелян от тях.

— Боиш ли се да ме придружиш? — попита Стернау.

Мищекът го изгледа презрително.

— Бизоновото чело не познава страха. Той ще те води, но няма да може да ти помогне, ако се нахвърлят върху ти три пъти по дванадесет бледолики.

— Изчакай малко!

С тия думи Стернау се отдалечи, за да се подготви за път.

— Този доктор ще умре! — произнесе сухо индианецът.

— Ще имаш задължението да го пазиш! — отговори Арбелец сериозно.

— Той има голяма уста и малка ръка, много говори, но няма да свърши кой знае какво.

Индианецът отиде до прозореца и се загледа навън, като че цялата тая работа вече не го интересуваше.

Не след дълго Стернау се върна.

— Сега можем да вървим — каза той.

Мищекът се обърна. Когато очите му се спряха на мъжа пред него, по лицето му пробягна изумление.

Стернау носеше чифт легинси от лосова кожа, здрава ловна риза, широкопола шапка и високи ботуши. Беше закупил ловното облекло от Мексико сити и оттогава бе стояло прикрепено зад седлото. На рамото му висеше двуцевна пушка. В пояса бяха затиснати два револвера, дълъг двуостър нож и бляскава томахавка. Тези оръжия, освен томахавката, индианецът вече беше видял. Външността на Стернау сега бе толкова войнствена и повелителна, че вдъхна почит на мищека.

Индианецът мина край него и произнесе само една дума:

— Хайде!

Тъй като той носеше шпори на ботушите си, Стернау запита:

— Ти готов ли си?

— Да — потвърди Бизоновото чело, спирайки за миг.

— Да не искаш да яздиш до „Пролома на ягуара“?

— Да.

— Остави коня си тук, ще вървим. За пешеходеца е къде по-лесно да се укрие от ездача. Конят може да издаде собственика си. А и не ми се ще да оставяме конски дири.

Погледът на мищека просветна. Той осъзна, че Стернау има право. Отведе коня си на пасището и когато се озоваха с немеца в откритата прерия, закрачи бавно напред, без да се обръща. Само на едно място, където почвата беше песъклива, спря да огледа дирята, която оставяха. Беше следа на един-единствен човек, тъй като Стернау бе вървял по стъпките на водача си.

— Уф! — възкликна той и кимна одобрително. Отначало пътят водеше през прорязана от пясъчни площи прерия, сетне между обрасли с ниски дървета хълмове и накрая навлезе в гора, чиито дървета бяха толкова дебели, че човек спокойно би могъл да се скрие зад тях. Бяха минали почти два часа, когато Стернау забеляза, че индианецът стана по-предпазлив. От това заключи, че са близо до Пролома на ягуара.

— Те са недалеч от нас. Не вдигай никакъв шум!

Стернау не отговори на предупреждението и продължи да следва мълчаливо водача си. По едно време онзи легна плътно на земята и му даде знак да стори същото. Започнаха да пълзят тихо напред, докато до ушите им достигнаха високи гласове.

Не мина много и стигнаха до ръба на дълбок пролом, чиито стени се спускаха тъй стръмно, че бе невъзможно да бъдат изкатерени. Проломът имаше около осемстотин крачки дължина и триста в ширина. По дъното му лъкатушеше поток. Изтегнати в тревата до неговия бряг лежаха десетина добре въоръжени фигури. Както на входа, така и на изхода се виждаше по един пост.

Стернау огледа всичко това за секунда и прошепна:

— Видял си, казваш, три пъти по дванадесет воини?

— Да.

— Сега са само десет. Другите са заминали.

— Отишли са на разузнаване.

— Или на грабеж.

Стернау се заслуша. Долу говореха толкова високо, че се долавяше отчетливо всяка отделна дума. Тези хора явно се чувстваха доста сигурни.

— И колко ще получим, когато ги очистим? — запита един. — По десет песос на човек? Напълно достатъчно. Двама немци и един испанец не струват чак толкоз.

От тези думи Стернау разбра, че става въпрос за него и двамата му спътници.

— Поели са по друг път. Дяволите да ги отнесат! — изръмжа втори.

— Защо ругаеш? — запита съседът му. — Ще ти кажа, че стана по-добре дето ни се изплъзнаха, защото сега получаваме като плячка цялата хасиенда при условие, разбира се, че изпозастреляме всички, особено немеца и испанеца.

— С какви имена ги назова сеньорът?

— Немецът се казва Стернау, а испанецът Лотрьовил.

— Дали броят ни е достатъчен да завладеем хасиендата? Оня Арбелец трябва да има към петдесетина вакуероси.

— Ама че глупак, та нали ще ги изненадаме!

Сега Стернау знаеше достатъчно. Той не беше мъж, който пролива ненужно човешка кръв, ала в случая се касаеше за обезвреждането на банда разбойници и убийци. Ето защо посегна към пушката си и предпазливо я сне от рамото.

— Какво искаш да правиш? — разтревожи се индианецът.

— Да се оправя с тези типове.

По лицето на индианеца пролича, че не намира разума на придружителя му да си е на мястото. Той поиска да се изтегли, ала Стернау го спря.

— Остани! Или се страхуваш? Аз съм Матава-се, Господаря на скалите! Всички тия убийци са в ръцете ни — заяви сурово исполинът.

При споменаването на това име индианецът трепна изумен и се приповдигна почтително.

— Вземи с пушката си под обстрел изхода. Никой не бива да се измъкне. — С тези думи Стернау взе оръжието си за стрелба и насочи дулото надолу. Но изглежда все пак му хрумна нещо друго. — Сега ще видиш как Господаря на скалите побеждава враговете си! Стреляй по негодниците в ръцете или краката!

Той се надигна, така че да могат да го видят отдолу и нададе силен вик. Мигновено всички погледи се отправиха към него.

— Стернау, който толкова много ви трябваше, е тук! — провикна се той.

Ехото повтори думите и в същия миг се обади и пушката му. Разбойниците наскачаха и сграбчиха оръжията си, пръснати в безпорядък наоколо. Стернау залегна и заедно с Бизоновото чело започнаха да пращат надолу куршум след куршум. Преди деспърейдоусите^[1] да се осъзнаят, петима вече бяха ранени. Останалите напразно стреляха по височината и като видяха безполезността на действията си, потърсиха спасение в бягството. Но първият, понечил да се измъкне през входа на пролома, бе проснат от куршум. Малко по-късно бяха останали само двама. Бизоновото чело простреля единия в дясното бедро, ала последния Стернау поиска да пощади.

— Лягай долу и не мърдай! — викна му. Човекът незабавно се подчини.

— Слез при него, през туй време аз ще ги вардя! — помоли Стернау вожда на мищеките.

Червенокожият се отправи с дълги скокове по ръба на пролома към изхода и скоро стигна дъното, където човекът все още лежеше неподвижен на земята. Сега и той вече не можеше да се изплъзне. Стернау побърза да отиде след индианеца.

— Стани! — нареди той на нехранимайкото. Човекът се надигна. Крайниците му трепереха.

— Колко души бяхте? — попита го Стернау.

— Трийсет и шест.

— Къде са останалите? Онзи позабави отговора.

— Говори, иначе това ще ти струва живота!

— Те са в хасиендата Вандакуа.

— Какво правят там?

— На посещение са при сеньора.

— Кой сеньор?

— Който ни заповяда да нападнем хасиендата Дел Ерина.

— Не спомена ли името си?

— Не.

— Въпреки това се сещам кой е. Нямате ли коне?

— Пасат недалеч на една поляна в гората.

— На какво разстояние се намира хасиендата Вандакуа оттук?

— На три часа път.

— Кога заминаха хората ви?

— Преди час.

— Кога възнамеряват да се върнат?

— На свечеряване.

— Добре! Води ни на поляната при конете!

Стернау първо зареди пушката си и сетне се отправи с човека към пасището. Бяха избрани трите най-добри животни и отведени в пролома. Всички налични оръжия бяха събрани в едно покривало и натоварени на единия кон. Пленникът бе вързан, но хлабаво, та да може скоро да се освободи и помогне на останалите. После двамата победители възседнаха конете и потеглиха ходом през гората, в тръс по хълмовете и галоп в прерията.

Какво бе удивлението на обитателите на хасиендата, когато ги видяха да пристигат като ездачи. Беше се наложило Стернау да напусне пациента си и сега той побърза да отиде при него. Междувременно мищекът разказа на смаяните си слушатели какво се бе случило.

— Този лекар е много прочут в прерията — заяви. — Той е Матава-се. Господаря на скалите.

Бизоновото чело бе приключил с разказа си и Стернау отново се появи. Беше заварил Гърмящата стрела да спи и даде строги заръки на Ема.

Всички други обитатели на хасиендата се бяха скупчили на двора. Педро Арбелец тръгна към него и му подаде ръка.

— Сеньор, вие сте бърз и решителен човек! — произнесе той. — И добре, че е тъй, та ме избавихте от тези страшни врагове.

Стернау само кимна и се осведоми:

— Доколкото разбрах, хасиендата Вандакуа се намира на три часа езда оттук. Така ли е?

— Да.

— Какви са отношенията ви със собственика?

— Той е мой неприятел.

— Подозирах го. Сега там се спотайва Пабло Кортейо и именно той е наел срещу вас тая банда убийци. Вие, Мариано и аз ще отидем с двадесетина мъже дотам. Бизоновото чело ще се върне с десет души в Пролома на ягуара, за да доведат конете и ранените, а другите ще останат тук под надзора на моя приятел Унгер като защита на хасиендата, тъй като не се знае какво може да се случи. Съгласни ли сте?

Споменатите с удоволствие приеха отредените им роли и не след дълго двата отряда напуснаха хасиендата, отправяйки се всеки към своята цел.

Отделението на Бизоновото чело имаше по-лека задача. Хората стигнаха пролома, натовариха ранените на конете и ги подкараха към дома.

Другояче стояха нещата с отделението, определено за хасиендата Вандакуа. То трябваше да действа предпазливо. Когато прекрачиха границата, срещнаха един сиболеро, идващ от хасиендата. Стернау насочи коня към него и запита:

— От хасиендата Вандакуа ли идваш?

— Да, сеньор.

— Собственикът вкъщи ли си е?

— Играе монте и залага сребърни песос.

— С кой играе?

— С един непознат сеньор от столицата. Отново забравих името му.

— Пабло Кортейо?

— Да.

— Има ли и други непознати у вас?

— Някъде около двадесетина сеньори, които дойдоха преди малко. Налягали са при вакуеросите и също играят.

Сега възникна въпроса по какъв начин да спипат Кортейо. За нарушение неприкосновеността на дома не можеше и дума да става. И все пак Стернау, а и Мариано бяха на мнение да се язди директно към хасиендата, пък там ще си проличи какво да правят. Яздиха още четвърт час преди хасиендата да се появи в полезрението им, ала малко преди туй забелязаха няколко тъмни точки да препускат по равнината. Когато отрядът пристигна там, хасиендерото тръгна да ги посрещне.

— А-а, дон Педро — произнесе той и на устните му заигра насмешлива усмивка. — С какво съм заслужил тази толкова рядка чест?

В този миг Стернау смушка коня си да излезе напред и отговори вместо Арбелец:

— Извинете, сеньор! Аз съм чужд по тези места и потърсих сеньор Кортейо в хасиендата Дел Ерина. Там обаче узнах, че за да го намеря, трябва да дойда при вас. Мога ли да говоря с него?

Външността на Стернау направи такова впечатление на хасиендерото, че усмивката му изчезна. Той вдигна ръка, посочи в далечината и отвърна:

— Съжалявам, сеньор. Дон Пабло Кортейо преди малко си замина.

— Накъде?

— Не зная.

Стернау кимна и се усмихна на себе си. Ясно беше, че човекът няма да издаде Кортейо. Налагаше се само да се разбере дали е съобщил истината за заминаването на Кортейо. По тази причина немецът попита:

— Ще позволите ли да отдъхнем за кратко в хасиендата?

— На драго сърце — даде съгласието си човекът. — Приближете, сеньори!

Тази покана бе достатъчно доказателство, че Кортейо вече не е тук.

— Кои бяха хората, които препускаха там на запад? — запита Стернау.

— Qien sabe — кой знае! — вдигна рамене хасиендерото. По лукавата физиономия много добре се виждаше, че ако искаше можеше да даде отговора. Стернау прекрати процеса:

— Сбогом! — каза той и обърна коня си. Скоро ще разберем кои са били.

Той препусна и другите го последваха.

Поеха в посоката, в която бяха забелязали групата ездачи. Тя водеше към Пролома на ягуара. Когато стигнаха гората, напредването се забави. Конете възпрепятстваха придвижването. Освен това се налагаше да бъдат предпазливи, понеже не се изключваше възможността противниците да са се скрили нейде и да стрелят от засада по преследвачите си. Но тъй или иначе стигнаха благополучно до входа на пролома. Стернау нареди на отряда да спре и слезе да огледа следите. Той констатира, че вакуеросите вече са били тук, но откри също така дири, водещи от пролома към гората в западно направление. Те сигурно бяха оставени от Кортейо и хората му и сега бе важно да разберат накъде се е отправил. Ето защо Стернау и спътниците му поеха по следите. Те навлизаха все по-дълбоко в гората, сетне взеха северна посока и излязоха в една лишена от дървета равнина.

За по-голяма сигурност продължиха по дирята до вечерта и се убедиха, че преследвачите имат намерение да отидат в малкото градче Санта Роза. Накрая прекъснаха преследването и Стернау каза:

— Можем да обръщаме. Те получиха добър урок и ще го имат предвид.

— Ще направя донесение — обади се Арбелец.

— И какво ще ви помогне?

— Нищо. Зная го добре. Тази толкова благословена от природата страна е същевременно една от най-нещастните на земята. Разкъсвана от партии, всеки се е опълчил срещу всеки, не може и да се мисли за справедливост. Тук важи правото на злосторника и силния и онзи, който търси възмездие, трябва сам да си помогне. Да, нека се връщаме. Ударът, насочен срещу нас, бе осуетен и скоро няма да ни обезпокоят.

Когато стигнаха хасиендата Дел Ерина, отдавна вече се бе мръкнало.