Карл Май
Пирамидата на бог Слънце (3)

Трета глава
В килватера на пиратите

На западната страна на Шотландия, там, където река Клайд се влива в морето, се образува залив, в южната част на който е разположен прочутият сред всички морски народи град Грийнок. Горди бойни кораби, големи и малки търговски съдове, чието родно място е Грийнок, кръстосват моретата. В корабостроителниците на този град са построени също така много кораби на немския Лойд и военната марина.

Доктор Карл Стернау и кормчията Унгер бяха отседнали в един от най-посещаваните хотели на града. Бяха доведени насам от мисълта, че тук най-лесно биха могли да закупят необходимото им за преследването на Ландола превозно средство. Вече бяха претърсили цялото пристанище и корабостроителниците без да намерят подходящо и сега обсъждаха този въпрос на маса в хотела. Срещу тях седеше възрастен господин, който като чу затрудненията им, уведоми, че нагоре по реката лежи на котва великолепна парна яхта, която се продава. Сетне добави, че един живеещ там наблизо адвокат е натоварен с продажбата. Транспортният съд е закотвен точно пред вратата на вилата, обитавана от него.

Стернау благодари за информацията и приключиха с кормчията набързо обяда, за да отидат и видят яхтата. Те бяха търсили в пристанището само до устието на реката, ала сега се отправиха нагоре по течението и скоро откриха описаната яхта, хвърлила котва до брега. Беше чудесен бързоходен парен съд, четиридесет метра дълъг, шест широк и десет в дълбочина, снабден с две мачти, такелаж и съоръжения за платна за подпомагане парата със силата на вятъра, така че друг кораб едва ли би могъл да се мери по бързина с една такава яхта. Те се възползваха от дъската, свързваща борда с брега, за да отидат на палубата. Люковете бяха отворени, а каютите отключени. Мебелировката беше великолепна, а и Унгер, след като прегледа всичко останало като познавач, изрази задоволството си, че яхтата е отлична и не би могло да се желае нещо повече.

Върнаха се обратно на брега и видяха въпросната вила да се издига сред градина, на чиято отворена порта бе прикрепена табелка с надпис:

„Емери Милнер, адвокат“

Влязоха в градината и срещнаха една слугиня, която ги отведе в стаята на адвоката. Тук известиха намеренията си и узнаха, че както вилата, така и яхтата е собственост на граф Нотингам.

— На граф Нотингам? — попита изненадано Стернау. — Мога ли да Ви помоля за пълното име на Негова светлост?

— Сър Хенри Дридън, граф Нотингам — поясни адвокатът.

— О, чиято дъщеря беше преди известно време в Испания на гости у своята приятелка графиня Розета в замъка Родриганда?

— Точно така — потвърди англичанинът на свой ред изненадан. — Познавате ли лейди?

— Дори много добре. По онова време аз също бях в Родриганда и имах честта да се наричам неин приятел.

Адвокатът възкликна радостно:

— Но в такъв случай вие сте онзи лекар Стернау, който е оперирал стария граф?

— Да.

— Каква голяма радост да ви видя у нас! Сър Хенри и лейди Ейми бяха тук преди заминаването си за Мексико и дамата ни разказва много за вас. Тя, знаете ли, храни приятелски чувства към моята жена и й разправи събитията в Родриганда.

— Тогава нека Ви кажа и аз, че графиня Розета де Родриганда сега е моя съпруга. Живее при майка ми в Германия.

— Колко бързо е станало! — извика адвокатът. — От разказа на лейди Ейми тази развръзка наистина се налагаше. А това, че е настъпила толкова скоро, сигурно е вследствие на някое необичайно събитие. Любопитен съм да го узная.

— След като лейди Ейми ви е дарила с доверието си, нямам причина да Ви отказвам своето — произнесе учтиво Стернау.

— Тогава ще ви помоля най-напред да ви представя на моята жена. А докато трае престоят ви в Грийнок, най-настоятелно ви умолявам да бъдете мой гост.

Въпреки първоначалния си отказ, Стернау бе принуден да приеме поканата. Жената на адвоката с голяма радост узна кои са чужденците и направи всичко възможно престоят им да е по-приятен. Немецът разказа преживелиците си и в резултат бе обсипван с любезности. Той научи, че лорд Дридън продава яхтата, тъй като се очертаваше пребиваването му в Мексико да бъде продължително и при това положение тя не му бе необходима. Стернау я получи за сравнително малка сума.

Екипировката и събирането на екипажа не им създадоха проблеми. Последният включваше освен Унгер, четиринадесет матроси, няколко машинисти и огняри. Моряците се обръщаха към досегашния кормчия Унгер с „капитане“ и Стернау като собственик потвърди титлата. Името „The Fleeds“ на яхтата бе променено на „Розета“.

Адвокатът помогна при закупуването на провизиите и мунициите за оръжията. Понеже се касаеше за преследване на пирати, бяха необходими и няколко топа. По тази причина на „Розета“ бяха монтирани шест бордови и две въртящи оръдия — едно на предната палуба и едно на кърмата.

Яхтата развиваше скорост осемнадесет мили в час и за това време се нуждаеше от около два центнера въглища. Ето защо се налагаше често да се пристава и се подновяват запасите от въглища.

Скоро се спуснаха по течението на Клайд и се отправиха в морето към цел, която още никой не можеше да определи. Засега само се предполагаше, че капитан Ландола трябва да се търси по западното крайбрежие на Африка.

Пътуването по толкова опасния Бискайски залив, наричан от мореплавателите Моряшкото гробище, мина благополучно, след което последователно акостираха за сведения на Азорските, Канарските и островите Зелени нос, но не успяха да научат нищо. Оттам Стернау отплава към Света Елена, където искаше да попълни запасите си от въглища и тук най-сетне попадна на първата следа. Капитан Ландола отново се бе отбил тук със своя „Ла Пендола“, за да вземе вода и отплавал на юг. Нови сведения можеха да се очакват в Капщад, поради което Стернау взе курс към кап Добра Надежда.

Яхтата „Розета“ се намираше на няколко градуса северно от този нос. Беше ранно утро, когато капитан Унгер влезе в каютата на Стернау и доложи, че на запад се вижда тримачтов кораб. На борда се намираше един негър, бивш моряк на Ландола, на когото Унгер случайно се бе натъкнал в един пристанищен град и вербувал за „Розета“. Негърът имаше много остро зрение и бе открил кораба от мачтата, преди Унгер да го е забелязал с далекогледа.

— „Ла Пендола“ ли е? — попита Стернау.

— Все още не може да се каже — отвърна Унгер. — Но по разположението на платната изглежда търговски. Ще се насоча към него.

Отидоха на палубата и взеха далекогледите. След няколко минути забелязаха, че тримачтовият държи същия южен курс като техния, но те плаваха по-бързо от него, тъй като освен на благоприятния вятър, който им позволяваше да използват всички платна, разчитаха и на парната тяга. Докато летяха с повишена скорост, негърът, който беше все още на марса, нададе силен вик с примес на уплаха и изненада.

— Какво има? — извика Стернау нагоре.

— Още един кораб, масса! — отговори черният. — Но не може да се види добре, има черни платна.

— Черни платна? — попита бързо Унгер. — Това е корабът на Ландола и никой друг!

Той отправи далекогледа натам, където сочеше протегнатата ръка на негъра и видя втори кораб, който се приближаваше под пълни платна към първия. Поради тъмния им цвят трудно се различаваше.

— Той е наистина! — произнесе накрая Унгер възбудено.

— Не се ли заблуждавате? — попита Стернау.

— Не. Умен е тоя негодник Ландола. Има два комплекта платна. За пристанищата окачва белите, а в открито море плава под черни. Смяната изисква огромен труд, но това не го плаши, понеже му носи голяма сигурност. Както изглежда е хвърлил око на търговеца и се насочва право към него.

— Тогава да му отидем на помощ! — възкликна Стернау. — Най-сетне, най-сетне ми падна тоя Ландола и се надявам, че няма да ми се изплъзне!

Капитанът поклати умислено глава.

— Нека не забравяме, че малката ни яхта може да излезе срещу пирата само в краен случай. Нашата задача е да го улучим в борда. Вярно че при една битка в открито море можем да му причиним големи щети, но в ръцете ни няма да падне. При все това се надявам, че търговецът ще се брани и тогава ще бъдем двама срещу един. Ще наредя да спуснат платната и да се движим само с пара, та да ни забележат колкото може по-късно.

Всички необходими приготовления бяха извършени. Платната, които можеха да се видят от много далеч, бяха събрани, а оръдията заредени. Сега малкият съд летеше незабелязано към мястото на очакваната битка.

Не след дълго морските разбойници се приближиха достатъчно близо до търговския кораб. Те издигнаха червения пиратски флаг и дадоха предупредителен оръдеен изстрел да легне в дрейф.

Търговецът изглежда съзнаваше съдбата си. Беше опънал всичките си платна и опитваше да се изплъзне. Един бърз завой го изведе извън обсега на пиратските гюлета. Ала разбойническият кораб незабавно предприе същата маневра и се спусна след него. Той беше добър платноход и скоро отново настигна другия.

Над морето проехтя втори изстрел. Този път пиратът не стреля нахалос. Видя се как гюлето попадна в гредовата конструкция на търговеца и се разлетяха огромни късове. Откъм пиратите долетя висок ликуващ крясък, а от търговския отговориха с викове на ярост и уплаха. Веднага след това свалиха няколко платна и легнаха в дрейф, така че разбойниците профучаха край тях. В този миг от горната палуба на търговеца се издигнаха две къдрави облачета, екнаха два гърмежа и на борда на пиратите възникна бъркотия. Попаденията бяха точни.

— Много добре! — похвали Унгер. — Търговецът е англичанин. Има няколко топа на борда си и твърдо е решил да брани кожата си. Неговите момчета умеят да целят. Напред! Да нападнем пирата от другата страна!

Двата кораба лежаха един срещу друг и си разменяха изстрели. Беше ясно, че пиратът превъзхожда англичанина, но изглежда отегчителната канонада не му допадаше. Той ненадейно опъна събраните марсови платна, за да улови вятъра и легне борд до борд с търговеца.

— Иска да го вземе на абордаж! — извика Стернау.

— Да — отвърна Унгер. — Но виждате, че и англичанинът си знае работата! Той също хвана вятъра и обръща кил. Сега насочи нос към пирата, също както лисицата показва на кучето само зъбите. Давам пълна пара. След пет минути сме при тях и ще кажем някоя и друга тежка дума.

До този момент яхтата се стараеше да не бълва дим и бе останала незабелязана за двата кораба. Сега обаче от комина й се проточи дълга тъмна ивица и англичаните тутакси нададоха радостни викове. Пиратът също видя новия си противник, но не счете за нужно да обръща внимание на този дребосък и продължи несмущавано атаката.

„Розета“ се стрелна край англичанина. Капитанът бе застанал на задната палуба и се провикна надолу:

— Яхта, ахой! На помощ или…?

— На помощ! — отговори Стернау. — Не се давайте!

— И през ум не ни минава!

Като потвърждение на думите си капитанът незабавно удостои с нов салют пирата, който, ако се съди по прозвучалите на палубата проклятия, трябва да е бил добре прицелен. Непосредствено след туй се чу да вика гневен глас:

— Кормилото към подветрената страна! Плътно до него! Готови за абордаж!

— А-а, ето че се обади и Ландола — произнесе Унгер. — Още сега ще му секнем желанието за абордаж.

Яхтата описа завой и застана откъм левия борд на пиратите, като легна на дрейф толкова близо до тях, че топовете им не можеха да я засегнат.

— Огън! — изкомандва Унгер.

Оръдията изгърмяха и пиратският кораб потръпна. Всички гюлета попаднаха в корпуса.

— Много добре! — похвали Унгер. — Нагостете го сега с картеч!

Докато двата средни топа на яхтата се стараеха да направят пробойна на неприятеля под ватерлинията, въртящите оръдия косяха борда му с картеч. Пиратът едва сега осъзна, че малкият Давид е опасен противник и го удостои с вниманието си. Ала в случая оръдията му бяха неизползваеми, а за защита на палубата от пушечни изстрели Унгер бе наредил по фалшборда матраци.

Така пиратският кораб се бе озовал между англичанина и яхтата. Двата съда се държаха храбро и разбойниците трябваше да признаят, че са изпаднали в доста неприятно положение. Беше ясно, че няма да успеят да пипнат търговеца, ако преди туй не се отърсят от яхтата.

— Превземете тая проклета орехова черупка! — изрева Ландола.

За няколко минути бяха спуснати и попълнени с екипаж две лодки за атака на яхтата.

— Много добре! — ухили се капитан Унгер. — Сега ще ви почерпя с водица.

Той бързо даде заден ход, за да има добър прицел и лично застана зад едно оръдие. Тъкмо в този момент приближаваше по-голямата лодка. Унгер се примери грижливо и даде огън. Гюлето попадна в носа на лодката, мина по цялата й дължина и излезе отзад. Повечето гребци бяха ранени, а кормилото разбито. Съдът пое вода и започна да потъва. Хората наскачаха в морето и втората лодка побърза да приближи и ги вземе. Ала второ гюле улучи и нея и получила голяма пробойна, тя начена да се пълни с вода.

— Тъй, тъй! — извика Унгер. — А сега ги угостете с картеч! Никой не бива да се върне на борда!

Така и стана и за Ландола не бе трудно да разбере, че малката яхта е далеч по-опасен противник от английския тримачтов. Беше застанал до кормилото и трепереше от ярост, а през въздуха ясно долиташе гласа му.

— Хвърляйте ръчни гранати! — изкомандва. — Да натрошим това джудже!

Стернау се показа иззад защитния матрак и се провикна нагоре:

— Хенрико Ландола, много поздрави от Кортейо от Родриганда!

Разбойникът пребледня. Видя, че е демаскиран и изрева:

— Гранати! Бързо! По-скоро! Тоя негодяй не бива да ни се изплъзне!

Унгер пусна в ход машината и изтегли яхтата на достатъчно разстояние, за да бъде недосегаема за ръчните гранати. Но сега пък бяха застрашени от дулата на пиратските топове. Ето защо Унгер легна пред кормилото на неприятеля, където го заплашваха само кърмовите оръдия, и опита да го разруши с оръдеен огън. Успееше ли, пиратът тутакси ставаше небоеспособен. Хенрико Ландола схвана опасността и вдигна платна, за да издъни с таран яхтата. Тя обаче пъргаво го отбягна.

През това време англичанинът също не бездействаше. Той наистина бе неколкократно по-безопасен, но и неговите гюлета бяха оставили значителни следи. Принуден да разпределя внимание и сили, пиратът се оказа в крайно неизгодно положение. За абордаж на търговския кораб вече не можеше и дума да става и тъй като сега яхтата отправяше всичките си изстрели към кормилото му, заплахата да стане негоден за бой бе напълно реална. Той вдигна платна и изстрелвайки бордовите си оръдия по корпуса на англичанина, се понесе по вятъра.

На борда на търговския съд се надигнаха радостни възгласи и когато яхтата приближи и пристана до бордовата стълбичка, бе поздравена със сърдечна благодарност.

Стернау и Унгер се качиха на борда на спасения кораб.

— Това се казва навременна помощ, сър! — викна капитанът и им подаде ръка. — Вашата яхта е страшен малък герой.

— И вие самият не сте страхливец, сър! — отвърна Стернау.

— Pshaw, аз само си изпълнявам дълга! Но съм любопитен все пак дали пиратът ще ме нападне отново.

— Най-вероятно ще се откаже, защото и тогава бих ви правил компания.

— Охо, ама това звучи, сякаш възнамерявате да ме придружите.

— Не вас, а него ще придружавам. От седмици търся тоя нехранимайко и сега вече няма да го изпускам из очи.

— Наистина ли! — попита капитанът учуден. — Да не би да имате някоя сметчица за уреждане с него?

— Точно така. Бихте ли ми оказали една услуга?

— На драго сърце.

— Тогава уведомявайте във всички пристанища, че сте се бил с „Лион“, капитан Грандприз, но че тези имена са фалшиви. Корабът се казва „Ла Пендола“, а капитанът е испанец на име Хенрико Ландола. Така ще могат да го заловят. Аз ще давам вид, че плавам във вашия килватер към Капщад. По този начин той ще се почувствува сигурен и няма да предположи, че ще го следвам.

— Но каква работа имате с него, сър?

Стернау разказа дотолкова, колкото сметна за необходимо и се върна на яхтата, която пое на юг, докато пиратът държеше курс на югозапад. Когато той се бе отдалечил толкова, че яхтата не можеше да бъде забелязана от горната му палуба и с най-силния далекоглед, Унгер обърна в същата посока.

След получения порядъчен урок, Ландола разбра, че намерението му да плячкоса търговския кораб и яхтата е неосъществимо и избяга. Онзи „поздрав от Родриганда“ бе пълна загадка за него. Човекът, който му бе извикал, явно бе някой добре осведомен враг. В това нямаше никакво съмнение, ала Ландола не можеше да се досети кой би могъл да е. Все пак си каза, че яхтата се отправя към Кап, за да направи донесение, поради което взе някои предварителни мерки. На самия него се налагаше да отиде до Капщад и получи оттам едни сведения, които преди няколко дни още не бяха пристигнали, но не биваше да се оставя да го видят, тъй като яхтата при всички случаи щеше да акостира там преди него. По тая причина се държеше далеч на запад от редовния морски път, за да не го срещне някой съд, сетне се отправи на юг и на няколко морски мили пред ширината на Капщад обърна на изток.

Когато се намери на тази ширина, беше нощ и следователно можеше да приближи незабелязано брега. При първия утринен светлик откри една усамотена бухта и хвърли котва, без някой да го види. После написа писмо до своя агент в Капщад, комуто имаше пълно доверие и чиято задача бе грижливо да съхранява пристигащите за него в Капщад преписки. Връчи го на двама от хората си, които се качиха на малка платноходка, вдигнаха платното и отплаваха за Капщад. Когато пристигнаха необезпокоявани до града, единият остана в лодката, а другият се упъти към агента и му предаде писмото.

— Цяло щастие, че сте се скрили — рече онзи, когато привърши с четенето. — Снощи тук пристана с яхтата си някакъв немец и направи донесение, че капитан Ландола и пиратът Грандприз са едно и също лице.

— Още ли е тук? — попита човекът.

— Да, взема въглища.

— Как се казва?

— Стернау. А името на капитана на яхтата е Унгер. Губернаторът свика всички агенти, за да ги предупреди да избягват и писмени контакти с Ландола. Всякаква кореспонденция, имаща отношение към него, да бъде незабавно предавана на властите. Аз също съм принуден да бъда предпазлив. Сведенията, които получих вчера, наистина ще ви предам, но в близко време няма да се осмеля да направя нищо повече.

Агентът връчи на човека едно отворено, но затова пък шифровано писмо. Матросът се отдалечи. Той беше получил нареждане от Ландола да събере подробни сведения за яхтата и сега се отправи към онази част на пристанището, където бе хвърлила котва. Не беше стигнал още дотам и срещна един мъж, който като го видя, спря замислено, след което се обърна и побърза да го настигне и спре. Непознатият носеше униформа на високопоставен моряк.

— Хей, момче — подвикна му, — от кой кораб си?

— От американския там отвън — бързо се окопити пиратът и посочи един американски бриг, край който беше минал със спътника си на идване в пристанището.

— Така, така — рече другият със съмнение. — Струва ми се, че съм те виждал на друг кораб. Познат ли ти е Фуншал?

— Да.

— Кога си бил там?

— Преди доста години. Тогава служех на един френски кораб.

— Тъй ли? В такъв случай сигурно познаваш дългата, мършава Майка Дри?

— Не мога да се сетя. Беше толкова отдавна.

— Хм, мисля, че те видях там не толкова отдавна. Не си ли служил известно време на „Jeffrouw Mietje“?

— Никога.

— Тогава навярно се заблуждавам. Наистина си мислех, че отскоро си на „Ла Пендола“ с капитан Ландола.

— Не познавам такъв човек и всъщност нямам никакво време. Остани със здраве!

Пиратът продължи пътя си, но на близкия ъгъл спря за миг и предпазливо се огледа. Видя, че непознатият го следва. Положението му ставаше опасно и той реши да не се задържа повече. Насочи се бързо към йолата^[1], с която веднага напусна града.

Непознатият, разговарял с него, не бе някой друг, а Унгер, който се бе запътил към пристанищния инспектор, понеже „Розета“ беше приключила с товаренето на въглища и искаше отново да отплава. Той много добре си спомняше физиономията на човека и се изпълни с подозрения. Последва го отдалеч и когато онзи се отблъсна от сушата, побърза да се върне на яхтата при Стернау.

— Хер доктор, виждате ли йолата, която излиза от пристана? — попита той. — В нея седят двама души, единият от които до неотдавна още служеше на „Ла Пендола“. Той ми каза, че е от американския бриг там отвън в рейда, но аз не му вярвам, тъй като йолата няма американска конструкция. Тук сигурно има някаква следа. Спуснете лодката и наредете на двама души да го последват, но така, че да не усети нищо. Самият аз бих го сторил, ако не се налагаше да отида до пристанищната служба.

Унгер напусна кораба, а Стернау изпълни съвета му. Той скоро забеляза, че йолата не пристава до американския бриг, а го подминава. Ето защо нареди на четиримата добри гребци и един кормчия да седнат в лодката и потеглят след йолата, но да не се оставят да бъдат забелязани. Морето наистина беше спокойно, ала вълните все пак бяха достатъчно високи да прикриват движещата се без платно лодка. Платното на йолата обаче светлееше отдалеч.

Двамата пирати се движеха с добър ход. Не беше необходимо да гребат и те си седяха на пейката. Имаха попътен вятър и за късо време стигнаха до „Ла Пендола“. Капитан Ландола прие мълчаливо писмото и отиде в каютата да го дешифрира. То гласеше:

„Доктор Стернау, когото бяхме наредили да затворят в Барселона, е след вас. Знае всичко.

Кортейо“

Адвокатът беше получил чрез шпиони тези сведения от Райнсвалден и сметнал за необходимо веднага да уведоми капитана. Беше разпратил същото съобщение до различни пристанища, в които знаеше, че Ландола се отбива. Бяха въвели и използваха тайнописа отдавна. Капитан Ландола се върна на горната палуба и потърси първия си офицер.

— Наредете да вдигнат котвата! — каза той.

— Сега? — учуди се офицерът. — Не е ли опасно да се показваме посред бял ден.

— Така е, но още по-опасно е да оставаме тук. Отплаваме веднага за Западна Индия.

Офицерът знаеше, че курсът на кораба е през Индийски океан. Това бе причината физиономията му да придобие такъв слисан израз, че Ландола се видя принуден да разясни:

— Зад себе си имаме преследвач, когото трябва да заблудим. Станало е известно също така, че „Ла Пендола“ и „Лион“ са един и същ кораб. Налага се да променим конструкцията и такелажа и да се снабдим с други документи. И тъй, напред!

Когато корабът напусна бухтата, лодката на Стернау бе отдалечена от него на малко повече от половин английска миля и тъй като се придържаше непосредствено до брега, едва ли би могла да бъде различена. Петимата мъже следваха с поглед „Ла Пендола“, докато престана да се вижда и потеглиха обратно за Капщад, но пристигнаха там доста късно, понеже бяха принудени да гребат срещу вятъра.

„Розета“ чакаше с подгрят котел. Когато Стернау и Унгер изслушаха доклада и се осведомиха за маньовъра на „Ла Пендола“, Унгер каза:

— Измъкна се, няма да тръгне край Кап.

— Че накъде тогава?

— Ха, трудно е да се предскаже. Трябва да се следва изкъсо. Върти ми се една мисъл, която може и да е погрешна, ама може и да не е.

Унгер закрачи напред-назад по палубата и след малко продължи:

— Сега Ландола знае, че е демаскиран. За да подсигури безопасността си, ще трябва да промени кораба и името му. И къде може да го стори? Не в някоя открита корабостроителница. По-скоро ще търси някое затулено място и най-доброто ще намери в Западна Индия, на някой малък остров, каквито се срещат със стотици сред Антилите. Мисля, че предположението ми е правилно.

— В такъв случай трябва незабавно да тръгнем след него.

— Трудна работа! Той ще избягва традиционните морски пътища и няма да е леко да се издири. Ще бъде принуден обаче да потърси Екваториалното течение и ако отплаваме натам, със сигурност ще го открием.

— Не мога да схвана мисълта ви.

— Хер доктор, вие не сте моряк! За нас също така има пътища, както за коларя на сушата. Ландола няма да ни се изплъзне, разчитайте на мен. За ваше успокоение ще отида донякъде на запад, след което ще кръстосвам между севера и юга и непременно ще го видим. Тогава ще разберем какъв курс държи.

— И незабавно ще го нападнем.

— Не става. Докато ние можем само да нараним морския разбойник, той е в състояние да ни умъртви. В случай че ни се удаде да простреляме кораба му, има лодки да спаси екипажа си. Но ако за нещастие ни улучи едно-единствено ядро, изгубени сме. Нашите две лодки не могат да поберат и половината ни хора, при това са строени за къси гребни разстояния, а не за плаване в океана.

Стернау бе принуден да даде право на опитния капитан. За кратко време „Розета“ излезе от пристанището на Капщад и отплава в открито море.

Беше две седмици по-късно. В столицата Мексико едно младо момиче седеше в хамака си и държеше две писма в ръка. Едното вече беше прочела, а другото, на което сега погледът й се бе спрял, гласеше:

„Скъпа лейди Ейми!

Вие напуснахте Родриганда, когато там се разиграха странни събития и тъй като навярно желаете да узнаете тяхната развръзка, мисля, че мога да разчитам на извинението Ви, задето се натрапвам като кореспондент.

Понеже сега разполагам със свободно време, в приложението правя изчерпателно изложение на всички премеждия до днешна дата, а от края ще разберете, че Ви пиша тези редове от Вашата вила, като гост на господин Милнер. Утре ще отплавам и ако Бог пожелае, ще открия следите на господин Де Лотрьовил, който се намира като пленник на борда на «Ла Пендола».

Тъй като вече знаете настоящия адрес на Розета, смея да се надявам, че тя ще получи няколко приятелски реда. Веднага щом се сдобия с някакъв резултат, ще ви уведомя.

Ваш покорен

Карл Стернау“

Това беше придружителното писмо. Сега тя започна да чете вложеното приложение. От него узна всичко, което се бе случило в Родриганда след нейното заминаване, както и за брака на приятелката й със Стернау и това я потопи отново в мрачните мисли около неизясненото изчезване на нейния възлюбен. Колко често бе мислила за него, а сега научи, че го влачат като пленник по широкия свят, из необятния Световен океан! Защо? Какво беше престъпил? Откъде притежаваше такива ужасни врагове! Ще се удаде ли на Стернау, честния, силен, безразсъдно дързък мъж, да го освободи? Ейми се замисли и изобщо не усети кога закапаха една след друга едри бисерни сълзи от красивите й очи.

Внезапно нерадостните й мисли бяха смутени. Появи се слугинята и извести за сеньорита Хосефа Кортейо. Тя набързо избърса издайническите сълзи и още не бе имала време да сложи настрана писмата, а посетителката вече влизаше.

Двете дами се бяха запознали на една тертулия. Под тертулия в Мексико се разбира светско събиране на дами и господа, с цел разговори и развлечения. Хосефа Кортейо й бе представена и вече не можеше да се отърве от нея.

С неприятните си кукумявски очи Хосефа още от самото начало бе станала антипатична на Ейми Дридън. Ето защо англичанката не се отнасяше много любезно с нея, но тази въпреки всичко постоянно я търсеше при подобни сбирки. А вчера сеньорита Хосефа дори си измоли разрешение да посети лейди Ейми. Ейми не можеше да отблъсне молбата, без да се покаже съвсем неучтива и резултатът бе сегашното посещение.

Когато гостенката влезе, Ейми се надигна с усмивка, която наистина бе учтива, но не много любезна. Хосефа си беше очевидна натрапница, независимо, че Ейми нито веднъж не бе попитала кой и какъв е всъщност баща й.

— Простете, скъпа лейди Дридън, че ви безпокоя — произнесе Хосефа с поклон, който би трябвало да е светски, ала снагата й не притежаваше необходимата за случая грация.

— О, моля ви, бъдете добре дошла — гласеше хладният отговор.

Като се настани на предложения й стол, Хосефа продължи:

— Не бих се възползвала толкова скоро от даденото ми вчера позволение, ако едно посещение на моя баща не ми бе предоставило тази възможност. В момента той се намира при лорд Дридън.

— О, вашият баща е при моя? — запита изненадано Ейми.

— Да. Във връзка с една сделка, която иска да обсъди с него като представител на Англия. Присъединих се към него, защото се радвам да завържа истинско познанство с дама от висшето общество. В това отношение тук човек може да разчита сам на себе си.

Ейми хвърли озадачен поглед на посетителката, която съвсем не изглеждаше да е от толкова благороден произход.

— Според мен и Мексико има немалко изтъкнати фамилии — забеляза тя.

— Хм, може да е така — отвърна Хосефа с отблъскващо сбърчване на носа. — Изтъкнати действително има, но не и истински благородни. Аз като годеница на най-богатия земевладелец в Мексико трябва да бъда внимателна в подбора на приятелки.

В този момент се яви слугинята и поднесе обичайния за Мексико шоколад. Когато се отдалечи, Ейми продължи разговора с въпроса:

— Вие сте сгодена?

— Предвид някои дипломатически причини официално още не.

— О, вашият годеник е дипломат?

— Всъщност не — отвърна Хосефа с известно смущение, — но съм принудена да употребя този израз, понеже пред моя избраник в отечеството ни се открива значително бъдеще.

— В такъв случай ви желая много щастие.

— Благодаря, лейди Дридън. Слушала ли сте за графовете Де Родриганда?

— Графовете Де Родриганда? — запита смаяно Ейми.

— Да. Името изглежда ви удиви.

Ейми бързо се съвзе и отговори:

— Имам една приятелка с това име.

— Испанка?

— Да. Розета де Родриганда и Севиля. Нейният баща беше граф Мануел де Родриганда.

Кукумявските очи на Хосефа се свиха като на хищно животно. Тя попита:

— Къде се запознахте с Розета?

— В Мадрид. По-късно я посетих в Родриганда.

— Кога?

Това „Кога“ прозвуча като на разпит, от което на Ейми й стана неприятно и тя импулсивно не спомена конкретна дата, а отвърна уклончиво:

— Известно време след нашата първа среща.

— Кога беше това, миледи?

Тонът на въпроса беше суров. Ейми не беше политик, не притежаваше и полицейски талант, но тя току-що бе узнала от писмото на Стернау какво се бе случило и реши да бъде предпазлива. Ето защо си позволи една малка неистина, когато отговори:

— Преди около година.

— Трябва да е било по-късно — заяви Хосефа натъртено. Ейми се изчерви, но не от срам, а от гняв заради тона, с който това момиче си разрешаваше да говори с нея.

— Кое ви дава основание за това заключение? — запита тя.

— Преди малко казахте, че неин баща е бил граф Мануел.

— Преди година той още си беше. Едва по-късно научих, че е изчезнал. — Ейми благоразумно премълча съобщението на Стернау за спасението на дон Мануел.

— Кога?

— Днес.

— Днес? Ах, от кого, миледи?

— От един приятел.

— И кой беше този приятел?

Е, това вече беше прекалено за Ейми. Тя се надигна и каза студено:

— Сеньорита, смята ли се за учтиво тук в Мексико да се разпитва с такъв… полицейски метод за частни отношения?

Девойката с очи на кукумявка не изгуби самообладание. Тя отговори:

— Това се счита като доказателство за проява на разбирателство.

— А ще приемете ли като проява на разбирателство въпроса: Коя всъщност сте вие?

— Аз ви бях представена, миледи.

— Просто като сеньорита Хосефа…

— Името ми е Кортейо.

— Това, разбира се, узнах по-късно. А какъв по-точно е сеньор Кортейо?

— Беше секретар на граф Фернандо, а понастоящем е такъв при граф Алфонсо.

— Секретар? Значи писар! — възкликна Ейми и се отдръпна крачка назад. — Вие знаете ли какво означава английски лорд?

— Много добре.

Красивите очи на Ейми проблеснаха гневно. Тя отново пристъпи напред и запита:

— А знаете ли, че моят баща е лорд?

— Да, лейди Ейми.

— И вие, дъщерята на един писар, се осмелявате да ми се представяте и ми правите визити? На драго сърце бих позволила това и на най-простото момиче, стига то да ми допада. Вие обаче се одързостихте да ме разпитвате, както някой испански алкалд разпитва циганка. Как ви хрумна? Моля, напуснете жилището ми!

Хосефа стана тебеширенобяла. Сграбчи мантилята^[2] си, която бе свалила, и запита:

— Сериозно ли говорите, миледи?

— Да, напълно сериозно. Вашият баща роднина ли е с Гаспарино Кортейо от Родриганда?

— Да, те са братя.

— В такъв случай моето неблагоразположение към вас е било основателно. Досега винаги съм поглеждала към вас мимо волята си. Вашият чичо Гаспарино е един злодей, на чийто козни скоро ще бъде сложен край. На него дължат безумието си графът и графинята. Той нареди да бъде отвлечен един човек и препратен през морето, той… ах, вървете си! Не съм в състояние повече да ви гледам.

Ейми се обърна и излезе от стаята. Хосефа остана сама, почти вцепенена от изненада и бяс. Гневът въздействаше като парализа на крайниците й. Най-сетне се раздвижи, стисна юмруци и като ги вдигна заканително към вратата, зад която беше изчезнала Ейми, изсъска:

— Ще се разкайваш за думите си, надменно същество, и то много скоро!

След като Хосефа напусна стаята, Ейми се върна. Раздразнена от разговора с мексиканката, тя легна в хамака си и се залюля, но скоро се успокои, като си помисли за щастливия брак на приятелката си.

Не след дълго прислужницата отново влезе и доложи за лорда. Дридън спазваше етикецията дори с дъщеря си и винаги нареждаше да съобщават за него. Тя се отправи към баща си и го посрещна с целувка.

— Колко хубаво, че идваш, па! — рече.

Па е съкращение от папа, също както се съкращава мама в ма. Тази нежна форма се употребява не само в Америка, но и в Англия.

— Очакваше ли ме? — запита той.

— Не, но присъствието ти ме разведри. Бях много ядосана.

— Ти? — попита усмихнато. — На кого?

— На Хосефа Кортейо.

— Нейният баща беше тук. Той ми каза, че дъщеря му е при теб. Тя приятелка ли ти е?

— Не. Искаше да ми стане, но как ми е противна тая дъщеря на… писар.

По физиономията на лорда се изписа комично удивление.

— Как тъй изведнъж моята добра Ейми стана толкова високомерна?

— Високомерна? Не съм високомерна, нея обаче не мога да понасям. Постоянно ми се натрапва, не мога да се освободя от нея, а днес дори ми направи посещение и при това се осмели да ме разпитва за частни работи. Аз й посочих вратата.

— Точно така, както постъпих и аз с нейния баща — заяви лордът.

— Ти си го изпъдил? Защо?

— Кортейо поиска да ме измами. Чул, че имам намерение да купя имот в Мексико и неотдавна ми предложи едно голямо имение, някаква хасиенда на север, наричана „Дел Ерина“, която била дадена под аренда на някой си Педро Арбелец. Днес той отново дойде да чуе решението ми.

— И ти го изгони?

— Да, защото междувременно узнах, че хасиендата принадлежи на онзи Арбелец. Кортейо няма никакви правомощия от граф Родриганда да я продава.

— Тя притежание на граф Родриганда ли е била?

— Да, а той съгласно завещанието я е подарил на Арбелец. Но защо идвам при теб, обичаш ли да пътуваш? Ейми наостри слух.

— Да, но ти го знаеш.

— Ти вече предприе сама някои дълги пътешествия. Знам, че не бива да се безпокоя за теб, ала сега все пак не ми е толкова леко да взема решение.

— Някакво пътуване ли имаш за мен, па?

— Да. Трябва да предам на губернатора на Ямайка важни документи, които са от такова значение, че не смея да ги поверя в чужди ръце. В пристанището на Веракрус лежи на котва един военен кораб, който ще ги отнесе, но не ми се ще да ги предам на капитана, понеже не е дипломат. Не виждам друго средство, освен да пратя теб. Вярно, достъпът до боен кораб за една дама е запретен, но ако пожелая, ще направят изключение.

Ейми подскочи.

— Татко, ще замина! Спокойно можеш да ми повериш пратката!

— Добре — кимна той. — Вярвам ти, мислех си само да не ти е отегчително. Но както виждам, ти си истинска англичанка, която не плаши подобна мисия. Работата обаче не търпи отлагане. Кога можеш да тръгнеш?

— Утре рано.

— В такъв случай аз ще подготвя нещата! Ще те придружа до Веракрус и отведа на кораба. Губернаторът на Ямайка е мой приятел, до когото ще ти дам да отнесеш едно частно писмо. Ще бъдеш добре посрещната от него.

На другата заран един отряд от двадесет конника ескортира купето с Дридън и дъщеря му до Веракрус. Тя бе любезно приета от командващия военния кораб. Той предостави на Ейми своята собствена каюта и след като бащата повери важните документи на дъщеря си и се сбогува, корабът напусна пристанището.

Времето беше чудесно и пътуването минаваше бързо и приятно. През деня Ейми седеше на една тента, която я предпазваше от слънчевия зной, а вечер се радваше на удивителната бистрота на Западноиндийското море, което е прочуто както с мрачната си слава, така и със своята красота.

Морето рядко показваше сегашното си великолепие. Дълбокото дъно се виждаше като през течен кристал. Мяркаха се причудливи форми на морски животни и растения. Носът пръскаше блестящата пяна на искрящи перли, а кормилото оставяше зад себе си сребърна бразда, която оживяваше и се променяше от хода на кораба.

Така премина пътуването през залива Кампече до Юкатанския пролив и след това в Карибско море. Отдясно се разпростираше Хондураският залив — а отляво остров Куба. Минаха край големия и Малкия Кайман и се доближиха до Ямайка. За да се стигне до столицата Кингстън, трябва да се мине покрай опасната плитчина Педро, която със своите коралови рифове е станала гробище за стотици кораби.

Беше предиобед. Слънцето още не се бе издигнало високо и човек можеше да спре поглед върху морската повърхност, без при това да почувства бодежи, както обикновено се получава при тези наситени със слънце ширини. Внезапно човекът от наблюдателницата съобщи за платно на хоризонта. С приближаването различиха малка парна яхта, която освен че се движеше под пара, беше издигнала и две ветрила.

Капитанът бе застанал до седналата под тентата Ейми.

— Дяволски съд — произнесе той. — Приближава с бързина, която не считах за възможна. Погледнете, миледи!

Тя пристъпи с него до релинга да разгледа по-добре яхтата. Бойният кораб даде един топовен изстрел малкият плавателен съд да легне на дрейф.

— Какъв кораб сте? — извика вахтеният офицер надолу.

— Частна яхта „Розета“! — гласеше отговорът.

— Кому принадлежи?

— На Карл Стернау от Германия!

При това име Ейми издаде вик на изненада. Тя напрегна очи и видя високата фигура на Стернау, изправена до кормилото.

— Познавате ли този мъж, миледи? — попита капитанът като чу възгласа й.

— Да, сър. Той е един от моите най-добри приятели. О, моля ви, ще позволите ли да дойде на борда?

— Разбира се, щом Вие го желаете. — И като сложи ръце на устата, викна към яхтата: — Самият мистър Стернау на борда ли е?

— Да — прозвуча отговорът.

— Елате горе!

— Нямам никакво време — отвърна повиканият, въпреки че му бе добре известно, че след като е призован от военен кораб е длъжен да се подчини.

— Лейди Ейми е тук! — поясни капитанът.

— Ах, идвам!

Скоро една лодка се отблъсна от яхтата и колкото повече приближаваше, толкова по-добре се разпознаваха двамата. Ейми махаше с кърпичката си, а Стернау размахваше шапка. Най-сетне той се изкачи по бордовата стълбичка и застана на палубата. Първият му поздрав бе отправен към капитана, след което се обърна към Ейми, която радостно го приветства с добре дошъл.

— Мислех, че сте в Африка! — каза тя, като му протегна и двете си ръце.

— Преследвах насам „Лион“ — обясни той.

— „Лион“? Но да не би пиратският кораб? — попита капитанът.

— Така е, сър — отвърна Стернау. — Но аз не разполагам с много време, защото не бива да го изпускам от очи. О, сър, да бяхте проявили желание да ми помогнете да заловя капитан Грандприз!

— Веднага, сър, веднага! — откликна англичанинът възбудено. — Та това е късмет, който няма да изпусна. Къде е той?

— Зад плитчината Педро. Ако вие тръгнете с дясно, а аз с ляво на борд, ще попадне помежду ни.

— Но как за Бога ви хрумна да преследвате Грандприз с вашата орехова черупка?

— Сега нямам време да ви обяснявам, сър. Тук е лейди Ейми, която ще ви разправи всичко. Трябва да побързаме да го срещнем зад плитчината Педро.

Стернау понечи да се отправи към бордовата стълбичка, ала капитанът го задържа за миг.

— Сър — каза той, — ако пиратът поиска да избегне битката, тогава просто ще го подгоним към една от плитчините Сераниля или Розалинд, където ще се натъкне на скалите. Сега вървете!

Стернау се върна на яхтата и с пълна пара потегли около плитчината Педро. След половин час видя пред себе си „Ла Пендола“. Унгер се подсмихна, погледна лоцията и се обърна към Стернау:

— До десет минути той ще е заобиколил плитчината. Тъй като няма да ни познае, ще можем да се приближим до него. Пътьом ще му простреляме кормилото, след което ще бъде напълно безпомощен.

— Добре. Но не стреляйте под ватерлинията. Пленникът сигурно е затворен в трюма. Корабът в никой случай не бива да потъне.

— Трябваше да го кажем и на англичанина.

Яхтата даде вид, че не се интересува от пиратите и тъй като фарватерът беше тесен, не им направи впечатление, че се придържа близо до тях. Когато корабът се озова отново в открито море, тя се насочи ненадейно към него, мина непосредствено зад кърмата му и изстреля с маневра последователно оръдията от двата си борда. Прицелът беше безпогрешен и улученото кормило моментално излезе от строя.

Този дързък и неочакван ход предизвика ужас на „Ла Пендола“. Всички се втурнаха към горната палуба, с тях беше и Ландола.

— Ах, това е същият мерзавец! — викна той. — Дайте му да се разбере!

Ала „Ла Пендола“ не беше готов за схватка. Тук в близост до толкова пристанища пиратите бяха замаскирали люковете и скрили топовете. Малкото пушки, които побързаха да донесат и насочат, не достигаха по-далеч от яхтата. Стернау стоеше на палубата.

— Поздрав от Родриганда! — провикна се той и в същия миг вдигна за прицел двуцевката си, която беше изключително далекобойна. Изстрелът проехтя и капитан Ландола тутакси се строполи.

— Куршумът мина през рамото и е раздробил костта. Но човекът сигурно все още е в състояние да говори — рече Унгер.

В този момент се разнесе вторият изстрел на Стернау и повали първия офицер, който се разпознаваше по фуражката.

Стернау сега нареди да спрат машината и при спокойно люлеене на яхтата зареди отново двете цеви. Следващият му куршум улучи кормчията, а четвъртият рани втория офицер.

— Много добре, сега са без офицери! — извика Унгер. — И вижте, англичанинът вече идва.

Броненосецът заобиколи рифовете и застана пред пиратите.

— Хей! — викна капитанът към Стернау. — Вие сте го парализирали? Браво!

— И четиримата офицери са обезвредени — добави Стернау. — Внимавайте за пленника в трюма.

— Ще внимаваме!

След това броненосецът даде един изстрел, чието гюле прелетя над пиратската палуба, като знак да покаже флага си. Те вдигнаха испанския.

— Какъв е корабът? — попита англичанинът.

— „Ла Пендола“ с капитан Ландола.

— Колко души имате на борда?

— Двадесет и четирима — гласеше отговорът.

— Проклет лъжец! Елате с хората на моя кораб!

„Ла Пендола“ беше изгубена, тя не можеше да бъде управлявана. За нейния екипаж нямаше друго спасение, освен бягството. Пиратите се престориха, че изпълняват заповедта на англичанина и спуснаха лодките в морето, но вместо да се насочат към него, загребаха с всички сили към бреговете на Ямайка. Нямаха време да вземат нищо със себе си. Спасяваха единствено живота си. Стернау се понесе с яхтата след тях. Като видя, че пленникът не е сред тях, заплава обратно към пиратския кораб. Броненосецът обстрелваше бягащите лодки.

Англичанинът също бе спуснал своите и те поеха след пиратите. Раненият капитан липсваше. Бяха го взели на една от лодките, които англичанинът обстрелваше.

Започна претърсването на плавателния съд. Откриха явни доказателства, че е служил на морски разбойници. Но Стернау не се интересуваше от това. Той запали един от намерените фенери и се спусна в трюма. Използваше за водач негъра, служил по-рано на пиратския кораб.

Най-долната част от трюма на всеки ветроход се запълва с баласт от камъни или пясък, за да получи по-дълбоко и устойчиво газене във водата. При „Ла Пендола“ той се състоеше от пясък. И тъй като всеки кораб черпи вода, пясъкът бе изцяло пропит с влага. В мокрия пясък беше изровена яма, покрита с дебели талпи, така че наподобяваше схлупена кочина и в това смрадливо пространство бе пъхнат живият скелет на окован във вериги човек.

Когато чу двамата мъже да идват, той издрънка с веригите си.

— Кой е там? — попита.

Гробовният тон на този глас беше покъртителен. Стернау приближи.

— Приятели сме, сеньор лейтенант.

— Този глас! Нима е истина или се заблуждавам?

Стернау вдигна фенера тъй, че лицето му да попадне в светлината.

— О, Господи — извика затворникът. — Сеньор Стернау!

Той не можа да продължи и от радост падна в несвяст обратно в дупката.

Стернау прегледа оковите и установи, че биха могли да се отстранят с клещи. Ала негърът беше побързал да се качи горе и се върна с ключа. Той знаеше, че виси в каютата на капитана. Лейтенантът бе освободен и отнесен все още в безсъзнание горе. Понеже очите му бяха отвикнали от светлината, не го занесоха на палубата, а в каютата, след което Стернау веднага изпрати лодка до бойния кораб да доведе Ейми Дридън.

През това време лейтенантът или Мариано, както го наричаха разбойниците в планините, отново дойде на себе си.

— Сеньор Стернау, Ангел от небето, сън ли е всичко това или действителност? — попита той.

— Действителност е — отвърна лекарят. — Но не разпитвайте. Всичко ще ви бъде разказано. Облеклото ви е изгнило. Не можете да останете повече в това състояние. Капитан Ландола все ще има в куфара си някой костюм. Нека потърсим, защото след няколко минути ще имате посещение.

— Но какво се случи, сеньор? Чух някакви изстрели!

— Ще узнаете по-късно. Аз проследих дирите ви от Европа до Африка и оттам ви последвах дотук. Намираме се до Ямайка. Но за това по-късно. Ето ви риза, жилетка, панталон, чорапи, обуща, носна кърпа, шапка, всичко от което се нуждаете. Ето ви и вода за миене. Побързайте!

— Кой иска да ме посети?

— Една дама. Повече нищо няма да ви кажа. Почукайте, когато сте готов!

Стернау напусна каютата, а Мариано започна да се преоблича. Докато се занимаваше с тая процедура, долови отвън някакво шептене. Беше много слаб, но му се удаде да навлече дрехите, а когато се погледна в огледалото, видя, че сега поне има чист вид. Сетне повдигна резето и похлопа. Отвън се чу гласът на Стернау.

— Влезте, лейди Ейми. Сигурно няма да умре на място от радост.

Той вдигна поглед и… видя пред себе си любимата, за която беше мислил през цялото време на тежкото си, горчиво пленничество. Залитна, но успя да се съвземе. Ръцете се раздвижиха и преливащ от радост, той пристъпи към красивата девойка, като нададе ликуващ възглас:

— Ейми, лейди Ейми, какво блаженство!

Тя не видя изтощената снага, бледите, хлътнали страни, виждаше само сияещите му очи и протегна ръце.

— Алфред — възкликна, — най-сетне, най-сетне си отново свободен.

Те се притиснаха до сърцата си и останаха прегърнати. Не произнасяха нито дума, ала устните им отново и отново се намираха, а радостта от срещата ги накара да забравят и мига и всичко друго, което лежеше между тях от раздялата в Родриганда до днешния ден. По едно време неговите ръце бавно се свлякоха от раменете й, смъртна бледност покри лицето, очите се затвориха и тялото му омекна.

— Алфред! — извика Ейми, обхваната от страх. — Какво става с теб?

— Щастието се оказа… твърде могъщо… за мен! — промълви той и посегна с ръце, сякаш търсеше опора във въздуха. Тялото й натегна и тя внимателно го притегли до едно кресло.

— Седни и си почини! — помоли. — Страдал си много, прекалено слаб си.

След това англичанката коленичи пред него и го огледа загрижено. Едва сега забеляза какво са причинили пленничеството, гладът, жаждата и душевните страдания на лицето и тялото му. Сърцето й лудо заби, поиска да извика от състрадание и болка, но се овладя и съчувствието й пролича само в треперещия глас, с който запита:

— Много ли страдаш? Ти си болен, мили мой!

Мина известно време, докато Мариано стане господар на слабостта си. После отвори очи и сведе щастлив поглед към нея. По страните му се върна лека руменина и той отговори:

— Изтърпях много и навярно страданията скоро щяха да ме повалят, но сега всичко, всичко е наред.

Преливаща от нежност Ейми го помилва по измършавелите страни.

— Да, мили Алфред, ти отново ще станеш силен, както тогава в Испания. Аз ще се грижа за теб, докато изчезнат всички следи от страданията ти. И тогава…

Тя спря, изчервявайки се и не поде започнатото изречение.

— И тогава…? — попита той, като се наклони към нея изпълнен с любов.

— И тогава — продължи тихо тя, — ще се съединим за цял живот.

Тя се притисна с упование към него. Мариано поклати бавно глава и отвърна:

— Това като че ли е невъзможно!

— Защо да не е? — запита тя объркано.

— Та ти не ме познаваш. Знаеш твърде малко за мен, а и това, което знаеш, не е… истина.

Виждаше се колко му е трудно да произнесе последната дума. По нейното лице пробягна уплаха. Погледна го изпитателно в очите и виждайки в тях само любов и вярност, стисна ръцете му и отвърна:

— Страданията ли те направиха толкова нерешителен? Смелостта ти отново ще се върне, любими мой. Да, малко знам за теб, но зная, че ме обичаш и това ми е достатъчно. За моето сърце всичко друго е второстепенно.

— Но все пак ти трябва да го научиш. Аз не съм този, за когото се предста…

Ейми постави ръка на устата му и бързо го прекъсна:

— Не сега, Алфред! Аз зная, че ти си чист и благороден и засега повече не ми трябва. Когато укрепнеш, ще ми разкажеш какво ти тегне на сърцето. Сега нека мислим само за себе си и благодарим на Бога, че те избави от тези мъчения и отново те върна при мен!

По лицето му се разля щастлива усмивка и той отстъпи пред волята й. Ръцете му почиваха в нейните, а очите му бяха приковани в красивите й черти. Вглъбени един в друг, те не долавяха нищо от невъобразимия шум, разнасящ се от люковата стълба, причината за който беше пренасянето на наличните стоки, оръжия и други предмети на бойния кораб.

По едно време на вратата тихо се почука и на поканата на Ейми влезе Стернау.

— Прощавайте — извини се той. — Загрижеността за приятеля ме принуди да ви обезпокоя. Идвам като лекар и ще помоля сеньор лейтенанта да дойде на палубата. Един човек, лежал месеци наред затворен в корабен трюм, не бива да бъде лишаван повече от допустимото за неговото здраве.

Те го последваха.

Горе всичко бе разхвърляно в див безпорядък. Сандъци, чували, бали, оръжия, муниции и провизии лежаха хаотично струпани едни върху други и всички свободни ръце бяха заети с прехвърлянето им на военния кораб, който лежеше борд до борд с пиратския. От другата страна на неприятеля се полюшваше малката парна яхта, чийто екипаж също се бе включил в работата на англичаните.

Едва тук под светлината на слънчевите лъчи, се видя какво въздействие беше оказало върху испанеца неговото трагично пленничество. Той напомняше изображението на смъртта. Цветът на лицето нюансираше към зелено, очите бяха хлътнали дълбоко в кухините, а кожата се бе опънала по остро стърчащите кости. Целият му вид говореше, че е бил близо до телесен и вътрешен срив.

Стернау го прегледа внимателно, при което очите на девойката тревожно следяха лицето му.

— Да благодарим на Бога — рече той най-сетне, — че ви срещнахме днес, сеньор лейтенант. Няколко седмици по-късно вече нямаше да сте сред живите.

Ейми се изплаши не на шега.

— О, Боже мой! — извика тя. — Толкова обезпокоително ли е състоянието му, сеньор докторе?

— Не, милейди — отговори Стернау. — Не установявам нищо повече от една слабост, наистина във висока степен, но която с известни грижи скоро ще преодолеем. Чистият въздух, редовните движения и едно умерено хранене ще допринесат своето и нашият приятел не след дълго ще възвърне предишната си сила.

— О, благодаря ви за утехата! — произнесе тя и протегна ръка на лекаря. — Аз ще се погрижа, няма да пропусна нищо от необходимото.

Стернау погледна усмихнато красивата си събеседница.

— Ще ви се представи ли случай, лейди Ейми?

— Разбира се. Та аз повече няма да се отделям от него!

— Добре, а сега ще ви помоля да ми кажете как се озовахте на този боен кораб до бреговете на Ямайка.

— Отивах при губернатора на острова, за да му предам важни писма.

— Но в такъв случай нашата среща е чиста случайност…

— О, не — прекъсна го енергично Ейми. — Тя е нещо повече, тя е волята на Провидението, на което никога не бихме могли да благодарим достатъчно.

— Съгласен съм. Колко време ще останете в Ямайка?

— Докато получа отговора. Или смятате, че състоянието на нашия приятел изисква по-продължителен престой?

— Бих желал да му предпиша известно време пълно вътрешно и външно спокойствие, ала климатът на Кингстън е много нездравословен. Този град е прословут с изпълнения си с треска въздух, който не бих препоръчал на никой болен. Целта на обратното ви пътуване Мексико ли е?

— Да. Военният кораб има мисия да ме отведе до Веракрус.

Стернау кимна замислено. Сетне отвърна:

— Параходът ще остане тук до утре, за да натовари нещата на пиратите. Предлагам ви да отпътувате още сега с моята яхта до Кингстън. Ако помолите, губернаторът сигурно ще побърза с отговора, след което аз лично ще ви отведа до Веракрус. Можете напълно да се доверите на моята яхта. Тя е по-бърза от военния кораб, при това добре въоръжена, тъй че няма от какво да се страхуваме. Колкото по-рано отведем лейтенанта на платото на Мексико, толкова по-сигурно ще можем да разчитаме на скорошното му възстановяване.

Ейми прие предложението, а и Мариано се съгласи. Капитанът на английския кораб бе уведомен за решението. Той наистина отбеляза, че дамата му е поверена, но пък не може да я принуди да остане на неговия съд. Само честно обърна внимание, че Стернау е взел участие в нападението на пиратите и следователно има дял в паричната награда. Този обаче отклони предложението, нареди да занесат багажа на англичанката на борда на яхтата и отплава за Кингстън.

Когато стигнаха там, Ейми слезе на сушата след необходимите формалности и Стернау я придружи до губернатора. Последният поиска да я представи на семейството си и настоя известно време да бъде негов гост. Ейми обаче го помоли да не удължава престоя й, тъй като има важна причина да се върне колкото може по-скоро в Мексико. Като разбра, че молбите му са безрезултатни, служителят обеща незабавно уреждане на документите и удържа думата си, така че яхтата отплава още следващия предиобед.

Пътуваше по същия път, по който беше дошла от военния кораб. По тая причина двата съда отново се събраха при плитчината Педро. Броненосецът все още лежеше до „Ла Пендола“ и приемаше товара й. Стернау пристана за малко при тях и научи, че скоро привършват работата, след което ще направят пробойна на разбойническия кораб, за да се отправи към дълбините.

— От пиратите навярно малко са се изплъзнали — вметна Ейми.

— След като ни напуснахте вчера — информира английският капитан, — претърсих с далекогледа си отсрещния бряг на Ямайка и забелязах няколко мъже в моряшки дрехи да носят някакъв болен или ранен. Тъй като тази част на брега е необитаема, присъствието на хора ми направи впечатление и аз веднага изпратих една лодка. Моите матроси наистина откриха следи, но никакъв човек.

— Дали на капитана действително се е удало да стигне брега! — рече Стернау. — Тогава би било добре да се поогледаме там.

В този момент Мариано се обади с мрачна физиономия:

— Ландола не е нужен на обществото, но въпреки това бих се радвал, ако е жив, защото тогава бих имал надежда да го срещна още веднъж и си уредя сметките с него. Той се отнасяше с мен като сатана, бях принуден да изтърпя адски мъки и той ще ми плати за това.

— Добре, да разберем истината! — отсече Стернау. — Изследването ще отнеме най-много час и е по-добре да знаем какво е положението.

Яхтата се отправи към посочената от капитана част на брега и стигна там за четвърт час. Тъй като не искаше останалите да унищожат следите, Стернау слезе сам да огледа внимателно мястото, ала брегът се състоеше от твърди коралови скали и понеже вчера битката се бе състояла по време на отлива, приливът междувременно бе измил оставените белези. И тъй, бяха принудени да отплават без да са си изяснили нещата.