Карл Май
Пирамидата на бог Слънце (11)

Единадесета глава
В пирамидата

На другото утро достигнаха отдавна жадуваното от всички езерце, където бе направена почивка. Животните бяха разседлани и можеше да се напоят и напасат до насита. Хората се подкрепиха с провизиите, които носеха със себе си, като и пленниците получиха своята част. Когато, подновили сили, конете започнаха да цвилят, да се закачат един-друг и се борят, бе знак, че вече не са уморени и ездата бе подновена по досегашния начин и посока.

Оттук-натам вече се появяваше по някое богато на растителност място — пасище или горичка. Привечер дори трябваше да прекосят една по-голяма гора, а на утринта достигнаха периферията на пустинята, която се издигаше пред тях под формата на плато. Навлязоха в тесен проход, който не след дълго се разшири в малка долинка. Тук бе направен престой и животните можеха отново да отдъхнат. Предполагаше се, че после ще издържат на ездата до вечерта.

От долчинката се разклоняваше една странично срасната клисура. Вердоха разстави трима от мексиканците си в нея. Те трябваше да издебнат Стернау, който при всички случаи щеше да се позабави тук, докато преглежда следите на лагерното място. Той не би могъл да пристигне по-рано от утре вечер, а дотогава Вердоха смяташе да изпрати и останалите си придружители.

Потеглиха отново и проходът ги отведе до ширна равнина, състояща се от тучни пасища. Поеха по пътища, по които жива душа не се срещаше. Денят преваляше, но още не бяха забелязали хасиендата, въпреки предполагаемата й близост, а когато се спусна мракът, спряха пред висок, могъщ масив с форма на пирамида, чието подножие бе оградено от скални отломъци и храсталаци. Вердоха пъхна пръсти в уста и изсвири. Храстите тутакси прошумоляха и от тях се измъкна един мъж.

— Дойде ли моят пратеник при теб? — попита Вердоха.

— Да, сеньор — отвърна човекът. — Донесе ми вашето писмо и всичко е подготвено. Имам и свещи.

— Води ме тогава! Останалите да чакат тук, докато се върна!

Вердоха пристъпи към Ема, свърза ръцете й на гърба, освободи я от коня и я тикна в храстите. Тя остави всичко това да се случи, защото виждаше, че всяка съпротива би била напразна. Вързаха очите й. Вердоха я взе на ръце и я понесе. Скоро по звука на стъпките му разбра, че са навлезли в глъхнещо сводесто помещение, сетне се изкачваха, слизаха, а въздухът ставаше все по-спарен. Накрая изскърца някаква врата и Вердоха я пусна да стъпи на краката си.

Когато сне превръзката от очите й, Ема видя, че се намира сред скална камера, приблизително два и половина метра дълга, метър и три четвърти широка и два висока. В нея нямаше нищо друго, освен сламеник, стомна, къшей сух хляб и две вериги, прикрепени за една от дългите стени. Водачът се бе оттеглил зад обкованата с железа врата.

— Ето, че сме на самото място — произнесе Вердоха триумфиращо. — Ти никога няма да можеш да избягаш оттук. Затова ще ти снема вървите.

Той го стори и остави здравото си око да се плъзне по снагата й.

— Но какво съм ви направила, сеньор — прошушна изпълнена със страх нещастната девойка, — та ме отвлякохте и доведохте на това място?

— Ти ми завладя сърцето — отговори той. — И ще се научиш да отвръщаш на моята любов.

Вердоха протегна ръка да я притегли към себе си. Тя се отдръпна ужасено.

— Никога, злодей такъв! — извика, опирайки се в най-задния ъгъл.

— О, напротив! Още сега ще ти покажа!

Той отново приближи. Тогава тя посегна към пояса му, измъкна ножа и като го насочи към него, заповяда решително:

— Назад или ще се браня!

Мексиканецът се стресна и отстъпи. После се изсмя късо и подигравателно и каза:

— Нож в тая ръка за мен е не по-опасен от игла. Дай го!

Той искаше да я сграбчи, но тъй като можеше да действа само с едната ръка, остави фенера на земята. Тя вдигна ножа за удар.

— Вярно е, че съм слаба девойка, но вие пък имате само една ръка. Не се осмелявайте да ме докоснете!

Вердоха се поколеба. В този момент от ходника пристъпи и застана на вратата водачът. Той беше чул разговора.

— Да ви помогна ли, сеньор? — запита.

— Да — отвърна Вердоха. — Ела насам и отнеми ножа й!

Ема разбра, че срещу двама мъже няма да съумее да се защити, ала не изостави надежда да отблъсне бруталното посегателство. Насочи неустрашимо ножа към собствените си гърди и заплаши:

— Само посмейте да ме докоснете и ще се самоубия!

Беше изговорила думите с такъв решителен израз, че Вердоха нямаше как да не й повярва. Но това не влизаше в намеренията му. Ето защо възпря слугата, който вече протягаше ръка към нея и каза:

— Остави я! Тя ми е в кърпа вързана. Гладът е неумолим гост, който скоро ще прекърши волята й. От днес няма да получава нищо за ядене, докато не стане покорна. Да вървим!

Той вдигна фенера от земята и напусна килията. Слугата го последва, вратата се хлопна зад тях и Ема чу отвън да издрънчава здраво резе, правещо бягството немислимо. Ето как свободата и тиранията се сблъскаха по привичка в тясната, тъмна камера! Сламата беше нейната постеля, а мръсната вода — напитката. В окаяното помещение не проникваше свеж въздух, а бе осъдена и на глад, тъй като царевичното парче хляб, което се търкаляше до стомната, нямаше да стигне кой знае до кога.

По време на дългата езда девойката бе имала възможност да размени необезпокоявана няколко думи с Каря, при което индианката я бе посъветвала да си достави по възможност някакво оръжие, за да се противопостави на посегателството, което предстоеше над двете. Ема бе последвала добрия съвет. Сега в нейно притежание се намираше нож, а опитът показа каква полза може да допринесе. Тя стисна дръжката още по-здраво, твърдо решена да не допусне в никой случай да й бъде изтръгнат. Ала продължителната езда и последният инцидент бяха изчерпали телесните и душевните й сили. Тя се свлече на постелята и даде воля на сълзите си. Намираше се дълбоко под земята като жертва на един безчувствен злодей, без друга надежда, освен Стернау да успее да проследи нейните дири.

Междувременно Вердоха се върна със своя слуга при другите, които чакаха пред пирамидата. Тя бе останка от древното мексиканско строително изкуство, издигната от тухли върху скална основа. Преди започване на строежа в тази основа били прокопани и свързани с ходници многобройни камери. Самата пирамида също бе прорязана от такива ходници, в които владетели и жреци на залязлото кралство са пазели своите тайни и служели на своя бог Слънце. Под влияние на годините тухлите се бяха разтрошили, а растенията впивали все по-дълбоко корените си в пукнатините. Това още повече бе отслабило строежа. Неговият връх бе разрушен от атмосферните условия и отвеян малко по малко от бурите, така че днес тя наподобяваше изтънен горе хълм, покрит от подножието до билото с храсталаци.

Но във вътрешността бурите и дъждовете не бяха в състояние да проникнат. Камерите и ходниците бяха все още добре запазени и притежаваха същата здравина, каквато са имали преди векове. Древният строеж бе разположен на земи, принадлежали още на прадедите на Вердоха. Един от тях дълго търсил напразно някакъв вход на пирамидата и най-сетне го открил сред отломъците камъни и тухли. Той не го бе направил обществено достояние и така тайната продължаваше да се предава в семейството по наследство. От онова време във вътрешността на пирамидата се бе случило много нещо, което не бе предназначено за дневна светлина и очите на закона. Слугата, водил Вердоха и Ема, бе пазачът на древната постройка и се ползваше с доверието на настоящия господар. Двамата съхраняваха тайната с ревниво мълчание и знаеха, че могат да разчитат един на друг.

След като Вердоха се върна от пирамидата, индианката бе развързана от коня. Закриха очите й, а после сториха същото и с Пардеро. Онзи наистина се възпротиви, но в края на краищата трябваше да се примири, тъй като Вердоха заяви, че никому няма да покаже входа на пирамидата. Веднъж стигнал във вътрешността, Пардеро можеше да свали превръзката и да се скита безпрепятствено и само входът оставаше за него, както и за всеки друг, запретен. Пазачът улови момичето, а Пардеро бе поведен от Вердоха. Отново стигнаха до килията, в която бе затворена Ема. Редом с нея имаше друга подобна, която бе отворена и щеше да подслони индианката.

— Засега тръгвам — обърна се Вердоха към Пардеро, — за да доведа другите пленници. Ти виж как ще се оправяш с Каря! Когато приключиш, необходимо е само да повикаш от изхода на тоя ходник или да чакаш там.

Той се отдалечи с пазача. Пардеро смъкна превръзката от очите на девойката и освободи ръцете й, така че тя сега можеше да ползва свободно крайниците си. Той бе задържал фенера при себе си и оглеждаше красивото създание със страстен поглед.

— Сега вече няма кой да те изтръгне от мен! — заяви той. Очите й блеснаха надменно и с гняв. Тя, дъщерята на прочут главатар, сестрата на също така прочутия Бизоновото чело, ни най-малко не се страхуваше от едноръкия лейтенант.

— Страхливец! — отвърна тя с тон на най-дълбоко презрение.

— Страхливец? — ухили се той. — Нима не ви победихме? Нима не ви пленихме и домъкнахме дотук?

— Пленихте ни с коварство, когато спяхме. Никой истински мъж не воюва с жени. Стернау не ви ли избяга? Той беше мъж и вие не можахте да го задържите. Вие сте като койотите, които отиват за плячка само през нощта и с превъзходство на силите, ала вият от страх, когато чуят да проехти изстрел. Аз съм момиче, но от теб се страхувам още по-малко от някой бръмбар, бръмчащ около мен, когото мога да смачкам между пръстите си.

— Мълчи! Ти се намираш в ръцете ми и само от държането ти зависи дали ще те размажа или ще подобриш положението си.

— Да ме размажеш? — изсмя се Каря. — Ха, ти не си човекът, който ще размаже сестрата на Бизоновото чело. В момента, в който ме докоснеш, си изгубен!

Тя стоеше пред него със заплашително вдигната ръка. Той пристъпи към нея, протягайки неувредената си левица да я привлече към себе си. Веднъж да се сдобиеше с оръжие, смелата индианка в никой случай нямаше да отстъпи трепереща пред атаката му. Ето защо направи крачка напред, посегна с две ръце светкавично към пояса на Пардеро и преди да е успял да й попречи, му измъкна ножа и един револвер. Същевременно го блъсна така силно, че онзи полетя към вратата. Цевта на огнестрелното оръжие бе насочена към него, а в лявата й ръка проблясваше острата стомана на ножа.

— Бесотия! Почакай, ще те укротя! — изкрещя Пардеро и поиска да я нападне.

— Нито крачка повече! — извика индианката насреща му.

— Ба, едно момиче не стреля току-тъй! — ухили се той и скочи към Каря.

В същия миг екна изстрел и с висок болезнен рев Пардеро се хвана за устата. Куршумът й бе разбил челюстта и ранил езика му.

— Сатана, ще ми платиш за това! — изгъргори той преплетено и я нападна с лявата ръка, държейки увредената на раната.

Ножът й проблесна и потъна с ужасяваща бързина веднъж, втори, трети път до дръжката в гърдите на нападателя.

— O, Dios! — изстена той и залитна.

— Върви в пъкъла! — отговори тя и ножът за четвърти път проникна между ребрата му.

Пронизан в сърцето, Пардеро се свлече на колене и рухна възнак на сламеника. В миг храбрата девойка коленичи до него, измъкна втория му револвер, торбичката с муниции, часовника, чантата с провизии, която висеше на ремък през рамото…, изобщо му отне всичко, което носеше със себе си. В този момент чу в съседство високо чукане.

— Кой чука, кой е там? — попита тя.

— Аз, Ема! — прозвуча глухо.

Каря нададе ликуващ вик, сграбчи фенера и в следващия миг стоеше пред вратата на съседната килия. Бе принудена да напрегне всички сили, за да изтегли старото ръждясало резе. Когато това стана, Ема полетя насреща й.

— Но ти имаш оръжия и светлина и си свободна? — извика бялата.

— Въоръжена съм, но още не съм свободна — отвърна индианката. — Ти почука. Знаеше ли, че съм наблизо?

— Чух два гласа — мъжки и женски, а сетне се разнесе изстрел. Кой стреля?

— Аз. Първо раздробих челюстта на Пардеро, а после го пронизах с ножа.

— Боже мой, но това е ужасно! — промълви Ема.

— Ужасно? — запита Каря. О, не, беше неизбежна самоотбрана и той си получи заслуженото. Но ние трябва да се възползваме от времето. Не бива да допускаме да ни заключат отново. Имаш ли оръжие?

— Този нож. Изтръгнах го от Вердоха.

— Добре. Виждам, че и ти можеш да бъдеш смела. Ето ти един револвер. Който ни докосне, ще бъде застрелян. Сега ела, нека проучим ходника!

Те закрачиха по мрачната подземна галерия по посоката, от която бяха дошли. Беше тясна и ниска, а въздухът — душен и плесенясал. Каря вървеше напред. Внезапно спря и възкликна радостно.

— Какво има? — попита Ема.

— Една щастлива находка! — отвърна индианката. — Няма да стоим в мрак, няма да се наложи и да гладуваме. Погледни насам!

При изграждане зида на ходника бе оставена една дълбока, четириъгълна ниша, в която имаше немалък запас тортилас, както мексиканците наричат своите тънки царевични пити. Освен тях се виждаше и едно голямо пълно шише, чието съдържание при светлината на фенера се оказа петрол.

— Какво щастие! — зарадва се Ема. — А аз си мислех, че ще трябва да загина от глад в тая ужасна постройка!

— Е, вече няма такава опасност. Освен тези тортилас имаме и чантата с провизии, която отнех от Пардеро. Да вървим нататък!

— Но не е ли рисковано да обикаляме из тези галерии? Дали няма да се заблудим и навлезем още по-навътре?

— Не. Много добре знам, че дойдохме от тази посока. Вярно, че очите ми бяха вързани, но чух, че вратата на моята килия се отваря към страната, от която дойдохме.

Продължиха да крачат бавно и накрая стигнаха до една врата, снабдена с тежко желязно резе, което обаче, както лесно можеше да се види, бе неотдавна смазано. Вратата бе само притворена и когато девойките я бутнаха, стъпиха във втори ходник, който образуваше с първия прав ъгъл. Каря беше предпазлива и най-първо огледа вратата. Оказа се, че има резе и от другата страна, значи можеше да се заключва и отвътре, и отвън.

— Всичко е било добре обмислено — каза тя. — Външното резе служи да затваря галерията, в която се намират нашите килии, а вътрешното има предназначение да препятства всякакво смущение, когато ни идват на посещение.

— Изтръпвам — призна Ема. — Каква съдба ни предстоеше!

— Която бе благополучно предотвратена.

— А сега, по-нататък какво?

— Отново храня надежда. Стернау ще ни последва и сигурно ще открие нашия затвор. Имаме оръжия, муниции, петрол и провизии. Няма да се дадем. Да знаех само накъде да се отправим — надясно или наляво!

— Ах!

При този тих възглас на Ема двете се ослушаха навън в ходника и чуха шум от стъпки, които се приближаваха от далечината.

— Назад! Да заключим вратата! — нареди Каря.

Те се шмугнаха бързо обратно, дръпнаха вратата към себе си и тикнаха резето. Стъпките приближиха и… отминаха. Не бе направен опит за отваряне на вратата, само някой я бутна, като че искаше да се увери дали е отворена или не.

— Бяха неколцина — прошепна Ема.

— Да, струва ми се, че бяха четири души — уточни Каря. — Мисля, че са били Вердоха и пазача и са водили сеньор Мариано и сеньор Унгер. Спряха! Чуй! Какво говорят?

Четиримата не бяха отминали много далеч, когато се чу гласът на Вердоха:

— Стой, стигнахме! Тук вътре единия, а в съседната другия! Хайде!

Минаха няколко минути без да се долови някакъв шум, след което се чу дрънкане на резета. Стъпките на двама мъже тръгнаха обратно. Пред вратата на ходника спряха и опитаха да отворят.

— Охо, Пардеро се е залостил — захили се Вердоха.

— Това не бе нужно! — изръмжа пазачът. — Сега трябва да го чакаме.

— Я стига, искал е да не го смущаваме. Все пак и през ум не ми минава да се съобразявам с Пардеро.

— А ако поиска да се върне?

— Тогава нека потърпи.

— Може да тръгне по ходника и се заблуди или види нещо, което не е за очите му.

— Ние ще заключим следващата врата, така че ще има възможност да проникне само в тази галерия и ще не ще, ще търпи, докато дойдем да го вземем.

— А ако тръгне от килията в обратна посока?

— И в този случай няма да отиде далеч. Няма да успее да отвори задната врата, защото не знае секрета. Ела, след един час ще дойдеш да го прибереш!

Те тръгнаха, а двете девойки облекчено поеха дъх, понеже не бяха се чувствали много добре при мисълта отново да бъдат заловени. Заслушаха се, докато стъпките отзвучаха, след което Ема запита:

— Сега какво ще правим?

— Ще освободим двамата сеньори. А когато сме четиримата, няма от какво да се боим.

Ема издърпа резето, бутна вратата и двете момичета излязоха в напречната галерия. Закрачиха по нея, докато стигнаха две разположени една до друга врати. Каря почука, ала никой не отговори. Похлопа на другата, но и зад нея остана тихо. Тогава избута резето и освети вътрешността на килията. Светлината падна върху един мъж, който лежеше на земята, вързан с две вериги.

— Сеньор Унгер! — разпозна го тя. — Защо не отговаряте?

Кормчията трепна от радост и веригите му издрънчаха. Той не беше видял кой е отворил, тъй като Каря бе осветила килията, но самата тя стоеше в сянка. И сега Унгер веднага позна индианката по гласа.

— Сеньорита Каря! — удиви се той. — Как се озовахте тук?

— Ние се освободихме — отговори тя.

— Ние? Кого имаш предвид още?

— Сеньорита Ема.

— Я гледай! Тя при вас ли е?

— Да, тук съм — отвърна Ема и влезе в килията да се покаже. — Храбрата Каря уби Пардеро, взе му оръжията и освободи и мен. Сега и вие ще бъдете свободен.

— Слава Богу! — възкликна Унгер и въздъхна дълбоко. — А Вердоха тръгна ли си?

— Да. Пазачът ще се върне едва след час.

— Значи имаме време. Сеньор Мариано лежи в съседната килия.

— Ще освободим и него — каза Каря. — Но как ще се справим с веригите ви? Нямаме ключ за ключалките.

— О — рече Унгер, — няма никакви ключалки, а само по един железен клин отсам и отвъд до стената, които няма как да достигна. Погледнете, сеньорита!

Така беше, както казваше. Той лежеше по гръб и всяка ръка бе прикована с верига към съответната стена на килията. Двете вериги бяха толкова къси, че държаха ръцете разперени, така че нито с дясната можеше да освободи лявата, нито с лявата дясната. Каря от пръв поглед разбра как се снемат веригите и минута по-късно Унгер стоеше в килията прав, без окови и протягаше силните си моряшки крайници, за да възвърне нарушеното кръвообращение.

— Ascuas, какво щастие при цялото това нещастие! — възкликна той. — Но преди да се питаме и разпитваме, нека помислим за сеньор Мариано.

Излязоха навън и отвориха следващата килия. При Мариано нещата стояха както при Унгер. Не отговорил на чукането, понеже смятал, че някой от мъчителите му иска да издевателства над него. Беше окован по същия начин като Унгер, тъй че освобождаването му не трая повече от няколко мига. Сега двете девойки трябваше да разкажат как им се е удало да добият свободата си. Те пожънаха сърдечните похвали на двамата мъже, в лицето на които сега имаха силни и смели закрилници.

Мариано предложи девойките да задържат ножовете, а револверите да предадат на тях. След като това стана, бе решено четиримата да не се разделят при каквито и да било обстоятелства. Онзи, който се отлъчеше от останалите, лесно би могъл да пропадне. Независимо от всичко наличният запас провизии бе разделен на четири части. Та нали не се знаеше какво може да се случи. Бяха взети и четирите стомни, всеки щеше да носи своята. Сетне Унгер и Мариано си разпределиха револверните патрони на Пардеро и накрая кормчията прибра и шишето петрол. За съжаление часовникът на Пардеро бе спрял и нямаше стойност като отмервач на времето.

Сега у тях бе всичко, което им бяха предложили тъмните галерии и те тръгнаха да ги изследват. Ходникът, в който се намираха килиите на двамата мъже, бе затворен от едната страна с врата, а от другата преставаше в открита скална стая. Влязоха в ходника с килиите на жените. Той водеше в права като конец посока до една врата, заключена с две заръждавели резета. С обединени усилия на двамата мъже се удаде да ги издърпат, но въпреки това вратата не се отвори. Тя бе, за която Вердоха каза: „Няма да успее да отвори задната врата, защото не знае секрета.“

— Какво да правим? — запита Унгер. — Не поддава.

— Трябва да има някакъв таен механизъм — рече Мариано. — Нека потърсим, може би ще го открием.

Осветиха всеки цол ширина от вратата и около нея, опипаха с ръце и крака и най-малката издатина и вдлъбнатина по вратата, пода и стените, но напразно.

— Не помага никакво търсене — обади се Унгер. — Така няма да можем да се освободим. Трябва да подирим спасение с хитрост. Единият час, след който пазачът щеше да се върне, сигурно е почти минал. Трябва да го заловим. Пипнем ли го здраво, ще го принудим да ни покаже пътя към свободата.

— Това е най-доброто и единствено сигурно средство — съгласи се Мариано. — Та нали огнивото на Пардеро е у нас, така че спокойно можем да угасим фенера, за да не ни издаде. Връщаме се в началото на галерията! Отваряме. Един остава в нея, а другият се скрива зад вратата. Веднага щом пазачът дойде, ще бъде заловен и победен.

— А ние? — попита Каря.

— Вие ще се укриете в килията на сеньорита Ема. В другата едва ли ще ви е приятна компанията на Пардеровия труп.

Така и стана. Двете момичета отидоха в килията, Мариано застана в мрака на ходника, а Унгер се прикри зад вратата. Трябваше да изчакат доста време, докато до тях проникна далечен шум. После се чу глухото хлопване на някаква врата отдалеко, последвано от странно скрибуцане и ето че чуха стъпки, които бавно приближаваха. Пазачът идваше. Неговият потаен фенер разпръскваше на късо разстояние една мъждива светлина, която пълзеше все по-насам, докато падна на отворената врата. Там мъжът спря.

— Сеньор Пардеро! — повика той полугласно.

Никой не отговори. По тая причина мъжът пристъпи по-близо до входа и надникна в галерията. Несигурните лъчи на светлината заиграха по фигурата на Мариано, който се бе облегнал на стената.

— Сеньор Пардеро? — попита слугата.

— Да — отвърна испанецът с преправен глас.

— Сеньор Вердоха вече замина за хасиендата, разбрахме се да ви отведа по-късно.

— А другите?

Да не беше ходникът толкова тесен, влажен, спарен и тъмен, човекът едва ли би се оставил да бъде толкова лесно подведен. Но силуетът на Мариано кажи-речи не се виждаше, а гласовете тук звучаха толкова особено, че пазачът наистина го смяташе за Пардеро. Той отвърна:

— Всички се върнаха.

— Всички?

— Да. Сеньор Вердоха искаше да изпрати само неколцина, ама оня Стернау бил много силен и умен обесник, та ето защо всички потеглиха обратно да го заловят. Ще получат възнаграждението си едва когато го доведат жив или донесат отрязаната му глава. Това е причината да си дават такъв труд да го спипат.

— Е, да, да, но конете им бяха твърде изтощени.

Унгер виждаше, че Мариано иска да узнае колкото може повече за плановете на неприятеля, но всяко едно продължение на разговора можеше да стане опасно. Той се измъкна тихо иззад вратата и застана непосредствено зад пазача. Последният все още не хранеше ни най-малко съмнение и отговори с готовност:

— Те по-напред ще отидат до хасиендата, където незабавно ще получат нови коне. Между другото онези двама мъже, които се казват Мариано и Унгер, са заключени и оковани във вериги и няма да могат да избягат.

— Нима? — иронизира Мариано.

Сетне пристъпи напред и в същото време Унгер стисна с две ръце човека за гърлото. Пазачът изтърва фенера, изстена задавено, размаха ръце във въздуха и раздвижи конвулсивно крака. По тялото му премина тръпка и той увисна неподвижно в ръцете на двамата мъже.

— Дотук добре! — произнесе морякът. — В безсъзнание е. Да запалим фенера!

Двамата го оставиха да се плъзне на земята. Когато го осветиха, той лежеше изпънат като вдървен. Очите му бяха изцъклени, а цветът на лицето имаше оловен сивкавосин оттенък.

— Той не е в безсъзнание, той е мъртъв — констатира Мариано.

— Не, не може да е мъртъв — отвърна Унгер. — Та аз съвсем малко го попритиснах.

— Погледни, сеньор, цветът на това лице не е на човек в безсъзнание! Той наистина е мъртъв, но не е умрял от твоята ръка, а от страх, от това ненадейно сграбчване в тъмнината.

— Demonio, възможно е! Точно така изглежда човек, засегнат от удар. Ама че тъпо от негова страна! Сега не може да ни покаже изхода.

— Така е. Но може би ще намерим пътя и без него. Та нали само трябва да тръгнем натам, откъдето дойде.

— Звучи просто, сеньор, но ходниците изглежда образуват лабиринт, в който човек лесно може да се загуби, а има и врати, които не всеки е в състояние да отвори.

— Да видим все пак. Но преди всичко друго, да установим дали човекът наистина е мъртъв. Виж, в пояса си има нож и двуцевен револвер, ето че се сдобихме с нови оръжия.

Мариано взе ножа и направи един срез по китката на пазача. Появиха се само няколко капки кръв. Сега двамата го преслушаха, оголиха гърдите да видят дали не се долавя някакво движение и така се занимаваха навярно четвърт час с него, докато най-сетне стигнаха до убеждението, че той действително е мъртъв.

— Необяснимо! — промърмори Унгер. — Броди си човекът из тия галерии без да му пука, а ето че при най-малкото неочаквано докосване се просва от удар! Хайде да го замъкнем при Пардеро, та да не го видят дамите.

Приведоха замисъла в изпълнение, но след като бяха пребъркали джобовете му. Намериха стар томбаков часовник, който сега за тях бе от изключителна стойност, тъй като вече щяха да знаят дали навън е ден или нощ. Освен него взеха и малък джобен нож и известно количество цигари, каквито мексиканецът постоянно носи със себе си. Едва сега положиха трупа до този на Пардеро и повикаха дамите навън да се оплачат какъв лош късмет са извадили.

— Човекът не изглеждаше страхлив — рече Каря. — Но сеньор Унгер с неговите моряшки ръце сигурно го е задушил.

— Не съм и мислил! — оправда се Унгер. Може да не е бил страхлив, но не беше и добър човек, съвестта му бе обременена. А който я има, лесно е да се изплаши до смърт. Ама я да не полемизираме! Нека проверим дали онзи ни е оставил свободен излаз.

Тръгнаха и излязоха в напречния ходник. Последваха го надясно — от тази посока беше дошъл пазачът — и се натъкнаха на отворената сега врата, която водеше в по-нататъшен напречен ходник. Поеха по него надясно и стигнаха до скална стена, по-нататък не се отиваше. Тогава се върнаха обратно и закрачиха в лявата половина на коридора. Стигнаха до врата, затворена с две резета. Издърпаха ги, но тя не се отвори.

— И тая има секрет — разочарова се Унгер.

— Така изглежда — отговори Мариано. — Да търсим!

Те употребиха цялата проницателност на ума си, търсиха и опипваха часове наред, но напразно. А и когато напрегнаха сили да изкъртят вратата от пантите, също не им се удаде.

— Усилията ни са безполезни — призна накрая Мариано. — Трябва да опитаме късмета си с второ нападение.

— Срещу кого? — запита Ема.

— Срещу Вердоха.

— Да, той има право — обади се Унгер. Когато пазачът не заведе Пардеро, Вердоха ще сметне, че ги е сполетяло нещастие. Ще дойде в пирамидата и ще го издебнем по същия начин, както неговия слуга.

— Стига да не стиснете и него до смърт! — отвърна Ема обезкуражено.

— Дори и не мисля. Няма да го хващам за гърлото. Ние двамата сме достатъчно силни да го заловим. Сетне идвате вие двете да го вържете, а ние от своя страна ще се погрижим да не се отбранява. За да спаси живота си, ще бъде принуден да ни върне свободата.

— Това е единственият път към нашето спасение — съгласи се Мариано. — Да се връщаме в нашия ходник!

— Имаме доста време пред себе си — каза Каря. — Засега пазачът все още не е очакван, а докато Вердоха се загрижи, навярно ще минат няколко часа.

— Тогава нека дамите опитат да поспят, а ние ще вардим.

Предложението бе прието. Но тъй като се бояха от двата трупа, момичетата си приготвиха постеля в килията на Мариано и запазиха горящия фенер. А Мариано и Унгер застанаха на пост до вратата, до която бяха заловили пазача. Там с най-голяма сигурност можеха да очакват Вердоха. През това време онзи и понятие нямаше каква съдба му предстои при завръщането на древното жертвено място. Както каза пазачът, той бе заминал с мексиканците за хасиендата. Тя представляваше неговото бащино наследство и се числеше към приблизително шейсетте полски имота на мексиканския щат Чиуауа, чиято столица носи същото име.

Хасиендата Вердоха бе разположена на два дни път от столичния град. До Мексико сити обаче имаше да се язди в продължение на повече от една седмица. Ето защо прадедите на Вердоха бяха истински хасиендерос, посветени единствено на скотовъдството и останали чужди на политиката. Той бе първият, който загърби този принцип. Беше честолюбив и искаше да играе по-значителна роля. В Мексико, страната на партийна пристрастност, това е и лесно, и трудно. Някакво предчувствие му подсказваше, че Хуарес е призван за бъдещо величие и ето как се бе присъединил към него. Сред неговите дръзки привърженици, чийто час по онова време все още не бе ударил, той бе издигнат до чин ротмистър. Но ето че тази кариера стигна още в началото си до позорен край, защото не бе трудно да си помисли, че Хуарес повече няма да иска и да знае за него.

Бе твърде късно, когато Вердоха пристигна в хасиендата. Никой не го очакваше. Той наистина бе изпратил човек до пазача с инструкции относно очакваните пленници, но изрично бе упоменал да не се споменава пред никой. Това бе причината да завари всички потънали в дълбок сън и бе принуден да разбуди няколко вакуероси, като им нареди преди всичко друго да снабдят спътниците му с бодри, силни коне. Когато това стана, мексиканците препуснаха в нощта по посоката, от която бяха дошли. Те бяха убедени, че ще заловят или убият Стернау и следователно ще получат обещаното възнаграждение.

Едва сега Вердоха можеше да помисли за своите собствени грижи. Той още не бе семеен, но в хасиендата живееше една далечна сродница, която минаваше за стопанка на къщата. Тя го прие с изненада. Не знаеше нищо друго, освен че се намира в Южно Мексико при Хуарес, поради което бе учудена да го види да пристига в мъглата посред нощ. Но учудването й се превърна в ужас, когато забеляза, че му липсват четири пръста и едното око. Поиска да подхване дълга съболезнователна реч, ала той я пресече грубо и нареди да му донесе вечеря. По време на храненето я извести, че ще дойде още един гост, сеньор Пардеро, когото ще доведе пазачът. Да бъде приготвена стая и вечеря и за него. Твърде уморен, той отиде сетне да си легне.

Когато се пробуди, утрото вече бе настъпило, а старата сеньора приготвила шоколада. Започна да пие мълчаливо. Когато приключи, бутна празната чаша и запита:

— Сеньор Пардеро стана ли?

— Сеньор Пардеро?

— Хайде сега пък, говоря за сеньора, когото очаквах още вчера.

— А-а, все още не е тук.

— Още не е тук? — възкликна Вердоха изумен. — А пазачът, който трябваше да го доведе?

— И него не съм виждала.

— Сигурно си се успала и хората са се оправили, както могат.

Разсърдена, тя отвърна:

— Тук човек не може да прави каквото си иска. Когато идват гости, аз съм тази, която се разпорежда, дори да е нощем, пак ще съм будна. Но аз напразно стоях до утрото да чакам.

Вердоха не каза нищо повече, надигна се, излезе на двора и заповяда да му оседлаят кон. Десет минути по-късно яздеше по посока пирамидата. Стигна незабелязано зидарията. Слезе бързо и поведе животното в шубраците, където го остави да пасе свободно. Храсталаците граничеха с една напукана скала, в чиито процепи се бе заселил мъх. Там, където скалата достигаше земята, се врязваха дълбоко няколко цепнатини. Вердоха коленичи, облегна рамо на скалата, натисна и част от нея, обрамчена от четири пукнатини, поддаде навътре. Откри се голям отвор, както и няколко каменни валци на земята, по които се бе придвижил скалният блок. Височината на отвора налагаше човек да се приведе при влизане. Вердоха го стори, отстъпи в една странична ниша и отново избута скалата в предишното й положение. В нишата имаше няколко потайни фенера от вида на онзи, който бе носил пазачът. Вердоха запали един и закрачи по галерията. След известно време изкачи няколко стъпала, после отново се спусна. Вървеше ту направо, ту завиваше. Преминаваше през скални камери, отминаваше килии. Отваряше врати и отново ги затваряше с едно-единствено леко натискане на ръката, при което се чуваше остро металическо щракане. След като бе отворил по същия тайнствен начин още няколко врати и минал през няколко ходника, той се озова най-сетне до вратата, пред която четиримата пленници напразно бяха напрягали сили. Тя се отмести при неговия лек натиск, въпреки че от другата страна бе запъната с две резета. Оставаше само да прекрачи през портата, която пазачът бе оставил отворена и ето че влезе в галерията с килиите на Мариано и Унгер.

Беше заключвал всички врати подире си. Не подозираше обаче, че в този ходник го очакват. Смяташе, че Пардеро е все още при индианката и не е последвал пазача, а онзи кой знае по каква причина е бил възпрепятстван да се върне в хасиендата. Крачейки бавно напред, той зави най-после в ходника, в който се намираха килиите на девойките. Тогава светлината на фенера падна върху Мариано. Едва-що го разпознал, бе сграбчен изотзад и Унгер извика:

— Стой! Спипах го!

— Още не! — изрева Вердоха, отскубна се и нанесе такъв ритник на Мариано в стомаха, който също поиска да го улови, че онзи се строполи на земята. После се понесе с дълги скокове с фенера в ръка.

Веднага му стана ясно как стоят нещата. Пардеро и пазачът са убити, в противен случай затворниците нямаше да са свободни. Най-важното бе да им се изплъзне и се погрижи да не намерят изхода. Ето защо не продължи борбата, а го удари на бяг.

— След него! — провикна се Унгер.

Мариано бързо се бе изправил.

— Без дамите? — запита той.

— Да — ревна морякът, без много да разсъждава.

— А ако ги изгубим? Отивам да ги доведа!

— А аз ще тичам напред.

Унгер се втурна след беглеца, а Мариано поиска да хукне към девойките. Това не бе необходимо: те вече стояха зад него със запаления фенер. Каря дори бе имала предвидливостта да вземе шишето петрол.

— Идвайте бързо, по-бързо! — викна Мариано и се впусна след Унгер, комуто през това време почти се бе удало да настигне Вердоха.

Мексиканецът беше достигнал вратата. Тя отскочи пред него, без да е докоснал резетата. Зад нея се очерта тъмно пространство, в чиято среда зееше черна празнота. Една талпа водеше отвъд. Вердоха стъпи на нея в същия миг, когато Унгер се появи на вратата. Под засиления му бяг тя се залюля и заскърца. Оставаха му само още две крачки, за да се добере до другия край на бездната и… дъската изпращя, строши се с трясък и Вердоха полетя стремително в зеещата дълбочина с пронизителен крясък:

— O, Dios!

— Боже Господи! — възкликна Унгер, отскачайки чевръсто към вратата. — Вердоха се разби!

— Къде, къде? — запита Мариано, който пристигна зад него.

— Тук долу!

Двете момичета също приближиха и Ема, пристъпвайки към бездната, машинално поиска да хлопне вратата, ала Мариано все пак успя да я хване навреме.

— В името на волята Божия, сеньорита, не бива да затваряме вратата, защото сетне няма да сме в състояние да я отворим. Отвъд не можем да минем и ще има да си стърчим пред тая пропаст, където мястото е колкото горе-долу да стоим прави.

И така си беше. Помещението, до чиято врата бяха застанали, имаше квадратна форма, но на пода зееше една петметрова бездна, която се простираше от лявата до дясната стена и можеше да бъде премината единствено с греда. От тази страна ширината на пода нямаше и пълен един метър, така че едва имаше място за стоене. При светлината на фенера се виждаше, че същата празнота води и нагоре от тавана.

— Това е някакъв кладенец — изрази мнение Унгер.

— Сигурно — отговори Мариано. — Слушайте!

От дълбочината прозвуча приглушен звук.

Унгер коленичи и се провикна надолу:

— Вердоха!

Отговори му ужасяващо стенание.

— В съзнание ли си? — запита немецът.

Чуха същото стенание, но приеха, че е искал да даде отговор. Не се различиха думи.

— Можем ли да ти помогнем? — попита Унгер отново.

От последвалото и сега охкане нищо не можа да се разбере.

— Той е изгубен. Кладенецът е най-малко двайсет метра дълбок — рече Мариано.

— Вердоха намери своето наказание — вметна Каря. — Но с нас какво ще стане?

— Вратата е отворена — забеляза Ема. — Може би сега ще открием секретния механизъм.

Осветиха входа и за свое учудване видяха, че страничната част от касата се бе отворила наедно с вратата. В горната част и прага се забелязваха дълбоки отвори за резета и съвсем същите имаше и в горния и долния кант на вратата. Но как бяха вмъкнати вътре резетата и как се отваряха и затваряха, така и не можаха да установят. Четиримата бегълци вложиха цялото си старание да се доберат до същината на този секрет, но не им се удаде. През бездната отвъд не можеха да се измъкнат. Стенанията на нещастника ставаха все по-ужасяващи и пронизителни, поради което отново се върнаха в ходника, в който се намираха по-рано. Вратата на помещението с кладенеца оставиха отворена, като възпрепятстваха захлопването й с наръч слама, донесен от една от килиите. Сега стояха и се гледаха безпомощно.

— Дали Вердоха не е оставил някоя врата отворена, като е идвал насам? — обади се Мариано. — Нека погледнем!

Последваха ходника до същата врата, която вече им се бе опряла, но я намериха здраво затворена. И колкото и умствени, и физически усилия да употребиха да я отворят, не успяха.

— Ние сме затворници — въздъхна Ема. — Обречени на смърт от жажда и глад.

— Все още не — утеши я Мариано. — Бог няма да ни остави да загинем.

— Нека разсъдим задълбочено и опитаме всичко, което би довело нашето спасение — додаде Унгер. — Може би все пак ще ни се удаде да разгадаем тайната на вратите.

— Няма да я открием — увери Каря. — Помощ може да ни доведе само сеньор Стернау.

— Но ако не дойде? — проплака Ема. — Ако го заловят или пък убият?

— О, той е умен и при всички случаи ще им се изплъзне — успокои Унгер. — Впрочем не е нужно да си блъскаме главите как да отворим вратите. Ами че ние имаме едно много добро средство за тая цел — нашите ножове.

— Ах, наистина! — възкликна Ема. — Ще прорежем вратите.

Въпреки тежкото положение, кормчията не съумя да прикрие една усмивка.

— Не това имах предвид, сеньорита — каза той. — Дървото е твърдо като желязо, което означава месеци наред сизифски труд, за да се прорежат всички врати, а дори и тогава е под въпрос дали ще сме налучкали верния изход. Прорязването на дървото на една врата няма да допринесе нищо повече от онова, което вече видяхме. Та нали имаме една отворена врата, ама това не помогна да се доберем до секрета й. Имам предвид по-скоро да отстраним част от зидарията около касата на вратата. В нея се крие тайната.

— Това е вярно! — съгласи се Мариано. — Да пристъпим към работа!

— Има един още по-кратък способ, стига да успее — подхвърли Каря. — Да усучем едно въже и някой ще се спусне при Вердоха. Ако е още жив, ще бъде принуден да ни каже как се отварят вратите.

— От какво бихме могли да изготвим въже?

— От ремъците на ласата, с които бяхме вързани. Те още се търкалят в килиите. По-нататък от дрехите на двамата мъртъвци, както и от някои от нашите, от които можем да се лишим. Може да успеем да развъртим веригите, с които бяха оковани двамата сеньори. За сеньорита Ема и мен бяха взели няколко завивки. Те са още в моята и нейната килии. Ако ги нарежем на ивици и усучем, ето ти част от въжето.

Предложението бе прието. Свързаха парчетата ласо, нацепиха дрехите на Пардеро и пазача, както и завивките и когато въжето бе готово, имаше дължина над двадесет метра. За да изпробват неговата здравина, Мариано и Унгер го опънаха с всички сили, но то не поддаде. И тогава Мариано пожела да се доверят на него като по-лек.

Имаха два фенера. Единият Мариано привърза около кръста си и четиримата се отправиха към кладенеца, откъдето стенанията се чуха по-силно и отпреди. Мариано върза края на въжето под мишниците си, за да го спуснат, но заяви, че нагоре ще се катери. Причините за това бяха две: първо, че за него катеренето ще бъде по-лесно, отколкото за Унгер дърпането, дори и девойките да помагат, и второ, дърпането бе по-рисковано, тъй като въжето щеше да се трие горе в ръба и лесно би могло да се скъса.

Понеже имаха в наличност четири стомни с вода, пожертваха едната, за да навлажнят въжето, от което то придоби по-голяма гъвкавост и якост. Сетне пристъпиха към действие. Мариано коленичи, хвана въжето с две ръце над примката и се отблъсна с думите:

— В името Божие, сега надолу!

Унгер беше силен. Надолу можеше и сам да го издържа и дръзкият млад мъж скоро изчезна в тъмните глъбини. Кормчията отпускаше бавно въжето, а двете дами бяха коленичили до ръба и наблюдаваха как фенерът постепенно се отдалечава.

— Да опази Бог само да не се задуши! — пророни Ема. — Шахтата е много дълбока и стара, може да съдържа опасни газове.

За това по-рано съвсем не помислиха. Ала Унгер поклати усмихнато глава и запита:

— Сеньорита, слушате ли как Вердоха още стене?

— Да — отвърна тя, — звучи ужасно!

— Е, тези стонове са знак, че е все още жив, а той би се задушил, ако долу имаше смъртоносни газове.

След известно време, когато от въжето оставаха кажи-речи два метра за отпускане, спускането престана. Мариано беше стигнал дъното и тримата се заослушваха. Кладенецът, както вече бе споменато, не бе кръгъл, а четириъгълен и стените бяха гладки. Това обстоятелство изключваше всяка опасност за въжето. Преди столетия той сигурно е давал вода, ала сега бе пресъхнал. Мариано стоеше до една порьозна скала, заобиколена от песъклив слой. През него преди години се бе процеждала водата. Сега младият мъж се огледа за Вердоха. Онзи лежеше като куче в краката му и от отворената му уста се чуваха онези ридания, които тук долу звучаха още по-потресаващо, отколкото горе. По устните избиваше кървава пяна. Неувреденото око стоеше отворено и имаше израз, който даваше да се разбере, че Вердоха е в пълно съзнание.

— Не кряскай, а отговаряй — посъветва го Мариано. — Дошъл съм да ти помогна.

Нещастникът преустанови за няколко секунди стенанията и изгледа спасителя с поглед, в който се четеше сатанинска ненавист.

— Къде е Пардеро? — попита той.

Виждаше се, че всяка дума му причинява ужасни болки.

— Мъртъв е — отвърна Мариано.

— Пазачът?

— И той е мъртъв.

— Момичетата?

— Те са горе при нас.

— Убийци!

— Не хули — повели сурово Мариано. — Ти самият си виновен за всичко! И въпреки това ние ще те спасим.

— Вие? Как? — запита Вердоха.

— Ще те изтеглим горе с въжето и после ще те отведем в хасиендата.

По изкривеното от болки лице на Вердоха за миг плъзна ведър лъч. Сетне отново помръкна и попита:

— Как ще излезете навън?

— Ти ще ни кажеш как се отварят вратите и по кой път да поемем.

— О-хо! Нима не знаете?

Тръпка на пъклено злорадство разкриви още повече сгърченото от болки лице, след което той добави:

— Глад… жажда… умрете!

Всяка от тези три думи бе извикал във възходящ тон, като при последната сричка премина във фалцет. Очевидно изпитваше удовлетворение, което притъпи дори ужасните болки, от които страдаше.

— Ние няма да загинем — увери Мариано, — защото ти ще искаш да бъдеш отново свободен и здрав, а това може да стане само чрез нас.

— Свободен! Здрав! Ах! — простена Вердоха. — Никога! Ръцете строшени, гръбнакът прекършен! Аз ще умра!

— Няма да умреш, ще живееш, и то благодарение на нас. Не искаш ли да ни се довериш?

— Никога! Никога! И вие трябва да умрете!

Пяната по устата на Вердоха се увеличи, а окото заплашваше да изскочи от орбитата си. Наподобяваше змия, която се извива и в смъртта си, за да впръска отрова. Търпението на Мариано отиваше към края си.

— Е, да, ама по тоя начин сам се погубваш! — викна той.

— Това искам! — отвърна Вердоха. — Нека и вие загинете, изгнийте тук и вървете в преизподнята!

— Това последната ти дума ли е?

Човешката развалина оголи зъби и се ухили:

— Последната, последната, последната!

— Е, добре, тогава край на любовните ни отношения, дойде ред на суровите мерки. Щом молбите и собствената жажда за живот не помагат, има и други средства да бъде принуден такъв дявол да говори. Нямаме никакво желание да загинем заради пъклената ти проклетия.

Мариано коленичи до Вердоха, хвана ръцете му на мястото, където бяха строшени и натисна с всички сили. Този метод на изтезание изтръгна от злодея крясък, за който Мариано помисли, че трябва да се е чул и извън пирамидата.

— Как се отварят вратите? — запита.

— Няма да кажа! — изрева Вердоха.

— Ще кажеш, ще кажеш! Аз няма да отстъпя — обеща Мариано и натисна повторно потрошените места на ръцете с всички сили.

Крясъкът, който сега нададе Вердоха, приличаше на рев на ягуар, но въпреки това той не даде желания отговор. Тогава Мариано го улови за краката. Но и това не помогна — те бяха съвсем безчувствени, защото Вердоха беше строшил долната част на гръбнака си, и виждайки безрезултатността от усилията на Мариано, се изсмя подигравателно.

— Смей се, сатана! — разгневи се той — Има и други болки.

Хвана китките на ранения и опъна ръцете му с такава мощ, като че искаше да ги изтръгне от раменните стави. Един потресаващ вой, ето какъв бе отговорът на въпроса.

— Ти си прекалено проклет дори за дявола! — кресна Мариано. — Умри, щом като е такава волята ти! На нас Бог ще помогне!

Той подръпна въжето в знак, че иска да се качи и го улови с две ръце. Като го забеляза, Вердоха надигна глава, заплю младия мъж и изкрещя с фалцетен глас:

— Бъдете проклети! Проклети! Проклети!

Тези прощални думи навяха на Мариано нова мисъл. Той коленичи до Вердоха и още веднъж претърси дрехите му и прибра всичко, каквото намери в него: часовник, пари, пръстени, един револвер, нож и някои други дреболии.

— Мародер! — изскърца със зъби Вердоха.

— Хайде, хайде, на теб не ти трябват, но на нас може да послужат, мошенико!

Мариано опита повторно въжето дали горе го държат здраво и се закатери като гимнастик, додето стигна ръба. На фона на носещия се отдолу сърцераздирателен вой, останалите го заразпитваха за резултата от мисията. Когато извести до какви мерки е прибягнал, за да принуди човека да говори, девойките отстъпиха ужасени. Унгер обаче забеляза:

— Защо не пречука този сатана?

— Дори и не мислех. Той не пожела да бъде спасен, за да не се освободим и ние, затова нека чезне от глад и жажда — съдба, която беше определил на нас.

— Тогава не ни остава нищо друго, освен да се залавяме за ножовете и да разровим тухлите около вратата. Опознаем ли техниката на една-единствена врата, ще можем да отворим всички останали.

Те излязоха в ходника при отключената от Вердоха врата и се захванаха за работа.