Карл Май
Пирамидата на бог Слънце (10)

Десета глава
Отвличането

След времената на вълнение в хасиендата Дел Ерина настъпиха няколко седмици спокоен живот. Стернау не поиска да замине преди възстановяването на Антон Унгер. Та нали и най-малкото непредвидено обстоятелство би могло да постави под въпрос не само оздравяването, но и живота му. След четиринадесет дни болният се бе оправил дотам, че можеше да напуска леглото, следващите осем дни му бе позволено да се разхожда из градината, а когато мина още една седмица, опитваше сили в по-дълги разходки.

Умствено се бе възстановил напълно и от мига, в който паметта му се бе пробудила отново, в него живееше само една мисъл — да отмъсти на Алфонсо де Родриганда. Ето защо не пусна приятелите да заминат. Искаше да се присъедини към техния поход на отмъщението и тъй като не можеше да го стори преди да е укрепнал за ездата, бяха принудени да изчакат. Засега разтърсването, което вървежът на коня предизвикваше в мозъка му, още бе непоносимо и той трябваше да привиква с цената на бавно напредващи упражнения.

Така минаха още няколко седмици. През това време Мариано кореспондираше със своята годеница. Беше й писал два пъти и получил отговорите й. Тя го съветваше и занапред да се доверява на водачеството на Стернау и го уверяваше в своята любов и вярност.

Преди да предприеме ездата си до Мексико, Стернау бе писал от Веракрус на своята съпруга и я бе помолил да адресира следващото си писмо до своята приятелка Ейми Дридън, от чиито ръце при всички случаи щеше да го получи, където и да се намираше. Днес Мариано отново получи писмо от любимата. Пликът беше доста обемист и когато испанецът го отвори, намери и едно, предназначено за Стернау.

Писмото бе дошло от родината, от Райнсвалден. Съдържанието изпълваше няколко ситно изписани листа. Имаше един лист и до капитан Унгер, на едната страна на който бе писала съпругата, а на другата малкият Курт. Розета разказваше, че у дома всичко е наред и бъбреше непринудено за този и онзи. Стернау изчете писмото, сгъна го, пъхна го във вътрешния джоб и излезе да си улови най-необуздания кон. Метна му се и се понесе по ширната савана. Искаше да бъде сам с мислите си.

Първоначално Антон Унгер бе носил върху раната си, породена от операцията на черепа, парче варена кожа, която по-късно бе заменена със златна пластина. Ежедневно той правеше със Стернау предпазливи ездови излети, при което заякна дотам, че скоро оставяше зад себе си значителни разстояния, наистина върху кротък кон с равен ход. Стернау определи деня на отпътуването — щяха да останат в хасиендата Дел Ерина още една седмица.

Тези седмици бяха за Ема и любимия време на щастие и двамата хранеха безкрайна привързаност към Стернау, комуто го дължаха. Тъй като Педро Арбелец бе назначен от Хуарес за управител на хасиендата Вандакуа, често правеше посещения на съседното имение. Един ден там присъствието му отново стана необходимо. Но той искаше преди заминаването на бъдещия си зет да му се радва колкото може повече. Ето защо го помоли да го придружи. Понеже вече наближаваше времето за здрачаване, щяха да се върнат едва на другия ден. Двамата яхнаха конете.

Малко след като бяха напуснали хасиендата, Стернау забеляза от прозореца си в зрителното поле да се появява самотен ездач, който яздеше бързо към имението. Когато приближи, немецът различи, че е улан, и то офицер. Без да се бави, Стернау отиде при останалите, които вече се бяха събрали в трапезарията и ги уведоми за пристигането на непознатия.

След късо време онзи влезе с коня в двора и бе посрещнат от Ема, като стопанка на къщата.

— Това ли е хасиендата Дел Ерина? — попита той след първия поздрав.

— Да — отговори му Ема.

— Чийто притежател се нарича Педро Арбелец?

— Така се казва. Аз съм негова дъщеря.

— Тогава позволете да ви съобщя, сеньорита, че аз съм бърз куриер, изпратен от Хуарес с известия до Монклова. Хуарес каза, че сеньор Арбелец с удоволствие би ми оказал гостоприемство, ако не съумея да стигна целта си преди падането на нощта.

— Но това се подразбира от само себе си, сеньор. Татко наистина отсъства, ще се върне едва утре, но вие ще намерите всичко необходимо за вашето удобство. Предайте, моля, коня си на вакуерото и елате с мен в залата!

Той я последва горе с държане на благородник, където тя го представи на присъстващите сеньори. Офицерът се настани и се включи във вечерята. В разговора взе малко участие, а когато Стернау го запита за настоящото местопребиваване на Хуарес, отвърна уклончиво:

— Дипломатически и военни причини понякога запретяват отговарянето на подобни въпроси, сеньор. Хуарес не иска да се знае къде се намира.

Отговорът прозвуча изненадващо. Стернау му хвърли изпитателен поглед и се отказа от всякакъв по-нататъшен разговор с него.

След известно време непознатият заяви, че желае да си легне, тъй като в зори трябва да е отново на път и бе отведен до стаята си от старата Мария Хермоес. Но той не се разсъблече за спане, а се изтегна в хамака и запали цигара. Когато я допуши, последва втора, трета и четвърта. Така продължаваше да пуши, ослушвайки се към коридора, докато постепенно настъпи полунощ. Сега взе една свещ, отиде до прозореца и описа с нея кръг. Извърши процедурата още два пъти, сетне я угаси. Няколко минути по-късно по стъклото бе хвърлен малко пясък и той отвори.

След като офицерът напусна трапезарията, разговорът едва сега се подхвана както трябва. Неговото присъствие не бе действало благотворно. В очите му имаше нещо пронизващо, в гласа — нещо остро, отблъскващо. Най-замислен определено беше Стернау. Какво говореше в него срещу непознатия — не можеше да си изясни. Униформата не му прилягаше добре, сякаш бе правена за някой друг. Но повече нямаше какво да каже.

След като хората се бяха разотишли да почиват и Стернау се озова в стаята си, закрачи замислено напред-назад. Чувстваше някакво безпокойство, което не успяваше да схване. Знаеше само, че е свързано с присъствието на офицера.

Беше ли човекът наистина офицер? Вердоха и Пардеро бяха заминали с мисли за отмъщение, а откак Арбелец управляваше хасиендата Вандакуа, Дел Ерина се бе оголила откъм вакуероси. Стернау реши да бъде нащрек. Измъкна се навън в коридора и се ослуша пред вратата на непознатия. Той изглежда спеше, тъй като не се долавяше ни най-малък шум. Стернау се прокрадна обратно и се спусна в двора да направи една обиколка и види дали всичко е наред. Нямаше и представа какво му предстои.

А ето как стояха нещата. Бе заник слънце, когато от посока Салтильо приближаваше въоръжена група ездачи. Тя наброяваше дванадесет души, начело на които яздеха… Вердоха и Пардеро. Мъжете бързаха към хасиендата Дел Ерина и след като мръкна спряха край гора, в чийто най-външен ъгъл се намираше камъкът, служил на капитана за поща. Там слязоха от конете, поведоха ги между дърветата и ги вързаха. Двама останаха на пост, а другите осем последваха двамата предводители пеша към хасиендата. Вердоха и Пардеро тихо си шепнеха.

— Добре все пак, че нашите униформи все още се намираха в града — рече капитанът. — Така стана възможно Енрико да се промъкне като шпионин, а ние да бъдем уведомени за всичко, преди да сме започнали.

— Стига само да не го прозрат! — вметна Пардеро.

— Аз не се притеснявам. Енрико е изпечен мошеник, няма да се издаде ни с поглед, ни с мимика. Предчувствам, че всичко ще приключи благополучно.

Беше новолуние и следователно тъмно. Мъжете дебнеха край хасиендата и отидоха откъм задната й страна, когато бе почти полунощ.

— Там горе са стаите за гости. Там са го настанили — произнесе тихо Пардеро. — Скоро ще ни даде знак. Дали междувременно да не се прехвърлим.

— Добре. Ще се крием в някой тъмен ъгъл.

Другите трябваше да останат отвън и се снижат до оградата. Двамата се прехвърлиха отвъд и се промъкнаха към близкия ъгъл. Едва се бяха спотаили и чуха леко хрущене по пясъка в двора. Беше Стернау, който идваше насам.

— Клекни, ниско! Някой идва! — прошепна Вердоха.

Стернау приближаваше бавно и тихо, спря до ъгъла на сградата, ослуша се известно време към другата страна и продължи да крачи.

— Той беше! — прошушна Пардеро. — Какво да правим?

— Да го спипаме! Ще го поваля с приклада. Там горе ще ни създаде повече работа отколкото тук, където ще го изненадаме.

— Но ако почувстват липсата му?

— Няма да я почувстват. Всички са в леглата, а той самоинициативно е излязъл да поразузнае. Внимавай!

Вердоха хвана с лявата ръка двуцевката си за цевта и започна да се промъква тихо след Стернау. Тук в пясъка бе израсла такава гъста трева, че стъпките му не се чуваха. Стигнал непосредствено зад Стернау, той се сниши за миг, за да огледа фигурата на светлината на звездите, прецени вярно разстоянието и скочи.

Слухът на Стернау бе остър. Той чу зад себе си лек шум и се обърна. Но точно в този миг върху главата му се стовари такъв силен удар с приклад, че той незабавно рухна без да издаде звук.

— Пардеро! — повика полугласно бившият капитан. — Ела!

— Оправи ли го?

— Да. Вече го вързвам. Можеш да ми заемеш една запушалка за уста!

След няколко мига Пардеро донесе поисканото.

— Ето! — каза той. — Дотук протича добре. Тоя исполин беше единственият, който будеше опасения. Сега останалите няма да ни отворят много труд. Ах, там Енрико дава знака!

В този момент тъкмо се видя трикратният кръг светлина, който мнимият офицер описа на прозореца си. Сетне свещта угасна.

— Къде да настаним Стернау? — запита Пардеро.

— Просто ще го оставим в ъгъла, в който се намирахме. Там ще е на сигурно място. Вързан е здраво. А може и да съм го пречукал. Така или иначе не може да ни се изплъзне.

След като замъкнаха Стернау, Вердоха хвърли малко пясък по прозореца, на който преди туй се бе появил светлинният сигнал.

— Енрико?

— Да — отговори се тихо отгоре. — Всичко наред ли е?

— Спусни връвта!

Докато Енрико спускаше от прозореца връв, Пардеро получи от чакащите отвън мъже една въжена стълба. Тя бе вързана за връвта, изтеглена и закрепена здраво горе.

— Ще издържи! — прошепна отгоре Енрико.

Вердоха започна да се катери и когато стигна прозореца, извести:

— Имахме късмет. Стернау е вече в ръцете ни. Дебнеше около къщата, но аз го халосах и вързах.

— Това е добре. Той е силен мъж и ме безпокоеше. Трябва да е излязъл от предната врата, защото е отворена. При това положение всъщност нямате нужда от въжената стълба.

— О, напротив. Ако се изкачим оттук, веднага се озоваваме горе, докато по коридора и стълбите може да вдигнем шум. Но аз ще пратя двама души при главния вход, та да сме сигурни, че никой няма да се измъкне.

Вердоха се спусна отново по стълбата и заповяда на хората си да прехвърлят тихо оградата и един след друг да се изкачат по въжената стълба в стаята на Енрико. А със себе си взе двама и ги поведе безшумно покрай ъгъла към фасадата на постройката, където вратата наистина бе само притворена. Зад нея трябваше да застанат двамата със заповед да внимават никой от обитателите да не напусне къщата.

Сега Вердоха се върна при въжената стълба, изкатери се, след което тя бе вдигната, а прозорецът затворен. Дотук всичко протичаше добре. Бяха дошли в хасиендата без да бъдат забелязани от лагеруващите в околността вакуероси. Най-опасният противник вече бе надвит и сега се касаеше да свършат с останалите възможно по-безшумно.

— Арбелец не е вкъщи — прошепна Енрико.

— Къде е? — попита Вердоха.

— Във Вандакуа. Зет му е с него.

— Demonio! Има ли той зет? — обезпокои се разжалваният капитан.

— Исках да кажа годеникът на неговата дъщеря.

— А той кой е?

— Тя го наричаше сеньор Антонио. Както дочух, трябва да е много болен.

— А-а, оня! Пфу! И той е във Вандакуа?

— Да.

— Все едно! Нямаме нужда от него. Но сеньор Мариано е тук?

— Да.

— А капитан Унгер?

— Да.

— Също сеньорита Ема и индианката?

— Видях и двете.

— Добре. Зная спалните на всички. Имаш ли потаен фенер?

— Да. Да го запаля ли?

— Разбира се. Следвайте ме!

Те отвориха тихо вратата на стаята и един след друг се измъкнаха в коридора, по който Енрико пусна един лъч от фенерчето си, за да могат да се ориентират. Сетне отново го пъхна в джоба.

Вердоха поведе хората си най-напред към вратата на Мариано, която достигнаха безшумно. Той почука няколко пъти тихо, докато отвътре един глас запита:

— Кой е там?

— Аз, Стернау! — отвърна шепнешком, но така че да бъде чут отвътре.

— А-а, ти ли си. Какво има?

— Отвори бързо! Трябва да ти кажа нещо крайно належащо.

— Веднага!

Чу се скърцане на легло.

— Няма нужда да палиш свещ — прошепна предвидливо Вердоха.

Мариано навлече най-необходимите дрехи и отвори.

— Влизай! — каза тихо, любопитен да узнае какво иска Стернау от него. Чу да влиза само един човек, но не и че го следваха още неколцина.

В същия миг бе сграбчен. Около гърлото му се увиха две ръце и тъй стиснаха гръкляна, че дъхът му замря и не успя да издаде и звук. Поиска да се брани, ала бе уловен от няколко здрави ръце. Тялото, ръцете и краката му бяха омотани в ремъци, а в устата напъхана кърпа. Едва тогава двете ръце пуснаха гърлото му… той беше пленен.

— С тоя свършихме! Сега при Унгер! — рече Вердоха. При Унгер бе процедирано по същия начин и със същия успех. Стернау, Мариано и Унгер бяха пленени без да се пробуди някой в къщата.

— Сега при сеньорита Ема! — заповяда Вердоха. И на нейната врата бе почукано.

— Кой е? — попита тя.

Вердоха придаде на гласа си нежно шептене и отговори:

— Аз съм, Каря!

— Какво желаеш?

— Трябва да говоря с теб. Отвори, Ема!

— Защо?

— Не толкова високо. Касае непознатия офицер. Не зная дали да събудя сеньор Стернау.

Ема се улови на въдицата.

— Ах, значи има опасност! — стресна се тя. — Чакай, веднага отварям!

Чуха я да се надига от постелята, след което дойде до вратата, избута резето и каза с тих глас:

— Влизай! За какво става дума?

Вердоха бързо се вмъкна и в миг улови с лявата ръка Ема за гърлото. Тя се свлече, без да направи опит за съпротива. Ужасът отне съзнанието й и тя остана да лежи неподвижна на пода. Сетне тръгнаха за спалнята на индианката. И тук хитрината има същия успех, само дето Каря не изпадна в безсъзнание. Тя беше дъщеря на индиански вожд и не притежаваше лабилните нерви на изнежена мексиканка. Вързаха я, запушиха и устата й.

Сега всички персони, които похитителите искаха да имат, бяха в ръцете им. Целият първи етаж бе в тяхно владение. Вердоха и Пардеро знаеха, че в няколко помещения долу в сутерена спяха вакуероси. Те нямаха желание да им се оспорва плячката, поради което забраниха всякакъв грабеж. При Мариано и Унгер бяха изпратени по трима души да им облекат дрехите. Вердоха се отправи към Ема, а Пардеро потърси индианката.

Когато сваленият капитан влезе в стаята на сеньоритата, беше още тъмно. Запали свещта. Ема тъкмо бе започнала да се съвзема. Той заповяда на треперещото момиче напълно да се облече. После потърси и извади от гардероба и други неща, които изисква една дълга езда.

Пардеро не намери Каря да лежи неподвижно на пода. Тя се мяташе насам-натам, стараейки се с всички сили да се освободи от вървите. Той дръпна вратата зад себе си и запали свещта. Времето напираше. Посегна към вървите й и ги разхлаби дотолкова, че да не й даде пълна свобода. После я принуди да се облече. Тя понесе всичко това спокойно. Първоначално очите й бяха блеснали с дива омраза към него, ала сега ги държеше затворени. Сякаш онова, което ставаше с нея, й бе безразлично.

В един момент вратата се отвори и вътре надникна Вердоха.

— Готов ли си? — запита.

— Да.

— Вземи още няколко кърпи и завивки! Сега тръгваме.

На двамата пленника също бяха навлечени дрехите. Увити и свързани така, че не бе възможно да мръднат крайниците си, те бяха отнесени долу в двора. Малко по-късно Вердоха и Пардеро свалиха момичетата. Всичко се извърши тихо и предпазливо и никой не ги чу. Също така тихо отвориха и голямата порта и отидоха да вземат Стернау. Беше тъмно и не видяха дали очите му са отворени. Не забелязаха някакво движение от негова страна.

Сега двама по двама нарамиха по един пленник и ги понесоха нечуто навън. Един остана да заключи портата, прехвърли се през оградата и последва останалите. От влизането им в хасиендата бе минал един час. Половин час по-късно се намираха при конете си в гората. За петимата пленника бяха довели пет животни, за девойките дори дамски седла. Вързаха ги на конете, при което се оказа, че Стернау е дошъл на себе си.

Тринадесетината мъже се разделиха на пет групи. Падаха се по трима души на всеки от мъжете пленници, като предводителите взеха само по един придружител. Разделиха се и препуснаха в различни посоки. Това бе хитрост за затрудняване на преследването. Едва след един пълен ден езда щяха да се събират по две отделения, за да се натъкнат на края на втория — на Вердоха. Пунктовете, където щеше да става това, бяха определени предварително, като всеки един от похитителите бе осведомен няколко дни преди нападението за точния път, който имаше да измине. Така че едва ли се хранеше някакво съмнение в успеха.

Но по две отношения този план си имаше своята слабост. А именно: Вердоха да бъде измамен от собствените си съучастници и от друга страна при едно нападение трима души не можеха да окажат такава съпротива, както тринадесет. Той помисли за това едва когато направи на заранта първия престой със своята група. При него бе Ема, а останалите пленници бяха поверени на Пардеро и мексиканците.

Първият му ден пътуване водеше през хълмиста местност, която преминаваше на запад в планинска верига, пресичаща Коауила от север на юг. На другото утро се спускаше по западния склон на тези предпланини, а следобед достигна периферията на пустинята Мапими — територия, ползваща се с най-лоша слава в Мексико. Тук беше мястото на срещата, където другите четири отряда трябваше да се съберат с него и сега той очакваше с тревожно напрежение резултата от хитрите мерки, които бе взел. Само час след пристигането си забеляза да се появява на юг група ездачи. Когато наближиха, той изброи осем мъже. На сърцето му олекна, понеже бяха от неговите хора. Оказа се, че са различните отделения, водещи Стернау и Мариано. Бяха посрещнати от него с голямо задоволство. Двамата пленници бяха вързани по нечовешки начин. Свалени им бяха само превръзките от устата, така че поне можеха да дишат.

За голяма радост на Вердоха привечер пристигнаха и останалите с Каря и Унгер. Никое от петте отделения не бе преследвано и той си помисли, че отсега може да продължи в безопасност ездата си. Най-напред бе разставен бивакът. Запалиха огън и се подкрепиха. Сетне нахраниха пленниците, които нямаше как да си послужат със собствените ръце, разпределиха стражата и легнаха да почиват. Вердоха преднамерено бе поел първата смяна, за да издевателства над пленниците, от които никой не бе отронил нито дума. Те лежаха в средата на кръга, образуван от тринайсетте мексиканци. Приближи най-напред до Унгер.

— Е, как намираш ездовата разходка? — попита той. — Трябва да ви поздравя от името на един, който изпитва голямо състрадание към вас.

— Кой е той? — запита Унгер.

— Някой си Пабло Кортейо.

— От Мексико сити?

— Да. Изглежда той е ваш много добър приятел.

Вердоха разкри тайната си, и то с умисъл. Успееше ли да разбере защо Кортейо желае смъртта на тези мъже, щеше да има в ръцете си силно оръжие срещу него. Ето защо подхвана дума за него, като се надяваше да получи осветление от някое необмислено изявление от страна на пленниците.

— Дяволът да го отнесе! — изруга Унгер.

— Това той няма да стори, ама вас ще отнесе.

— Сигурно не без теб!

— Замълчи, мошенико! Иначе ще ти покажа кого имаш насреща си.

Той тегли на Унгер един здрав ритник и закрачи нататък към Мариано.

— Виждаш ли сега каква става тя, когато човек служи като секундант на някой негодяй? — попита той. — Придружава го и в пленничеството му! Познаваш ли Пабло Кортейо?

Мариано не отговори.

— Познаваш ли го? — повтори Вердоха.

Испанецът продължаваше да мълчи.

— А-ха-а, виждам, че трябва първо да ви привикна на послушание. Все някога ще се научите да говорите.

Бившият капитан срита и него и се запъти към Стернау. Исполинът бе така свързан, че ни крак, ни ръка бе в състояние да мръдне, но колене към тялото можеше да прибере.

— Сега си ти, куче! — поде Вердоха. — Ти осакати ръцете ни и двойно ще плащаш. Как ти беше като те цапардосах по главата?

Стернау остана да лежи неподвижен.

— Какво, и ти ли не искаш да отговаряш? Почакай, веднага ще ти върна словата!

Вердоха се приготви да ритне и Стернау, ала той сви светкавично крака, изпъна ги отново и с такава сила блъсна мексиканеца в стомаха, че онзи отхвръкна назад и заби глава в буйно горящия огън. Вярно, че веднага се съвзе, но висок болезнен вой показа, че по някакъв начин е бил наранен.

— Окото ми, окото ми! — ревеше той.

Спящите наскачаха, махнаха ръката му от окото и го прегледаха. Оказа се, че в него се е забучила вейка от горящото дърво. Тя се бе прекършила, оставяйки края си вътре.

— Окото е загубено, тъй като няма лекар — оповести един от мексиканците.

Вердоха застена още повече — сигурно изпитваше ужасни болки. Мяташе се из кръга и молеше да изкарат върха на вейката, ала никой не се осмели да го извърши.

— Тук само един е в състояние да ти помогне — обади се Пардеро. — Стернау.

— Стернау, това куче, на което дължа тая беда? До смърт ще го налагам! — изрева раненият яростно.

— Той е лекар. Може да отстрани треската!

— Да го стори, да, да, нека го стори! А сетне ще го вържа свит одве на коня. Да не забравя за мен и отмъщението ми.

Пардеро пристъпи към Стернау и запита:

— Не сте ли и очен лекар?

Тъй като бе заговорен учтиво, Стернау късо потвърди. И все пак нямаше да даде отговор, ако през главата му не бе минала мисълта, че сега може да избяга.

— Ще съумеете ли да отстраните треската?

— Не знам. Първо трябва да прегледам окото.

— Тогава елате! Ще снема връзките ви дотолкова, че да можете да се изправите.

Пардеро свали ремъците от краката и глезените на Стернау и го тикна към огъня, край който седеше стенещият Вердоха.

— Прегледайте го! — нареди Пардеро.

Вердоха свали ръка от окото, което държеше затворено, изгледа разярено Стернау с другото и произнесе:

— Негоднико, не ми ли оправиш веднага окото, ще заповядам да ти изтръгват месата с нажежени клещи. Гледай насам!

В продължение на няколко секунди той задържа окото си отворено, а Пардеро осветяваше с една главня. Разговорът се водеше на испански. Стернау бе убеден, че сред всички, намиращи се тук, само Унгер разбира немски и, гледайки внимателно окото, каза на матерния си език:

— Кураж! Аз ще ви освободя!

— Какви ги дрънкаш там? — ревна Вердоха.

— Всяка болест и рана ние лекарите наричаме с латинските им имена. Казах латинското наименование на нараняването — отговори Стернау.

— Ще извадиш ли треската?

— Да.

— Тогава действай незабавно!

— Та нали ръцете ми са вързани.

— Развържете го! — заповяда Вердоха.

— Но той ще избяга! — обади се Енрико.

— Къде ти е ума? — сгълча го Пардеро. — Ние сме тринайсет човека. Как ще ни се изплъзне? Образувайте кръг и го вземете в средата!

Това бе направено. Когато лекарят изговори немските думи, Унгер се бе покашлял в знак, че го е разбрал. Сега Стернау можеше да действа.

— Не мога да хвана треската с пръсти — заяви той. — Дайте ми нож!

Получи ножа. Сега беше свободен от всички върви, а в ръката си имаше оръжие. Оставаше само да се сдобие с пушка и муниции. Пушките бяха изправени на пирамида, а върху шарфа около хълбоците си Вердоха бе опасал широк кожен пояс, който му служеше за каса. По него висяха торбички с барут и куршуми. Планът на Стернау бе готов за секунда. Огледа ножа — беше добър, остър и островърх. Сега пристъпи към Вердоха и сложи ръка на главата му. Всички погледи бяха вперени в двамата.

— Отвори болното око и затвори здравото! — нареди Стернау.

Намерението му бе Вердоха съвсем да не вижда. Онзи последва указанието и Стернау доближи ножа до лицето на бившия капитан. Но внезапно смъкна ръка надолу. С бързо срязване отдели пояса от тялото на Вердоха и го стисна със зъби, тъй като се нуждаеше от ръцете си. В следващия миг сграбчи Вердоха с херкулесовата си сила и го запрати към застаналите наблизо мексиканци. Трима или четирима бяха повалени и Стернау прелетя с могъщ скок през възникналия пробив. Секунда след това бе грабнал една пушка, а миг по-късно седеше на гърба на един от конете и галопираше на запад. Всичко се случи невероятно бързо, едва ли не по-бързо, отколкото може да си го помисли човек. Когато прозвуча един тринайсетгласен крясък на ужас, бе вече твърде късно. Всеки посегна към пушката или револвера, разнесоха се няколко изстрела, ала никой не улучи.

— На конете! След него! Трябва да го заловим отново! — изрева Вердоха.

Неколцина веднага се метнаха на седлата и препуснаха в посоката, в която бе избягал. Докато летеше все в право направление, той прегледа пушката. Беше двуцевка и то заредена. Това бе достатъчно да извади от строя няколко неприятели. Спря коня и го обърна по посока, от която се чуваше галопът на преследвачите. Те не яздеха вкупом, а се бяха разгърнали в широк фронт, като приемаха със сигурност, че Стернау бяга точно по тази линия и по тоя начин щеше да бъде винаги пред тях и да чуват тропота на коня му. А че той може да спре и дочака враговете си, считаха за немислимо.

Беше толкова тъмно, че те се чуваха наистина, но не се виждаха един друг. Конят на Стернау стоеше неподвижен. Той скочи бързо и накара животното да легне на земята. Ето че мексиканците вече бяха там и профучаха край него — вляво и дясно по един. В миг Стернау бе отново на крака, конят му също, сетне се метна на седлото и се понесе след тях. Не след дълго се намираше между двамата. Те не заподозряха нищо, защото всеки го смяташе за другия. Сега законтри петлетата на пушката, улови я за цевите, изви коня и с няколко скока се озова непосредствено до мексиканеца вдясно. Онзи го забеляза и извика:

— По-наляво!

В този момент прикладът на Стернау се спусна със свистене върху главата му и го лиши от съзнание. Дръзкият немец мигом улови юздите на коня и спря своя. Оплячкоса го за по-малко от минута и прогони свободния кон. Сега започна да язди към съседа отляво. Когато го застигна, оня викна:

— На мен нареждаш да яздя по-наляво, а сега сам държиш същата посока. Я по-надясно!

— Веднага! — отговори Стернау.

Вече беше до него и още преди човекът да подозре какво му предстои един също такъв удар с приклад го смъкна от седлото. После Стернау отново спря чуждия кон, свали от ездача всичко, от което сам се нуждаеше и пропъди животното. Сега се ослуша, долови, че мексиканците галопират само вдясно от него и препусна в тази посока, преглеждайки пътьом плячкосаните пушки. Бяха с една цев и заредени. Следователно с отмъкнатата по-рано двуцевка имаше четири изстрела. Това бе повече от достатъчно, тъй като бе установил наличието само на още двама преследвачи. Да се заеме с тях не представляваше трудност.

— Хола! — провикна се той. — Насам! Спипах го!

Спря коня и чу, че двамата сториха същото.

— Къде? — запита един глас.

— Тук! Насам! Повален е!

Те препуснаха един след друг към него. Стернау вдигна двуцевката, екнаха два изстрела и явно куршумите улучиха добре, защото ездачите се наклониха и рухнаха от конете. Животните спряха спокойно.

Стернау се заслуша в нощта — не се чуваше нищо. Значи само четирима бяха тези, които го преследваха така непредпазливо. Той слезе и прегледа ранените. И на тях отне всичко, което носеха и сега бе притежател на пет пушки, няколко ножа и револвери, две ласа и достатъчно количество муниции. Освен туй напипа в пояса на Вердоха немалко златни монети и банкноти. Значи бе снабден с всичко с изключение на провизии. Но това не го притесняваше. Без да се бави повече, прикрепи плячката към седлата на двата коня, свърза поводите им и започна да язди по непознатата пустиня.

Неговата главна грижа бе да се изплъзне от преследването, защото знаеше, че с настъпване на утрото четиримата ограбени ще бъдат намерени. След което Стернау очакваше да последват дирите му, така че преследвачите трябваше да бъдат заблудени. Той не се и съмняваше, че от хасиендата ще се впуснат да гонят разбойниците. Ето защо се налагаше да ги задържи колкото може по-дълго на едно място. Реши да язди в кръг. След като бе галопирал няколко часа на запад, се насочи на юг и след тричасова езда отново свърна на изток. Сменяйки така посоките, той стигна на зазоряване на място, лежащо на два часа път източно от онова, където бяха отседнали на бивак. Тук разреши на конете малка почивка, остави ги да попасат и запали една от цигарите, отмъкнати от преследвачите.

От настъпването на деня бяха минали около четири часа, когато Стернау стигна мястото, където бе смъкнал с изстрели последните двама мексиканци от конете им. Прегледа почвата и установи, че отрядът е поел по неговите дири заедно с пленниците, но без ранените. Той се засмя, понеже бе яздил в кръг и се намираше зад тях, докато те го мислеха пред себе си. Без да губи време препусна след тях. Вярно, че бе изтощително да ги преследва с два товарни коня, но, от друга страна, имаше предимството с честа смяна на конете да развива по-голяма бързина.

Стернау стигна мястото, където се бе отправил на юг и видя по следите, че тук наистина са се спрели да се посъветват, но са тръгнали след него. А когато след два часа се озова на мястото, където бе свил на изток, отпечатъците от копитата показаха, че тук се е състояло повторно съвещание, но този път резултатът бе друг. Мексиканците бяха изоставили следите и оттук бяха яздили на запад, значи директно навътре в пустинята Мапими. Той ги последва. Те нямаха привичката за подобна езда. Индианци и ловци винаги яздеха в индийска нишка, та да не се разбере от следите техния брой. А мексиканците образуваха широка група. Стернау преброи тринадесет отделни конски дири, следователно всички, освен четиримата победени, бяха заедно — Вердоха, Пардеро, четиримата пленници и седем мексиканци. Той хранеше надеждата тази вечер да се промъкне до лагера им и отново да обезвреди неколцина от тях. С тая утешителна мисъл препусна отново напред.

Когато през изтеклата нощ четиримата мексиканци се впуснаха след беглеца, останалите се заослушваха мълчаливо в нощта. Дори Вердоха забрави болките в окото. Дълго време всичко остана спокойно, ала сетне в далечината се разнесоха два изстрела. Звукът бе толкова слаб, че едва успяха да го доловят.

— Спипаха го! — викна Пардеро.

— Да, но не жив — ядоса се Вердоха. — Застреляли са го обесниците! Как ще му отмъстя сега? Кой ще се заеме с окото ми?

— Може да е само ранен — обади се един от мексиканците. — Тоя исполин изглежда има жилав живот.

— В такъв случай го карат насам. До половин час сигурно ще са тук.

Но половиният час мина, а никой не идваше. Вердоха стана неспокоен.

— Ама какво се мотаят ония нехранимайковци? — рече той. — Ще ги накажа за тая мудност!

Отново мина половин час, после цял, без някой да се появи. Окото на Вердоха така го болеше, че бе принуден да си върже кърпа. По страната му се стичаше някаква парлива течност, която трябваше постоянно да избърсва. Не можеше да заспи. Затова шареше цяла нощ, бълвайки гневни проклятия, а когато наближи да се зазори, изпрати двама мексиканци да потърсят четиримата си другари.

Те възседнаха конете си и препуснаха. След известно време намериха един от спътниците си да лежи все още в полубезсъзнание на земята. Беше му отнето всичко, което е носел със себе си, а конят пропъден, пасеше на неголямо разстояние. Заловиха животното и вдигнаха спътника. Едва изминали триста крачки, се натъкнаха на втория си другар, свален от седлото от приклада на Стернау, комуто също помогнаха да се качи на коня.

След пет минути се натъкнаха на двамата ранени, чиито животни Стернау бе взел със себе си. Качиха ги на конете си и шестимата поеха бавно назад.

Когато навлязоха във видимостта на лагера, всички наскачаха, изпълнени с очакване.

— Е? — запита Вердоха. — Къде е Стернау?

— Открихме само другарите си. И четиримата са ограбени.

При тия думи очите на пленените мъже блеснаха, изпълнени с надежда, а Ема нададе вик на радост.

— Тихо! — кресна й Вердоха. — Твърде рано е да ликувате. Още не ни е избягал. Напред, потегляме! Трябва да знам каква посока държи.

Пленниците бяха вързани на конете, останалите се качиха на седлата и се насочиха към местността, където се бе състояла битката. Когато стигнаха там, прегледаха грижливо терена, но така и не разбраха как се е удало на Стернау да ги надвие.

— Наистина Сатаната се е вселил в тялото му! — обади се един от мъжете и се прекръсти. — Сам беглец не би могъл да се справи с четирима преследвачи без помощта на дявола!

— Замълчи, глупако! — сопна му се Вердоха. — Стернау е само един хитър човек, нищо повече. Взел е конете на двамата ранени, ето следите. Трябва да тръгнем след него!

Потеглиха. Когато следите завиха на юг, бе свикан съвет.

— Връща се в хасиендата — изрази мнение Пардеро.

— Не — отвърна Вердоха. — Хасиендата е разположена на изток, а не на юг. Стернау е замислил нещо друго. Ако е имал намерение да се връща в хасиендата, щеше да го стори още от мястото на сражението. Той обаче е яздил в продължение на няколко часа в противоположна посока — навътре в пустинята. Трябва да бъдем предпазливи. Продължаваме да яздим по следите му!

Проследиха дирята на Стернау отново в продължение на няколко часа и стигнаха най-сетне мястото, където бе обърнал на изток.

— Вижте, имах право! — рече Пардеро. — Връща се в хасиендата, за да доведе помощ.

— Глупости! — сряза го Вердоха. — Ние сме само девет човека. Мъж, който за пет минути се справя с четирима преследвачи, не се нуждае да води помощ от два дни път. Стернау не е глупак. Два дни натам и два дни насам — трябват му четири дни, в най-добрия случай три, преди да стигне отново тук. Дори да не бъдат отвеяни следите ни, ще имаме преднина от три дни, които няма как да навакса.

— Че каква ли пък цел си е поставил тогава? — запита Пардеро.

— Стернау е взел със себе си пет пушки. Защо? Да не би да ги мъкне като плячка? Не, той може да даде с тях — едната е с две цеви — шест изстрела. Конете на двамата ранени са с него. Защо? По тоя начин постига по-голяма бързина, защото когато животното му се умори, се прехвърля на свободно, с по-свежи сили.

— Но защо язди на изток Стернау?

— Отгатвам. Той описва затворен контур. Там зад планината ще обърне на север, за да ни се яви в гръб. Вероятно иска да спечели време, защото докато ние обикаляме след него, може да пристигнат хора от хасиендата. Знаеш, че Стернау е оня прочут „Господар на скалите“. Повярвай ми, той не се страхува сам да се залови с нас, вече го доказа! Но след като се досетих за намеренията му, няма да се оставя да ме изиграе. Убеден съм, че при всеки нощен лагер ще поваля няколко от нас. Срещу такъв мъж на саваната не помага никаква предпазливост. Следователно няма да спираме за нощувка. Ще яздим до заранта, почиваме няколко часа, след което отново до следващото утро. Тогава ще сме достигнали западния край на пустинята, а вечерта сме при целта. А той ще бъде принуден да бивакува две нощи и ето как ще му се изгубим от погледа.

— Но ще издържат ли конете ни на такава напрегната езда?

— Ранените вече изпратихме към моята хасиенда. Утре в зори ние останалите ще сме при едно езерце, където конете ни ще могат да се напият и попасат. А вдругиден нека си рухнат, тъй като на всяко пасище ще намерим бодри животни.

— Но двете момичета?

— Ба, ще трябва да издържат. Ще освободим ръцете на пленниците, та да не се изморяват толкова лесно. На края на пустинята ще оставим няколко души да изчакат Стернау. Видят ли го, ще го заловят или ще му теглят куршума. Сега напред!

С тези думи Вердоха доказа, че е прозрял намеренията на Стернау и е по-умен, отколкото онзи го смяташе. Ако успееше неговият план, щеше да отведе пленниците си на сигурно място, а Стернау ще бъде застрелян или заловен.

Ръцете на пленниците бяха освободени, за да могат да управляват самостоятелно животните си. Но бяха взети всички предохранителни мерки да не сдобият свободата си. Ранените от Стернау се бяха измъкнали по околен път към хасиендата на Вердоха. Намаленият отряд препусна в галоп по Мапими. По изкривените черти на Вердоха се виждаше, че окото му причинява страшни болки, но той не обели и дума по тоя въпрос. Вътрешно кипеше от ужасен гняв, ала сега се касаеше преди всичко да стигнат колкото може по-скоро целта. Отмъщението бе отложено за по-късно.

Целият ден пътуваха все на запад — по каменисти площи, голи чукари и пусти пясъчни местности, докато стигнаха вечерта протегната ръка на една гора. Тук изнурените коне имаха възможност да отдъхнат половин час, преди да продължат отново.

Докато онези райони показват големи дневни горещини, нощите им са доста студени. Хладината бе предимство за отряда, тъй като изискваше подвижност, а конете по-малко се изтощаваха. Впрочем човек едва ли е в състояние да повярва на каква издръжливост са способни мексиканските коне.