Назъм Хикмет
Враната, която си убола крака на трънче

В някакво си царство, в някакво си господарство, в онези далечни времена, когато съм люлял люлката на баща си, имало една врана. Тя ту летяла, ту на клоните седяла, ту по полетата скитала. Веднъж, не знам точно кога, дали когато летяла по небесата, седяла на клоните, скитала по полетата, но знам, че враната си убола на трънче крачето. Извадила тя трънчето и го занесла на една старица.

— Мила бабичко, направи ми услуга. Скрий това трънче. После ще дойда да си го взема — помолила враната.

Старицата сложила трънчето върху печката. Чакала ден, чакала два, а от враната ни вест, ни кост.

Една вечер старицата запалила лампата и видяла, че фитилът е къс. „Я да взема трънчето на враната и да извадя фитила“ — помислила старицата. Така и направила, но пламъкът подпалил трънчето и то изгоряло. Не успяло трънчето да се превърне на пепел и… фррр… нашата врана долетяла.

— Мила бабке — казала тя, — дойдох да си взема трънчето.

— Ах, мила врано — отговорила старицата, — исках да измъкна с трънчето фитила на лампата, но то изгоря и се превърна в пепел.

— Или лампата! Или трънчето! Или лампата, или трънчето! Казах ти, че ще дойда да си го взема.

Старицата не обърнала внимание на думите й. Обаче тя скочила на самия край на прозореца и започнала да грачи:

— Или лампата, или трънчето! Или лампата, или трънчето!

Дълго грачила враната. Старицата се видяла в чудо и за да се отърве, дала лампата на враната.

Взела враната лампата и я занесла на друга старица да я пази. Вечерта бедната жена се приготвила да дои кравата. „Я да взема и лампата“ — помислила тя.

Така и направила. Започнала да дои. За нещастие кравата легнала и счупила лампата. Точно в този миг… фррр… долетяла враната.

— Ах, мила — казала старицата, — кравата счупи твоята лампа.

А враната отговорила:

— Тогава вместо нея дай ми кравата.

Старицата не обърнала внимание на думите й, но враната скочила на другия край на прозореца и заграчила:

— Или кравата! Или лампата! Или лампата, или кравата!

Дълго грачила враната. Старицата се видяла в чудо и за да се отърве, дала кравата на враната.

Взела враната кравата и я отвела при трета старица.

— Мила бабке — казала тя, — направи ми услуга, скрий ми кравата. Ще дойда по-късно да си я взема.

Старицата вързала кравата в обора. Чакала ден, чакала два. Три дена минали, а от враната ни вест, ни кост. В това време старицата се готвела да жени сина си. „Ще заколя кравата — помислила тя — и ще приготвя богата сватбена трапеза.“

Заклала старицата кравата. Не успели гостите да изядат последното късче месо, когато враната… фррр… долетяла и казала:

— Мила бабо, дойдох да си взема кравата.

— Кравата ли?!… Ние я изядохме. Чаках те ден, два, три дена минаха и си помислих, че си се отказала — отговорила старицата.

— Щом не можеш да ми върнеш кравата, тогава вместо нея дай ми невястата.

Разбира се, старицата не обърнала внимание на глупавите й приказки. Но враната скочила накрая на прозореца и започнала да грачи:

— Или кравата! Или невястата! Или кравата, или невястата!

Дълго грачила враната. Не давала и дума да се продума за отстъпка. В края на краищата се принудили да дадат невястата на враната.

Вървяла враната с невястата в булчина премяна и срещнала на върха на една планина овчар, който свирел на кавал. На нея много й харесал звукът на кавала и тя казала:

— Ако ми дадеш кавала, ще ти дам тази невяста.

Овчарят помислил малко, а невястата била красива, при това с булчина премяна.

— Добре — казал овчарят.

Дал той кавала на враната и взел невястата. А враната веднага засвирила и запяла:

Трънче дадох, лампа взех,

лампа дадох, крава взех,

крава дадох, булка взех,

булка дадох, кавал взех,

тра-ла-ла, тра-ла-ла…

Така си живеела хитрата врана, свирила си и се веселяла.