Назъм Хикмет
Келоолан и Кума Лиса

В далечни времена живял човек на име Келоолан. Слугувал той при един мелничар. Изсипвал в хамбара брашното, което се полагало на мелницата от меленето. Веднъж мелничарят му казал:

— Иди в хамбара, Келоолан, и виж дали се е напълнил.

Отишъл Келоолан и що да види: хамбарът празен. Изтичал той при мелничаря.

— Майсторе — казал той, — хамбарът е празен. Тази нощ ще пазя. Да видим кой е крадецът.

Така и направил. Когато се стъмнило, близо до хамбара дошла Кума Лиса. Хванал я Келоолан за опашката, а тя започнала да се моли:

— Келоолан, пусни ме, Келоолан. Няма да съжаляваш. Така ще ти се отплатя, че до края на живота си няма да ме забравиш.

Пуснал Келоолан Кума Лиса.

Отишла Кума Лиса при падишаха на Йемен.

— Дойдох да искам дъщеря ти за сина на падишаха на „Всемирното царство“. Какво ще каже падишахът на Йемен?

Падишахът отговорил:

— Нека първо видя сина на падишаха на „Всемирното царство“, а после ще помисля дали да му дам, или не дъщеря си.

Тръгнала Кума Лиса за сина на падишаха на „Всемирното царство“, дошла при Келоолан и казала:

— Потърси в бунището, колкото се може по-оръфана чалма. Ако намериш капа, вземи и нея.

Направил Келоолан всичко, което казала Кума Лиса, и тръгнали заедно на път.

Дълго време вървели, през планини и долини, през реки и езера минали, шест месеца вървели и стигнали до една река. Хвърлили всичко, което намерили на бунището — оръфаната чалма и капата. Кума Лиса оставила Келоолан на брега и отишла при падишаха на Йемен. Поклонила се тя и казала:

— Принцът, твоят бъдещ зет, и неговата свита паднаха в реката. Успях да спася само принца. Свитата се удави, а каретата му се разби на парчета. Веднага му изпрати карета и дрехи.

Падишахът се разпоредил и изпратил на Келоолан различни дрехи — копринени и кадифени. Келоолан избрал кадифените. Отишъл той с Кума Лиса при падишаха. От време на време нашият герой опипвал дрехите си, поглаждал ги с ръка.

Падишахът попитал Кума Лиса:

— Защо прави така? Може би с дрехите нещо не е в ред? Защо принцът през цялото време се опипва? Да не би да не му харесва платът?

Кума Лиса не се смутила и казала:

— Ех, право да си кажа, тези дрехи и този плат не са нещо особено. Пък и шевът…

Падишахът заповядал да донесат още по-добре скроени дрехи, от още по-хубав плат. Когато Келоолан си избрал дрехи, Кума Лиса му пошушнала:

— Слушай, престани да се опипваш и гледаш от главата до петите! Падишахът насмалко не се досети кой си, Келоолан.

Падишахът дал на Келоолан цяла кесия със злато за дребни нужди. Келоолан започнал да раздава жълтиците наляво и надясно, на всекиго, когото срещал по пътя си. Като видели неговата щедрост, хората с възторг заговорили:

— Какъв великодушен, какъв славен зет има падишахът на Йемен.

Тогава Кума Лиса казала на падишаха:

— Ето, ти видя нашия принц. Кажи сега, ще дадеш ли дъщеря си, или няма?

— Съгласен съм, смятай дъщеря ми вече за ваша невеста. Може да започнем и сватбата… — казал падишахът.

— Ние в нашия град отдавна сме готови за сватбата — съобщила Кума Лиса. — Утре сутринта тръгваме по обратния път, а ти изпрати дъщеря си след нас в двореца на падишаха — баща на нашия принц.

— Добре, ще я изпратя, но как да намерят вашия град?

— Да доведат невестата на това място, където към небето се издигат огромни кълба дим.

На следващата сутрин Кума Лиса и Келоолан тръгнали на път и стигнали в страната на мечките. Лисицата, като показала сватбеното шествие, което се виждало в далечината, казала на мечките:

— Виждате ли онази тълпа хора? Това са ловци и идват да ви убият. Ако имате все още ум в главите си, бягайте, където ви видят очите!

Нали знаете, мечките са мили животни, но не са много умни. Даже и да са много умни, едва ли биха съперничили на лисичата хитрост! Избягали мечките и Кума Лиса с Келоолан станали господари на страната на мечките. Насред страната на мечките те струпали цяла гора дърва и запалили огромен огън. Димът покрил цялото небе.

Пристигнала свитата на невестата. Келоолан и Кума Лиса ги посрещнали в двореца на мечешкия цар. Свалили невестата от каляската и още същата вечер устроили сватбен пир.

На следващия ден, след като оставили невестата при Келоолан, хората на падишаха се върнали в Йемен и му казали:

— Имал си късмет, повелителю наш. Такъв зет ти се падна, че друг като него по цял свят няма да намериш.

Колкото до Келоолан, той прекарвал в двореца сладки дни с младата си жена. Веднъж Кума Лиса го попитала:

— Ако аз умра, какво би направил?

— Бих те сложил в сребърен ковчег и погребал в градината на моя дворец.

— Благодаря — казала Кума Лиса, — точно такъв отговор очаквах от тебе.

Не минало много време от този разговор и веднъж, когато Келоолан се връщал в къщи от лов, видял жена си цялата обляна в сълзи.

— Ах, принце мой — казала тя през сълзи, — докато ти ловуваше, любимата ти Кума Лиса неочаквано умря.

На това Келоолан отговорил:

— Жено, срамота! Може ли човек да се разтревожи толкова за една лисица? Защо не си я хванала за опашката и изхвърлила на бунището?

Както казал, така и направил — хванал Кума Лиса за опашката и я изхвърлил през прозореца. Лисичата опашка останала в ръцете му. Лисицата, която се преструвала на умряла, станала, дошла до прозореца и казала:

— Ей, Келоолан, ето как се отплати за доброто, което направих за теб — и горчиво се усмихнала. Тръгнала си.

Като чула думите на Кума Лиса, принцесата започнала още по-силно да плаче. „Значи, аз съм се омъжила за някакъв си Келоолан. Нима заради такъв мъж оставих бащиния си дворец?“ — мислела си тя.

Когато Келоолан я попитал защо плаче така, принцесата отговорила:

— Домиля ми за майка ми и баща ми.

Повярвал ли на това Келоолан, не повярвал ли, не зная, но взел пушката си и тръгнал по петите на Кума Лиса. Бил много озлобен. Ще попитате защо? Защото тя го издала.

Така или иначе, не открил никъде Кума Лиса. Вечерта се върнал печален и казал на жена си:

— Не вярвай на думите на Кума Лиса. Нали си е лисица? Ако аз бях Келоолан, нима щях да имам такъв дворец, такава страна.

А колкото до безопашатата лисица, тя се върнала в страната на лисиците. Като я видели, другите лисици започнали да се смеят и да я вземат на подбив. Нашата Кума Лиса веднъж не им обръщала внимание, втори път не им обръщала внимание, накрая търпението й се изчерпало и решила да им даде добър урок.

— Сестрички — казала тя, — наблизо зная едно лозе. Гроздето му е по-сладко от мед. Да отидем и да си направим пир.

Когато стигнали до лозето, нашата лисица им казала:

— Това лозе е на моя млечен брат, затова никой да не яде повече от един грозд.

— Съгласни сме — отговорили останалите лисици. — Ще изядем само по един грозд.

Нашата Кума Лиса помислила малко и казала:

— Не-е-е, не ви вярвам, нали сте си лисици. За да не изядете повече от един грозд, ще вържа опашката на всяка от вас за една лоза. После ще се кача на хълма и ще гледам да не дойде някой. Когато се появи пазачът, ще дойда да ви развържа.

Лисиците се съгласили.

Нашата безопашата здраво вързала опашките им. После се изкачила на хълма и с пълно гърло завикала:

— Татко пазач, хей, татко пазач! Лисиците влязоха в лозето, лисиците влязоха в лозето! Ще ти изядат гроздето! Дръж ги!

Като чули гласа на безопашатата, другите лисици, без да мислят за бедата, която може да сполети техните здраво вързани опашки, започнали да се мятат ту на една, ту на друга страна, за да спасят живота си. Докато разберат какво става, оставили опашките си по лозовите храсти. Плюли си на петите и избягали.

Нашата безопашата Кума Лиса скоро ги догонила и казала:

— Хей, сестрици, един човек ми направи добро и аз му отвърнах с десет пъти по-голямо добро. Накрая излезе неблагодарник. Дойдох при вас, а вие вместо да ме утешите, ме взехте на подбив. Сега и вие сте като мен… безопашати. Получихте си заслуженото. Разбира се, и Келоолан ще си го получи. Останете със здраве.

Казала Кума Лиса това и продължила пътя си.