Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Горската роза (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Schloß Rodriganda, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 22гласа)

Информация

Корекция
Петя (за bezmonitor.com)
Допълнителна корекция
trooper(2011 г.)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

ГОРСКАТА РОЗА. Роман. [Кн.] 1 — / Карл Май; Превод: от нем. Любомир Спасов. — Пловдив. Калем-90, 1992 (Хасково; печ. Ат. Стратиев). Формат: 21 см. Кор. опис. [Кн.] 1. Замъкът Родриганда. — 1992. — 352 с. Ориг. загл. Schlos Rodriganda / Karl May. — 20 000 тир. (Подв). ISBN 954-434-002-5 (кн. 1) 21.60 лв.

 

1882–1884 Originaltitel der Gesammelten Werke: Schloss Rodriganda (Waldroeschen) (Bd. 51)

История

  1. —Корекция
  2. —Корекция

Девета глава
Доктор Стернау

От описаните събития беше минала половин година.

Откъм южните разклонения на Пиренеите идваше един ездач и препускаше в тръс към прочутия старинен испански град Манреса (провинция Барселона). Яздеше необикновено здраво муле, а това си имаше своята причина — тъй като самият той бе с висока, могъща фигура. Онзи, който спреше поглед на него, веднага осъзнаваше, че исполинският ездач притежаваше необичайна телесна сила. И както учи опитът, че такива силни телосложения са съчетани с миролюбив нрав, то и изразът на откритото, будещо доверие лице на този мъж изключваше мисълта, че би могъл да злоупотреби с извънредната си физическа сила.

Русата коса и чертите навяваха предположение, че не е южняк. Лицето бе силно загоряло от слънцето, а очите имаха онзи обширен пронизващ поглед, присъщ само на моряците, ловците от прерията и хора, живеещи там, където хоризонтът е безкраен.

Вероятно бе на около тридесет години, ала от цялото му същество лъхаше онова спокойствие, опит и познание, които се проявяват при по-възрастни от него хора. Облеклото му бе от фин плат, с френска кройка, но удобно изработено, а зад седлото беше прикрепена кожена чанта, чието съдържание, изглежда, бе ценно за ездача, защото той посягаше от време на време към нея, за да се убеди дали все още е налице.

Когато стигна Манреса, вече беше късен следобед. Започна да язди покрай стари зидове и по тесни улички, додето се озова на plaza[1] и мярна една новопостроена сграда, над чиято врата бе изписано със златен шрифт „Хотел Родриганда“. Неговата усилна езда говореше, че няма намерение да търси подслон в Манреса. Но още щом прочете табелата, той насочи животното си в лек тръс към портата на странноприемницата и слезе.

Едва сега, когато кракът му докосна земята, човек можеше истински да оцени неговата външност. От една страна, фигурата на този Херкулес бе колосална, ала, от друга, това впечатление се смекчаваше от нейната съразмерност и редом с удивлението и уважението, събуждаше приятелска симпатия.

Няколко прислужника дотърчаха да му помогнат. Той им предостави мулето и влезе в помещението, което, изглежда, бе предназначено за знатни посетители. Там имаше един-единствен мъж, който се надигна учтиво при появата му.

— Buenas tardes![2] — поздрави учтиво непознатият.

— Buenas tardes! — отговори човекът. — Аз съм съдържателят. Подслон ли желаете?

— Не, наредете да ми донесат закуска и бутилка вино!

Съдържателят се разпореди и запита:

— Значи днес няма да останете в Манреса?

— Ще яздя до Родриганда. Колко е далеч оттук?

— Ще стигнете там за час, сеньор. Отначало ми се стори, че намерението Ви бе да подминете странноприемницата ми.

— Действително — отвърна чужденецът. — Спря ме името на хотела. Защо се нарича „Родриганда“?

— Дълги години бях слуга на графа и благодарение на неговата доброта успях да построя тази странноприемница.

— Което означава, че добре познавате начина на живот на графа?

— Много добре.

— Аз съм лекар и възнамерявам да му се представя. С удоволствие бих получил някои сведения. Какви хора би срещнал човек в замъка Родриганда?

На съдържателя, изглежда, бе приятно да се поразвлече с разговор в самотните следобедни часове. Той отвърна словоохотливо:

— На драго сърце ще Ви дам информация, сеньор. По произношението Ви разбирам, че сте чужденец. Навярно сте повикан при болния граф?

Непознатият поклати леко глава, като че се колебаеше какъв отговор да даде, сетне поясни:

— Почти е така, както казахте. Немец съм и се казвам Стернау, ала от доста време съм първият лекар-асистент на професор Льотурбие в Париж и неотдавна бях помолен възможно най-бързо да се отзова в Родриганда.

— А-а, такава ли била работата! Много вероятно да не заварите графа между живите. От известно време той е сляп, неизлечимо сляп, както казват лекарите, а напоследък развива и камък в отделителната система, който освен големите болки, които му причинява, е и опасен за живота му. Само операция може да му помогне. Той беше готов за това и свика за тая цел край болничното си легло двама от най-известните хирурзи, ала срещна неочаквана съпротива от своята единствена дъщеря контеса Розета. Лекарите обаче не могат да чакат и вчера чух, че операцията ще бъде проведена днес.

— О, уви, дойдох твърде късно! — възкликна чужденецът, като скочи от мястото си. — Трябва час по-скоро да тръгвам. Може би все още има време.

— Едва ли, сеньор. Никой лекар не би предприел операция в часовете на здрачаване. Впрочем възможно е все още да изчакват, тъй като милостивата контеса от ден за ден отлага хирургическата намеса, въпреки че лекарите и особено синът на графа не даваха да се спомене за отсрочване.

— Граф Мануел Де Родриганда и Севиля има син?

— Да, едничък — граф Алфонсо, който прекара голяма част от юношеските години в Мексико при чичо си, притежаващ там обширни имоти. Преди известно време се установи, че очната болест на баща му е неизлечима и той бе повикан вкъщи.

— Познато ли Ви е името Миндрело?

— О, него го знае всяко дете. Миндрело е беден честен момък, за когото има подозрение, че се занимава понякога с контрабанда. По тая причина обикновено го наричат Миндрело Контрабандиста. Но вие можете да му имате пълно доверие. Той е къде по-добър от някои други, които го презират.

— Благодаря Ви, сеньор. След това, което научих, не бива да се заседявам повече тук. Buenas noches — лека нощ!

— Buenas noches, senor! С пожелание да не отидете твърде късно.

Доктор Стернау плати консумацията, нареди да доведат мулето, метна се на седлото и се отдалечи в галоп. Денят клонеше към края си, така че бе трудно да стигне в Родриганда преди настъпването на мрака. Докато мулето препускаше с лекота по пътя, ездачът бръкна в джоба и извади някакъв сгънат лист. Това обстоятелство даваше да се предполага, че Стернау доста пъти вече е чел съдържащите се в него редове. И все пак сега той отново го разгърна и без да забавя ездата, прочете изписаните от женска ръка думи:

„Г-н доктор Стернау

Париж

рю «Вожирар» 24

Скъпи приятелю!

Ние си взехме сбогом завинаги. Но настъпиха обстоятелства, които настоятелно налагат да Ви видя тук. Трябва да спасите живота на граф Родриганда! Елате бързо, час по-скоро, вземете и инструментите си!

Обърнете се към Миндрело Контрабандиста и попитайте за мен! Но Ви умолявам, явете се възможно най-бързо!

Ваша Розета“

След като прочете писмото, Стернау отново го сгъна и скри в джоба. Сега яздеше през гъста дъбова гора, но не поглеждаше ни дъбовете, ни пътя, който те поръбваха. Мислено той се пренесе в Париж в часа, в който за пръв път видя авторката на писмото.

Беше в Жарден де Плант и заобикаляйки китка дървета, я зърна да седи на една пейка. Удивен и объркан от чара на младата дама, Стернау се отдръпна. От своя страна, тя се надигна и тогава видя пред себе си красота, каквато не бе считал за възможна да съществува. Той, опитният лекар, почувства как пулсът му спира, след което сърцето му изтласка кръвта в слепоочията и страните. Онзи час бе решаващ за него, а и… за нея. Те се влюбиха един в друг, макар и нещастно. Можеше да се среща с нея и да я вижда само в онази градина. Както сподели с него, тя бе компаньонка на контеса Розета Де Родриганда и Севиля, отседнала в Париж със слепия си баща, и по причина, която не би могла да му спомене, дала обет да остане неомъжена. От една страна, той се чувстваше безкрайно щастлив от взаимната любов, ала, от друга, страдаше от нейното непоколебимо решение, което не бе в състояние да проумее. Умоляваше, заклеваше я, тя плачеше, но при все това остана твърда. Сетне тя замина, а той бе принуден да обещае, че никога няма да разпитва за нея. Оттогава се бореше с болката, изпълваща душата му.

Но един ден ненадейно получи от нея писмо. Прочете го и почувства нервите си да вибрират. Без да губи време в догадки и колебания, опакова най-необходимото и последва нейния зов. Прелетял през Франция, преминал стремително Пиренеите, сега Стернау наближаваше целта и щеше да види девойката, на която завинаги бе поверил сърцето и живота си.

Галопът на мулето все му се струваше твърде бавен. Непрекъснато го подтикваше да увеличава бързината си и когато слънцето потъна зад западните възвишения, той навлезе в село Родриганда.

То имаше далеч по-добър и приветлив вид от обичайния за испанските села. Улиците бяха широки и чисто поддържани, а къщите поглеждаха подканящо с блестящите си прозорци от добре гледани цветни градини. Това бе знак, че граф Мануел Де Родриганда и Севиля не е само господар за своите подчинени, а по-скоро баща, който мисли за тяхното щастие и добруване.

Стернау попита един от срещнатите за жилището на Миндрело и бе упътен към последната къщичка на селото. Там скочи от животното и влезе. Семейството на Контрабандиста тъкмо бе седнало край скромната вечеря.

— Тук ли живее Миндрело? — запита Стернау.

— Да, сеньор, това съм аз — отвърна мъжът и се надигна. Имаше силната набита фигура на трудов човек, а откритото лице бе неговата най-добра и сигурна препоръка.

— Познавате ли компаньонката на контеса Де Родриганда?

— Как се казва? — попита испанецът с напрегнато лице.

— Розета.

— Санта Мадона от Кордова, да не би да сте доктор Стернау от Париж?

— Аз съм.

Тогава всички членове на семейството се надигнаха и протегнаха радостно ръце към Стернау за добре дошъл. Дори малките се престрашиха и последваха със засмени личица примера на възрастните.

— Добре дошъл, сърдечно добре дошъл! — извика Миндрело. — И все пак идвате навреме. Милостивата контеса, исках да кажа добрата сеньорита Розета, бра голям страх.

— Беше ли графът днес опериран?

— Не, още не. Контесата дълго моли и умолява, докато най-сетне бе отложено. Но утре това сигурно щеше да се случи. Контесата беше убедена, че ще дойдете, сеньор.

— Значи знае за писмото, което ми писа компаньонката, сеньорита Розета?

— Да, хм, разбира се, знае — отвърна испанецът с известно смущение. — А ние, сеньор, днес Ви приготвихме една малка стаичка там горе на фронтона, с поглед към цветята. Ще Ви заведа и същевременно ще Ви бъде поднесена вечеря, преди да е дошла сеньоритата.

— А мулето?

— Ще има подслон и фураж при моя съсед, докато се установите в замъка. Бихте ли ме последвали, сеньор?

Миндрело отведе Стернау по тясна стълбичка до ниска, но извънредно чисто поддържана стаичка, чийто таван лекарят достигаше с глава. Скоро бе донесена вечерята, по време на която Стернау с наслада спираше поглед на великолепния изглед на замъка, откриващ се от прозореца.

Строен още по времето на маврите, той представляваше могъщ паралелепипед, коронован с живописни куполи, който въпреки масивността на високия, надълго разтеглен фронт, се извисяваше толкова лек и ефирен, сякаш бе съставен от стройни минарета, украсени с венчелистчета от роза. На тази пръскаща надалеч отблясъци постройка ефектно контрастираше окръжаващата я гора от коркови дъбове. Онзи, който погледнеше замъка сега, когато гаснещата вечерна заря хвърляше над него вълшебния си мастилен воал, мислено се пренасяше, в онези местности на източните страни, където постройките на халифите издигат снага край вечнозелената растителност — толкова бели, чисти и непорочни, сякаш са сътворени от ръцете на ангели.

Денят напусна долината, здрачът се изгуби и нощта спусна своето покривало над замъка и селото. Стернау запали свещта и прегледа инструментите си, които Миндрело му бе донесъл, преди да отведе мулето при съседа. В този момент долови леко скърцане на стъпалата и малко след туй се почука.

— Влез — обади се той.

Вратата се отвори и… тя застана там, ярко осветена от играещата светлина на свещта, тази, по която копнееше с всеки удар на сърцето си.

— Розета…

Това бе единствената дума, която успя да промълви. Нейният глас също потрепера, когато отвърна:

— Карлос, още ли не сте ме забравили?

— Да Ви забравя? — отвърна той. — Поискайте от мен всичко друго, но не и някога да Ви забравя!

— И все пак така трябваше да е. Обстоятелствата обаче наложиха днес отново да се видим и аз Ви благодаря, че дойдохте. Нека поговорим за нещата, които ме заставиха да Ви повикам!

— Вашите редове бяха неопределени. От тях предположих, че графът се намира в опасност. А в Манреса чух, че ще бъде опериран.

— Така е, но има и друга причина, която ме тревожи и която мога да споделя единствено с вас, тъй като Ви имам безгранично доверие. Не зная нищо конкретно, а само предчувствам, че над графа е надвиснала и друга опасност освен болестта му. Но сега, когато сте тук, съм спокойна.

При това признание неговите очи проблеснаха и той протегна ръце към нея.

— Толкова ли е голямо доверието Ви, Розета? О, тогава със сигурност все още ме обичате.

Тя сложи ръце в неговите и отговори:

— Да, обичам Ви, Карлос, все така, както при нашата разлъка, и ще продължавам да Ви обичам. Досега бях за вас гатанка, ала утре ще намерите ключа и сам ще се убедите, че раздялата е единствената ни съдба.

— Защо чак утре? Защо не сега?

— Защото на устата ми е трудно да изрече онова, което ще узнаете утре. Карлос, да не се сърдим на съдбата и нека потърсим утеха в щастието, че си принадлежим един на друг, независимо че обстоятелствата ни разделят! Нека разговаряме без страсти и преминем към темата, която ме води при вас!

Той се помъчи да се успокои и я поведе към едно кресло.

— Сега ще чуете какво желая от вас — подхвана тя. — Както знаете, слепотата на графа е неизлечима. Към това страдание се прибави и ново, извънредно болезнено — камък в отделителната система, и лекарите, които свикахме за консулт, твърдят, че само операция би могла да спаси живота му. Той даде съгласието. Контесата обича баща си, единствен приятел досега за нея, а тя за него, слепеца — ръката на живота. Ден и нощ молеше тя Бог за спасението му, защото не можеше да се отърве от страха, че се тръгва по грешен път. Лекарите са коравосърдечни хора, на които тя няма никакво доверие. Нотариусът Кортейо и сеньора Клариса, кажи-речи, не изпускат графа от поглед и приличат на зли демони, жадуващи за кръвта на болния, а граф Алфонсо, синът… ох, колко е нещастна, колко е злочеста контесата!

Розета захлупи бледото си лице в шепи и захлипа. Стернау издърпа ръцете и помоли:

— Не плачете, сеньорита! Сърцето Ви ще се облекчи, ако споделите всичко с мен!

— Ще го сторя — отвърна тя, като се овладя и подсуши сълзите си. — Когато видя заминаващия си брат за последен път, контесата беше съвсем малко момиченце. Оттогава минаха почти осемнадесет години и тя от сърце се радваше на неговото завръщане. Той пристигна и тя се втурна да се притисне в обятията му. Но още след първата крачка се закова, без да е в състояние дори да му протегне ръка. Той застана пред нея, а тя не посмя да го докосне. Не знаеше защо, но някакъв вътрешен свян я възпираше. Това не бяха очите и гласът на брат, лицето му бе безжалостно, а думите звучаха коравосърдечно. И наблюдавайки го сетне ден след ден, съзираше погледите, които мяташе на нейния баща. Всеки от тях говореше: „Аз само дебна твоята смърт!“ Започна да се страхува, подозираше някаква зловеща тайна и една нощ Ви писа… помоли ме да Ви пиша да дойдете и помогнете.

— Каквото мога да направя, ще стане — увери Стернау. — Операцията утре ли ще се проведе?

— Да. В никакъв случай не биха я отложили. Чух, че е определена за единадесет часа.

— Ще мога ли преди туй да видя графа и да поговоря с него?

— Да, ако уведомите контесата за себе си. Елате при нея към девет часа!… Правили ли сте друг път операция на камък в мехура?

Стернау се подсмихна.

— Много често, сеньорита! Дори мисля, че в тази насока съм постигнал успехи.

— Много ли е опасна операцията?

— За да може да се произнесе човек, трябва да се запознае със случая. Да изчакаме дотогава!

— Да, да изчакаме! Доверието ми във вас е непоклатимо. Ако спасението изобщо е възможно, ще го доведете само Вие.

Тя се надигна.

— Да си вървите ли искате, сеньорита?

— Да, в противен случай отсъствието ми ще се забележи. Ще дойдете в девет часа, нали?

— Ще дойда! Мога ли да Ви придружа, сеньорита?

— Вече е тъмно и никой няма да ни види. Да, изпратете ме до замъка.

Напуснаха къщичката и той й предложи ръката си. Когато най-сетне застанаха пред портата на парка, за да се сбогуват, притегли ръката й до устните си.

— Лека нощ, Карлос — пожела мило Розета. — Починете си след дългото пътуване!

— Лека нощ, сеньорита!

Той поиска да си тръгне, ала тя го улови повторно за ръката, приближи се и тихо помоли:

— Скъпи Карлос, простете ми и не бъдете нещастен!

Сетне се обърна и потъна в парка.

Бележки

[1] Plaza (исп.) — пазарищен площад. — Б.нем.изд.

[2] Buenas tardes! (исп.) — Добър ден! (употребява се след обяд до свечеряване). — Б.пр.