Карл Май
Замъкът Родриганда (6)

Шеста глава
Пабло Кортейо

Както човек е зависим от земята, върху която живее, така и характерът на изконния мексиканец наподобява географския облик на собствената му страна. В по-голямата си част тя е вулканична, а такава е и вътрешността на нейните жители — изпълнена с огън, често изригваща могъщо и опустошително. По крайбрежните местности цари смъртоносна треска, такива са и политическите отношения — болнави и крайно неблагонадеждни. Целият живот на нацията представлява пъстра, изпълнена с фантастика и промени картина. Тук човек може за една седмица да преживее повече приключения, отколкото при нашите уредени взаимоотношения за десет години.^[1]

Столицата на старото ацтекско кралство, някогашна резиденция на нещастния владетел Монтесума, се казва също както и самата държава — Мексико. В близост до най-красивата paseo^[2] се издига великолепният палат на граф Фернандо Де Родриганда и Севиля, един от най-значителните земевладелци в страната. На младини той до такава степен се проявил в борбата за независимост на своята нова родина, че въпреки испанския си произход, му бе позволено да остане в страната.

Той седеше в работния си кабинет и преглеждаше сметките, които му бе представил неговият секретар Пабло Кортейо. В този момент секретарят, изглежда, не се намираше в розово настроение. Високата му мършава фигура беше сервилно прегърбена, ала ядно стискаше бледите тесни устни. От време на време малките му очички поглеждаха с отровен блясък графа, който разглеждаше документите, свъсил вежди.

— Наистина това не е добре — отсъди дон Фернандо, — не мога да го оправдая!

— На младата кръв всичко е позволено! — отвърна извинително Кортейо.

Графът го изгледа сурово и отговори:

— О, зная, че младата кръв ври и кипи, но трябва да притежава и добродетели. А добродетел ли е, което виждам тук?

— Само една малка слабост!

— Така, нима наричате малка слабост факта, че за една-единствена нощ племенникът ми проиграва дванадесет хиляди песос?

— Но той често е и печелил подобни суми, дон Фернандо.

— Аха, значи играе често? Постоянен играч? — запита графът с гневно изумление. — Ще му скъся юздите.

Той продължи да прелиства.

— Какво е това? — запита след малко. — Тази работа не е ли уредена?

— Дон Алфонсо трябва да е употребил сумата, която му бяхте отпуснали, за друга цел. За каква — не е споделил с мен, тъй като не е длъжен да ми дава отчет.

— Отчет наистина не — рече графът, — но не мислех, че Ви се доверява толкова. Изглежда, моят племенник удостоява с повече доверие вас, отколкото мен.

— О, дон Фернандо, само привидно е така! Вярно, че се радвам на някакво доверие от страна на дон Алфонсо, но…

— А Вие — продължи графът с по-остър тон, — изглежда, не се възползвате от това доверие да го насочите в правия път!

— Ваша светлост!

— Достатъчно. След като племенникът ми предизвиква в толкова неща моето недоволство, смятам, че отчасти вината е Ваша. Да не би да искате да бъдете освободен от дългогодишната Ви служба?

Секретарят навъси вежди, но в следващия миг отново прие обичайния си израз. Отговорът също прозвуча в най-смирен тон:

— Мога ли да си позволя мнението, че Ваша светлост се заблуждава?

— Не се заблуждавам — произнесе строго графът. — Защо племенникът ми е по цял ден при вас? Защо стоите при него, след като имам нужда от вас? Знаете, че не обичам много да говоря. Но когато говоря, зная какво казвам. Защо оправдавате страстта му към хазарта?

— Други млади хора също го правят.

— Това не му дава основание да прахосва парите ми. И защо има вексел с моя подпис?

— Малка случайност, Ваша светлост!

— Какво! — избухна графът. — И това наричате случайност? Толкова ли е паднала репутацията на моя племенник, та хората не плащат неговите вексели, а искат моето име? Кой постави името ми върху документа, той или Вие?

— Дон Алфонсо.

— Значи го е сторил за последен път! А и Вие никога повече няма да получите от мен непопълнени формуляри. А тази последна работа — графът посочи едно от писмата — беше приложена от моя страна с пет хиляди пиастра. Кому дадох тая сума?

— На мен — пророни секретарят, ала кръвта му кипна.

— Сега казвате, че отново моят племенник бил принуден да я употреби. Значи на него дадохте парите?

— Дон Алфонсо ме помоли.

— Я виж ти! Желанията на лекомисления племенник за вас имат по-голяма тежест от заповедите на чичото, при когото сте на служба! Ще трябва да Ви накажа, та да се научите на подчинение. Ясно ли е?

Дон Фернандо започна да чете един след друг останалите документи. Внезапно по бледото му лице изби тъмна червенина на срам и възмущение. Той подскочи и тръгна към секретаря с мятащи мълнии очи.

— Знаете ли къде се намира сега Алфонсо? — запита той.

— В хасиендата Дел Ерина.

— Защо?

— Не мога да знам.

— О, и за мен беше необясним този внезапен копнеж по отдалечената хасиенда, както и ходатайството Ви за реализиране на това желание. Сега всичко ми е ясно!

Секретарят пребледня. Графът закрачи възбудено из стаята и обръщайки се ненадейно, запита:

— Как стоят нещата с дуела?

— С кой дуел? — попита секретарят с невинен вид.

— Кортейо! — прогърмя графът.

— Наистина не зная.

— Добре! Но няма да ме измамите. Не проговорите ли, моментално Ви уволнявам. Решавайте бързо!

Кортейо се видя натясно. Не можеше повече да увърта и отвърна примирено:

— Прощавайте, дон Фернандо! Дон Алфонсо ми наложи строго мълчание.

— На вас кой ви заповядва — аз или моят племенник? Говорете!

— Дон Алфонсо замина за хасиендата, за да избегне двубоя.

— Изяснете се по-добре! Ето какво ми пише граф Ембарес:

„Дон Фернандо!

Умолявам Ви да наредите на Вашия племенник да се яви на мястото на срещата в срок от три дни, считано от днес. Времето е уговорено отпреди три седмици. Тези неща не търпят отлагане. Ако дон Алфонсо не е в уречения час на мястото, най-безцеремонно ще публикувам случая в «Diario official» и «La Sociedad». Надявам се, че Вие държите на честта повече, отколкото Вашият племенник.

Алмансо граф Ембарес“

— Сега кажете как стоят нещата! Да не би да става дума за покана за дуел, както схващам дословно от този засягащ честта текст?

— Граф Ембарес оскърби дон Алфонсо.

— Ах, и моят племенник го покани на дуел?

— Не. Графът покани дон Алфонсо.

— Тогава е обратното — моят племенник го е оскърбил. Не си правете труда да потулвате и тази работа! Племенникът ми прие ли поканата?

— Нямаше как.

— Аха! Нямало как! Това означава, че е бил достатъчно страхлив да не може да откаже! Какъв позор! Къде беше срещата?

— На брега на езерото Тескоко.

— И Алфонсо не се яви?

— Граф Ембарес е известен като най-ловкия и опасен фехтувач и стрелец — отвърна секретарят, видимо смутен. Графът сложи ръка с болка на сърцето.

— Всемилостиви Боже! — изстена той. — Какъв страхливец е племенникът ми! Приел поканата и избягал от страх! Името Родриганда ще бъде опетнено и опозорено, ако не се случи нещо да го спаси.

Той тръгна отново из стаята, но по едно време спря и каза:

— Чуйте какво ще Ви наредя! За хасиендата незабавно да заминат двама бързи вестоносци!

— Двама?

— Да, така мисията ще е гарантирана. Да кажат на племенника ми без отлагане да тръгва за Мексико. Чувате ли: без отлагане!

— Позволете ми да отбележа, че той не може да дойде по-рано от три до четири седмици!

— Зная. Аз по-късно ще отида при граф Ембарес да го уведомя, че ще уредя нещата от името на моя племенник. Алфонсо шпага ли избра?

По лицето на секретаря пробяга тръпка на радост.

— Да — отвърна той.

— Колкото страхлив, толкова и неблагоразумен. Да беше избрал пистолети и голямо разстояние, нямаше да има нужда да бяга. Сега вървете и ми изпратете старата Мария Хермоес!

Секретарят тръгна.

След известно време старата жена влезе с достойнство при графа. Поклони се почтително и остана до вратата.

— Приближи се, Мария, и седни! — покани я приветливо дон Фернандо, понеже старата Мария Хермоес беше известна като най-вярната прислужница в къщата и графът се отнасяше по същия начин с нея.

Той все още кръстосваше стаята. Явно му костваше доста усилия да обуздае и прикрие гнева си. Най-сетне се обади:

— Мария, ти си ми вярна. Нали?

— Дон Фернандо — увери тя, — Вие знаете, че животът ми Ви принадлежи.

— Зная. Ще ми кажеш ли истината?

— Досега не съм Ви лъгала.

— Вярвам, но има неща, за които и най-верният слуга смята, че неговият господар е по-добре да не знае истината. А ти все пак ще ми я кажеш ли?

— Да, сякаш съм пред изповедника или пред Бога.

— Много добре! Преди много години ти доведе племенника ми от Испания. Отговори искрено, той наистина ли е мой племенник?

Слугинята видимо се изплаши.

— Боже мой, що за въпрос! — произнесе с труд тя. — Защо да не е, дон Фернандо?

— Отговори ми с една дума — повели той. — Да или не!

— Не мога да го сторя! Милостиви господарю, това е пункт, който в началото малко ме тревожеше, ала сега ми притиска сърцето!

— О! Какво имаш предвид?

— Струва ми се, че дон Алфонсо прилича на сеньор Пабло Кортейо…

— За Бога, и на мен ми е направило впечатление. Тъкмо от тази мисъл не мога да се отърва.

— По-нататък си мисля, че той и Кортейо са постоянно заедно и имат общи тайни.

— Зная. Но нещата ще се променят.

— И друго… — Мария млъкна и се изчерви.

— Е? — подкани графът.

— И друго ме е поразявало — продължи тя. — Искам да кажа, че братът на сеньор Пабло… — Тя отново се запъна.

— Говори по-нататък! Каквото и да кажеш, остава между нас. Имаш предвид пълномощника на моя брат, адвоката Гаспарино Кортейо от Манреса в Испания?

— Да. В по-младите години известно време той ме задиряше, въпреки че бях по-голяма от него, и ми подари един свой портрет, който все още съхранявам.

— И този портрет?

— Е същинско копие на граф Алфонсо.

— Ах, мога ли да го видя?

— Да, Ваша светлост. Ще отида да го донеса. Слугинята бързо се отдалечи и скоро донесе един портрет, рисуван с креда.

Едва-що го погледна графът и възкликна потресен:

— Боже мой, действително! Това си е Алфонсо, телом и духом!

— Да, аз също го виждах, дон Фернандо, и ми се свиваше сърцето.

— Ти ли беше дойка на малкия Алфонсо?

— Да, шест месеца, после го отбих. Щях да остана в замъка, но имаше един столар, който поиска да се ожени за мен, станах негова съпруга и отидох при него. Мъжът ми скоро се разболя и почина. Отново останах сама. Това беше по времето, когато Вие помолихте за малкия Алфонсо. Желанието Ви бе изпълнено, тъй като тогава по-голямото момче беше все още живо. Попитаха ме дали искам да придружа детето до Мексико. Съгласих се, защото вече нямаше кой да милее за мен.

— Преди отпътуването не отиде ли до замъка?

— Не, нямаше много време, тъй като корабът бе готов да вдигне платна. Бях повикана от замъка едва в утрото на заминаването и се настаних с граф Мануел, графинята и Алфонсо в едно купе, което ни откара до Барселона. Там заварихме сеньор Педро Арбелец, сегашния Ви хасиендеро, а по онова време беше все още Ваш инспектор. Бях поверена на него заедно с детето.

— Дон Мануел и графинята придружиха ли Ви до кораба?

— Не. Привечер те си заминаха, тъй като сбогуването разстрои твърде много милостивата сеньора. След това вече не съм се отделяла от детето. Но на сутринта ми се стори, като че малкият има друго лице.

— Ах! И по-нататък нищо?

— О, има и друго, но е дреболия. Бедният човек любопитства за вещите на богатия. Когато разсъблякох детето да спи, много добре забелязах какви дрехи носи. Можете да си представите какво изпитах на другата сутрин, като видях на ризката съвсем друг номер от този, който бях запомнила вечерта.

Дон Фернандо наостри слух.

— Да не би само да ти се е сторило? — попита той напрегнато. — Или си сигурна?

— Не съвсем. Вярно, че не бях погледнала специално номера, но при все това мога да твърдя, че беше друг.

— Това наистина е много важно. Вратата заключена ли беше?

— Не.

— Коя беше странноприемницата?

Името отново ми щукна из ума.

— „Ел Омбре гранде“ в Барселона.

— Не знаеш ли кой друг е нощувал там същата вечер?

— На сутринта се осведомих, но съвсем непреднамерено и не защото бях заподозряла подмяна на детето. Но това, което узнах по-късно, ми се видя странно. Недалеч от нас отседнал мъж, при когото сетне дошли други двама. Никой не ги познавал и напуснали странноприемницата още в ранни зори. Единият от тях носел вързоп под мишница.

— Кой е видял всичко това?

— Една прислужница, която страдала от зъбобол и не могла да заспи.

— Следователно съществува възможност детето да е било подменено заедно с бельото, най-малкото с ризата. Не можеш ли да кажеш нещо по този въпрос?

— Нищо конкретно, но някои дребни неща, на които човек отначало не е обърнал внимание, по-късно му се виждат необичайни.

— Говори, без да се смущаваш! При такива случаи дреболиите често са от голямо значение.

— Тъй, малкото момче никога не говореше за родителите си, а тъкмо заради раздялата би трябвало да плаче за тях.

— Така!

— Да, сякаш изобщо не беше живяло при родителите си и когато споменавах за граф Мануел и графинята, рядко казваше папа и мама, а най-вече татко и майка. Много не обичаше да говори за родината, като че тази тема бе забранена за него. Освен това явно не бе слушало много често името Алфонсо, сякаш са се обръщали с друго име към него.

— Боже мой, и ти ми казваш всичко едва сега?

— Ох, в началото въобще не ми направи впечатление. Бях просто, глуповато девойче и не хранех никакви подозрения. Във Вашия дом малко поумнях и едва когато по-късно забелязах удивителната прилика, за която говорихме, се появиха подозренията. Започнах да се замислям, но твърде късно.

— Може би все още не е толкова късно. Пътищата Господни често са странни и неведоми.

— Освен това ме впечатли, че по време на пътуването момчето питаше повече за сеньор Пабло Кортейо, отколкото за вас, и най-сетне тук забелязах, че когато двамата смятат, че са сами, се обръщат един към друг на ти.

— Така ли? — запита графът несдържано.

— Да. Веднъж дори чух дон Алфонсо да нарича секретаря чичо. Беше в градината и двамата нямаха представа, че ги наблюдавам.

— По-нататък!

— Това е всичко, дон Фернандо. Не зная нищо повече.

— Ох, и това е достатъчно. Сега съм убеден, че е замислено някакво злодеяние, но горко им!

— А аз да си мълча по това, което току-що говорихме, нали, милостиви господарю?

— Разбира се! Те не бива да разберат, че ги подозираме, в противен случай нишката, водеща към тайната, ще се скъса. Но ако предположенията ни са верни, къде ще е истинският Алфонсо?

— Онези трима мъже са го отнесли.

— И са го умъртвили?

— Por amor de dios — Боже опази!

— Ще узная каквото ме интересува! — закани се графът. — Значи затова този Алфонсо е от такъв сорт и това ще е причината да не изпитвам никакво роднинско чувство към него. Но пред света той е мой племенник и днес отново съм принуден да го защитавам. Върви, добра ми Мария, и кажи на кочияша да впрегне конете! Ако ми потрябваш пак по този въпрос, ще те повикам.

Старата се отдалечи.

Графът заключи в бюрото си документите, които го бяха разгневили толкова много, и тръгна към пътната врата да се качи в купето.

— Към граф Ембарес! — заповяда той на кочияша.

Колата скоро спря пред дома на граф Ембарес. Дон Фернандо нареди да доложат за него и бе приет. Ембарес — все още млад мъж, го посрещна с изискана, но хладна учтивост и предложи кресло, без самият той да се възползва. Това даде основание на граф Де Родриганда също да откаже и остане прав.

— Днес получих писмо от вас — започна той. Ембарес се поклони в знак на съгласие.

— Но тонът, с който бе съставено, ме озадачи.

— О, той е напълно обясним.

— За вас може би, но не и за мен. Аз съм учтив с всеки.

— Аз също, когато го заслужава.

Родриганда отстъпи назад.

— Да не би да искате да кажете, че аз не го заслужавам? — запита остро той.

— Не ставаше дума за вас.

— Но писмото беше адресирано до мен.

— Ала касаеше Вашия племенник.

— Ще Ви помоля за разяснение. Каква работа имате с него?

— Въпрос, засягащ честта, тъй като оскърби моята сестра. Поисках да се срещнем с шпаги и той прие поканата.

— Кога трябваше да се състои дуелът?

— Три дни по-късно. За съжаление той не се яви и аз предположих, че за него честта не е от такава важност като един удар с шпага. А навярно е и страхлив. Най-малкото мога да си го помисля.

Родриганда бе потресен до дъното на душата си, но успя да си наложи спокойствие и отвърна:

— Заблуждавате се, графе, и ми се струва, че не е много благородно да се оскърбява един невинен, какъвто се явявам аз в случая. Дължа да Ви осведомя, че моят племенник бе принуден да замине до една отдалечена част на страната. При тези обстоятелства човек може да има твърдото намерение да се яви навреме, но при все това да бъде възпрепятстван. На Ваше място бих се осведомил при чичото, преди да дръзна да оскърбя един честен мъж, който не Ви е обидил и по чието име няма и едно петънце.

Тези думи направиха впечатление на противника. Той отговори:

— Това, което писах, се отнасяше до племенника!

— Но не Ви оправдава. Считайте ме за заместник на племенника. При това положение, щом отправяте към мен думи, предназначени за него, ще Ви помоля да отправите към мен и острието на шпагата, предназначено за него.

— Ах! Да не би да възнамерявате…?

— Да приема Вашата покана за дуел от името на племенника си.

— Графе, намерението ми не беше такова — произнесе бързо Ембарес. — Умолявам Ви да се оттеглите!

— А аз Ви моля да приемете! — отговори Родриганда сериозно.

— Е, добре! Щом толкова настоявате, заставен съм.

— Кога Ви е удобно?

— Когато имате време.

— Утре?

— Толкова ли бързате да умрете, дон Фернандо? — запита Ембарес насмешливо.

— Животът ми е в Божиите ръце — отвърна спокойно Родриганда.

— Какво оръжие избирате?

— Като заместник на племенника си, трябва да се придържам към неговия избор — значи шпага. Съгласен съм и с мястото, което е избрал.

— Секунданта?

— Кой сеньор щеше да услужи на племенника ми?

— Викомте Де Лориете.

— Веднага ще Ви изпратя този сеньор.

— Ще го чакам.

— След като приключихме, моля да ме освободите.

Дон Фернандо потегли към жилището на Викомте Де Лориете, който беше вбесен от неявяването на Алфонсо. Но отчитайки почтеността на дон Фернандо, заяви, че е съгласен и граф Родриганда се прибра вкъщи.

Целия следобед той писа, а привечер повика вярната Мария Хермоес. Тя мислеше, че отново ще разчепкат въпроса с подмяната на децата, но се излъга.

— Мария — рече той, — ще ти доверя една тайна и ти не бива да я издаваш.

— О, Ваша светлост, разбира се, че ще пазя мълчание — отвърна тя.

— Нали знаеш какво е дуел? Утре заран ще се бия.

— Наистина ли — изплаши се тя. — О, скъпи ми дон Фернандо, не го правете.

— Длъжен съм — отговори той. — Алфонсо приел поканата и малодушно избягал. За да спася честта на името си, трябва да го заместя.

— О, Боже мой, той ще стане убиец на чичо си.

— Едва ли. Аз умея да фехтовам, макар и да не съм скандалджия. Надявам се да остана невредим. За всеки случай обаче изготвих завещанието си…

— Мислех, че отдавна е изготвено! — обади се Мария непреднамерено.

— Да, онова, в което оставям Алфонсо за универсален наследник. Това сега е друго. Недоверието се промъкна в мен и промених разпореждането. Ето новият документ. Ти ще го съхраняваш.

— Аз? Ах, милостиви господарю, аз, бедната жена… — произнесе тя през сълзи.

— Да, ти си вярна и единствената, на която мога да разчитам. Ако утре се върна, ще ми го дадеш обратно. В противен случай ще го връчиш на Председателя на съдийската колегия, който ще предприеме необходимите стъпки. Лека нощ!

Старата поиска да възрази, но той я избута навън, за да не се размекне, което нямаше да му е от полза.

След като напусна графа, Пабло Кортейо се погрижи на първо време да изпрати двамата вестоносци, а после се упъти към жилището си. Той беше вдовец и имаше само една дъщеря от починалата си съпруга. Дъщерята Хосефа беше неговото божество, въпреки че не притежаваше нищо божествено. Имаше висока и мършава снага като баща си, едри кости и недодялани движения. Лицето й бе с восъчножълт цвят, половината от зъбите липсваха, а очите й наподобяваха тези на кукумявка, принудена да ги отвори на дневна светлина. Чертите й бяха ъгловати.

Пабло Кортейо не отиде в кабинета си, а потърси дъщеря си, която лежеше и пушеше цигара в един хамак, провесен в царящата до входа на къщата живителна хладина.

— Ах, папа, какво прави при графа в този необичаен час?

— Получих юмрук между очите — избоботи той.

— За какво стана въпрос?

— За какво друго, освен за Алфонсо.

— Хм! Той все пак е негов племенник!

— Така е. О, да знаеше само старият как стоят нещата! Бих искал да го видя. Разговорът най-напред се завъртя около комарджийския дълг, сетне засегна тази история с дуела, вината за която носиш изцяло ти.

— Аз? — удиви се момичето. — Да не би аз да съм дала повода за дуела?

— Не, но не позволи на Алфонсо да се яви. Страхуваше се за неговия скъп живот, а самият той навярно още повече.

— Какво общо има това с днешната работа?

— Граф Ембарес писа на дон Фернандо. Този пък заговори за уволняване и какво ли не.

— Няма да посмее! — произнесе Хосефа пренебрежително. — Алфонсо не би го допуснал.

— Ха! Графът ще му стегне юздите. Той направо твърди, че аз погубвам неговия племенник.

— Ти не, а аз — рече дамата самоуверено.

— Тук имаш пълно право. Впрочем писмото на граф Ембарес даде резултат, какъвто не съм и помислял. Може би тъкмо това да е нашето щастие: дон Фернандо ще се дуелира вместо Алфонсо.

Хосефа с един скок се намери вън от хамака.

— Кога?

— Не знам, във всеки случай в най-скоро време, защото графът не е свикнал да отлага такива неща.

— Какво би станало, ако бъде застрелян, татко?

— Пронизан.

— О, дуел с шпаги? При тези обстоятелства е още по-опасно.

— Веднага бихме спечелили. Завещанието е изготвено и наследникът е Алфонсо.

— И аз с него! — засмя се девойката.

— Да, и ти с него. О, хитроумен план измисли моят добър брат там, в Родриганда. Искаше да получи за себе си и сина си всичко, а ти и аз — подаяния. Но ние сме го надраснали по хитрост. Ти също ще наследиш, така стоят нещата!

— Любопитна съм какво ще каже Алфонсо за предложението ни.

— Вероятно няма да каже „да“.

— Защо не? Намираш ме за недостатъчно красива? — запита Хосефа раздразнено.

— Нямах това предвид — отвърна Кортейо. — Но като стане граф, ще поиска да се ожени за графиня!

— А аз да не би да искам нещо друго? Като ме вземе, ще стана графиня.

— Хм, има някаква логика, но ще падне битка, преди да се съгласи.

— По любов или принуда, Алфонсо ще се съгласи.

— А ако дон Фернандо не загине на дуела?

Хосефа сведе поглед и отвърна:

— Ох, мъже, колко сте слаби духом!

Очите на бащата дълго проучваха лицето й, след което той каза:

— Имаш предвид, че трябва да загине?

— Да.

— Ако не от шпагата…

— … то от нещо друго. Колко време ще трябва да чака човек?

По грозното й лице се изписа някаква демонска алчност.

— Да чака — повтори Кортейо. — Който дълго чака, често остава без нищо.

— Тогава действай! Необходима ли ще ти е моята помощ?

— Може би — отвърна загадъчно той.

— Ах! Вече си стигнал до някакво решение? — попита Хосефа. — Какво е то?

— Още преди да ме повика графът, исках да говоря с теб по този въпрос. Нали прочете писмото на брат ми Гаспарино?

— Да. Графът да бъде погубен?!

— Този план допада ли ти?

— Не съвсем. Не ми се ще дон Фернандо да умре. Ако го оставим жив, винаги ще имаме оръжие срещу Алфонсо и брат ти. Човек не знае как ще се прояви любовта на племенника и брата в различните случаи.

— Имаш право. Можем да го предадем на пиратския капитан Ландола, който тия дни ще бъде тук. Освен това не ми стиска да стана убиец на човек, комуто все пак трябва да сме благодарни за много неща.

— Да сме благодарни? — присмя се Хосефа. — Къде ти е умът? Та нали работиш за него? Все пак нямам нищо против, тъй като и аз намирам, че е по-правилно да остане жив. Не падне ли на дуела, ще трябва да предизвикаме мнима смърт. Но кой ще ни даде подходяща отрова?

— Познавам един, комуто са известни всички отрови и развива с тях тайна и доходна търговия. Стар индианец, живее в Санта Анита. Казва се Базилио. Ще поговоря с него.

— Но едва след като се реши дуелът! Как стоят нещата с Алфонсо?

— Уведомих го за необходимото чрез пратеник още преди три седмици. Днес графът също заповяда да се изпратят двама души при него и те ще го срещнат по пътя. Така че той ще се върне, и то до няколко дни.

— Слава Богу, отново ще е при мен!

Очите й радостно запламтяха. Виждаше се, че момичето действително обича Алфонсо, ала в душата й се таеше вулкан от страсти. Горко му, ако отблъсне тази любов!

На другата сутрин слънцето още не бе докоснало с целувка росата, а граф Фернандо и секундантът Викомте вече бяха напуснали град Мексико и яздеха към езерото Тескоко. Двамата сеньори носеха мексиканското национално облекло: голямо, украсено със златни шнурове сомбреро, чиято широка периферия засенчваше целите рамене; тъмна жилетка с множество малки сребърни копчета; богато извезани със злато и сребро предпазители за крака, които стигат до коленете и са притегнати към тялото с кожен пояс над обикновените панталони.

Седлата бяха гарнирани със злато и сребро, като високият преден връх и облегалото бяха обковани със сребро. Мундщукът и амуницията също бяха украсени. Поводът представляваше пъстър копринен шнур, шпорите сребърни, с големи колелца. Зад лъка на седлото бе прикрепено цветно серапе. От двете страни на коня се спускаше ниско долу мека кожа с козината, служеща за защита на пистолетите. От седлото висеше и ласо.

Двамата кабалероси не разговаряха помежду си. Каквото имаше за уговаряне, беше уредено. Викомте навярно подозираше какво става в душата на графа и не му досаждаше с празни приказки.

Когато стигнаха на уреченото място, противникът вече беше там. Бе довел със себе си лекар и един неутрален свидетел. Двамата противници отхвърлиха всякакъв опит за помирение и застанаха с голи шпаги един срещу друг. Знакът бе даден и двубоят започна.

Ако граф Ембарес е смятал, че ще се справи набързо с Родриганда, много се лъжеше. Дон Фернандо беше изкусен фехтовчик. Удаде му се в първия ход да рани противника, но с това само го направи по-сърцат, та във втория ход да употреби цялото си умение и сила и да постигне отплата. Беше по-трениран от Родриганда, провървя му в един финт и шпагата му прониза дон Фернандо в гърдите.

— Улучен съм! — извика той и се свлече на земята. Лекарят тутакси се озова при него и като прегледа раната, увери, че макар да не е опасна за живота, е значителна и достатъчна за прекратяване на двубоя. Граф Ембарес заяви, че е удовлетворен и препусна. Дон Фернандо бе грижливо превързан и настанен в купето на неутралния свидетел, което потегли към дома му.

Когато стигнаха там, Кортейо и дъщеря му се засуетиха, но по даден от графа знак лекарят ги отстрани. Графът пожела да види само старата Мария. Тя се появи и й бяха поверени грижите по него. След като лекарят даде необходимите указания и си замина, тя каза:

— Донесох завещанието, милостиви господарю.

— Не беше необходимо — усмихна се той. — Ето ти ключа! Заключи го! Там във второто чекмедже на писалището!

Мария го извърши с грижовност и старание, зарадвана от доверието, с което се ползваше.

В жилището на секретаря нещата бяха съвсем различни. Баща и дъщеря се раздираха от озлобление.

— Какво сме му сторили? — гневеше се Хосефа.

— Нищо, съвсем нищо! — отговори бащата. — Тази стара дойка се е умилквала, без да предполагам.

— А този граф Ембарес, за когото казват, че е добър фехтовчик, всъщност е само един дървеняк. Не можа ли да насочи удара си малко по-долу?

— Още сега тръгвам за Санта Анита.

— Да, тръгвай! Всеки час за нас е изгубен.

— В действителност ми се щеше да изчакам завръщането на Алфонсо.

— Отровата все пак можеш да поръчаш!

— Правилно. Тогава да потеглям!

Пабло Кортейо нареди да оседлаят коня му и препусна надолу по дългата „Пасеко де Букарели“, после още по-нататък, докато стигна до „Пасео де ла Вига“, по която се отива до двете селца Санта Анита и Икстакалто, населени изключително с индианци.

С плоскодънни лодки червенокожи превозват по канал Чалко до града плодове, цветя, царевица, сено. Жени в яркочервени поли, дечурлига и кучета делят място с пищния товар. Вързана на два пръта покривка ги предпазва от палещите лъчи на слънцето.

Вляво се простират прочутите Chinampas — плаващите градини на индианците. Някога повърхността на езерото Чалко е била чиста, водите прозрачни, ала индианците са я покрили със салове и тръстикови рогозки, върху които са положили пръст, за да садят зеленчуци и цветя. Растенията пускат корени, които се закрепват така здраво, че вълните не могат да отнесат саловете и се образуват малки, оградени с плетове от рози островчета, от които се добиват най-вкусните плодове и зеленчуци.

Тези индианци не са езичници, а католици, наричани Indios fideles — мирните, за разлика от Indios bravos — свободните, диви индианци. Наред с християнството, те са запазили някои възгледи и обичаи от предишната си вяра. Сред тях има хора, които са много по-опасни от някой волен команч или апач.

Един такъв бе и Базилио, докторът по отровите. Беше наследил от баща си познания върху всички индиански отрови, тяхното приготовление, употреба и въздействие. Достатъчно безсъвестен, той бе развил от знанията си търговия и навярно бе уморил повече хора, отколкото Бизоновото чело и Мечешко сърце са повалили с оръжията си в честна борба.

Неговата колиба бе известна на всеки и Кортейо също я знаеше. Той насочи коня си към малкия двор, където посетителят би останал незабелязан, и почука.

Беше му отворено едва на повторното чукане. Грозното лице на една стара жена се ухили насреща му и запита:

— Какво искате?

— Базилио, лекарят, вкъщи ли е?

— Не. Не зная също така къде е и кога ще се върне.

Кортейо извади от джоба си едно сребърно песос, показа й го и отново запита:

— Базилио вкъщи ли е?

— Може би. Ще надникна. Дайте парите!

— Ще ги получиш, ако си е вкъщи.

— Тук е — без забавяне отвърна тя. — Дайте ги!

— Мога ли да вляза при него?

— Да. Елате!

Кортейо подаде монетата на старицата и влезе. Тя затвори след него и го въведе в малко помещение, което наподобяваше по-скоро кошара, отколкото човешко жилище.

— Седнете! — нареди му. — Ще отида да го доведа.

Когато тя изчезна, Кортейо се огледа за някакъв предмет, на който да седне, но не видя нищо друго, освен куп изсъхнала трева и се настани там. Отново бе принуден да почака, докато индианецът се появи. Беше малко сухо човече с остри черти и страховит ястребов нос, върху който се мъдреха огромни очила.

— Какво желаете? — запита той.

— Може ли човек да говори открито с вас? — отвърна с въпрос секретарят.

— Да, но да остане в тайна.

— Продавате ли лекарства?

— Да.

— Добри и лоши?

— Всички са добри.

— Имам предвид отровни и неотровни.

— Да. За отровните ли искате да говорите с мен? В такива случаи човек трябва да е предпазлив. Кой сте?

— Не е нужно да се знае. Не съм alguazil^[3], мога да се закълна.

— Добре! Имате ли пари? Всеки, който желае да разговаря с мен за отрови, трябва да даде десет песос. Ще платите ли?

Кортейо извади сумата от портфейла си и му я даде. Доволно ухилен, индианецът прибра парите и рече:

— Сега можете да питате!

— Има ли отрова, която да предизвика у човек мнима смърт? — запита Кортейо.

— Да, дори няколко. Кой ще я получи?

— Здрав мъж на около петдесет години.

— Наложително ли е да се пробуди отново?

— Да, след една седмица.

— Кога искате да я имате?

— Незабавно. Ще дам каквото поискате.

— Струва сто песос.

— Плащам ги.

— Добре. Това се казва кратка и хубава търговия. Изчакайте малко, докато я донеса!

Базилио се отдалечи и този път отсъства близо час. Когато се върна, носеше в ръка малка кесийка, която подаде на секретаря.

— Ето я! — каза той.

Кортейо взе кесийката със съдържание едва четвърт напръстник и попита:

— Това ли е? Мога ли да я отворя?

— Ваша воля! — захили се отровителят. Кортейо отвори хартийката. Тя съдържаше някаква маса без миризма и цвят, напомняща стрито на прах стъкло.

— Може ли човек да я пипа, без да му навреди?

— Тя действа само в стомаха — гласеше отговорът.

— А как да я дам?

— Разтворена във вода я прибавете към храната или напитката. Въздействието се проявява за една нощ.

— Има ли противоотрова?

— Не. А и употребата на други лекарства не препятства действието й.

— Тогава ще я задържа и платя. Но вие отговаряте за ефекта. Разбрахме ли се?

— Няма да се кълна, ала сам ще се уверите, че прахът действа, както обещах.

— В противен случай ще дойда да си взема парите, а вас ще доложа като отровител. Знаете, че това се наказва със смърт!

Докторът по отровите се усмихна с превъзходство:

— Кой е виновникът, сеньор? Онзи, който приготвя отровата, или онзи, който я дава на хората? Според мен вторият е по-виновен. Дайте парите и си вървете!

Кортейо наброи сто песос на Базилио. После прибра грижливо отровата и вече се канеше да си тръгва, когато го споходи нова мисъл.

— Чакай! Мнимият мъртвец получава ли петна на разложение?

— Не!

— Но в моя случай трябва да са налице!

— Хм, това е лошо! — отвърна Базилио с лукава усмивка.

— Не е ли най-добре човекът действително да умре? Тогава със сигурност ще има такива петна.

— Не, не бива да умира. Но могат ли петната да се предизвикат изкуствено?

— Хм! Това ще струва още петдесет песос!

— Базилио, Вие сте шегобиец. Сума пари изстисквате от мен. Давам Ви двадесет песос.

— Петдесет или си вървете! Друго положение няма! — Базилио даде вид, че си тръгва.

— Стой, давам тридесет! — мигновено реши Кортейо.

— Почакайте тогава! Ще донеса каквото трябва.

Индианецът тръгна и след десет минути се върна с малко шишенце, в което имаше някаква жълта течност.

— Нали знаете местата, където покойниците получават петна на разложение? Натопете едно парцалче в тази течност и намажете местата! Колкото по-обилно, толкова по-тъмни ще станат.

— Дайте я! Ето парите.

Кортейо подаде тридесетте песос, които индианецът прибра в джоба си с нескрита радост. След това напусна колибата и побърза да се отдалечи. Всеки, излязъл от жилището на Базилио, незабавно попадаше под подозрението, че е сключил някаква зловеща сделка.