Назъм Хикмет
Влюбеният облак

Дервишът^[1] седна под кипариса. Извади от пояса тръстиковата си флейта. Засвири. От дупчицата й излетяха дървета, планини, реки, пътища — като че ли бяха скрити в нея, а дервишът само ги издухваше навън. Те паднаха на другия край на света, в една пустиня, където нямаше нито планини, нито пътища, нито реки, нито дървета. Така в пустинята се издигнаха планини, израснаха дървета, потекоха реки, прокараха се пътища. И нарекоха тази страна ФЛЕЙТА.

Дервишът си пое дъх и пак засвири. От една дупчица изхвърча човек с черна брада, крив нос и изпъкнали очи. Преметна се във въздуха няколко пъти и падна до стареца. Беше Сейфи, Черния Сейфи. Огледа се крадешком. Пъхна ръката си в джоба на дервиша. Измъкна кесията му. Побягна. Дервишът взе камък. Прицели се. Камъкът го настигна с такава сила, че Черния Сейфи подскочи като гумена топка. И така подскочи, че полетя към небето. Летя, летя, долетя до другия край на земята, където се намираше страната Флейта, и падна на върха на една планина; по-точно върху украсеното със сребро седло на кон, който се намираше тук. Настани се удобно и хвърли поглед към околността. Що да види? От планината се спускаха стада овце. Неговите. На планинското пасбище пасяха коне с лъвски гриви. Неговите. Долу по пътя се движеха кервани, натоварени с подправки, коприна, слонова кост. Неговите. В долината, докъдето стигаше погледът, се простираха ниви, засети с пшеница, ръж, памук. Неговите. С една дума: Черния Сейфи беше най-богатият човек в страната Флейта.

Възседнал сивия си кон, Черния Сейфи се любуваше на това, което виждаха очите му. Изпъкналите му очи алчно искряха, острата му като шубрак брада потреперваше. Но да оставим за момент Черния Сейфи и да се върнем при дервиша.

Дервишът, седнал под кипариса, все така свиреше с флейтата си. От най-малката й дупчица излетя девойка. Полюля се във въздуха и плавно се спусна на земята до него. Тя беше самата красота: златисти коси, които стигаха до земята: лице — късче луна; дълги-дълги черни ресници, които покриваха светлокафявите очи; едва петнадесетгодишна. Казваше се Айше. Целуна ръка на татко-дервиш и почтително коленичи пред него.

— Татко-дервиш — каза Айше, — ако си гладен, да ти сваря тархана^[2], ако ти се спи, да ти приготвя постеля.

Дервишът се усмихна:

— Благодаря, Айше-къз^[3]. Нито съм гладен, нито ми се спи.

Каза това и погали Айше по рамото. Тя като перушинка се издигна във въздуха. Летя, летя. Спусна се върху една цъфтяща ябълкова клонка на другия край на земята, в страната Флейта, Ябълковите цветчета ли бяха по-хубави, Айше-къз ли? Ако питате мен, ще кажа: „Айше-къз“. Тя се настани удобно на клончето. Очите й проникнаха през цветчетата и разбраха, че ябълката расте в градината. Тази градина беше на Айше-къз. В нея цъфтяха рози — алени, жълти, бели, огненочервени; цъфтяха лалета и карамфили — големи, малки, гладки, кичести, пъстри. Айше-къз слезе от ябълката, взе кофа и започна да полива цветята. Черния Сейфи в галоп пристигна до портичката на градината. Без да слиза от коня, извика през оградата:

— Айше, хей, Айше!

Айше-къз остави на земята кофата си и попита:

— Пак ли дойдохте?

— Пак. И ще идвам дотогава, докато не ми продадеш градината си, дано вдън земя потъне — грубо отвърна Черния Сейфи.

Айше-къз, с гласче по-нежно от славей, каза:

— Колко пъти съм ви казвала, че нито на вас, нито на който и да е друг ще я продам.

Черния Сейфи шибна градинската ограда с камшик и изкрещя:

— В тази страна всичко освен твоята градина е мое. Тя е, дано вдън земя потъне, като черен бодил сред моите владения. Каквото ще да става, ще изкореня този пущинак…

Черния Сейфи не успя да довърши. Конят му изцвили, ритна със задните си крака и го хвърли на земята. Ще попитате как стана това? Ще ви обясня. Докато Черния Сейфи седеше на коня отвъд градинската ограда и разговаряше с Айше-къз, по пътя мина заек, който така силно ухапа задния ляв крак на коня, че животното изцвили от болка и хвърли ездача си на земята. Случи се и още едно произшествие, което трябва на всяка цена да ви разкажа. Докато Черния Сейфи се търкаляше в праха и пъшкаше от болки, а заекът от страх беше плюл на петите си и бягаше, от градината на Айше-къз излетя бял гълъб. Той прелетя над главата на Черния Сейфи, прицели се… плюк… чукна го точно между веждите. Сейфи се ядоса и скочи на крака. Сложи в лъка стрела, опъна тетивата и се прицели в гълъба. Като видя това, Айше-къз изпищя. В този миг белият гълъб… фррр… излетя. Тогава Черния Сейфи скочи върху коня си и… чака-так, чака-так… се понесе след птицата. Нека пак да оставим за момент Черния Сейфи и отново да се върнем при дервиша.

Дервишът, облегнат на кипариса, все така духаше във флейтата си. От една дупчица излетя облак. Дервишът духна още веднъж и той се издигна високо нагоре. Тръгна бавно, бавно, като агънце, което пасе в небесната поляна, към другия край на земята, към страната Флейта. Когато облакът мина границата на страната Флейта, долу, в една нива, видя заека, който седеше между китните класове и чистеше мустаците си. Това беше същият оня заек, който ухапа задния ляв крак на коня на Черния Сейфи. Той вдигна глава и също го видя. Облакът с такова любопитство гледаше как дългоухият си чисти мустаците, че накрая не издържа и гръмко се разсмя. Заекът не разбра този смях, но нали за пръв път виждаше смеещ се облак, отначало се учуди, а после му хареса. Впрочем да не се спираме на това. И така, докато облакът и заекът взаимно се забавляваха, Черния Сейфи спря коня си на върха на един хълм и започна да търси по небето белия гълъб. Видя го. В този момент облакът погледна надолу. Свъси вежди. Хвърли се върху него и го обви. Черния Сейфи се обърка. Не, слиса се! Започна да киха и кашля. А гълъбът нима ще чака, взе, че отлетя. Облакът се зарадва. Остави Черния Сейфи, сви се на топка, вдигна се високо и заплува. Дълго летя. Мина долини и планини, реки и езера. Изведнъж погледна надолу… Айше-къз лежеше по гръб сред лалетата и се любуваше на небето. До нея, отдясно, стоеше заекът, а на лявото й рамо — гълъбът, същият този, който неотдавна се беше спасил. Кафявите очи на Айше-къз бяха пълни със слънчева светлина, златистите й коси сияеха. Едната й ръка играеше с ушите на заека, а с другата галеше гълъба. Именно в този миг над градината се появи облакът. Върху градината падна сянка, но не за дълго, скоро всичко наоколо светна. Сянката, която току-що премина над градината отляво надясно, премина още веднъж — този път отдясно наляво. Трябва да ви кажа, че облакът, минавайки над градината отляво надясно, се обърна назад и видя в градината Айше-къз. Тогава той бързо се върна обратно и застана над градината. Айше-къз го видя. Видя го и заекът. Гълъбът също позна облака и плесна с криле. А облакът, ах, той не забеляза нито заека, нито гълъба. В това няма нищо чудно, защото, който веднъж види Айше-къз — било човек, звяр или облак, — не вижда повече нищо друго освен нея. Облакът въздъхна тежко и едно „Ах!“ се изтръгна от сърцето му.

Айше-къз с крайчеца на пръстите си му изпрати въздушна целувка. Когато целувката долетя до небето, облакът отначало много се смути, но скоро се съвзе и се превърна в грамадна роза. В небето, откакто беше станало небе, никога не беше разцъфтявала такава прекрасна, такава голяма бяла роза. Докато Айше-къз се любуваше на бялата роза, разцъфнала под синия атлас, облакът отново се раздвижи; събра се на топка и се превърна в сърце. На широката гръд на небето, откакто беше станало небе, нито веднъж не беше туптяло такова влюбено сърце. Айше-къз се усмихна. Облакът-сърце се раздвижи, стана пак облак. От този ден той не се отдели повече от Айше-къз. Ако Айше-къз, с гълъба на лявото си рамо и със заека отдясно, копае с мотика в градината, облакът я пази отгоре. Изтрие ли Айше-къз потта от челото си, скрие ли с длан очите си, в същата минута над градината се спуща сянка. Помисли ли Айше-къз: „Хубаво е да си почива на сянка човек, но цветята имат нужда от слънце“, облакът тутакси приема формата на китайско чадърче, и то така, че цялата градина да бъде залята от слънчеви лъчи, а Айше-къз да остане на сянка.

Веднъж, привечер, Айше-къз седеше в градината до басейна, който се намираше пред къщичката й, и се любуваше на отражението на звездите, лунния сърп и облака. На лявото й рамо беше гълъбът, на коленете й дремеше заекът. Водата в басейна беше като огледало, но звездите и луната се оглеждаха в нея някак неясно, мъждиво. Айше-къз вдигна очи към небето и какво да види — там звездите и луната бяха също неясни, мъждиви. „Какво ли им се е случило? Защо ли не блестят както преди?“ — се запита Айше-къз. Облакът, както винаги, веднага разгада мислите на Айше-къз и от своето ъгълче на небето й каза:

— Малко са се напрашили. Сега ще ги изтрия.

И като каза това, облакът се превърна в огромен парцал и падна в басейна. Намокри се, издигна се отново в небето и започна да чисти луната, а след това — звездите. Така ги почисти, че откакто луната беше луна, а звездите — звезди, никога не бяха блестели така.

Айше-къз много се зарадва.

— Благодаря ти, мило мое облаче. Много те обичам, мое славно облаче — каза тя, след което стана и си тръгна към къщи. Беше й се приспало. Облакът слезе от небето и седна на прага на нейната къщурка. Айше-къз легна в леглото си. Облакът, който се спусна пред прага на къщичката й, се превърна в саз^[4], приближи се до прозореца над леглото на Айше-къз и запя приспивна песен:

Спи ми, спи, красавице, заспи,

от градините ти донесох сън.

Листата в очите ти са толкова зелени…

Спи, моя прелест, заспи…

Спи спокойно ти…

Нани, нани…

Спи ми, спи, красавице, заспи,

от звездите ти донесох сън

от тъмносиньо кадифе,

спи, моя прелест, заспи…

Спи спокойно ти,

сърцето ми покоя твой ще пази…

Спи, моя прелест…

Нани, нани…

Докато облакът пееше приспивната си песен под прозореца на Айше-къз, в градината на пръсти влезе Черния Сейфи. В ръката му имаше голям нож. Както всички хора, които искат да сторят нещо лошо, и той се огледа на всички страни и започна да реже цветята. Всяко цвете, било роза, лале или карамфил, като падаше, изпускаше едно „ах!“ Но нали това бяха цветя, те въздъхваха така тихо, че никой освен тях не чуваше това „ах!“

Нека не протакаме нашия разказ. Ножът на Черния Сейфи се надвеси над гърлото на магарешкия трън. Неочаквано той проговори с човешки глас:

— Пощади ме! Един ден може да ти потрябвам.

Черния Сейфи не отряза магарешкия трън. Не защото го съжали, а сметна, че наистина може да му потрябва. Песента на превърналия се в саз облак приспа дълбоко Айше-къз и тя не чу нищо. Скоро влюбеният облак отново взе своя първообраз и се издигна високо в небето. Той искаше да хвърли един поглед наоколо и да застане отново на своя пост. Когато се издигна високо в небето, облакът погледна напред, погледна назад, хвърли поглед надясно, хвърли поглед наляво. Планините и скалите, птиците и зверовете — всички сладко-сладко спяха. На облака също му се приспа, но… изведнъж широко отвори очи. Видя Черния Сейфи: злодеят режеше ли, режеше цветята. Кръвта нахлу в главата на облака.

— Ах, ти, мръсник! — възмути се той.

В същия миг се превърна в ръка, хвана лунния сърп, който висеше до него, и бързо се спусна надолу. С върха на сърпа разкъса шалварите на Черния Сейфи и започна да го бие на голо. Черния Сейфи се обърка. Ако бяхте на негово място, вие също бихте се объркали. Той се обърна и се нахвърли с ножа си върху лунния сърп. Ножът му, докоснал-недокоснал острието на лунния сърп, стана на малки парченца, сякаш беше от стъкло. Облакът остави дръжката на лунния сърп сама да се бори с Черния Сейфи, а той се вдигна високо на небето, започна да къса звездите и да ги хвърля по главата на злодея. Нима някой може да издържи на това? Черния Сейфи офейка от градината като пес, на чиято опашка е привързана консервена кутия.

На следващата сутрин Айше-къз, като работеше в градината, се натъкна на магарешкия трън.

— Не ми се сърди, бодиле — каза тя, — но в моята градина няма място за тебе. Или си излез по своя воля, или ще те изскубна и изхвърля през плета.

— Няма да мръдна нито крачка оттук. Ако можеш, изскуби ме — отговори магарешкият трън.

Айше-къз не се разсърди. Изкорени с мотиката си бодила, после го хвана за единия край и го изхвърли от градината.

Зад оградата магарешкият трън се превърна в змия и запълзя по прашния път.

Оттогава мина много време. Настана вечер. Стъмни се. Черния Сейфи отново дотърча до портичката на градината на Айше-къз. Когато се обърна към нея, гласът му загърмя като тръба:

— Айше, аз съм най-богатият човек на света. Ела, стани ми жена!

— Вие искате да се ожените не за мен, а за моята градина — отговори Айше-къз. — По-скоро бих се превърнала в камък, отколкото да стана ваша жена.

Тези думи разсърдиха Черния Сейфи. Той се изправи на седлото, украсено със сребро, и понечи да скочи в градината. Облакът, който видя всичко това, се превърна в страшен призрак и се нахвърли върху му. Сейфи така се изплаши, че едва не глътна малкия си език. Препусна коня си в галоп, а облакът-призрак не го остави до самия край на долината. После облакът се върна, влезе в градината, превърна се в рунтаво овчарско куче и легна в краката на Айше-къз.

Нека Айше-къз ласкаво и нежно си говори с облака, а ние пак отново да се върнем при Черния Сейфи.

В края на долината, където спря конят, той видя магарешкия трън.

— Здравей, Сейфи ага — каза бодилът, — Айше-къз изгони и тебе, и мене. Вземи ме със себе си и карай коня, където ти кажа.

Черния Сейфи взе на седлото магарешкия трън и подкара коня. Дълго вървяха, през планини и долини минаха и пак вървяха. Магарешкият трън накара Черния Сейфи да купи торба и гърне. Той окачи торбата на лявата страна на коня, а гърнето — на дясната. Отново дълго вървяха, през долини и планини, реки и езера минаха и пак вървяха, и пак вървяха. От умора конят на Черния Сейфи изтъня като игла. На петнадесетия ден пътят ги изведе в една степ без начало и край. На тридесетия ден всичко наоколо беше само скали. Земята беше напукана от адска горещина. Черния Сейфи погледна небето — нито късче облак. На трийсет и петия ден под краката им не остана и следа от скала и земя. На лунната светлина от изток до запад се простираха само пясъци. Конят на Черния Сейфи остана съвсем без сили. На четиридесетия ден магарешкият трън каза:

— Пристигнахме. Ето това е страната Суша. Напълни торбата с този пясък.

Черния Сейфи слезе, напълни торбата с пясък, натовари я на коня и сам седна отгоре. Конят заговори с човешки глас:

— Пожали ме, Сейфи ага. Нямам сили да мръдна, а как ще мъкна и тази торба с пясък?

Черния Сейфи, вместо да го съжали, го шибна с камшика си. Сивият кон тръгна, накуцвайки.

— Тръгваме — каза магарешкият трън — към Страната на ветровете.

Дълго вървяха, през планини и долини, реки и езера минаха. Изведнъж в лицето им духна такъв вятър, че те не можаха да направят крачка напред. Видяха дървета, върховете на които достигаха до седмото небе, а корените им — седем пласта под земята. От вятъра трепереше всяко листо, всяко клонче, стъблата им се огъваха до самата земя и се издигаха отново до небето.

— Не мога да мръдна от мястото си — каза Черния Сейфи. — Нито конят ми има сила, нито пък аз.

Магарешкият трън отговори:

— Не трябва да се спира. Карай коня!

Като шибаше непрекъснато коня си, от когото капеше кървава пот, Черния Сейфи разсичаше с гърдите си насрещния бушуващ вятър. Така те вървяха още три дни и нощи. Накрая стигнаха брега на едно море. Огромни разпенени вълни се издигаха на височина колкото седем минарета, а след това с адски грохот се удряха на брега.

— Пристигнахме — каза магарешкият трън. — Напълни гърнето с вятър.

Черния Сейфи постави гърлото на гърнето срещу вятъра. Вятърът с вой и свистене влезе в него. Сейфи бързо похлупи гърлото на гърнето с парче кожа и го завърза с магарешкия трън. После върза гърнето за седлото на коня си и тръгна обратно.

Този път вятърът им духаше в гръб. Конят вървеше така, като че ли имаше криле.

Нека Сейфи си върви подгонен от вятъра, а ние да се върнем при Айше-къз. В това време всички сладко-сладко спяха: Айше-къз в леглото си, белият гълъб — до главата й, заекът — при краката й, облакът — под нейния прозорец. Като измина четиридесет и три дневния път за три дни, Черния Сейфи се спря пред вратата на Айше-къз. Слезе от коня си. Сне торбата. Влезе в градината. Разсипа пясъка от страната Суша по цялата градина: посипа розите, карамфилите, лалетата, дърветата и бързо излезе.

И ето — нека да не протакаме нашия разказ — настана утро. Айше-къз, гълъбът, който стоеше до главата й, заекът — до краката й, облакът — под нейния прозорец, се събудиха от сърцераздирателните стонове на цветята. Изтичаха те в градината и що да видят? Лалетата, розите, карамфилите, дърветата, водата в басейна изсъхваха, като издаваха стонове. Цветята жълтееха, листата се свиваха, като че ли ще докоснат пламък; водата от басейна намалява, като че ли дъното му е на решето. И всички в един глас стенеха и жално викаха:

— Спаси ни, Айше-къз! Ние жълтеем и увяхваме, съхнем и умираме, спаси ни, Айше-къз!

Айше-къз се обърка. Не знаеше какво да прави, как да им помогне. Като обезумяла се мяташе от клюмналата роза към увяхващото лале; от увяхващото лале — към съхнещия карамфил. Черния Сейфи седеше върху коня си от другата страна на оградата, почесваше с черните си нокти черната като шубрак брада и се хилеше. Когато изсъхна и последното стръкче цвете, Черния Сейфи закрещя:

— Продай ми градината си, Айше! Все едно, това вече не е градина, а гробище! Продай ми я и се махай, където ти видят очите!

Айше-къз отговори така на Черния Сейфи:

— Никъде няма да отида. По-добре е да бъда погребана в това гробище, до моите изсъхнали цветя.

Докато Айше-къз и Черния Сейфи водеха този разговор, облакът се беше издигнал високо на небето и гледаше към тях. Той беше толкова тъжен, че нямаше сили да отвори уста, да мръдне ръка. Гълъбът литна при облака и каза:

— Братко облак, хей, братко облак! Помогни на Айше-къз!

— Какво мога да направя? — каза облакът и дълбоко въздъхна. — Как мога да й помогна? Аз съм готов живота си да дам заради нея!

— Тогава дай го! — възкликна гълъбът.

— Разбира се! — каза облакът. — Какъв глупак съм бил, как не съм се сетил досега!

Не довърши и думите си, когато от него заваля дъжд.

Черния Сейфи така побесня от гняв, че започна да стреля с лъка си по облака.

Тук се обади магарешкият трън от гърлото на гърнето:

— Нима ще уплашиш облака със стрели? Развържи ме, отвори гърнето!

Черния Сейфи веднага отвори гърнето и пусна вятъра към облака. Вятърът засвири и връхлетя върху облака.

— Пази се, мило облаче! — завика отдолу Айше-къз.

Облакът прие формата на сърце. Бушуващият вятър се удари в облака и той се разби на хиляди късчета; едно голямо сърце се превърна в хиляди малки сърца.

Черния Сейфи викаше отдолу, колкото му глас държи:

— Не го жали! Накълцай го на парчета!

Заекът също не мълчеше:

— Дръж се, братко облаче!

Хиляди малки сърца се бореха с вятъра и се стараеха да се съединят едно с друго. А белият гълъб носеше с клюна си далеко отскочилите малки сърца и им помагаше да се съединят. Айше-къз, заекът, Черния Сейфи, сивият кон, магарешкият трън — всички бяха вдигнали глави към небето и подкрепяха ту облака, ту вятъра. Това беше схватка на живот и смърт!

Но за да не излезе, че протакаме нашия разказ, веднага ще кажем — малките сърца се съединиха и отново се превърнаха в едно огромно сърце.

Тогава магарешкият трън викна към Черния Сейфи:

— Хвърли ме на небето!

Сейфи го хвърли към небето. Магарешкият трън змия се обви около облака сърце и започна да го души. Вятърът продължаваше да разкъсва облака. Тогава белият гълъб се извиси и се хвърли върху магарешкия трън змия. Започна да го кълве. Магарешкият трън се разпръсна на малки парчета и падна пред краката на Черния Сейфи. Бушуващият вятър все повече изчерпваше силите си. Сейфи не можеше да си намери място от гняв. Айше-къз и заекът викаха от радост.

Когато вятърът съвсем утихна, облакът се превърна в око и тъжно заплака.

Белият гълъб го попита:

— Защо плачеш, братко облак?

Облакът отговори:

— Ще умра. Не ми е жал за мене, а че ще се разделя с Айше-къз! Затова плача!

Тутакси от облака като из ведро се изсипа дъжд. Цветята в градината оживяха, показаха главичките си, станаха още по-красиви. Айше-къз триеше сълзите си и викаше към небето:

— Облаче, мое мило облаче, стига! Не умирай! Аз не искам! Не умирай!…

Дъждът, който валеше все по-силно и по-силно, намокри до кости Черния Сейфи. От злоба и студ зъбите му силно затракаха.

Нека отново за момент да оставим облака, Айше-къз и Черния Сейфи и да видим къде е белият гълъб.

На върха на една планина белият гълъб най-после успя да догони вятъра.

— Братко вятър — каза гълъбът, — Черния Сейфи те опозори. Ти не успя да надвиеш някакъв си облак, защото помагаше на Черния Сейфи. Той се опита да се възползува от силата ти за своето черно дело. Мислиш ли, че трябва да му простиш за това? Нима не намираш за нужно да го накажеш?

Тогава бушуващият вятър се върна назад. Със свистене се хвърли върху Черния Сейфи, грабна го от седлото, вдигна го във въздуха, повъртя го, повъртя го и го хвърли на земята. Сейфи се опита отново да се качи на коня, но сивият кон му каза:

— Ти на времето не ме пожали. Сега и аз няма да те пожаля! — и с един ритник го повали на земята.

Бушуващият вятър отново го завъртя като сух лист, пусна го пред себе си и го захвърли в една пропаст.

Нека Черпня Сейфи се търкаля в пропастта, а ние да се върнем в градината на Айше-къз.

Цветята в градината на Айше-къз отново цъфнаха, дърветата отново се раззелениха. Тя отново седна до басейна. На лявото й рамо беше гълъбът, заекът — до десния й крак. Небето беше синьо, синьо и всичко наоколо беше обляно в слънчева светлина.

Всички освен Айше-къз се смееха.

— Защо си така тъжна? — попита белият гълъб.

— Облакът спаси цветята ми, спаси мене, спаси всички нас, а самият той загина. Умря, за да спаси нас… Кой ще тъжи за него, ако не аз?

Айше-къз въздъхна и сълзите й като бисери потекоха към басейна.

— Не тъжи напразно, Айше-къз — каза заекът. — Добрите хора, добрите животни, добрите облаци никога не изчезват. Който обича, той е безсмъртен! Я виж, погледни в басейна!

Айше-къз погледна и какво да види? От басейна, пълен догоре с дъждовна вода, под златните слънчеви лъчи се издигаше синя па̀ра. И ето скоро по синьото небе се появи облаче. Взе предишния си образ, погледна към Айше-къз, погледна към градината, превърна се в огромна уста и широко се усмихна.

Така добрите същества в страната Флейта тържествуваха, а лошите понесоха своето наказание.

Тази приказка, която разказва флейтата на дервиша, свършва тук.

Дервишът сложи флейтата в пояса си и си тръгна.

Бележки

[1] Дервиш(ин) — (тур. от перс.) мохамедански калугер — Б.пр. ↑

[2] Тархана — (тур.) ястие от специално приготвено и изсушено на дребни зърна тесто; триенца; каша. — Б.пр. ↑

[3] Къз — (тур.) момиче, девойче — Б.пр. ↑

[4] Саз — вид източен струнен инструмент. — Б.пр. ↑