Назъм Хикмет
Тъкачите

Имало едно време един говедар. Живеел си той с жена си. Тя била доста глупавичка, но все някак си се разбирали.

Един ден жената на говедаря отишла на реката за вода. В реката — „кваак, кваак“ — квакали жабите. Както вече казахме, жената на говедаря била доста глупавичка и квакането сметнала за тракане на тъкачни станове.

— Тъкачи, хей, тъкачи — викнала тя на жабите, — изтъчете ми един аршин сукно.

— Ква-ак, ква-ак — продължили жабите.

Глупавата жена сметнала, че й казват: „Добре, ще изтъчем, ще изтъчем…“

— Благодаря, тъкачи! — казала тя и се прибрала в къщи.

Вечерта, когато говедарят се върнал в къщи, жена му казала:

— Мъжо, споразумях се с тъкачите да ми изтъкат един аршин сукно. Купи ми холандска прежда.

Купил говедарят холандска прежда. Занесла жената кълбата прежда на реката, хвърлила ги във водата и викнала на жабите:

— Тъкачи, хей, тъкачи, ето ви и преждата. Изтъчете ми толкова, колкото излезе.

Минало време, жената казала на мъжа си:

— Дай ми пари, за да платя на тъкачите. Сигурно вече са изтъкали сукното ми. Трябва да се вземе.

— Почакай малко — казал говедарят — да прибера стадото от планината и да взема пари от стопанина.

Минали няколко дена. Говедарят дал на жена си парите, които получил от стопанина. Тя отишла край реката и викнала:

— Хей, тъкачи, нося ви парите, дайте ми сукното.

Не последвал обаче никакъв отговор. Ще попитате защо? По това време настъпила страшна суша, реката пресъхнала и жабите се разотишли. Жената, като не получила отговор, се разсърдила, взела една тояга и закрещяла:

— Значи така, а! Не искате да ми отговорите. Добре, сега ще ви науча аз.

И започнала да удря и човърка пясъка на пресъхналата река. Не минало много време и се показало гърне с жълтици.

— Аха — казала жената, — разбирам. Взели сте ми сукното и в замяна сте ми оставили гърнето. Така да бъде…

В това време по моста минал грънчар с пълна кола грънци.

— Хей, грънчарю — викнала жената, — купувам цялата ти стока. Закарай грънците в къщи и ги стовари пред вратата. Ще ти платя с ей тези жълтици.

Грънчарят тръгнал зарадван към къщата на жената и стоварил грънците пред вратата й. Тогава тя дала жълтиците от гърнето, а за себе си оставила само една шепа, за да ги покаже на мъжа си.

„А сега — си казала глупавата жена — ще украся дома си като царски дворец!“

Разбила тя на малки парченца грънците, които били пред вратата й, украсила с тях къщата и зачакала с нетърпение мъжа си. Вечерта, щом го видяла, още на пътя радостно завикала:

— Ела по-бързо, мъжленце, ела виж как съм украсила нашия дом. Той стана по-хубав от райски кът.

Мъжът дошъл, видял, поклатил глава. В същото време жената извадила шепата жълтици, които запазила, и му ги дала. След като разбрал всичко, говедарят едва не полудял.

— Какво си направила, глупава жено! — закрещял той.

Жената се обидила, излязла от къщи и отишла на селската чешма. Но не минало много, при нея дошла една котка.

— Ах ти, писи, писи, писенце — казала тя на котката, — зная, че мъжът ми те е изпратил, за да се върна в къщи. Кажи му, че няма да се върна. Много съм му обидена.

След малко край чешмата минала камила.

— Не зная коя си и откъде си, но сигурно и теб те е изпратил мъжът ми. Добре, ще се върна в къщи. Хайде — казала жената, хванала камилата за юлара и тръгнала към къщи.

Говедарят се зарадвал, когато видял, че жена му се връща. Радостта му обаче била двойна, като видял камилата и двата чувала товар върху гърба й.

— Жено, хайде да играем с тебе на леблебиен дъжд — казал говедарят на жена си.

Жената не знаела що за игра е това, но се съгласила. Тогава мъжът взел големия казан, обърнал го с дъното нагоре и я захлупил. Започнал да хвърля върху казана леблебиени зърна и да говори:

— Леблебиен дъжд вали, леблебиен дъжд вали-и-и-и… — а в същото време свалил товара от гърба на камилата. Чувалите били пълни със злато. Жената нищо не подозирала. Като скрил златото, говедарят измъкнал жена си изпод казана и казал:

— Играта свърши.

Не минало много време, може би ден-два, и по улиците на града се появили султански глашатаи:

— Загуби се натоварената със злато султанска камила! Чувал ли е някой нещо? Виждал ли е някой камилата? — викали те.

Жената на говедаря тутакси отишла при един от глашатаите и казала:

— Аз видях камилата.

Слугите на султана хванали говедаря и го завели при съдията.

— Виждал ли си камилата? — попитал съдията.

— Не — отговорил говедарят.

— Но жена ти твърди, че е довела в къщи една камила.

— Какво я слушаш, господин съдия, женичката ми е глуповата. Липсва й нещичко.

Съдията заповядал да доведат жената на говедаря. Тя дошла, като на гърба си носела вратата на къщата.

— Не ми се сърдете — казала тя, — мъжът ми беше заповядал да не се отделям от вратата на къщата ни, та аз…

Съдията попитал жената:

— Ти кога видя камилата?

Жената веднага отвърнала:

— Когато валеше леблебиеният дъжд.

Съдията се убедил, че жената наистина е глупава или, както се казва в такива случаи, нещо й липсва. Той освободил говедаря и неговата жена.

И до ден-днешен говедарят спокойно си живее с глупавата си жена, разменя от време на време златните монети и не се страхува, че на стари години може да остане без работа. А падишахът и досега праща по улиците глашатаи да питат за изгубената му камила.