Назъм Хикмет
Малко ли вървели, много ли…

Слагах глава на коляното на баба. Ръката й жилеста, суха, приличаща на жълто кестеново листо — галеше главата ми… Приказките на баба като звездна нощ спущаха съня в очите на децата.

Приказките си приличаха една на друга. Във всяка от тях имаше един такъв момент, че когато баба стигнеше до него, дори и очите ми да лепнеха за сън, повдигах глава и мръщейки се, я поглеждах в лицето. И как да не гледам: „Хората тръгват на път; Келоолан обува железните си цървули и върви през планини и реки; най-малкият царски син отново тръгва да търси любимата си, която плаче на дървото до чешмата; но всички те, малко ли вървят, много ли, през планини и реки минават, обръщат се и що да видят — извървели са път, колкото един стрък ечемик…“

Малко ли вървят, много ли, през планини и реки минават, обръщат се и… изведнъж виждат, че са извървели път, колкото един ечемичен стрък?! Ето това моята детска главичка не можеше да побере.

Баба ми почина отдавна. Аз вече остарях. Но все пак това „малко ли вървели, много ли…“ не мога да го проумея. Нима може моята глава на човек от двадесети век да разбере скоростта, с която въображението на средновековния човек изминава тези разстояния?

Още не съм дядо, нямам внук… Имам син-здравеняк на осем години. Когато неговата баба му разказва приказки, щом стигне до „малко ли вървели, много ли…“, думата вземам аз. Придавам увереност на гласа си и казвам: „Много вървели, прехвърлили планини и реки и когато се обърнали и погледнали назад, мястото, от което тръгнали, вече не се виждало!…“