Карл Май
Завещанието на инката ^[0] (1)

1. Бикоборецът

„Corrida de toros, corrida de toros!“ — крещяха украсените с пъстри панделки и ленти викачи, които обикаляха пресичащите се под прав ъгъл улици на Буенос Айрес. Corrida de toros беше темата, с която от дни наред се занимаваха най-подробно всички вестници в града, corrida de toros беше предмет на разговорите във всички обществени и частни локали.

Corrida de toros, което означава „борба с бикове“, са думи, които могат да въодушевят всеки испанец, всеки човек, в чиито жили има макар и капка испанска кръв. Без да го е грижа за възраженията на противниците на любимото му развлечение, доказващи, че е осъдително не само от морална гледна точка, а и от всяка друга, той бърза към арената, крещейки, за да даде израз на възхищението си от измъчването на животните, и изпада във възторг, когато някой смел бик разпори корема на кон или пък набучи на рогата си някой от тореадорите.

Да, борба с бикове! Колко отдавна в Буенос Айрес не бе имало борба с бикове! Откога само на арената не се беше чувало цвиленето на конете, ревът на биковете, виковете на бикоборците и ликуващите крясъци на зрителите! Бяха изминали безкрайно дълги години от последната борба с бикове. И за всичко беше виновно досадното политическо положение в страната.

Войната, в която Лопес^[1], диктаторът на Парагвай, беше въвлякъл аржентинската конфедерация, струваше досега на страната четирийсет милиона долара и петдесет хиляди човешки живота, без да се броят онези двеста хиляди жертви, които взе холерата, избухнала през военните години. По това време нямаше кой да мисли за удоволствия. Аржентинската армия постоянно губеше сраженията си срещу Лопес, но ето че изминалата седмица тя извоюва значителен успех. Този успех беше ознаменуван в Буенос Айрес с илюминации и празнични шествия, а новоизбраният президент Сармиенто се възползва от случая да спечели благосклонността на населението, като даде разрешението си за провеждане на борба с бикове.

Въпреки, че времето за подготовка беше твърде малко, случайно възникналите благоприятни обстоятелства караха хората да очакват, че тази борба с бикове ще бъде изключително интересна. В Буенос Айрес имаше няколко бикоборци, които си бяха спечелили добро име и не бяха събаряни на земята още от нито един бик. Изпълнени със завист един към друг, те просто горяха от нетърпение да покажат кой от тях е най-добрият. В това време се появи и един чужденец, испанец от Мадрид, който живееше от няколко дни в хотел „Лабастие“ и помоли за разрешение да се яви на арената, за да премери сили за наградата. Когато назова името си, господата от комитета дадоха съгласието си с радост, защото този мъж не беше никой друг, а сеньор Крусада, най-прочутият еспада — бикоборец — в цялото испанско кралство.

Тази новина бе напълно достатъчна да развълнува жителите на града, но ги очакваха и още по-интересни неща. И други двама сеньори изказаха желание да участват и тяхното предложение засили възбудата на духовете до неимоверност. Единият от тях беше собственик на големи стада добитък. Преди известно време за огромна сума успял да закупи няколко северноамерикански бизона, за да опита дали е възможно да ги кръстоса с местната порода говеда. Но тези силни животни се оказали толкова диви и неукротими, че той дошъл до решението да бъдат застреляни. Сега беше предложил да предостави безвъзмездно за коридата най-силното от тези животни. Другият сеньор беше притежател на асиенда^[2] в околността на Сан Николас. Неговите пеони^[3] издълбали няколко ями, за да хванат един ягуар, който нападал стадата му и имали щастието да заловят хищника жив и невредим. Не го убили, за да могат да го продадат на някой търговец, но сега асиендерото бе заявил, че ще докара ягуара, за да го подари на комитета.

Човек може да си представи, че тези обстоятелства — присъствието на прочутия бикоборец и очакването на борбата между бизон и ягуар — не само привлякоха вниманието на публиката, но преди всичко събудиха силен интерес у местните тореадори.

Бикоборците биват наричани най-общо тореадори или торероси. Думата се образувала от „торо“, което означава бик. Бикоборците се подразделят на няколко групи, всяка от които има своя определена задача. Да споменем най-напред пикадорите, които, яхнали коне, имат за задача да дразнят бика с копията си. След това идват бандерильеросите, отвличащи вниманието на бика с пъстри парчета плат от изпадналите в опасност пикадори. Освен това те забиват във врата на бика тънки пръчки, снабдени с куки, наречени „бандерильо“. Хората, провеждащи истинския бой, са бикоборците, еспада, които трябва да убият бика с шпагата си. Името си са получили от думата espada — шпага, меч. Бикоборците биват наричани и матадори, от думата matar — коля, защото, когато бикът падне на земята, но все още е жив, те трябва да го доубият.

Както вече споменахме, из улиците на Буенос Айрес кръстосваха викачи, за да съобщят, че борбата с бикове ще се състои на следващия ден. Беше привечер. Който можеше, затваряше магазина си и отиваше в някой ресторант, кафене или сладкарница, за да се наговори на воля за предстоящото събитие.

„Кафе дьо Пари“, което минаваше за най-изисканото в Буенос Айрес, беше така претъпкано от посетители, че почти не се виждаше свободен стол. Вътре цареше голямо оживление, особено край една маса, към която присъстващите постоянно отправяха погледи, защото там седяха тримата аржентински бикоборци, които трябваше да покажат на другия ден своята ловкост и умение. Изпълнени със скрита завист един към друг, те бяха единодушни в мнението си, че комитетът върши направо непростима грешка, като разрешава на испанеца да участва. Тримата се канеха да направят всичко възможно, за да отнемат досегашната му слава. Единият от тях, който говореше най-много, се одързости да твърди, че щял да убие северноамериканския бизон още с първия си удар. Той се обърна към присъстващите и каза, че е готов да се обзаложи с всеки, че ще удържи на думата си.

Близо до тях, на една друга маса, седяха четирима изискано облечени господа, единият от които правеше особено силно впечатление. Имаше исполински ръст и дълга гъста брада, с кажи-речи снежнобял цвят, въпреки че не беше много над петдесетте. Косата му беше със същия цвят. Поради силно загорялото му от слънцето лице можеше да се предположи, че е гаучо или изобщо човек, който живее в пампасите или нейде из дивите местности, ала елегантният му костюм, ушит по последна парижка мода, сочеше противното. Неговите трима съседи бяха също така загорели от слънцето. Един от тях се обърна към великана с думите:

— Карлос, чу ли какво каза онзи самохвалко?

Белобрадият кимна с глава.

— А ти какво мислиш?

Великанът само сви рамене и по сериозното му лице се плъзна слаба презрителна усмивка.

— Напълно споделям мнението ти! — продължи другият. — Не е все пак малка работа да убиеш с шпагата си някой тукашен бик, преди да е изтощен. Но ти знаеш най-добре какво представлява северноамериканският бизон, защото години наред си бил на север и си ловувал такива животни. Мисля, че този бикоборец едва ли ще бъде в състояние да удържи обещанието си.

— И аз мисля така. Само с приказки не може да се убие бизон. Той изговори тези думи по-силно, отколкото бе желал. Бикоборецът ги чу, скочи от стола си, приближи се до него и с почти заповеднически тон рече:

— Сеньор, ще ми кажете ли, как ви е името?

Белобрадият го измери с безкрайно безразличен поглед и после отвърна:

— Защо не, особено ако преди това чуя вашето?

— Моето име е известно надалеч. Казвам се Антонио Перильо.

При тези думи очите на великана проблеснаха по особен начин, но той сведе бързо поглед и със същия тон както и преди рече:

— Моето име едва ли е толкова прочуто като вашето. Казвам се Хамер.

— Това име немско ли е?

— Да.

— Тогава сте немец?

— Естествено.

— В такъв случай бъдете така любезен да си държите устата затворена, когато става въпрос за тукашни работи. Аз съм портеньо, ясно ли е?

Той наблегна особено на тази дума, като надменно и с нескрита гордост погледна другия в очите. Портеньо се наричат коренните жители на страната за разлика от преселниците. Ако бикоборецът мислеше, че ще направи впечатление с тази дума, то той се бе излъгал, защото великанът се държеше така, като че значението й не му бе известно. Ето защо бикоборецът продължи още по-разгневено:

— Вие говорихте за мене с пренебрежение. Ще си вземете ли думите обратно?

— Не. Казах, че не може да се убие бизон с приказки, и знам точно какво говоря.

— Карамба! Това е прекалено! Нима най-прочутият бикоборец на тази страна трябва да слуша как му се подиграва един немец! Човече, а какво ще кажете, ако ви извикам на дуел?

— Нищо, защото за това изобщо не си заслужава да се говори — отвърна Хамер, като се облегна назад в стола си и отправи към бикобореца поглед, в който можеше да се прочете всичко друго, само не и страх. Това раздразни другия още повече. Той направи една крачка към масата и с искрящи от гняв очи вдигна ръка, готов да го удари, викайки:

— Как, не искате да се извините за обидата, нито пък да ми дадете удовлетворение?

— Не.

— Добре, тогава ще ви бележа като безчестен страхливец. Ето така!

Той имаше намерение да стовари юмрука си в лицето на немеца. Но последният с длан отби удара встрани, бързо се изправи, хвана бикобореца за двете ръце над лактите, притисна ги към тялото му, вдигна го високо като перце и го запрати в стената така, че кокалите му изпращяха.

Посетителите наставаха от столовете си, за да видят какво ще се случи по-нататък. Бикоборецът, както и всички присъстващи, беше облечен с елегантен костюм, а не в дрехите на хората от пампасите и затова не можеше да се предположи, че носи някакво оръжие у себе си, ала след като скочи бързо на крака, той бръкна под сакото си, измъкна дълъг нож, с какъвто си служи гаучото, и с див рев се нахвърли върху белобрадия. Великанът не отстъпи нито педя, а сграбчи с бързо движение вдигнатата ръка с ножа и я стисна така, че противникът му нададе болезнен вик и изпусна оръжието. След това заповяда заплашително:

— Стой мирен, Антонио Перильо! Не обичам такива обноски. Намираме се в Буенос Айрес, а не при Салина дел Кондор. Разбра ли?

При тези думи той вторачи поглед в противника си, сякаш искаше да надникне в най-скритото кътче на сърцето му. Перильо отскочи назад и го загледа втренчено и изплашено. Беше пребледнял, в очите му припламваше несигурна светлина, а гласът му трепереше, когато попита:

— Салина дел Кондор ли? Какво е това име, не съм го чувал.

— Много добре ти е известно, просто ти личи.

— Не знам за какво говорите и какво искате от мен. Не желая да си имам работа с вас.

— Имаш всички основания за това. Пази се, Антонио Перильо!

Хамер бръкна в джоба си и хвърли на масата няколко книжни талера, за да плати сметката, взе шапката си от закачалката и се отправи към вратата, без никой да посмее да го спре. Откакто бе станал от стола си, всеки беше разбрал, че не е разумно да се спречкваш с този голиат. Тримата му спътници го последваха.

Едва когато вратата се затвори зад тях, смелостта на бикобореца се възвърна. Той се обърна към приятелите си, за да оправдае поражението си, тъй като един от тях му извика подигравателно:

— Какъв позор, Антонио Перильо! Просна те на земята!

— Защо не изтичаш ти подире му да се биеш с него! Никой човек не може да се мери с великаните.

— Може и да е така. Но той ти заговори на „ти“. А ти не само че го преглътна, ами продължи да му говориш на „вие“.

— Изобщо не съм обърнал внимание.

— А каква беше тая Салина дел Кондор? Какво искаше да каже?

— Че знам ли? Изглежда този немец страда от някаква фикс-идея. Нали сте чували, че немците или са мечтатели, или сомнамбули. Да не говорим повече за това!

Но може би тази тема нямаше да бъде изоставена, ако в същия момент не влезе една личност, която привлече всички погледи. Човекът беше гаучо, но имаше толкова дребна и слабичка фигура, че никой от присъстващите не бе виждал през живота си гаучо с такъв ръст. Човечето носеше бели широки панталони, които достигаха само до коленете му, и червена памучна чирипа. Това е един вид покривало, което обитателите на пампасите навиват около хълбоците си и при нужда изтеглят нагоре отпред и отзад, като го прикрепят към тялото си с колан. Дребният човечец беше навил ръкавите на ризата си над лактите, която, подобно на панталоните, бе чиста и бяла. Върху пояса си беше завързал червен ешарп, чиито краища висяха отстрани. Горната част от тялото му беше покрита с пончо. И то също беше червено. Пончото е вълнено одеяло с отвор по средата, през който се провира главата. Краката му бяха обути в ботуши до коленете, каквито носи истинският гаучо. Те се правят по следния начин: след като се заколи някой кон, от долната част на краката му се свлича още топлата кожа, но без да се разрязва и се поставя в гореща вода, за да може по-лесно да се остържат космите. После още докато е мокра, кожата се навлича на краката като чорап. Когато изсъхне, тя приляга плътно около прасеца и образува устойчива защита срещу всякакви капризи на времето, обаче не може да се свали, без да се разкъса или докато не падне сама от крака. Естествено в този случай са покрити само прасците и горната част на ходилата; пръстите на краката се подават, а и стъпалото остава незащитено. Гаучото, който носи такива ботуши, ходи бос — ако изобщо може да се каже, че ходи. При него става дума за ходене само тогава, когато се намира вътре в къщата си, иначе е непрекъснато на седлото на коня си. Това, че пръстите на краката му остават голи, е дори добре дошло за него, защото стремената са направени толкова малки, че може да пъхне вътре само върховете на пръстите си. Затова пък шпорите му са толкоз по-големи. Малкото човече, което бе влязло в кафенето, също имаше чифт шпори с колелца, с размери на сребърни монети от пет марки. На главата си носеше сива филцова шапчица, с голям пискюл, а около врата му се виждаше кърпа от червена коприна, чиито увиснали краища бяха завързани отпред. Гаучото носи такива кърпи, защото те предпазват врата му от слънчево изгаряне и същевременно при езда разхлаждат приятно. В пояса под ешарпа дребосъкът беше затъкнал дълъг нож и двуцевен пистолет, а през рамото му на широк ремък бе преметната двуцевна карабина, която не беше много по-къса от самия него. В ръцете си той носеше две книги.

Това последно обстоятелство привлече най-силно погледите на всички. Гаучо с книги! Никой не беше виждал още подобно нещо. Освен това дребосъкът бе най-старателно избръснат, което не можеше да не направи също така впечатление. На всичко отгоре се спря на вратата за миг и поздрави високо с „Buenos dias“ (Добър ден), нещо, което другиму не би минало и през ум. След това се отправи към една току-що освободила се маса, настани се, отвори книгите и започна да ги прелиства и чете задълбочено, като че беше съвсем сам. Това бяха две издания на Кралската академия на науките в Берлин от Е. д’Алтон и Вайс.

Шумът, който цареше до преди малко, се превърна в най-дълбока тишина. Човечето беше изненадало хората. Те не знаеха какво да мислят за него. Но това, изглежда, хич не го вълнуваше. Той изобщо не го забеляза; четеше и не се смути дори след като наоколо отново започнаха да шумят и да говорят за борбата с бикове. Едва когато един от келнерите, също така дребен като него, се приближи, за да го попита какво желае, той вдигна поглед и попита на чист испански:

— Имате ли бира? Имам предвид „церевизия“, както се казва на латински.

— Да, сеньор, имаме бира, по шест книжни талера бутилката.

— Донесете ми една бутилка, на латински „ампула“ или „лагена“.

Келнерът го погледна учудено, донесе бутилката и напълни чашата му с бира. Гостът обаче не започна да пие и не вдигна поглед от книгите си. Никой не се занимаваше повече с него с изключение на един човек и той бе Антонио Перильо, бикоборецът. Той почти не го изпускаше от очи, цялото му внимание изглеждаше погълнато от него дотолкова, че дори престана да участва в разговора. Най-сетне стана, приближи се до дребосъка и каза много учтиво:

— Извинете, сеньор! Като че ли се познаваме?

Облеченият с червени дрехи дребен гаучо вдигна изненадано поглед от книгата, стана от стола и отвърна по същия учтив начин:

— Съжалявам, сеньор, трябва да ви кажа, че се заблуждавате. Не ви познавам.

— Тогава имате причини да го твърдите. Убеден съм, че вече сме се срещали горе край реката.

— Не, понеже изобщо не съм бил там. Намирам се в тази страна едва от една седмица и не съм направил нито крачка извън Буенос Айрес.

— А може би ще ми разрешите да попитам откъде сте всъщност?

— От Ютербок, което се пише и с „к“ и с „г“ на края. И досега не е решено кое е по-правилно. Но аз твърдо държа на „Ютербок“^[4].

— Това селище ми е напълно неизвестно. Ще имате ли добрината да ми кажете името си?

— С най-голямо удоволствие. Моргенщерн, доктор Моргенщерн.

— А професията ви?

— Аз съм учен, или по-точно казано, частен учен.

— И с какво се занимавате?

— Със зоология, сеньор. Понастоящем съм дошъл в Аржентина, за да търся глиптодонти, мегатериуми и мастодонти^[5].

— Не разбирам. Никога не съм чувал тези думи.

— Имам предвид гигантския броненосец, гигантския ленивец и гигантския слон.

Лицето на бикобореца се удължи, той погледна дребния човечец изпитателно и след това попита:

— И къде ще търсите тези животни?

— Естествено в пампасите, за които за съжаление все още не може да се каже със сигурност дали са се образували преди, или по време на дилувиума.

— Дилувиум? Сеньор, разбирам! Използвате някакъв непонятен език, за да ми намекнете, че разговорът с мен ви е неприятен.

— Но тоя език съвсем не е толкова непонятен, както си мислите. Надникнете в тези две книги, чиито автори са много добри познавачи на дилувиума! Вайс и Д’Алтон положително са ви познати и…

— Не, съвсем не — прекъсна го бикоборецът. — Не познавам тези двама господа. Но за вас все още мога да твърдя, че ви познавам, и то по-добре, отколкото си мислите. Ще признаете ли, че това облекло е само предрешване?

— Предрешване ли? Хмм! Ако искам да бъда искрен, трябва наистина да призная, че иначе нямам навика да ходя облечен като гаучо.

— Но вие яздите отлично, както съм виждал вече.

— Заблуждавате се, сеньор. Е, няколко пъти съм имал възможност да се качвам на кон, на латински „еквус“, но онова, което латинистите наричат „екво вехи“, тоест изкуството на ездата, ми е останало чуждо в девет десети от същината си.

Перильо не можа да се сдържи да не поклати глава. По лицето му се плъзна дипломатична усмивка и като се поклони, той каза:

— Нямам право да настоявам повече сеньор, защото всяка ваша дума ми показва, че искате да останете инкогнито. Имайте добрината да ми простите това натрапничество! Убеден съм, че ще дойде време, когато ще свалите сегашната си маска!

Той отново се върна на масата си. Червеният гаучо поклати на свой ред глава, седна и промърмори: „Да си сваля маската! Този сеньор, изглежда, много се е объркал.“

След това пак се наведе над книгите си. Но скоро спокойствието му бе нарушено отново, тъй като към него се приближи ниският келнер, който бе стоял наблизо и беше чул разговора, и му каза:

— Сеньор, няма ли да пиете? Жалко за бирата, да стои тъй дълго и да изветрява.

Гаучото вдигна поглед към него, взе чашата, отпи от нея и после отвърна:

— Благодаря ви, сеньор. Човек трябва да привикне да не забравя приятното заради необходимото. А пиенето, на латински „бибере“, е не само приятно, но дори необходимо.

Той се накани да продължи да чете, но забеляза, че келнерът все още стои прав пред него, и го попита:

— Имате ли да ми кажете още нещо, сеньор?

— Да, ако нямате нищо против. Преди малко споменахте Ютербок. Да не би да сте немец?

— Наистина съм такъв, както доказва и името ми Моргенщерн. Ако бях римлянин, може би щях да се казвам на латински Юбар.

— Страшно се радвам, сеньор. Мога ли да говоря с вас на немски?

— На немски ли? Нима сте немец?

— Амче да, и то какъв!^[6] Роден съм в Щралау край Берлин, значи съм съвсем близък ваш земляк, гос’дин докторе. А че сте доктор, чух преди малко.

— Виж ти, щралауец! Кой би могъл да подозира! Мислех ви за аржентинец. А как се озовахте отвъд океана?

— С инстинкта на водното конче. Нали знаете рибарския празник в Щралау и езерото Румелсбург. Оттам съм свикнал с водата и се движа все по нея. Така попаднах в Хамбург, а после продължих до Южна Америка.

— Защо дойдохте тук?

— Ами исках да забогатея, разбира се.

— Е, и?

— Да, е, и! Не се става богат тъй бързо, както си мислех. Понявга идват и лоши времена и ако не те отминат, просто не събираш милиона, за който си мечтал.

— Имате ли роднини в отечеството?

— Не. Ако си имах някого или нещо, щях да си остана в къщи. По едно време много исках да стана войник, тъй като сърцето ми винаги е хранело патриотични чувства, ама не ме взеха, понеже съм една педя по-нисък. Обявиха ме негоден за военна служба. Т’ва тъй ме ядоса, че се емнах и тръгнах из странство, за да видя дали пък там няма да ме сметнат за годен.

— И колко време сте вече тук?

— Пет години, с които сметката на мойта цъфтяща и буйна младост се закръгля на двайсе и пет лазарника.

— И с какво се занимавахте през това време?

— С каква ли не работа, но почтена, без обаче да постигна нещо. Ей сега на̀, съм келнер, ама не е за постоянно, а помагам само днес, щото очакват много посетители. Напоследък се бях заловил с работа на пристанището.

— Били ли сте вече във вътрешността на страната? Имам известно основание за този въпрос.

— На ваште услуги. Два пъти съм стигал чак до Тукуман, и то като помагах да прекарват коне.

— Значи можете да яздите?

— Като лъва на Фрайлиграт^[7]. Тази работа се учи често по-бързо, отколкото си мисли човек.

— Добре, много добре! А сега най-важното. Тук, в Аржентина, трябва да има много кости, нали?

— В огромни количества!

— Отлично! Аз търся някои кости.

— Кости ли? А защо?

— Интересуват ме.

— Тъй ли? Още не съм чувал за такъв интерес. Ама ще ви утеша. Ако искате да имате кости, мога да ви натоваря няколко кораба с тях.

— Преддилувиални?

— Туй не го проумявам, мога само да кажа, че се намират от всякакъв вид.

— От мастодонти?

— От животни, даващи мас ли? Колкото щете!

— Имах предвид гигантските слонове.

— Не ми е известен такъв добитък.

— Това е обяснимо, защото са живели преди потопа.

— Тогава всичко е отишло по дяволите, няма и кост от тях. След потопа тук се намират само кости от говеда, коне и овце.

— Не ме разбирате. Търся кости на допотопни животни, каквито има в тукашния естественоисторически музей.

— Аха! Дето са скрити в земята и оттам човек трябва да ги изрови. Виждал съм и такива. Намират се навсякъде из пампасите. Значи такива неща искате да търсите и изкопаете?

— Да. Ще наема гаучоси и заради това съм се облякъл като тях — още от самото начало да им се видя симпатичен. Но преди всичко ми е необходим слуга, на когото да мога да разчитам. Вие ми харесвате, имате честна и същевременно хитра физиономия, изглежда не страдате от тъпота, наричана от латинистите „стултиция“. Имате ли желание да ми станете слуга?

— Защо не, ако се отнасяте с мен добре.

— Тогава елате утре рано сутринта в дома, където съм отседнал, за да поговорим за всичко необходимо. Познавате ли банкера Салидо?

— Да. Търговската му къща е съвсем наблизо, но той живее във вилата си извън града.

— И аз живея там, понеже му бях препоръчан и съм негов гост. А сега ме оставете да чета!

— Добре, четете си, четете си, гос’ин докторе. Утре ще дойда и ми се струва, че двамата отлично ще се споразумеем. Ще ви измъквам от земята всеки кокал, колкото и голям да е той.

Изглежда този разговор продължи да занимава мислите на Моргенщерн, защото той не четеше вече така внимателно, както преди, а не забравяше и пиенето. След като поизпразни бутилката, Антонио Перильо стана, за да плати и да си върви. След известно време си тръгна и Моргенщерн. Той наброи цели шест книжни талера. Това може да се стори някому твърде много, но съвсем не е така, понеже книжният талер има стойността на шестнайсет немски пфенига. Все пак цената от двадесет и шест пфенига за една бутилка бира не може да се нарече малка, но бирата, поне внесената от Европа, минаваше тогава за много по-луксозна напитка, отколкото днес.

Щом излезе от кафенето, Моргенщерн сви наляво по улицата, водеща право към вилата на банкера. Той беше зает твърде много със своите мисли, за да забележи двамата мъже, които се бяха облегнали отсреща на страничните диреци на една порта, очаквайки някого. Първият от тях не беше никой друг, а Антонио Перильо, а вторият — един от хората, които преди това също бяха присъствали в кафенето. Но последният беше по-висок и по-широкоплещест от бикобореца, а якото му телосложение говореше за необикновена физическа сила. По безбрадото му и загрубяло от слънцето, дъжда и вятъра лице, личеше, че живее в пампасите и планините. Но впечатлението, което правеше това лице, не можеше да се нарече благоприятно. Тесният, силно извит нос напомняше неволно човката на лешояд. Изпод сключените на носа вежди очите му хвърляха пронизващи погледи. Тесните безкръвни устни подсилваха още повече приликата на лицето му с граблива птица. Беше облечен в обичайните за местното население дрехи. На главата си носеше широкополо сомбреро.

Щом разпозна ясно немския учен на светлината от прозорците на кафенето, покрай които мина Моргенщерн, мъжът прошепна на Перильо:

— Няма никакво съмнение. Той е, колкото и упорито да е отричал.

— Само дето си е обръснал брадата и се е преоблякъл като гаучо. Но така не може да ни заблуди. Непременно трябва да науча къде живее. Проследи го внимателно!

— Няма ли да дойдеш и ти?

— Не. Може да се обърне и да ни познае. Тогава не е изключено у него да се породят подозрения. Ще вляза в тази сладкарница надясно, за да изчакам завръщането ти.

Перильо се запъти към посочената „конфитерия“, а другият започна тайно да следи немеца. Както вече споменахме, улицата водеше в съвършено права линия, понеже Буенос Айрес е строен изключително симетрично. Състои се само от къщи, образуващи големи четириъгълници, между които улиците се пресичат точно под прав ъгъл. Следователно градският план може да се сравни с шахматна дъска.

Околностите са незначителни като пейзаж. Няма никакво разнообразие — нито хълмове, нито падини, липсват храсталаци и дървета. Оставиш ли града зад гърба си, пред теб е откритата и равна пампа, а на хоризонта небето и земята се сливат така, че не може и дума да става за някаква ясна граница между тях. Пристанището е лошо, а водата на Ла Плата има мръсен глинест цвят, тъй че и реката не придава на града някаква особена прелест.

Буенос Айрес се простира почти на същата площ, както и Париж. Следователно човек може да си представи колко надалеч е разпръснат градът. Има няколко много красиви улици и площади, но излезе ли се от централната част на града, започват да се срещат грубо построени дюкянчета, грозни къщурки и бунища. Вярно, че някои от крайните улици имат елегантен вид, тъй като по тях са разположени вилите на богаташите. Такава вила тук се нарича „канта“.

В централните и най-оживени квартали на града се срещат двуетажни, триетажни, а дори и четириетажни сгради, но обикновено къщите се състоят само от приземен етаж и не са високи, затова пък се разпростират толкоз повече на ширина и дълбочина. Подобни къщи имат плоски покриви, покрити с керемиди, над които се издигат малки наблюдателници, наричани „мирадорес“. Покривите са съвсем слабо наклонени, за да може дъждовната вода да се стича към двора, в поставените там цистерни.

Само по-бедните хора имат един-единствен двор. По-хубавите къщи са обградени от три, четири, а понякога и повече дворове. Застане ли човек пред входната врата на подобна сграда, изработена изкусно с фини плетеници от ковано желязо, може да забележи през тях цяла редица от чисти мраморни дворове, украсени с фонтани и много цветя. Къщите на заможните хора се строят обикновено от мрамор.

Ако някой попита защо Буенос Айрес има само плоски покриви, отговорът е много лесен. Първо, високите полегати покриви изискват много повече строителен материал и са необходими само в такива райони, където средното количество на валежите е голямо. А в Буенос Айрес вали значително по-малко, отколкото в Германия. Второ, високите покриви и фронтони биха предложили твърде голяма площ на „памперото“, силните унищожителни бури, връхлитащи откъм Кордилерите. И най-сетне плоските покриви предлагат удоволствието вечер да се поразходи човек по тях и да подиша свеж въздух.

Ако някой си мисли, че по улиците на Буенос Айрес може да види препускащи гаучоси, много се лъже. По-скоро придобива чувството, че се намира в някой европейски град. Всички се обличат по френска мода. А и броят на живеещите тук европейци е твърде значителен. Само половината от жителите са аржентинци. По онова време^[8] в града имаше четири хиляди немци, петнайсет хиляди французи, двайсет хиляди испанци, петдесет хиляди италианци, а освен това много англичани и още повече швейцарци. Тази пъстра смесица от толкова много националности е довела до необикновеното владеене на езици от населението. Има хора, и то съвсем млади, които си служат до съвършенство с три, четири, а понякога и с повече езика. И те се срещат дори по-често, отколкото в Париж, Лондон или Ню Йорк.

Що се отнася до името на града, той едва ли го заслужава напълно. Буенос Айрес означава „хубав въздух“, но напече ли слънцето плоските покриви на ниско разположения град, надали някой ще издържи в задушните нажежени помещения. А дървета, истинските освежители на въздуха, липсват, поне няма такава растителност, каквато ние сме свикнали да наричаме с това име. Тук вече не виреят лимоните и портокалите, а тропическите плодни дръвчета — още по-малко. Климатът е твърде горещ за ябълки, сливи, череши и други подобни дървесни видове, така че могат да се видят само грозде, круши, праскови и кайсии, но пък те са превъзходни по качество. А в източната част на страната изобщо няма гори. Най-много тук-там някой от богатите собственици да засади градината на вилата си толкова нагъсто, че да може да усети истинска прохлада под клоните на дръвчетата.

Вилата на банкера Салидо беше една от най-хубавите. Той бе извънредно гостоприемен човек, който обичаше науката и изкуствата и самият си кореспондираше с видни техни представители от Европа. Поради тази причина му беше препоръчан и доктор Моргенщерн, намерил в дома му най-сърдечен прием. Вилата се намираше в южния край на града, така че ученият трябваше да измине дълъг път, а Антонио Перильо се видя принуден да чака много дълго завръщането на своя съмишленик.

И в тази сладкарница имаше многобройни посетители, на които утрешният бой с бикове предлагаше богат материал за разговор. Перильо не познаваше никой от тях, а също и той им беше непознат. Говореха за сеньор Крусада, чуждестранния бикоборец, и бяха убедени, че тукашните еспадас няма да могат да се мерят с него. Това ядоса Перильо страшно много, но той внимаваше да не се издаде, че и той е един от тези еспадас. Споменаха, разбира се, и за ягуара, и за дивия бизон и всички бяха на мнение, че бикоборците щяха да имат трудна задача.

— Във всички случаи ще се лее кръв — обади се един от присъстващите, — също и човешка кръв. Не искам да говоря за бизона, защото не съм виждал още такова животно, но ягуарът е опасна и издръжлива твар, която не умира веднага, от първия удар.

Сега Перильо не можа да издържи и подхвърли:

— Ягуарът е страхливец! Готов съм да му изляза насреща с нож в ръка!

— За да бъдете разкъсан от него — изсмя се другият.

— Говоря сериозно. Нима не сте чували още, че ягуарът бяга, щом види човек, и че има гаучоси, които го ловят с ласо?

Ето че сега се обади някакъв възрастен мъж със загоряло от слънцето лице, който седеше самичък и не се беше намесвал дотогава в разговора:

— Прав сте, сеньор. Ягуарът бяга от хората и се е случвало гаучосите да го ловят с ласата си. Но какъв е бил този ягуар? Ягуарът от крайбрежията на реките, нали?

— Та има ли и други ягуари?

— Няма други видове, защото ягуарът си е ягуар, обаче я сравнете живеещия край реките ягуар с онзи, който скита из пампасите, или дето обитава клисурите в планините! Реката предлага храна в изобилие. Там има хиляди и хиляди водни свинчета^[9], с които ягуарът може да се натъпче. Не му е трудно да ловува тези глупави животни. Той си напълва търбуха с тях и става мързелив и страхлив. Щом види някой човек — и дим да го няма. Но на ягуара от пампасите не му е толкова лесно. Налага му се да се бори с биволи, с коне, а реши ли да отмъкне някоя овца — и с пастирите. Положително той не е страхлив. А ако живее в планините, трябва да ходи на лов за диви лами, които са по-бързи от него и не се оставят тъй лесно да бъдат заловени. Там той е принуден да гладува, а гладът води до ярост. Такъв планински ягуар напада съвсем открито посред бял ден и въоръжен човек. Това е забележката, сеньори, която тъй много ми се искаше да направя.

Ето че Антонио Перильо подигравателно се обади:

— Сеньор, изглежда, имате много обширни познания в тази област. Излизали ли сте някога извън пределите на града?

— Да, понякога.

— Ами докъде сте стигали?

— На север до Боливия, а оттам до Перу. Бил съм и в Гран Чако.

— При дивите индианци?

— Да.

— И индианците не ви ли излапаха, тъй както ягуарът излапва някое водно свинче?

— Сеньор, или не съм бил достатъчно угоен за техния вкус, или пък не са имали достатъчно смелост да се захващат с мен. Вероятно втората причина е изиграла някаква роля, понеже никога през целия си живот не съм се оставял тъй лесно да бъда излапан. И дори сега, когато остарях, в десницата ми има достатъчно сила, за да цапардосам по бъбривата уста всеки, който се опита да ми се подиграва. Запомнете го, сеньор!

— Само не се пали толкова, старче! Не съм имал такова намерение — каза Перильо помирително, тъй като сцената, разиграла се в „Кафе дьо Пари“, го бе направила предпазлив. — Исках само да кажа, че не смятам ягуара за опасен.

— Опасен е за всеки човек, само за едного не е!

— Кой е той?

— Можете да се сетите. Всички са чували за него, а името му доказва онова, което твърдя.

— Тогава имате предвид Татко Ягуар?

— Да.

— Вярно, за него разправят, че нападал и най-дивия ягуар с голи ръце, но не го вярвам.

— А аз вярвам, защото съм го виждал със собствените си очи.

— Значи сте го срещали в Гран Чако?

— Не съм го срещнал, а заедно отидохме дотам. Той ни е предводител, а аз и до ден-днешен съм от неговите хора.

Едва старият изрече тези думи, и наоколо се разнесоха силни възгласи на учудване и удивление. Хората наскачаха, за да се приближат до неговата маса и да му стиснат ръката. Понечиха да съберат няколко маси, където да насядат всички заедно с него, за да им разкаже нещо за този прочут мъж, чието име и подвизи бяха предмет за разговор на всички. Обаче старият ги спря с думите:

— Татко Ягуар не обича да говорим за него. Направо ни е забранил и вие, сеньори, не бива да ми се сърдите за моя отказ.

— А как изглежда всъщност той? — осведоми се Перильо.

— Както всеки друг човек.

— На каква възраст е?

— Може би на петдесет години.

— Местен жител ли е?

— Сеньор, никога не съм виждал неговия акт за раждане.

— А не може ли да научим с какво се занимава всъщност? Ту казват, че бил йербатеро, ту златотърсач, или пък го наричат сендадор, водач на керваните през Андите. Дори вече чух, че бил и привърженик на някаква политическа партия и предоставял пушката си в услуга ту на този, ту на онзи бунтар.

Йербатеросите са събирачи на чай, които се скитат из девствените гори, за да търсят известния парагвайски чай. Животът им е изложен многократно на различни опасности. Сендадор означава следотърсач, следователно има абсолютно същото значение като американската дума скаут. Старият отговори:

— Мога да ви кажа що за човек е Татко Ягуар — той е истински мъж и втори като него едва ли ще намерите. Никога не е служил на каквито и да било метежници и никога няма да им служи. Приятел е на всички добри хора и враг на всички зли. Ако не принадлежите към първите, тогава пазете се да не го срещнете някой път.

— Езикът ви става все по-остър и язвителен, добри ми приятелю! Толкова ли ви разсърдих, като казах, че считам ягуара за страхливо животно?

— Не. Но вашето твърдение, че ще му излезете насреща само с нож в ръка, ми показва, че сте самохвалко, или пък неосведомен човек, а аз не мога да понасям нито едните, нито другите. Възможно е ягуарът, който ще видим утре, да е живял край реките, но може да е дошъл и от пампата. Ще разберем от неговото поведение. Що се отнася до мен, той ни най-малко не събужда любопитството ми. Много повече ми се иска да разбера дали някой от всички еспадас ще се осмели да излезе срещу бизона.

— Всички ще се осмелят, всички. Уверявам ви!

— Ще видим. Един такъв бизон става опасно животно, когато е раздразнен. Знам го от Татко Ягуар, който е убил стотици от тях.

— Може би в пампата? — изсмя се Перильо.

— Не, в прериите на Северна Америка, където преди години също е ловувал.

— И там ли е бил? Тогава значи не е „портеньо“, а пришълец, нали? Това обстоятелство наистина не ми харесва особено.

— Така ли? Е, що се отнася до това, не ми се вярва Татко Ягуар да се интересува много-много дали ви харесва, или не.

— Защото не ме познава. Но ако чуе името ми, сигурно ще счете за голяма чест да ми стисне ръката.

— Тъй ли? И кое е това прочуто име?

— Перильо.

— Ах! Да не би да сте Антонио Перильо, онзи еспада, който утре също ще участва в коридата?

— Разбира се, че съм аз.

Той хвърли към стария човек поглед, от който си личеше, че очаква да чуе хвалебствия, изпълнени с най-голямо страхопочитание. Но думите, достигнали до ушите му, бяха съвсем други:

— Я ми кажете, сеньор, защо се борите с бикове?

— Ама че въпрос! За да ги убивам, разбира се. Пронизваме ги, за да покажем нашето изкуство.

— Хубаво изкуство! Не е никакво геройство да намушкаш някое добиче, което преди това е било изтощено от лудешка гонитба. Аз убивам дадено животно, защото се нуждая от месото му, за да живея. Но заради някаква толкова съмнителна чест да го пронижа, а на всичко отгоре преди това да го измъчвам с по-леки пробождания и почти да го уморя с гонитба, не — това е чисто изтезание. Следователно не би трябвало да се наричате еспада, много по-правилно би било името „десолядор“^[10].

Перильо скочи от стола си и понечи да се нахвърли върху стария. Но за щастие тъкмо в този миг вратата се отвори и вътре влезе неговият съмишленик. Перильо промени намерението си, седна на мястото си и само подхвърли към стария думите:

— Искате да се заядете с мен, но не можете да ме обидите, защото стоите толкова по-ниско от мен, че ви е невъзможно да вдигнете поглед тъй нависоко, та да ме съзрете.

— Същите думи казала мухата на лъва, докато жужала над него. Но ето че долетяла някаква птичка и я глътнала.

Перильо се престори, че не чува тези думи. Неговият приятел се настани до него и му прошепна:

— Пак ли кавги? Внимавай! Работата ни е тайна и изисква предпазливост. И десетина приятели не могат да ни принесат толкова полза, колкото вреда би могъл да ни причини един-единствен враг.

— Мълчи! Този дърт бъбривец изобщо не е в състояние да ни напакости. Кажи ми по-добре какво успя да разбереш!

Двамата разговаряха толкова тихо, че не можеха да бъдат чути от останалите посетители. Въпреки това другият се огледа предпазливо наоколо и щом забеляза, че никой не им обръща внимание, каза:

— Той е, съвсем съм сигурен. А знаеш ли къде живее? При Салидо, банкера.

— Todos demonios!^[11] При Салидо? Кой би помислил! Ами че това е изключително опасно за нас!

— За съжаление! Всичко ще му разкаже. Уверен ли си, че те е познал?

— Бих могъл да се закълна. Иначе защо ще се преструва? Само за да приспи бдителността ми!

— Тогава трябва да намерим някакво средство да го накараме да мълчи.

— Хмм! Разбирам те: един удар с нож или куршум в главата. И то без да се губи време. Утре ще е вече може би твърде късно. Изобщо не бива да стига до полицията. Де да можехме да узнаем в коя стая живее!

— Аз знам. Почаках, докато влезе в къщата, и се прехвърлих през оградата в градината. За щастие вилата няма дворове и зидове. Намира се в средата на градината, тъй че човек може да обикаля около нея. Скоро след като изчезна през вратата, се осветиха прозорците на една стая на горния етаж откъм задната страна на постройката. Беше запалил лампата.

— Но може да е бил и някой друг.

— Не, понеже се приближи до отворения прозорец, за да го затвори. Видях го ясно да стои до него.

— Колко прозореца имаше стаята?

— Два.

— А спусна ли жалузите на прозорците?

— Не.

— Дали наблизо няма да се намери някоя стълба?

— И затова помислих и се огледах наоколо. В един от ъглите на градината расте някакво дърво, което е било подкастряно. Стълбата бе все още облегната на него. Достатъчно дълга е, за да стигне до прозореца.

— Добре, много добре! Но за съжаление все още не може да се заловим за работа. Твърде е рано. Улиците са прекалено оживени. Не е изключено някой да ни види.

— Трябва да почакаме до полунощ. Но дали и тогава няма да е буден?

— Буден или не, все едно. Утрешният ден не бива да го завари жив. Ако е още буден, ще получи куршум през прозореца. Ако е заспал, ще влезем в стаята. Но хайде да тръгваме вече. Тук не ми харесва.

Перильо плати сладоледа, който беше изял, и след това двамата, готови с толкова лека ръка да сложат край на един човешки живот, за да предотвратят разкриването на друго, по-старо престъпление, се отдалечиха.

През този ден улиците и обществените заведения бяха оживени по-дълго, отколкото обикновено. Жителят на Буенос Айрес е домосед и е нещо обичайно да си легне навреме. Днес обаче последните посетители напуснаха „Кафе дьо Пари“ чак в единайсет часа. Немският келнер получи надницата си и можеше да си върви. Навън пред вратата той се спря. По улиците все още имаше хора. Беше началото на декември и вечерта бе хубава и прохладна. Мислеше за новата си работа и радостта, че бе намерил за господар земляк, не му позволяваше да почувства умората. Реши да се поразходи и съвсем неволно се отправи в посоката, където знаеше, че живее доктор Моргенщерн. Действията на хората често се определят от някакъв вътрешен подтик, за който те не си дават ясна сметка, и ето как немецът изведнъж се озова пред вилата. Дори и самият той доста се изненада.

Тук, далеч от оживеното движение, нямаше запалени фенери. Беше тъмно. Единствено звездите пръскаха несигурна слаба светлина, при която се виждаше само на няколко крачки. Келнерът се канеше вече да се връща, когато долови лек шум от дебнещи крачки. Това му се стори подозрително. Защо бяха толкова тихи? Който има чиста съвест, ходи нормално. Той се прилепи плътно до оградата и зачака. Насреща му, по средата на улицата, се зададе някакъв човек, мина покрай него и спря. Последва го втори, който застана до първия. Зашушукаха си нещо, след това се приближиха до оградата, прехвърлиха я с голяма сръчност и се озоваха в градината.

„Значи крадци!“ — помисли си немецът. Но какво ли искаха да отмъкнат? Само плодове? Или ставаше въпрос за кражба с взлом в дома на богатия банкер? Той трябваше да ги проследи и затова колкото можеше по-тихо също се прехвърли през оградата. Отвъд нея имаше тревна площ, която поглъщаше шума от стъпките. Но ето че съзря на ъгъла един от мъжете и спря, за да го наблюдава. След известно време видя, че човекът изчезна към задната страна на къщата. Келнерът се наведе ниско и запълзя на четири крака към ъгъла. Онзи тип стоеше и гледаше към два осветени прозореца на горния етаж. В същия момент, промъквайки се тихо отстрани, се приближи и вторият мъж. Носеше стълбата, която подпря на зида така, че горният й край легна върху парапета на един от прозорците.

Каква ли цел преследваха тези хора? Нима при кражба с взлом се влиза в осветен прозорец? Да не би да замисляха само някаква шега? В такъв случай би било глупост да се вдигне тревога. Все пак немецът продължи да наблюдава внимателно двамата мъже. Докато единият държеше стълбата, другият започна да се изкачва по нея. Щом се озова горе, той надзърна в прозореца, после слезе пет-шест стъпала надолу и прошепна няколко думи на останалия долу човек. На келнера му се стори, че говорещият държи в ръката си някакъв предмет с металически блясък. След това се разнесе двукратно тихо щракане, също както когато се запъват спусъците на двуцевен пистолет. Обзет от страх, немецът бързо се отправи към двамата мъже, които все още си шепнеха. Те не можеха да го забележат, защото той се движеше пълзешком. Келнерът долови думите:

— Седи и чете.

— В какво положение?

— Лявата му страна е обърната към прозореца.

— Лицето му открито ли е?

— Да. Подпрял си е главата с ръка от другата страна.

— Застреляй го тогава в слепоочието. Там е най-сигурно!

Значи ставаше въпрос за убийство! Келнерът така се изплаши, че няколко секунди не бе в състояние да се помръдне. А ето че онзи негодник отново се изкачи горе и с дясната си ръка насочи към прозореца дулото на пистолета. Това накара спотаилият се немец да се окопити. Той извика силно, втурна се към стълбата, така че намиращият се горе негодник, който тъкмо натискаше спусъка, изведнъж полетя надолу точно когато изтрещя изстрелът. Келнерът се хвърли върху него, за да го задържи.

— Пусни ме, куче, иначе ще те застрелям! — изскърца със зъби убиецът.

Разнесе се изстрел и немецът почувства болезнено подръпване в лявата ръка. Беше ранен и не можеше повече да задържи човека, който скочи на крака и бързо изчезна в тъмнината. Другият вече бе избягал.

Двата изстрела разбудиха обитателите на къщата. В нея настана оживление. Горе се отвори един от осветените прозорци. Показа се главата на доктора и той извика:

— Кой убиец стреля по мен? Защо не ме оставят да чета на спокойствие?

Повторно обзет от уплаха, келнерът възкликна:

— Олеле мале! Господин докторе, нима вас искаха да убият?

— Кой е долу? Този глас ми се струва познат.

— Аз съм, аз, Фрице Кизеветер, господин докторе.

— Фрице Кизеветер? Не съм срещал още индивид с подобно име.

— О, срещали сте! Запознахме се днес в „Кафе дьо Пари“. Вие искахте да ме вземете на работа заради допотопните кости.

— Ах, келнерът! Но човече, как ви хрумна идеята да стреляте по мен?

— Какво, аз ли? Това е вече прекалено! На нищо не прилича! Аз съм бил онзи, дето стрелял!

— Ами кой? Или не сте сам?

— Съвсем самичък съм, единствената жива душа в градината.

— Но какво търсите тук?

— Исках да ви спася. А сега, след като ми дължите живота си, ме считате за способен на такова подло убийство. Това ме обижда до дъното на душата ми!

Но му бе писано заслугите му да останат непризнати не само от доктора. Обитателите на къщата наизлязоха със свещи и фенери, както и с най-различни оръжия в ръка, за да заловят злодея. Не помогнаха ни приказки, ни молби. Фрице Кизеветер бе хванат и откаран в къщата, при което не мина без здрави удари. Искаха да повикат полиция, за да го отведе, но той се помоли първо да го изслушат спокойно. Докторът подкрепи тази молба с обяснението: "Не съм сторил никакво зло на този млад човек, напротив — исках да го взема на работа при мен. Нима това може да е причина, за да ме застреля? А има и честно лице. Дори и да е подъл убиец, това все още не е причина да му се забранява да говори. И тъй, предлагам да му се даде разрешение да ни изложи своята защита, на латински „дефензио“."

Фрице разказа развоя на случката и поиска да бъдат огледани следите. Изпълниха желанието му и наистина стигнаха до убеждението, че не беше излъгал. Забелязаха отпечатъци от стъпки не само където убийците бяха прехвърлили оградата, но откриха и местата, откъдето бяха скочили обратно на улицата. Най-сетне зад къщата те намериха шапката на единия от тях, който я беше изгубил по време на падането или на схватката с Фрице. Келнерът кървеше. Прегледаха раната му. Не беше опасна, куршумът само леко бе засегнал ръката.

Сега вече знаеха, че двамата мъже бяха прехвърлили оградата, за да застрелят немския доктор. Само чрез намесата на Фрице куршумът беше отлетял в друга посока. Но кои бяха убийците и каква ли причина може да ги е накарала да се опитат да убият човек, който се намираше едва от една седмица в страната и положително не беше обидил никого?

— Не успяхте ли да различите лицето поне на единия? — попита банкерът.

— Само отчасти — отвърна Фрице. — Докато първият от тях се намираше горе на стълбата и насочваше пистолета към стаята, главата му бе осветена от лампата и аз можах да видя отстрани половината му лице. Стори ми се, че приличаше на онзи еспада, Антонио Перильо.

Това направи работата само още по-объркана. Вярно, че Перильо бе човек със съмнителна слава, но никой не вярваше, че е способен да извърши убийство. Та каква ли причина можеше да има, за да очисти доктора с куршум? Дори беше разговарял с него приятелски в кафенето. Обстоятелството, че очевидно го е взел за друг човек, наистина даваше повод за размисъл. Ето защо банкерът нареди да уведомят полицията. Тя се появи в лицето на двама служители с офицерски чин, облечени със сини полицейски униформи. Те огледаха следите, прецениха фактите и накрая изразиха мнението, че първо би трябвало тайно да се разбере къде е бил Перильо по време на злодеянието. Но в никой случай не можело да се предприеме нещо срещу него преди коридата, защото бил необходим като еспада, а и арестуването му можело да окаже нежелателно въздействие върху публиката.

Що се отнася до Фрице Кизеветер, нямаше никакво съмнение, че той беше спасил живота на доктора. Моргенщерн незабавно го взе на работа при себе си, и то при възможно най-изгодни условия.

Келнерът получи разрешение веднага да остане във вилата.