Хулио Кортасар
Цефалея

Дължим на д-р Маргарет Л. Тайлър най-хубавите образи в този разказ. Нейната прекрасна поема „Симптоми-ориентири за най-общите лекарства за главозамайване и цефалея“ се появи в списанието „Хомеопатия“ (издавано от аржентинската медицинска асоциация по хомеопатия), год. XIV. бр. 32, април 1964 г. стр. 33.

Благодарим също така на Иренео Фернандо Крус, който по време на едно пътуване за Сан Хуан ни въведе в опознаването на манкуспиите.

Наглеждахме манкуспиите до късно, сега в летните горещини стават капризни и буйни, по-дребните се нуждаят от специална храна и им даваме подсладени овесени ядки в големи фаянсови съдове; по-големите сменят козината на гърба си, така че трябва да се поставят отделно, да се завиват с парчета одеяло и да се внимава през нощта да не се съберат с манкуспиите, които спят в клетки и получават храна на всеки осем часа.

Не се чувствуваме добре още от сутринта. Може би е от горещия вятър, който задуха на разсъмване, преди да изгрее това насмолено слънце, което цял ден грее в къщата. Трудно ни е да прегледаме болните животни — това се прави в единайсет — и да наглеждаме малките след обедната почивка. Струва ни се все по-трудно да вървим, да следваме навика; подозираме, че само една нощ невнимание може да е пагубна за манкуспиите и това ще е непоправимият провал в живота ни. Вървяхме, без да мислим, извършвахме едно след друго действията, наложени от навика, спирахме само за да хапнем (има парчета хляб върху масата и на лавицата в дневната) или за да се погледнем в огледалото, от което спалнята изглеждаше двойна. Нощем се просваме в леглото и навикът да си мием зъбите преди лягане отстъпва пред умората и едва успяваме да го заменим с посягане към лампата или лекарствата. Вън се чува как възрастните манкуспии обикалят в кръг.

Не се чувствуваме добре. Един от нас е „Аконитум“, тоест трябва да се лекува с аконитум във високи дози, ако например страхът му предизвиква главозамайване. „Аконитум е много силна буря, която бързо преминава.“ По какъв друг начин може да се опише контраатаката на едно безпокойство, което се поражда и от най-малкото нещо, просто от нищото. Една жена неочаквано се сблъсква с някое куче и усеща, че силно й се вие свят. Тогава — аконитум, и след малко остава само леко замайване със склонност да се върви назад (това също ни се случи, но тогава беше „Бриония“ — чувството, че потъваме със или през леглото.)

В други случаи е подчертан симптомът „Нукс Вомика“. След като занесем подсладените овесени ядки на манкуспиите, може би от прекаленото навеждане, за да напълним паницата, изведнъж изпитваме чувството, че мозъкът ни се върти, не че всичко се върти наоколо — както при обикновеното главозамайване, — а че зрителното поле се върти, съзнанието се върти в него като жироскоп в пръстена си, а отвън всичко е ужасно неподвижно, само дето бяга и не може да се улови. Мислехме дали това не е по-скоро картина на „Фосфорус“, защото освен това се изпитва ужас от миризмата на цветя (или на малките манкуспии, които слабо миришат на люляк) и физически съвпада с фосфорната картина — такъв човек е слаб, висок, непрекъснато желае да поглъща студени напитки, сладоледи и сол.

Нощем то не е толкова силно, помагат ни умората и тишината — защото обикалянето на манкуспиите увеличава тишината на лампата — и понякога спим до зори и се събуждаме с надеждата за подобрение. Ако някой от нас скочи от леглото преди другия, може да стане така, че слисани да присъствуваме на повторение на явлението „Камфора монобромата“, защото той мисли, че върви в една посока, а в същност върви в обратната. Това е ужасно — уж вървим право към банята, а изведнъж усещаме студения допир на високото огледало. Почти винаги го взимаме на шега, защото трябва да мислим за работата, която ни чака, и няма никакъв смисъл да се обезкуражаваме. Търсим хапчетата, изпълняваме без коментарии и отчаяние наставленията на доктор Арбин. (Може би тайно сме малко „Натрум муриатикум“. Това е типично — един натрум плаче, но никой не бива да му обръща внимание. Той е тъжен, сдържан, обича солта.)

Но кой може да мисли за тия безсмислици, когато работата чака в кошарите, в зимните клетки и във фермата? Леонор и Чанго вече вдигат шум навън и когато излязохме с термометрите и коритата за къпането, двамата се нахвърлиха на работата, като че ли искаха да се изморят по-бързо и да си осигурят следобедната почивка. Много добре го знаем, затова се радваме, че сме здрави и можем да вършим всичко сами. Докато това продължава и не се появяват цефалеите, можем да караме така. Сега е февруари, през май манкуспиите ще са продадени, а ние спасени за цялата зима. Още можем да продължаваме.

Манкуспиите много ни забавляват, донякъде защото са твърде проницателни и зли и донякъде защото отглеждането им е тънка работа, изисква голяма точност и внимание. Няма защо да прекаляваме, но ето един пример — един от нас изкарва манкуспиите-майки от зимните клетки в 6,30 сутринта и ги събира в двора със слама. Оставя ги да полудуват двайсет минути, докато друг изкарва малките от номерираните клетки, в които всяко животно има болничен лист, бързо проверява температурата им, връща в клетките ония, които имат температура над 37,1°, и по тенекиен улей пуска останалите при майките, за да сучат. Това може би е най-хубавият миг от сутринта, трогва ни веселието на малките манкуспии и майките им, шумното им бърборене. Облакътени на оградата на двора, забравяме наближаващото пладне, тежкия неизбежен следобед. Понякога малко ни е страх, като гледаме надолу в двора — съвсем определена картина на „Оносмодиум“, но после ни минава и светлината ни спасява от допълнителния симптом, от цефалеята, която се засилва с падането на мрака.

В осем часа е къпането, един от нас сипва соли за баня в коритата, другата нарежда на Чанго да донесе кофи хладка вода. Манкуспиите-майки не обичат къпането, трябва внимателно да ги вдигаме за ушите и краката, да ги държим като зайци и по няколко пъти да ги потапяме в коритата. Манкуспиите се плашат и настръхват — точно това целим, за да може солите да проникнат до нежната им кожа.

Леонор има за задача да нахрани майките и се справя чудесно; никога не сме забелязали да сгреши в разпределянето на порциите. Даваме им подсладени, овесени ядки и два пъти седмично — мляко с бяло вино. Малко се съмняваме в Чанго — струва ни се, че изпива виното; по-добре би било да прибираме бъчвата вътре, но къщата е малка, пък и тази сладникава миризма, която се увеличава по пладне.

Може би това, което правим, изглежда еднообразно и безполезно, ако не се променяше бавно в самото си повтаряне; през последните дни — сега, когато навлязохме в критичния период на отбиването — един от нас трябваше да признае, макар и с горчивина, ускорената поява на една картина „Силика“. Започва в същия миг, в който ни оборва сънят, усеща се губене на почвата, нещо като вътрешно стряскане, шемет, който пълзи по гръбнака към главата: също като пълзящото катерене (няма друго описание) на малките манкуспии по стълбовете на оборите. Тогава изведнъж над черната бездна на съня, в който сладко сме се потопили, ние се превръщаме в този твърд и безчувствен дирек, по който се катерят и си играят манкуспиите. А още по-лошо е, ако затворим очи. Така сънят бяга, но никой не спи с отворени очи, умираме от умора и само малко ако се отпуснем, усещаме шемета, който пълзи, едно люлеене в черепа, сякаш главата ни е пълна с някаква жива материя, която се върти около себе си. Като манкуспиите.

А това е толкова смешно, доказано е, че на болните от „Силика“ им липсва силиций, пясък. А ние в тази малка долчинка сме заобиколени от дюни, от всички страни сме застрашени от дюни, пък ни липсва пясък, когато понечим да заспим.

Срещу възможността това да се засили предпочетохме да загубим известно време, като си наложим строга диета; след дванадесет часа забелязахме, че реакцията е положителна и че работният следобед минава спокойно, освен може би някакво леко объркване на нещата, все едно че изведнъж предметите се изправят пред нас, без да помръднат; някакво чувство за изпъкналост във всяка равнина. Помислихме, че е преминаване към „Дулкамара“, но не можем да бъдем сигурни.

Във въздуха се носят космите на възрастните манкуспии, следобедната почивка отиваме с ножица и гумени торби в оградения с тел двор, където Чанго ги събира за стриженето. През февруари нощите са хладни, манкуспиите имат нужда от козина, защото спят опънати и не могат да се топлят като животните, които се свиват на кълбо. Въпреки това козината от гърба им пада, вятърът разнася едва видимите косъмчета, които гъделичкат ноздрите ни и ни преследват дори вътре в къщи. Тогава събираме манкуспиите и подстригваме козината им до средата, за да не ги оголим съвсем; когато тези косми, прекалено къси, за да се носят из въздуха, паднат на земята, те образуват жълтеникав прашец, който Леонор намокря с маркуча и събира на топка, а нея хвърля в кладенеца.

Един от нас междувременно трябва да чифтоса мъжките с младите манкуспии, да пренесе малките, докато Чанго брои парите от предния ден, да установи растежа на всяка манкуспия и да отдели изоставащите, за да ги подложим на усилено хранене. Това ни заема времето до свечеряването; остава само овесът за второто хранене, който Леонор разпределя набързо, и да затворим манкуспиите-майки, докато малките пищят и се дърпат към тях. Чанго се занимава с отделянето им, а ние вече сме на верандата и наблюдаваме. В осем вратите и прозорците се затварят; в осем оставаме сами вътре.

По-рано беше приятно, защото си разказвахме разни случки, мечтаехме. Но откакто не се чувствуваме добре, изглежда, че това е най-приятният час. Напразно се залъгваме с подреждането на аптечката — доста често подредените по азбучен ред лекарства се разбъркват, — но накрая винаги млъкваме около масата, зачели учебника на Алварес Толедо („Изучи себе си“) или на Хъмфрис („Хомеопатичен наставник“). Една от нас прекара с прекъсвания фазата „Пулсатила“, тоест често се проявява като непостоянна, плачлива, мнителна, раздразнителна. Това се проявява привечер и съвпада с картината на „Петролеум“, която е характерна за другия — състояние, в което всичко — предмети, гласове, спомени, преминават над него, като го вцепеняват и вдървяват. Така че няма шокове, само едно паралелно протичащо и поносимо страдание. После понякога идва сънят.

Не бихме искали в тези бележки да вложим растящ патос, някакво кресчендо, което избухва в патетично форте на големия оркестър, след което гласовете отслабват и отново настава преситен покой. Понякога нещата, които описваме, вече са ни се случили (като голяма цефалея „Глоноинум“ в деня, когато се роди второто поколение манкуспии), понякога стават сега или сутринта. Смятаме за необходимо да документираме тези фази, за да може доктор Арбин да ги прибави към нашите клинични истории, когато се върнем в Буенос Айрес. Не сме особено ловки, знаем, че неочаквано се отклоняваме от темата, но доктор Арбин предпочита да се запознае със страничните подробности на картините. Това леко драскане, което нощем чуваме по прозореца на банята може да е от значение. Може да бъде симптом за „Канабис индика“; известно е, че при канабис индика се наблюдават напрегнати усещания с нарушено чувство за време и разстояние. Може да е някоя избягала манкуспия, привлечена като всички други от светлината.

В началото бяхме оптимисти, още не сме изгубили надежда да спечелим добри пари от продажбата на младите животни. Ставаме рано, измервайки растящата стойност на времето в последната фаза, и в началото почти не ни засегна бягството на Чанго и Леонор. Без предупреждение, без да се съобразяват с правилника, тия копелета са избягали снощи с коня и двуколката и са задигнали одеялото на една от нас, карбидната лампа и последния брой на „Мундо Архентино“. По тишината в пасищата се досещаме за отсъствието им, трябва да побързаме да пуснем малките за сученето, да приготвим коритата за къпане, подсладените овесени ядки. През цялото време си мислим, че не бива да мислим за случилото се, работим, все едно че не сме сами и без кон, с който да преминем шестте левги до Пуан, с провизии за не повече от седмица. А след като в близките селища се разнесе глупавият слух, че отглеждаме манкуспии, наоколо се навъртат само скитници и никой не смее да се приближи от страх от болести. Само като работим и сме здрави, можем да оцелеем от това съзаклятие, което ни потиска към пладне, посред обяда (една от нас приготвя набързо консерва от език и грах, пържи шунка с яйца), и отхвърля идеята да не спим следобед, затваря ни в сенчестата спалня по-здраво, отколкото зад вратите с двойно резе. Едва сега ясно си спомняме, че не сме спали добре снощи, това странно прозрачно главозамайване, ако можем да употребим тази дума. Като се събуждаме и ставаме, като погледнем напред, виждаме как всеки предмет — например гардеробът — се върти с променлива скорост и непостоянно се отклонява на една страна (вдясно); докато в същото време, през водовъртежа, се вижда същият тоя гардероб да стои здраво и непоклатимо. Не е нужно много да се мисли, за да се познае в това картината на „Цикламен“, така че само след няколко минути лекарствата оказват въздействие и ние можем да вървим и да работим. Много по-лошо е да забележим рано следобед (когато предметите са си те, когато слънцето ги прегъва и образува остри изпъкналости), че в ограденото пасище на възрастните манкуспии настава безпокойство и шум, едно внезапно и тревожно отричане от необходимата за растежа почивка. Не искаме да излезем, високото слънце би предизвикало цефалея, как да приемем сега възможността за цефалея, когато всичко зависи от нашата работа. Но ще трябва да го сторим, безпокойството на манкуспиите расте и е невъзможно да стоим в къщи, когато от двора се носи нечуван досега шум; тогава се спускаме навън, защитени от коркови каски, разделяме се след припряно шушукане, една от нас изтичва към клетвите на майките, докато другият проверява резетата на вратите, нивото на водата в цистерната и да не се е появила някоя лисица или дива котка. Едва стигаме до входа на пасищата, и слънцето ни заслепява, олюляваме се като албиноси сред белите пламъци, искаме да продължим работата, но вече е късно, картината на „Беладона“ ни срива и ние хукваме изтощени към сянката на навеса. Задъхани, с червени пламнали лица, с разширени зеници. Силно биене на кръвта в мозъка и артериите. Остри бодежи и удари. Разтърсваща цефалея. На всяка крачка — тръсване надолу, сякаш има някаква тежест в тилната кост. Рязвания и бодежи. Остра болка; като че ли някой блъска мозъка ни; още по-лошо става, ако се наведем — все едно че мозъкът ни изтича, като че някой го блъска напред, или очите се мъчат да изскочат от орбитите си (като това, като онова, но никога както е в действителност). Още по-лошо става при шумове, разтърсвания, движения, светлина. Но ето че изведнъж тя изчезва, сянката и прохладата я премахват само за миг, изпитваме чудотворна благодат, желание да тичаме и да разтърсим глава, учудване, че само преди минута… Но работата чака и сега си мислим, че безпокойството на манкуспиите се дължи на липсата на прясна вода, на отсъствието на Леонор и Чанго — толкова са чувствителни, че сигурно по някакъв начин долавят това отсъствие, — и малко на промяната в сутрешните действия, на нашата неловкост и припряност.

Тъй като не е ден за стрижене, един от нас се заема с предварително планираното чифтосване и с проверката на теглото; лесно е да се установи, че от вчера малките рязко са влошили състоянието си. Майките се хранят зле, дълго душат подсладения овес, преди да се решат да захрупат топлата хранителна каша. Изпълнихме мълчаливо последните задачи, сега настъпването на нощта има друг смисъл, който не искаме да анализираме, вече не нарушаваме установения ред, все едно че Леонор и Чанго и манкуспиите са на местата си. Като затворим вратите на къщата, оставаме насаме с един свят без закони, освободен от събитията на нощта и зората. Влизаме боязливо и плахо, забавяхме момента, без да можем да го отложим, затова, потайни се избягвахме, но пред нас бе нощта, очакваща ни като око.

За щастие ни се спи, слънчасването и работата са по-силни от неопределеното безпокойство, заспиваме над студените останки от храна, които дъвчим с мъка, над парчетата пържени яйца и натопен в мляко хляб. Нещо пак драска по прозореца, по покрива като че ли се чуват бегли стъпки; не духа вятър, има пълнолуние и ако имахме петли, биха пропели преди полунощ. Лягаме си, без да говорим, като си разпределяме почти пипнешком последните дози лекарства. При угасена светлина — макар да не е точно така, защото светлината не е угасена, а просто липсва — къщата е като мрачна дупка, а навън — пълнолуние, искаме да си кажем нещо и успяваме само да се попитаме за утре, как ще си доставим храна, как ще стигнем до селото. И заспиваме. Не повече от час. Пепелявата нишка, която дърпа прозореца, едва се е преместила към леглото. Изведнъж сядаме в тъмното, слухтим в тъмното, защото така се чува по-добре. Нещо става с манкуспиите, шепотът се е превърнал в гневен или уплашен шум, различаваме острия вой на женските и по-гърления на мъжките, изведнъж млъкват и из къщата сякаш преминава порив тишина, тогава воят отново нараства в нощта и далечината. Не мислим да излизаме, достатъчно е, че ги чуваме, един от нас започва да се съмнява дали крясъците идват отвън или са тук вътре, защото има моменти, когато сякаш се надигат отвътре и тогава навлизаме в състояние на „Аконитум“, където всичко се обърква и нищо не е по-ясно от обратното на първото. Да, цефалеите настъпват с такава сила, че едва можем да ги опишем. Усещане за разкъсване, за изгаряне на мозъка, на кожата върху черепа, със страх, с треска, с мъчително нетърпение. Тежест в челото, сякаш там има нещо, което напира навън; сякаш всичко е изтръгнато през челото. Аконитумът е внезапен; див; още по-лошо, ако е причинен от студен вятър; с безпокойство, мъка, страх. Манкуспиите обикалят къщата, безполезно е да си повтаряме, че са затворени в оградените дворове, че катинарите са здрави.

Не забелязваме настъпването на зората, към пет ни оборва тежък сън, от който в определения час ръцете ни се измъкват, за да приближат към устата хапчетата. От доста време някой чука на вратата на всекидневната, ударите стават по-яростни, докато един от нас се оставя пантофите да се нахлузят на краката му и да го отведат до ключа. Оказва се полицията. Дошли са да ни съобщят за арестуването на Чанго; връщат ни двуколката; заподозрели кражба и отвличане. Трябва да се подпише някаква декларация, всичко е наред, слънцето е високо, в дворовете — пълна тишина. Полицаите гледат дворовете, един от тях запушва носа си с кърпичка, преструва се, че кашля. Съобщаваме им бързо, каквото ги интересува, подписваме и те си тръгват почти тичешком, минават далече от кошарите и ги гледат, и нас ни гледат, опитаха се да надникнат вътре (от вратата излиза застоял въздух) и си тръгват почти тичешком. Странно, че тия диваци не си напъхаха носа навсякъде, побягнаха като от чумави, вече препускат в галоп по страничния път.

Една от нас, изглежда, е решила, че другият веднага трябва да иде с двуколката да потърси храна, докато вършим сутрешната си работа. Качваме се неохотно, конят е уморен, защото са вървели без почивка, излизаме бавно и гледаме назад. Всичко е в ред, значи не манкуспиите са вдигали тая врява в къщата, ще трябва да напръскаме срещу мишки, просто невероятно какъв голям шум може да вдигне само една мишка нощем. Отваряме кошарите, отделяме майките, но има много малко овес и манкуспиите жестоко се бият, ръфат се по гърба и врата, бликва кръв и трябва да ги разтърваваме с камшик и с викове. След всичко това храненето на малките е трудно и недостатъчно, вижда се, че малките са гладни, някои от тях залитат или се облягат на телените мрежи. Намираме един умрял мъжкар пред клетката му — необяснимо. Конят също не иска да препусне в тръс, вече сме на десетина метра от къщата, а той продължава да върви бавно и да пръхти с наведена глава. Отчаяни, тръгваме обратно и виждаме как последните остатъци храна са стъпкани в блъсканицата и борбата.

Без да се инатим, се връщаме на верандата. На първото стъпало една малка манкуспия умира. Вдигаме я, поставяме я в кошница със слама, иска ни се да разберем какво й е, но тя умира с неясната смърт на животните. Катинарите не бяха отваряни, кой знае как се е измъкнала тая манкуспия, дали смъртта й е нейното бягство или е избягала, защото е умирала. Пъхнахме десет хапчета „Нукс Вомика“ в човката й — останаха там като мъниста, вече не може и да гълта. От мястото, където се намираме, виждаме един мъжкар, паднал на лапите си; опитва се да се изправи, но пак пада, като че ли се моли.

Струва ни се, че чуваме викове толкова близо до нас, че поглеждаме и под сламените столове на верандата; доктор Арбин ни е предупредил за животинските реакции, които се появяват сутрин, не бяхме мислили, че може да е такава цефалея. Болка в тила, отвреме-навреме вик — картина на „Апис“, болки като от ужилвания на пчели. Отмятаме глава назад или я заравяме във възглавницата (кой знае кога сме стигнали до леглото). Не сме жадни, но се потим; слабо уриниране, пронизителни крясъци. Като натъртени, всяко докосване ни боли; по едно време си подадохме ръце и беше ужасно. Докато постепенно отслабва и остава страхът, че може да се повтори в животински вариант, както стана веднъж — след пчелата, състоянието на змията. Два и половина е.

Предпочитаме да попълним сведенията, докато е светло, ако сме добре. Сега един от нас би трябвало да иде в селото, ако следобедът мине, ще стане много късно за връщане и ще останем сами цяла нощ в къщата, може би без лекарства… Следобедната почивка мълчаливо се утаява, в стаите е топло, ако отидем на верандата, отблъсква ни тебеширенобелият цвят на земята, навесите, покривите. Умрели са и други манкуспии, но останалите мълчат, само отблизо може да се чуе как пръхтят. Една от нас смята, че ще успеем да ги продадем, че трябва да идем в селото. Другият записва състоянията и вече не вярва много. Нека мине горещината, нека настъпи нощта. Излизаме почти в седем, има още малко храна под навеса, като отупваме чувалите, пада прах от овеса, който старателно събираме. Те го надушват и започват да се блъскат в клетките. Не се осмеляваме да ги пуснем, по-добре да сложим по няколко лъжици каша във всяка клетка, така изглежда, ще са по-доволни, така е по-справедливо. Дори не изкарахме умрелите манкуспии, не ни е ясно защо десет клетки са празни, защо част от малките са при мъжките в кошарата. Едва се вижда, в този сезон се мръква изведнъж, а Чанго ни отмъкна карбидната лампа.

Изглежда, че по пътя, срещу хълма с върбите, има хора. Сега е моментът да повикаме някой да иде в селото; още има време. Понякога си мислим дали не ни следят, хората са толкова прости и кой знае защо ни имат зъб. Предпочитаме да не мислим и доволно да затваряме вратата, сгушени в къщи, където всичко ни е по-близко. Иска ни се да погледнем в учебниците, за да предотвратим един нов „Апис“ или друго някое още по-страшно животинско проявление; оставяме вечерята и четем на глас, почти без да слушаме. Някои фрази се чуват по-ясно от други; навън също някои манкуспии вият по-силно от останалите, техният вой е яростен и пронизителен. „При Кроталус каскавела се появяват особени халюцинации…“ Един от нас го повтаря, радваме се, че така добре разбираме латинския, гърмяща змия, но то е едно и също — и кроталус, и каскавела означава змия. Може би учебникът не иска да впечатлява болните с прякото споменаване на животното. Но все пак го споменава, тая ужасна змия… „чиято отрова действува страшно силно“. Трябва да викаме, за да се чуваме сред шума на манкуспиите, и пак ни се струва, че са край къщата, по покрива, че дращят по прозорците, по рамките. Но вече не е толкова странно, следобед видяхме толкова отворени клетки, но къщата е затворена и светлината от трапезарията ни обгръща със студената си закрила, докато ние с крясъци поемаме знания. В учебника всичко е ясно, непосредствен език за болни без предразсъдъци, описание на състоянието — цефалея и силна възбуда, причинена от настъпването на съня. (Но за щастие не ни се спи.) Черепът притиска мозъка като желязна каска — добре казано. Нещо живо се върти в кръг вътре в главата. (Тогава къщата е нашата глава, усещаме как я дебнат, всеки прозорец е ухо за воя на манкуспиите навън.) Главата и гърдите са притиснати като от желязна броня. Нажежено желязо, забито в шемета. Не сме сигурни за шемета, светлината вече мъждука, малко по малко намалява, следобед забравихме да пуснем помпата. Когато вече не можем да четем, запалваме свещ до учебника, за да разберем кои са и другите симптоми, по-добре е да знаем, защото ако по-късно — „Остри парещи болки в дясното слепоочие, тая ужасна змия, чиято отрова действува с ужасна бързина“ (и това вече го четохме, трудно е да се осветява учебникът със свещ), „нещо живо се върти в кръг вътре в главата“, това също сме го чели и е така, нещо живо се върти в кръг. Не поглеждаме навън и ако някой от нас намекне макар и с жест за все по-растящия вой, веднага се връщаме към четенето, все едно че сме сигурни, че всичко това сега е там, където нещо живо се върти в кръг и вие срещу прозорците, в ушите — воят на умиращите от глад манкуспии.