Клифърд Саймък
Котешко лице (9)

Глава 9

Седях завит с одеяло до кухненската маса и се опитвах да се освободя от студа, проникнал до мозъка на костите ми. Райла правеше палачинки.

— Надявам се, че не си настинал — рече тя.

Не можех да спра да треперя.

— Там в миналото беше студено — отвърнах аз.

— Що за идея, да изтичаш навън само по долнище на пижама.

— На север имаше лед — казах аз. — На практика можех да го почувствам. Обзалагам се, че бях на не повече от трийсетина километра от ледника. В този район не е имало ледници. С всяка следваща ледникова епоха ледът се е придвижвал все по на юг от двете ни страни, но никога не е минавал през тази област. Но трийсетина-четирийсет километра на север може да е имало.

— Ти носеше пушка — рече тя. — Какво стана с нея?

— Ами, когато Боузър се приближи иззад мен, той едва не ми изкара ангелите. Скочих и изпуснах пушката, а когато видях Боузър, изобщо не спрях да я взема. Единственото, за което бях в състояние да мисля, бе, че той може да ме върне вкъщи.

Тя постави върху масата пълен с палачинки поднос и седна срещу мен.

— Това е смешно — каза Райла. — Седим си тук и си приказваме за пътуването ти назад във времето, като че ли е нещо, което се случва ежедневно.

— С мен не — отвърнах аз, — но за Боузър това е така. Въпросът е, че той сигурно пътува до различни епохи. Не би могъл да бъде пронизан в задния крак с фолсъмски връх в епоха, в която е намерил мъртъв динозавър, който да довлече вкъщи.

— За да го уцелят с фолсъмски връх — рече тя, — трябва да се е върнал назад с не повече от двайсет хиляди години. Навярно с много по-малко. Сигурен ли си, че не си забелязал следи от човек?

— Какви следи? От стъпки ли? Захвърлени наоколо счупени стрели?

— Имах предвид дим.

— Нямаше никакъв дим. Единственият сериозен времеви указател, който видях, беше един мастодонт, който едва не ме прегази.

— Сигурен ли си, че наистина си се върнал във времето? Не се ли майтапиш с мен? Да не би просто да си си измислил всичко това?

— Естествено. Излязъл съм в гората, скрил съм пушката, после съм свирнал на Боузър да дойде при мен, хванал съм го за опашката…

— Извинявай, Аса. Знам. Разбира се, че не си. Мислиш ли, че нещото с котешкото лице е свързано по някакъв начин с това? Хайде, започвай с тези палачинки преди да са изстинали, Пийни си малко кафе. Горещо е. Ще те стопли.

Поставих няколко палачинки в чинията си, намазах ги с масло и им сипах отгоре сироп.

— Нали разбираш — продължи Райла, — може просто да сме попаднали на нещо.

— Точно така. Може да сме попаднали на място, където не е безопасно да търсиш лисица.

— Говоря сериозно — каза тя. — Може да сме попаднали на нещо голямо. Ако си открил пътуването във времето, помисли какво би могло да означава това за теб.

— В никакъв случай — възразих аз. — Изобщо няма да се занимавам с това. И веднъж ми стига. Когато пак видя Котешкото лице, ще се обърна и ще си плюя на петите. Човек може да остане завинаги там. Не мога да разчитам, че Боузър всеки път ще идва да ме измъква.

— Ами ако допуснем, че можеш да го контролираш?

— Как?

— Можеш да сключиш сделка с Котешкото лице.

— По дяволите, та аз дори не мога да разговарям с него.

— Ти не. Може би Хайръм. Хайръм би могъл да разговаря с Котешкото лице. Той разговаря с Боузър, нали?

— Той си мисли, че разговаря с Боузър. Мисли си, че разговаря и с червеношийките.

— А откъде знаеш, че не е така?

— По дяволите, Райла, просто бъди разумна.

— Аз съм разумна. Откъде можеш да си сигурен, че Хайръм не разговаря с Боузър? Като учен…

— Посредствен учен.

— Добре, дори като посредствен учен, ти много добре знаеш, че не можеш да заемаш дадена позиция, било то отрицателна или положителна, без да имаш някакви доказателства. Освен това, спомни си какво разказа Езра за Котешкото лице, който идвал и се уговарял с Рейнджър да го гони.

— Старият Езра е луд. Съвсем малко откачен. Но все пак луд.

— И Хайръм ли?

— Хайръм не е луд. Просто е слабоумен.

— Може би малко лудите хора, слабоумните и кучетата могат да правят неща, които ние не можем. Може би те притежават способности, които ние нямаме…

— Райла, не можем да пуснем Хайръм при Котешкото лице…

Мрежата на вратата изскърца и аз се обърнах. Хайръм тромаво влизаше вътре.

— Чух ви — рече той. — Приказвахте за мен и за Котешкото лице.

— Чудехме се — поясни Райла, — дали някога си разговарял с него. Както разговаряш с Боузър.

— Имате предвид онова нещо, което се мотае из овощната градина?

— Значи си го виждал.

— Много пъти. Донякъде прилича на котка, но не е никаква котка. Има само глава. Изобщо не можете да видите тяло.

— Разговарял ли си някога с него?

— Понякога. Но няма никакъв смисъл. Той приказва за неща, които не разбирам.

— Искаш да кажеш, че използва думи, които не знаеш?

— Може би. Може би някои думи. Най-вече идеи. Идеи, които никога не съм чувал. Странно, той не движи устата си и не издава никакъв звук. Но аз чувам думите. Сега като се замисля, с Боузър е същото. Той никога не движи устата си и не издава звук, но аз чувам думите.

— Хайръм — казах аз, — вземи си стол и ела да закусиш с нас.

Той смутено и тромаво влезе.

— Не знам дали е редно. Вече закусвах.

— Остана малко тесто — рече Райла. — Мога да изпържа още горещи палачинки.

— Ти никога не пропускаш да закусваш с мен — казах аз. — Независимо колко пъти вече си закусвал. Недей да променяш обичая си заради Райла. Тя е приятел и ще бъде тук, тъй че свиквай с нея.

— Е, щом е редно — рече Хайръм. — Госпожице Райла, умирам си за палачинки с много сироп.

Райла отиде при печката и сипа смес за палачинки в тигана.

— Вярно е — каза Хайръм, — че не мога да се чувствам приятелски с онова нещо с котешкото лице. Понякога малко се страхувам от него. Изглежда смешно, с огромната си глава и без тяло, което да можеш да видиш. Онази негова глава прилича на лице, нарисувано върху голям балон. Никога не сваля очи от теб и не мига.

— Въпросът е — казах му аз, — че Райла смята, че за нас може да е важно да разговаряме с него, но ние не можем да го правим. Ти си единственият, който може.

— Искаш да кажеш, че никой друг не може да разговаря с него?

— Никой освен теб не може да разговаря и с Боузър.

— Ако се съгласиш да разговаряш с Котешкото лице — рече Райла, — трябва да го запазиш в тайна. Никой освен нас двамата не трябва да знае, че си приказвал с него, нито за какво сте си приказвали.

— Ами Боузър? — възрази Хайръм. — Не мога да пазя тайна от Боузър. Той е най-добрият ми приятел и ще трябва да му кажа.

— Добре тогава — съгласи се Райла. — Предполагам, че няма да навреди никому, ако кажеш на Боузър.

— Обещавам ви — продължи Хайръм, — че той няма да каже на никого. Ако го помоля, няма да издаде нито дума.

Райла ме погледна без да се усмихва.

— Нали нямаш нищо против, ако съобщи на Боузър? — попита тя.

— Само в случай, че Боузър не каже на никого — отвърнах аз.

— О, няма — обеща Хайръм. — Ще го предупредя да не го прави. — След като каза това, той насочи цялото си внимание към купчината палачинки, препълвайки устата си и измазвайки лицето си със сироп.

След девет палачинки беше готов да възобнови разговора.

— Казахте, че трябва да разговарям с Котешкото лице — за нещо важно?

— Да, така е — отвърна Райла, — но ми е малко трудно да ти го обясня точно.

— Искате да разговарям с него за това нещо, което имате предвид, а после да ви предам отговора му? И ще знаем само ние четиримата…

— Четиримата ли?

— Боузър — поясни той. — Забравяте, че Боузър е четвъртият.

— А, да — каза Райла, — не трябва да забравяме стария Боузър.

— И това ще е тайна само между нас четиримата? — попита Хайръм.

— Точно така — потвърди Райла.

— Обичам тайните — очарован каза Хайръм. — Карат ме да се чувствам важен.

— Хайръм — попита Райла, — ти знаеш за времето, нали?

— Времето е онова, което виждате — отвърна той, — когато погледнете часовника. Можете да кажете дали е пладне, три или пък шест часа.

— Това е вярно — каза Райла, — но има нещо повече. Нали знаеш, че ние живеем в настоящето и че когато мине време, то става минало?

— Като вчера — предположи Хайръм. — Вчера е минало.

— Да, точно така. И преди сто години е минало, както и преди милион години.

— Не разбирам каква е разликата — каза Хайръм. — Всичко това е минало.

— Мислил ли си някога колко хубаво би било, ако можехме да пътуваме в миналото? Да се връщаме във времето преди тук да са дошли белите хора, когато е имало само индианци. Или във времето преди изобщо да е имало хора.

— Никога не съм мислил за това — призна Хайръм. — Никога не съм мислил за това, защото смятам, че е невъзможно.

— Според нас Котешкото лице знае как може да стане. Бихме искали да поговорим с него и да разберем как да го правим или дали той ще ни помогне да го правим.

Хайръм замълча за миг, като видимо се опитваше да възприеме всичко това.

— Искате да отидете в миналото ли? — попита той. — Защо?

— Нали знаеш какво е история?

— Естествено, че знам какво е история. Опитваха се да ни я преподават в училище, ама не ме биваше в това. Изобщо не можех да запомням всички онези дати. Ставаше дума само за войни, кой е бил президент и всякакви такива неща.

— Има хора наречени историци, чиято професия е да изучават историята — рече Райла. — Има много неща, за които те не са сигурни, защото хората, писали за тях, са ги описали погрешно. Но ако могат да се върнат във времето, да видят какво се е случило и да поговорят с хората, които са живели тогава, историците ще могат по-добре да разберат и по-вярно да опишат събитията.

— Искате да кажете, че ние бихме могли да се върнем назад и да видим какво се е случило преди много, много време? Наистина да се върнем и да видим?

— Точно това имам предвид. Би ли искал да направиш това, Хайръм?

— Ами-и, не знам точно — отвърна Хайръм. — Струва ми се, че човек може да си навлече много неприятности.

— Всъщност — намесих се аз, — не е необходимо да се връщаш, ако не желаеш. Единственото, което искаме да разбереш, ако можеш, е дали Котешкото лице наистина знае как да го прави и дали може да ни покаже.

Хайръм сви рамене.

— Ще трябва да се помотая през нощта. Навярно в овощната градина. Понякога се появява и денем, но най-вече нощем.

— Ще те затрудни ли да го направиш? — попитах аз. — Можеш да поспиш през деня.

— Не и ако Боузър дойде с мен. Нощта е самотно време, но ако Боузър е с мен, няма да се чувстваме толкова самотни.

— Предполагам, че няма да има проблем за това, ако поставиш на Боузър ремък и го държиш близо до себе си — отвърнах аз. — И още нещо: когато видиш Котешкото лице, просто си остани на мястото, докато разговаряш с него. В никакъв случай не се приближавай.

— Господин Стийл, защо не трябва да се приближавам към него?

— Не мога да ти кажа — отвърнах аз. — Просто трябва да ми се довериш. С теб се познаваме сравнително добре и ти знаеш, че не бих те излъгал.

— Знам това — рече ми Хайръм. — Не е необходимо да ми обяснявате защо. Щом казвате, ще бъде така. С Боузър няма да се приближаваме към него.

— Значи ще го направиш? — попита Райла. — Ще разговаряш с Котешкото лице?

— Ще направя каквото мога — отвърна Хайръм. — Не знам точно какво ще стане, но ще направя всичко възможно.