Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mastodonia [=Catface], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 12гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor(юни 2005)
Корекция
Mandor(2005)

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

КОТЕШКО ЛИЦЕ. 1996. Изд. Бард, София. Колекция Клифърд Саймък, No.{03}. Роман. Превод: [от англ.] Крум БЪЧВАРОВ [Catface / Clifford SIMAK]. Формат: 20 см. Страници: 208. Цена: 240.00 лв.

Редактор: Мария Акрабова

История

  1. —Корекция

Глава 6

— Значи искате да чуете за миещата мечка, която не е никаква мечка — каза Езра Хопкинс на Райла. — Господ ми е свидетел, че ми трябваше доста време, за да разбера, че не е никаква миеща мечка.

— Сигурен ли сте, че не е?

— Сигурен съм, госпожице. Проблемът е, че не знам какво е. Ако старият Рейнджър тук да можеше да говори, може би щеше да ви каже повече от мен.

Той подръпна ушите на мършавата хрътка, която лежеше до стола му. Рейнджър лениво примигна — харесваше му да го подръпват за ушите.

— Някой път можем да доведем Хайръм — казах аз. — Той би могъл да поговори с Рейнджър. Твърди, че може да разговаря с Боузър. През цялото време разговаря с Боузър.

— Ами вижте — отвърна Езра — няма да оспорвам това. Преди време бих го сторил, но вече не.

— Хайде да не говорим сега за Хайръм и Боузър — каза Райла. — Моля ви, разкажете ми за миещата мечка.

— И като момче, и като мъж — отвърна Езра, — съм обхождал тези хълмове. В продължение на повече от петдесет години. На други места настъпиха промени, но тук те не са много. Тази земя не става за земеделие. Някои части от нея се използват за пасища, но дори и добитъкът не навлиза в тези хълмове по-надалеч, отколкото трябва. От време на време някой се опитва да се занимава с дърводобив, но никога в големи мащаби, защото хората си губят парите, когато се опитат да извозят трупите оттук след отсичането им. Така че, през всичките тези години тукашните хълмове са си били моите хълмове. Те и нещата, които са из тях. По закон притежавам само няколкото безполезни акра, върху които се намира тази колиба, но иначе всичко е мое.

— Вие обичате хълмовете — рече Райла.

— Ами да, предполагам. Обичта идва с опознаването, а аз познавам тези хълмове. Мога да ви покажа невероятни неща. Знам място, където растат диви азалии. Розовите наистина са неопитомени. Жълтите се поддават на известно въздействие, макар и не много, но розовите — не. Откарайте добитъка на място, където цъфтят розовите — и след два сезона вече няма да ги има. Откъснете повечко от тях и вече ги няма. Хората казват, че азалиите са изчезнали по тези хълмове. Но аз ви казвам, госпожице, че знам къде има малко от тях. Не го споделям с никого къде, не ги късам и не стъпвам сред тях. Оставям ги да си растат. Просто стоя на разстояние, гледам ги и си мисля с жалост, че някога тези хълмове бяха покрити с тях, но днес вече не. Знам и къде е скритото леговище на една лисица. Откърми там шест лисичета, зверчетата пораснаха и сега излизат да си играят около бърлогата — малки тромави създания, които се боричкат помежду си. А аз си имам място, където си седя и ги наблюдавам. Мисля, че на старата лисица сигурно й е известно, че съм там, но изглежда няма нищо против. След всичките тези години тя знае, че няма да им сторя нищо лошо.

Колибата се беше сгушила до стръмния склон точно над един поток, който бълбукаше надолу по скалистото си легло. Гъсти дървета растяха наблизо направо от голата скала. Задните крачета на столовете, на които седяхме пред колибата, бяха късо отрязани, за да компенсират наклона. Върху пейката до отворената врата бяха поставени кофа и леген. До една от стените бяха подредени дърва за огрев. От комина лениво се виеше дим.

— Тук ми е удобно — каза Езра. — Тайната на удобството е да не искаш много. Хората в градчето ще ви кажат, че съм безполезен и навярно е така, но кои са те, че да раздават оценки? Казват, че си пийвам и това е чистата истина. Веднъж-два пъти годишно се нарязвам здраво, но от това никой не е пострадал. Никога не съм мамил. Никога не съм изричал лъжа. Имам един истински голям недостатък. Приказвам прекалено много, но това е така, защото почти не виждам никого, с когото да разговарям. Когато пък някой намине, май не мога да се спра. Но достатъчно за това. Вие сте дошли да чуете за приятелчето на Рейнджър.

— Аса изобщо не ми е казал, че онова създание е приятел на Рейнджър.

— А, така си е.

— Но вие с Рейнджър го преследвате.

— Може би някога, но вече не. Като по-млад бях ловец и трапер. Но от няколко години не съм се занимавал с това. Окачил съм капаните си на стената с чувство на срам, че изобщо някога съм ги използвал. Все още от време на време удрям по някоя катерица, заек или яребица — ходя по малко на лов, но само като индианците едно време. За месо, за да напълня тенджерата. Понякога не правя дори това. Предполагам, че като хищник, имам право да ловувам. Но нямам право да убивам без повод или причина горските си братя. Някога от всичко най-много ми харесваше лова на миещи мечки. Ходили ли сте някога на лов за миещи мечки?

— Не, никога — отвърна Райла. — Изобщо не съм ходила на лов.

— На лов за миещи мечки се ходи само през есента. Кучето гони мечката, докато я накара да се покатери на някое дърво. Тогава се опитвате да я откриете на дървото и я застрелвате. Главно заради кожата й или, което е по-лошо, заради спорта — ако можете да наречете убиването спорт. Макар че когато убивах миеща мечка, аз я убивах не само заради кожата, но и заради месото й. Някои смятат, че миещите мечки не стават за ядене, но аз ви казвам, че грешат. Но удоволствието не е в самият лов, а свежестта на есенната нощ, на въздуха, в мириса на паднали листа, в близостта, която чувствате с природата. В това и във възбудата от лова — защото признавам, че в лова наистина има възбуда.

Но накрая дойде време, когато престанах да убивам миещи мечки. Не престанах да ходя на лов, но спрях да убивам. С Рейнджър излизахме нощем на лов за мечки. Когато той принуждаваше някоя да се покатери на дърво, аз я откривах, прицелвах се в нея, но не натисках спусъка. Лов без стрелба, без убиване. Отначало Рейнджър не проумяваше, но накрая разбра. Страхувах се, че това може да го унищожи, но той разбра. Кучетата могат да разбират много неща, ако сте достатъчно търпеливи с тях.

Така че с Рейнджър ходехме на лов без да убиваме и след време започнах да съзнавам, че една от миещите мечки ни кара да я преследваме повече, отколкото която и да е друга. Знаеше всички трикове на преследваните и в продължение на много нощи Рейнджър не успяваше да я накара да се покатери на дърво. Гонехме я все по-често, сякаш ловът й доставяше такава наслада, каквато и на нас — стар мъжкар, който ни бе станал равен, дори нещо повече от равен и който ни използваше толкова, колкото и ние него, като през цялото време ни разиграваше. Възхищавах му се, разбира се. Принуден си да се възхищаваш на равностоен противник, който играе играта толкова умело, колкото самия теб, а навярно дори по-умело. Но и малко започнах да се ядосвам. Тази мечка беше просто прекалено добра и ни правеше на глупаци. Така че накрая постепенно разбрах, че по отношение точно на това животно съм готов да наруша правилото си никога да не убивам друга мечка. Ако Рейнджър успееше да я накара да се покатери на някое дърво и аз я откриех там, щях да я убия и веднъж завинаги да докажа кой е по-добрият: тя или ние. На лов за миещи мечки се ходи само през есента, но това не се отнасяше за тази. Много пъти, през други месеци от годината, Рейнджър я преследваше сам, а имаше нощи, през които и аз излизах с него. Това се превърна в безкрайна игра между Рейнджър и мечката, като понякога се включвах и аз, независимо от сезона.

— Откъде сте сигурен, че е било мечка? — попита Райла. — Рейнджър може да е гонил нещо друго — лисица или вълк.

— Рейнджър никога не би преследвал друго, освен миеща мечка — решително отвърна Езра. — Той е куче за лов на мечки — произхожда от стар род кучета за лов на мечки.

— Езра е прав — казах на Райла. — Едно куче за мечки си е куче за мечки. Ако гони зайци или лисици, значи не струва за лов на мечки.

— Значи вие никога не сте виждали тази мечка — рече на Езра Райла, — и не сте успели да я убиете.

— Напротив. Искам да кажа, виждал съм я. Беше една нощ преди няколко години. Рейнджър я качи на дървото по разсъмване, някъде към четири часа сутринта, и накрая аз я открих — силует, очертан на фона на небето, притиснал се до един клон почти на върха, надявайки се, че няма да бъде забелязан. Вдигнах пушката, но бях толкова задъхан от тичането, че не можех да се прицеля добре. Така че отпуснах оръжието и зачаках дишането ми да се успокои, а мечката си стоеше там, прилепена до клона си. Трябва да е знаела, че съм наблизо, но не се помръдна. Накрая отново вдигнах пушката. Поставих пръст на спусъка, но не го натиснах. Сигурно съм стоял около минута прицелен в нея, с пръст на спусъка, готов да стрелям, но не го направих. Не знам какво стана. Сега като си спомням, мисля че навярно съм се сетил за всички нощи на преследване и съм осъзнал че ако стрелям, всичко това ще свърши. Че вместо достоен противник, щях да имам само един космат труп и че нито един от нас нямаше повече да изпита удоволствието от преследването и от това да бъдеш преследван. Не помня дали съм си мислил за това, но трябва да е било така, та накрая свалих пушката. Когато го направих, миещата мечка от дървото обърна глава и ме погледна.

И ей тука е странното. Дървото беше високо и мечката бе съвсем на върха. Нощта не беше непрогледна — на изток небето започваше да изсветлява — но мечката все пак бе прекалено далече и все пак беше прекалено тъмно, за да видя ясно муцуната на която и да е мечка. И въпреки това, когато тя обърна главата си, аз видях лицето й и то не беше лице на миеща мечка. Повече приличаше на котешко лице, макар че не бе и такова. Имаше мустачки като котка и аз можех да ги видя дори от разстоянието, на което се намирах. Лицето беше месесто и кръгло и въпреки това — ужасно трудно ми е да го кажа така, че да звучи смислено — и въпреки това бе някак костеливо, като череп, от който е махната плътта. Очите бяха големи и кръгли, немигащи като очи на бухал. Би трябвало да се уплаша до смърт. Но не се уплаших. Просто стоях там и на свой ред гледах към това котешко лице. Бях изненадан, разбира се, но не чак толкова, колкото би могло да се очаква. Струва ми се, че през цялото време — без да го признавам пред себе си, без да го изричам гласно — съм знаел, че нещото, което преследваме, не е никаква миеща мечка. Тогава то ми се усмихна. Не видях зъби, сигурен съм, но знаех, че ми се усмихва. Предизвикваше усещането за усмивка. Не хилене, че ни е победило с Рейнджър, а приятелска усмивка, усмивка, която казваше: „Не си ли прекарахме адски забавно?“. И така, аз пъхнах пушката под мишница и следван от Рейнджър, се насочих обратно за вкъщи.

— Тук нещо не пасва — рече Райла. — Казахте, че Рейнджър е куче за лов на миещи мечки и че не гони нищо друго, освен мечки.

— Това озадачаваше и мен — отвърна Езра. — Понякога ужасно много съм се чудил по тоя въпрос. Точно затова, предполагам, не исках да призная пред себе си, че онова не беше никаква мечка — дори когато вече знаех, че не е.

Но от нощта, за която ви разказах, Рейнджър е преследвал нещото много пъти. Понякога се включвах и аз, просто заради удоволствието. Забелязвал съм старото Котешко лице да се навърта из района и да ме гледа от някой храст или дърво. Когато разбере, че го виждам, винаги ми се усмихва. Приятелска усмивка, без нищо коварно в нея. Ти виждал ли си го, Аса?

— Зървам го понякога — отвърнах аз. — Мотае се в моята ябълкова градина.

— Винаги се вижда само лице — рече Езра. — Онова усмихващо се лице. А колкото до тялото му, то е неразличимо. Нищо не подсказва колко е голямо или каква форма има. Понякога съм се натъквал на някоя от срещите между Рейнджър и това създание — създанието надзърта от някой храст към Рейнджър, а той просто дружелюбно си стои там. А знаете ли какво си мисля?

— Какво? — попита Райла.

— Мисля си, че Котешкото лице идва и се уговаря с Рейнджър да си устроят лов през нощта. Мисля, че пита Рейнджър: „Какво ще кажеш да ме преследваш довечера?“. А Рейнджър му отвръща: „Ще говоря с него по въпроса“.

Райла весело се засмя.

— Колко смешно — извика тя. — Колко прекрасно смешно.

— За вас може да е смешно — кисело рече Езра. — За мен не е. Струва ми се съвсем вярно. Вижда ми се напълно логично.

— Но какво е това създание? Трябва да имате някаква идея. Трябва да сте мислили за това.

— Мислил съм, естествено. Но не знам. Казвал съм си, че може би е нещо, което е оцеляло от праисторическото минало. Или призрак на нещо от праисторическо време. Макар че в него няма нищо призрачно. Ти как мислиш, Аса?

— Понякога изглежда малко неясно — отвърнах аз. — Малко мъгляво, може би. Но не по същия начин, по който би изглеждал някой призрак. В него няма нищо призрачно.

— Защо не останете за вечеря — предложи Езра. — Можем цяла вечер да седим и да си бъбрим. В никакъв случай не съм ви казал всичко — имам още много за разказване. Мога да си бърборя с часове. На печката имам голяма тенджера със задушена костенурка — пет пъти повече, отколкото може да изядем с Рейнджър. Хванах две млади костенурки до едно малко езерце, недалеч оттук. Старата костенурка може да е доста жилава, но младата е наистина вкусна. Не мога да ви предложа много повече от това, но когато има задушено от костенурка, човек и не иска друго.

Райла погледна към мен.

— Какво ще кажеш? — попита тя.

Поклатих глава.

— Изкушавам се, но трябва да се връщаме. Колата е паркирана на пътя, на повече от три километра оттук. Не искам да вървим по тъмно. Най-добре да тръгнем сега, за да можем да виждаме пътеката.