Клифърд Саймък
Котешко лице (32)

Глава 32

Един ден по-късно избухнаха бунтове. Сякаш по даден сигнал (и навярно си беше така, защото ние изобщо не разбрахме как започнаха) гетата пламнаха — във Вашингтон, Ню Йорк, Балтимор, Чикаго, Минеаполис, Сейнт Луис, по Западното крайбрежие, навсякъде. Тълпи нападаха лъскавите делови центрове на градовете и, за разлика от положението през 1968-ма, пожарите не избухваха в гетата. Огромните стъклени витрини на централните магазини биваха разбивани, а самите магазини — ограбвани и опожарявани. Полицията, а в някои случаи и Националната гвардия стреляха срещу бунтовниците. Бунтовниците им отвръщаха. Плакатите, които гласяха „ДАЙТЕ НИ МИОЦЕНА“, „ДА ТРЪГВАМЕ“ и „ИСКАМЕ НОВ ШАНС“, лежаха по улиците изпокъсани, подгизнали от дъжда и понякога оцапани с кръв.

Това продължи пет дни. Жертвите от двете страни бяха с хиляди и деловият живот замря. После, към края на петия ден, насилието престана. Двете страни — страната на закона и реда и страната на яростния протест — се отказаха от схватките. Бавно, колебливо и неуверено започнаха преговорите.

Ние в Уилоу Бенд бяхме изолирани. През повечето време междуконтиненталните телефонни връзки бяха прекъснати. По правило телевизионните станции продължаваха да функционират, макар че на няколко пъти също прекъсваха. Къртни ни позвъни веднъж, но след това нямахме никаква вест от него. По време на единственото си обаждане той беше казал, че обмисля възможността да обжалва съдебното решение, но имало няколко положения, които първо трябвало да проучи.

Вечер след вечер, а понякога и през деня, ние се събирахме в офиса на Бен и гледахме телевизия. По всяко време на деня и нощта предаваха новини за бунтовете и се изнасяха доклади, така че всъщност телевизията се превърна едва ли не в непрекъсната информационна програма.

Телевизионните новини бяха ужасяващи. През 1968 година от време на време се бяхме чудили дали републиката ще устои — сега имаше моменти, в които бяхме сигурни, че няма да може. Аз лично — а предполагам, че същото се отнасяше и за останалите от нас — се чувствах виновен, макар никога да не разговаряхме за това. Една и съща мисъл продължаваше да се блъска в ума ми: ако не бяхме открили пътуването във времето, нямаше да се наложи да преживеем това.

Питахме се как може да сме били толкова слепи, толкова самодоволни в убеждението си, че емиграционният закон е просто празен политически жест, че малцина от онеправданите, за които се отнасяше, ще проявят каквото и да е желание да станат пионери в непозната земя. Чувствах се особено виновен, защото именно аз бях този, който от самото начало твърдеше, че цялото предложение е безсмислено. Яростта на бунтовете изглежда показваше, че гетата искат втория шанс, предложен им от закона. Но беше трудно да се прецени доколко насилието е свързано с желанието за този втори шанс и доколко е резултат от древната, потискана омраза и злоба, хитро освободена от онези, които водеха и насочваха бунтовете.

Носеше се слух, че към Уилоу Бенд се приближава бунтовническа армия от Сейнт Пол и Минеаполис, навярно с цел да установи контрол над пътуването във времето. Шерифът припряно призова доброволци, които да ги спрат, но както се оказа, нямаше никаква опасност. Беше просто още един от многото страшни слухове, които от време на време се прокрадваха дори в новините. Никога няма да разбера защо бунтовниците не се бяха сетили за нас. От тяхна гледна точка това би бил логичен ход, макар че най-вероятно не би се получило нищо. Ако изобщо им е дошло наум, те вероятно са си представяли някаква машина на времето, която може да бъде завладяна физически и която навярно биха могли да управляват. Но очевидно никой не се бе сетил за това. Навярно водачите на бунта са били съсредоточени върху яростната конфронтация, чиято цел бе да накара федералните власти да паднат на колене.

Петте дни отминаха и над изпотрошените, посърнали градове се спусна относително спокойствие. Започнаха преговори, но кой, къде и за какво преговаряше не стана ясно. Репортерите и телевизионните програми не бяха в състояние да повдигнат завесата на мълчанието. Опитахме се да се свържем с Къртни, но извънградските връзки все още бяха прекъснати.

После, един късен следобед, през портата влезе Къртни.

— Не ви позвъних от Ланкастър — рече той, — защото беше по-бързо да взема такси и направо да дойда. — Той пое предложената му от Бен чаша и седна на стола. Изглеждаше уморен и припрян.

— Ден и нощ през последните три дни — продължи Къртни. — Господи, надявам се никога повече да не преживея подобно нещо.

— В преговорите ли участваш? — попита Бен.

— Точно така. И мисля, че вече всичко е уредено. Никога през живота си не съм виждал такива упорити кучи синове — и двете страни; и правителството, и бунтовниците. Трябваше да се боря и с едните, и с другите. Непрекъснато трябваше да им обяснявам, че „Тайм Асошиейтс“ е заложила много, че трябва да пазим интересите си и че без нас никой не би могъл да отиде където и да е.

Той пресуши картонената чаша и я протегна за още уиски. Бен му наля.

— Но сега мисля, че успяхме — каза Къртни. — Документите се подписват. Ако никое от копелетата не реши нещо друго, безплатно ще осигурим път във времето до Миоцена. Трябваше да сключа тази сделка. Според правителството програмата ще струва толкова скъпо, че каквато и да е такса за нас ще провали всичко. Не им вярвам, но не можех да направя нищо друго. Ако бях отказал, преговорите щяха да се провалят — правителството, струва ми се, търсеше някакъв повод да излезе от тях. Ние само ще прокараме пътя във времето, това е всичко. Само им го предоставяме, а после главоболията са си техни. В замяна забраната на Държавния департамент е свалена и никога повече няма да се правят каквито и да било усилия за налагане на каквото и да е държавно регулиране, било то на щатско, федерално или друго равнище. И нещо повече — това също едва не прекрати преговорите — Мастодонтия е призната за независима държава.

Погледнах към Райла и видях, че се усмихва — усмихваше се за първи път от дни насам. И някак си разбрах за какво си мислеше — че сега можем да започнем строителството на къщата в Мастодонтия.

— Струва ми се, че това е достатъчно — каза Бен. — Свършил си добра работа, Кърт. Така или иначе навярно нямаше да можем да вземем каквито и да е такси от правителството.

Вратата се отвори и в стаята влезе Хайръм. Всички се обърнахме да го погледнем.

Той се затътри още няколко крачки напред.

— Господин Стийл — рече Хайръм, — Котешкото лице би искал да отидете при него. Иска да ви види. Казва, че е важно.

Изправих се и Райла каза:

— Ще дойда с теб.

— Благодаря — отвърнах аз, — но недей. По-добре сам да видя какво има. Сигурно не е нещо сериозно. Няма да се бавя много.

Но имах ужасното чувство, че ще е нещо повече от сериозно. Никога преди Котешкото лице не беше пращал да ме повикат.

Отвън Хайръм ми каза:

— Той е до стария курник.

— Ти остани тук — заповядах аз. — Ще отида сам.

Прекосих двора, заобиколих курника и открих Котешкото лице в короната на едно от ябълковите дървета. Докато вървях към дървото, почувствах как се протяга към мен. Когато го направи, ми се стори, че оставаме сами, само ние двамата, а всичко останало изчезва.

— Радвам се, че дойде — каза той. — Исках да те видя преди да си тръгна. Исках да разговарям с теб…

— Да си тръгнеш! — извиках аз. — Котешко лице, ти не можеш да си тръгнеш. Не и сега. Защо си тръгваш?

— Не мога да не замина — отвърна Котешкото лице. — Отново се променям. Казах ти как се променях преди, на родната си планета след началото си…

— Как се променяш? — попитах аз. — Защо трябва да се променяш?

— Защото не мога да не го правя. Става от само себе си, а не по мое желание.

— Котешко лице, ти желаеш ли тази промяна?

— Да, струва ми се. Още не съм си задавал този въпрос. И все пак това ме изпълва с щастие. Защото си отивам вкъщи.

— Вкъщи ли? На планетата, на която си се родил?

— Не. На планетата щабквартира. Сега вече знам, че тя е мой дом. Аса, знаеш ли какво си мисля?

Почувствах как ме изпълва хлад. Ненадейно се почувствах съкрушен.

— Не, не знам — отвърнах аз.

— Мисля си, че се превръщам в бог. Когато се върна, ще бъда един от тях. Струва ми се, че именно така се появяват те. Развиват се от други форми на живот. Може би само от моята форма на живот. Може би и от други. Не знам. Струва ми се, че някой ден ще разбера. Чиракуването ми свърши. Вече пораснах.

Пропаднах в някаква празнота, в някаква черна бездна и онова, което разкъсваше душата ми, беше осъзнаването, че празнотата се дължи не на загубата на способността на Котешкото лице да прокарва пътища във времето за нас, а на загубата на самото Котешко лице.

— Аса — рече той, — отивам си вкъщи. Бях загубил пътя, но сега го знам и си отивам вкъщи.

Не отвърнах нищо. Нямаше какво да му кажа. Бях загубен в празнотата.

— Приятелю — рече той, — моля те, пожелай ми всичко хубаво. Трябва да отнеса това със себе си.

Изрекох думите и те се откъснаха от мен така, сякаш бяха късчета плът, отскубната от тялото ми. Исках да ги кажа, трябваше да му ги кажа и все пак ми струваше много да изрека:

— Котешко лице, желая ти всичко хубаво. Най-искрено ти желая всичко хубаво. Ще ми липсваш, Котешко лице.

Беше си тръгнал. Не го видях да си тръгва, но знаех, че е заминал. Леден вятър духаше сякаш отникъде и черната празнота се превърна в сива, а после изчезна и аз стоях до ъгъла на курника в овощната градина, загледан в пустото ябълково дърво.

Беше се спуснал здрач и прожекторите вече всеки момент щяха да се включат автоматично. Домът ми щеше да се превърне в ослепителен кошмар с униформените пазачи, сновящи нагоре-надолу покрай оградата. Но милостиво ми се отпускаха още няколко мига и аз имах здрача, от който се нуждаех.

После прожекторите изведнъж се включиха и аз се запътих обратно към административната сграда. Страхувах се да не се спъна, но не се спънах. Вървях вдървено и по права линия, като навита играчка. Хайръм го нямаше наоколо, а Боузър най-вероятно преследваше някъде мармоти, макар за тях да бе малко късно. Обикновено се скриваха под земята веднага след залез слънце.

Влязох в офиса. Когато се появих на вратата, те прекъснаха разговора и впериха очи в мен.

— Е? — попита Райла.

— Котешкото лице си отиде — отвърнах аз.

Бен рязко се изправи на крака.

— Отишъл си! — извика той. — Къде е отишъл?

— Отиде си у дома — казах аз. — Искаше да се сбогува. Това е единственото, което искаше — просто да се сбогува.

— Не можеше ли да го спреш?

— Нямаше как да го спра, Бен. Разбираш ли, той порасна. Бе завършил чиракуването си…

— Хей, я почакай — прекъсна ме Къртни, като се опитваше да запази спокойствие. — Той ще се върне, нали?

— Не, няма — отвърнах аз. — Той се промени. Промени се в нещо друго…

Бен удари с юмрук по бюрото.

— Какъв отвратителен, дяволски провал! И какво ни остава? Ще ти кажа какво ни остава. Не ни остава нищо.

— Не бързай толкова — каза Къртни. — Да не бързаме толкова. Нека видим възможностите си. Може да ни е останало нещо. Можем да спасим нещо.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бен. — С тези твои адвокатски приказки…

— Можем да спасим онова, което имаме — прекъсна го Къртни. — Имаме договор със „Сафари“, а това са чисти два милиона долара на година.

— Ами Миоцена?

— Не Миоцена, Бен. Мастодонтия.

Райла извика:

— Не и Мастодонтия! Няма да ги допусна в Мастодонтия. Ще развалят всичко. Мастодонтия е на двама ни с Аса.

— След като Котешкото лице си е тръгнал и няма повече пътища във времето — с остър и студен тон рече Къртни, — ще трябва да ги пуснете в Мастодонтия, иначе няма да имате съвсем нищо. — После се обърна към мен. — Сигурен ли си, че Котешкото лице си е тръгнал и че няма да се върне?

— Сигурен съм.

— И няма повече пътища във времето?

— Няма — потвърдих аз. — Няма да има повече пътища във времето.

— Сигурен ли си?

— Да — казах аз. — Защо, по дяволите, да ви лъжа? Да не мислите, че това е шега? Казвам ви, че не е. Ще ви кажа и нещо друго. Няма да пращате никого в Мастодонтия. Онзи ден ви го обясних. Времевият интервал не е достатъчен. По времето на Мастодонтия вече има хора. Ходят на лов за мастодонти в Испания. Обработват кремък във Франция.

— Ти си луд! — извика Бен. — Ще загубиш и малкото, което имаме…

— Да, за Бога — изкрещях му в отговор аз. — Ще го загубя. По дяволите двата милиона. По дяволите правителството и бунтовниците.

— И ние също да вървим по дяволите, така ли? — тихо, прекалено тихо попита Къртни.

— Да — отвърнах аз. — Вие също вървете по дяволите. Като пратим онези тълпи в Мастодонтия, можем да унищожим всичко, което имаме сега — което цялата човешка раса има сега.

— Знаеш, че той е прав — меко каза Райла. — Той е прав за едно, а аз съм права за друго. Мастодонтия принадлежи на двама ни и никой друг не може да я притежава. В момента тя е чиста, а ние двамата не можем да я замърсим. Има и нещо друго…

Не изчаках да чуя какво друго има да каже тя. Обърнах се и излязох навън. Вървях по коридора почти без да знам къде отивам, после излязох през предната врата и минах през портата. Казах на пазача, който стоеше на портала: „Пуснете ме да изляза“ и той ме пусна.

Здрачът се сгъстяваше и вече беше почти нощ. Едва различавах тъмните силуети на дърветата от другата страна на пътя, който минаваше през Уилоу Бенд. Големият паркинг на Бен бе пуст и аз се насочих към него. Не знаех къде отивам. Всъщност, не ме интересуваше. Единственото, което исках, беше да се махна.

Защото знаех, че каквото и да кажехме двамата с Райла, щяхме да загубим; че под натиска, който щяха да ни окажат, щяхме да сме принудени да позволим на тълпите да влязат в Мастодонтия. Най-много ме болеше, че Бен и Къртни ще са сред онези, които щяха да ни притиснат.

Навлязох доста навътре в паркинга и после се обърнах назад. И там, извисила се под светлината на прожекторите, бе оградата. Не я бях виждал отвън, освен онзи път, когато се бях върнал от Европа, а тогава толкова много други неща привличаха вниманието ми — навалицата от хора, претъпканият паркинг, павилионите за хотдог и мъжът, който продаваше балони — че едва бях забелязал оградата. Но сега я виждах в цялата й гротескност и присъствието й ме накара да си спомня как бе преди — преди тук да има ограда. Застанал там, аз почувствах липсата и самотата на човек, загубил дома си — не само старата ферма, но и Мастодонтия. Защото знаех, че е само въпрос на време Мастодонтия да изчезне. А с нея щеше да си отиде и къщата от необработен камък с многото й комини, къщата, която бе планирала Райла и за която бяхме разговаряли през толкова много вечери.

„Райла“ — помислих си аз. Райла, пробивната нахална кучка, която искаше да бъде богата. И все пак, преди малко тя без да се колебае беше направила своя избор между Мастодонтия и двата милиона на година.

„Ти си измамница“ — казах й аз. Всичко е било само поза. Маска на безскрупулна бизнес дама. Когато се стигна до решителния момент, тя изостави позата и направи своя избор. Въпреки всичко, въпреки изминалите години, тя все още бе онова момиче, което бях обичал по време на разкопките в Средния Изток, онази, чието лице беше изгоряло от безпощадното слънце, онази, която винаги ходеше с мръсно лице, защото трябваше да чеше сърбящия си, изгорял от слънцето и белещ се нос с мръсна ръка.

„Миоценът“ — помислих си аз. Защо не бяхме успели да стигнем до Миоцена? Защо не се бях сетил да накарам Котешкото лице да прокара път до Миоцена още преди няколко дни, така че да е готов в случай на нужда? Ако го бяхме направили, дори след заминаването на Котешкото лице все още бихме могли да спасим Мастодонтия.

А Котешкото лице? Вече само спомен. Вече не се усмихваше от някое дърво. Най-после бе разбрал какво е и какво ще бъде.

„Котешко лице“ — казах му аз, — „сбогом, стари приятелю. Желая ти всичко хубаво, ще ми липсваш до болка.“

В мига, в който си помислих това, ми се стори, че отново съм с него, че съм станал едно с него, както толкова много пъти преди, когато ме беше взимал в себе си, за да виждам онова, което виждаше той, за да науча онова, което знаеше.

За да науча онова, което знаеше.

За да науча, дори да не ги разбирах изцяло, нещата, които никога не ми беше казвал, за да проумея, дори да не можех да ги разбера, нещата, които ми показваше.

Като времевите уравнения, например.

Изведнъж, докато мислех за тях, времевите уравнения отново изплуваха в ума ми, точно както ми ги бе показал. И докато ги гледах през неговите очи, видях колко добре си съответстват и как могат да се използват.

„Миоценът“ — помислих си аз, — „двайсет и пет милиона години назад в миналото.“ И уравненията паснаха помежду си, а аз направих другите неща, които бяха необходими, за да прокарам път във времето.

Излязох от Котешкото лице и той изчезна. Вече не бях вътре в него. Не виждах през неговите очи. А уравненията… уравненията… те означаваха… но аз бях загубил уравненията, тяхното усещане и форма, познанието как да ги използвам. Ако изобщо бях знаел това. Сега бях просто едно глупаво човешко същество, дръзнало да си мечтае, че е създало път във времето, използвайки дадените му информация и познания, подарък от същество, което сега бе бог сред звездите.

Открих, че треперя. Свих рамене и силно стиснах ръце една в друга, за да се опитам да спра треперенето. "Проклет глупак — казах си аз, — „ти си полудял. Стегни се, глупако, приеми се такъв, какъвто си.“

И все пак… и все пак… и все пак…

„Давай“ — беснеех срещу самия себе си, — „направи тези няколко крачки напред, тръгни по този глупав път във времето. Ще видиш. Там няма никакъв Миоцен.“

Направих няколкото крачки напред и Миоценът беше там. Слънцето се бе спуснало наполовина на запад и силният северен вятър вълнуваше гъстата трева. Надолу по хълма, на около половин километър от мен, един титанотер, тромаво животно със смешно щръкнал на носа рог, престана да пасе, вдигна глава и ми изрева.

Внимателно се обърнах и се върнах обратно по пътя, излизайки на паркинга. Спрях, свалих си обувките и ги поставих точно една зад друга, за да отбележа началото на пътя. После тръгнах по чорапи, за да намеря няколко от многобройните колчета, забити в земята, за да обозначават местата за паркиране. По пътя взех един голям колкото юмрук камък и с него забих колчетата, показващи пътя към Миоцена.

След като свърших това, аз седнах на земята да си обуя обувките. Изведнъж се почувствах уморен и изчерпан. Потърсих в душата си триумф, но почти не открих. Изпитвах просто признателен покой. И знаех, че вече всичко ще бъде наред, защото щом бях успял да прокарам път до Миоцена, щях да успея да прокарам и други. Не сам, разбира се. Не такъв, какъвто бях сега. Но щом проникнех в Котешкото лице…

Трябваше ми доста време, за да си обуя обувките, защото пръстите ми май бяха станали извънредно несръчни. Но накрая се обух и се изправих, после се насочих към портата. Трябваше да свърша нещо неотложно. Колкото е възможно по-скоро трябваше да кажа на Райла, че двамата с нея ще можем да си запазим Мастодонтия.