Клифърд Саймък
Котешко лице (1)

Глава 1

Пронизителен кучешки вой ме накара рязко да се изправя в леглото, все още сънен и с некоординирани движения. Първите лъчи на зората проникваха в стаята и призрачно осветяваха изтъркания килим, очукания скрин и отворената врата на дрешника, в който се виждаха окачените в редица дрехи.

— Какво има, Аса?

Обърнах глава, видях, че до мен седи Райла, и се запитах как така, за Бога, след всички тези години Райла е тук. После, като в мъгла, си спомних.

Кучето отново излая, този път по-наблизо — лай на болка и страх.

Заизмъквах се от леглото, като протегнах ръка за панталона си и опипах с крака пода, за да открия пантофите си.

— Това е Боузър — казах на Райла аз. — Снощи проклетият глупак изобщо не се прибра вкъщи. Помислих си, че е хванал някой мармот.

Боузър беше страшилище за мармотите. Щом веднъж започнеше да преследва мармот, никога не се отказваше. Би прокопал половината път до Китай, за да го хване. Обикновено, за да сложа край на всичките му глупости, излизах да го прибера. Но когато снощи се бе появила Райла, не отидох да потърся Боузър.

Щом влязох в кухнята, го чух да скимти на верандата. Отворих вратата и той стоеше там, а зад него се влачеше дървен прът. Наведох се, прегърнах го с една ръка и го обърнах настрани, така че да мога да видя какво има. Веднага разбрах, че дървеният прът е копие и че закрепеният за него каменен връх е забит високо горе в задния крак на Боузър. Кучето жалостиво скимтеше.

— Какво има, Аса? — попита Райла, застанала на вратата.

— Някой го е пронизал — отвърнах аз. — В крака му е забито копие.

Тя бързо излезе на верандата, заобиколи ни и слезе по стъпалата към тротоара.

— Върхът е влязъл само до половината — рече тя. — Само виси там.

Тя протегна ръка и хвана пръта, после го дръпна и измъкна копието от крака на Боузър.

Кучето излая, после заскимтя. Трепереше. Вдигнах го и го отнесох в кухнята.

— На кушетката в дневната има одеяло — казах на Райла. — Донеси го, моля те, за да му направим легло там в ъгъла.

После заговорих на Боузър.

— Всичко е наред. Вече си вкъщи и всичко е наред. Ние ще се погрижим за теб.

— Аса!

— Да, какво има, Райла?

— Това е фолсъмски връх^[1]. — Тя вдигна копието, така че да мога да го видя. — Кой би използвал фолсъмски връх, за да прониже куче?

— Някое дете — отвърнах аз. — Децата са същински малки чудовища.

Тя поклати глава.

— Никое дете не би могло да знае как да закрепи върха за пръта. Не и по начина, по който е закрепен този.

— Одеялото, ако обичаш — напомних й аз.

Тя остави копието върху масата и отиде в дневната, за да вземе одеялото. Донесе го, сгъна го и коленичи, за да го намести в ъгъла на кухнята.

Поставих Боузър върху него.

— Спокойно, момчето ми, ще те оправим. Струва ми се, че раната не е много дълбока.

— Но, Аса, ти не разбираш. Или не си чул какво казах.

— Чух те — възразих аз. — Фолсъмски връх. Отпреди десет хиляди години. Използван от палеоиндианците. Открит в комплекс с кости от праисторически бизон.

— И не само това — продължи тя, — но и прикрепен за прът, оформен чрез изстъргване — това е основната характеристика на праисторическата технология.

— Да, знам — казах аз. — Не исках да ти го казвам веднага, но сега ще се наложи. Изглежда Боузър е куче, което пътува във времето. Веднъж донесе вкъщи кости от динозавър…

— Че защо са му на едно куче кости от динозавър?

— Не разбираш. Не стари кости. Не изкопаеми. Не разядени от времето. Пресни кости с парченца месо по тях. Не кости от голям динозавър. От малък. От животно, голямо колкото куче, или може би съвсем малко по-едър.

Райла не изглеждаше заинтригувана.

— Вземи ножици и острижи козината около раната. Аз ще донеса топла вода и ще я промия. Впрочем, къде е аптечката?

— В банята. Вдясно от огледалото. — Тя се обърна, за да излезе. — Райла — повиках я.

— Да — отвърна тя.

— Радвам се, че си тук — казах аз.