Хосе Доносо
Затворената врата

Адела де Ренхифо се оплакваше често, че са я сполетели най-големите нещастия в живота: да овдовее на двадесет и пет години; да бъде бедна и принудена да работи, за да може да преживява с достойнство; да има болнаво дете — не точно болнаво, а по-скоро хилаво, от ония деца, които спят двойно повече, отколкото нормалните.

И наистина, откакто се беше родил, Себастиан спеше извънредно много. Затваряше очи веднага щом главата му докоснеше възглавницата, бродирана с толкова старание от майка му, и само след секунда вече спеше като ангел небесен.

— Толкова е добър и толкова послушен, горкичкият — казваше Адела на колежките си в канцеларията. — Дори не плаче, нито се буди нощем, както правят почти всички деца.

Адела и Себастиан живееха на втория етаж на един малко влажен и доста мрачен пансион, в две нелоши стаи, въпреки че прозорците им гледаха към тесен вътрешен двор. Когато сутрин Адела отиваше на работа, госпожа Мечита, собственичката на пансиона, поемаше задължението да гледа Себастиан. Но тъй като детето беше много послушно, почти не бе необходимо да се грижи за него, защото то никога не създаваше неприятности: не вдигаше шум, не палуваше — неща, с които обикновено петгодишните деца правят непоносим живота на възрастните. Щом госпожа Мечита започваше да върши сутрешната си къщна работа, Себастиан се промъкваше до стаята си, за да се просне на леглото и заспи като заклан. Госпожа Мечита влизаше да го види, защото й ставаше „не знам какво“, че едно дете на неговата възраст предпочита да спи, вместо да се занимава с по… с по-нормални неща. И така, един ден, решила да обърне внимание на Адела върху тази особеност на детето, без да вдигне очи от плетката си, с която бяха заети винаги луничавите й пръсти, тя каза:

— Боже господи, Аделита, колко много спи това дете! Да не би да е нещо болно?

Адела отговори троснато:

— Че какво толкова чудно, да спи, като му се иска!

— Аз така, само да знаете, нищо повече… — отвърна госпожа Мечита. Когато се отдалечи, стисна здраво едрите си като на овчарско куче челюсти, мислейки си, че младите вдовици са доста нервни и занапред ще избягва да приема други такива в къщата си.

Тъй като забележката на госпожа Мечита засили собственото й безпокойство, Адела не можа да я отмине току-така. Без съмнение Себастиан спеше извънредно много. Не че прекарваше деня сънен и отпуснат, ами изведнъж, ей така, изглежда, му се искаше да подремне малко и точно това правеше, изтегнал се на малкото си легло с бронзови пръчки или седнал на някой стол, като човек, който се отдава на крайно забавно развлечение. Обезпокоена, майка му го гледаше понякога как спи. Това намаляваше страха й, защото беше сигурна, че нищо лошо не може да се случи на едно същество, което спи с изписан на лицето захлас, като че ли зад клепачите му се разиграват вълшебни сцени.

Но колкото и да се опитваше да не се тревожи, Адела не можеше да не разбере, че Себастиан е едно по-различно дете. Как да не се притеснява? Безразличен и саможив, той като че ли беше откъснат от това, което го заобикаляше: хора, предмети, студ, топлина, непрестанния дъжд, който плискаше зиме по натрупалия се прах върху стъклото на капандурата в коридора. Себастиан беше като луната — показваше само едната си половина на света. Будеше известен страх. Останалите наематели в пансиона бяха мили с него само за да доставят удоволствие на Адела, която в края на краищата беше истинска дама, въпреки че имаше такъв лош късмет в живота. Но тя не се мамеше: знаеше, че Себастиан не беше симпатичен на никого. И мъка разкъсваше сърцето й, защото не можеше да не забележи, че те имат право — доста странно е, че едно петгодишно дете спи толкова и не обича да прави нищо друго. Не че заспиваше, защото му се спеше или защото беше изморен, а просто избирайки подходящ момент, „започваше“ да спи, както обикновено децата „започват“ да играят на топчета или „започват“ да пеят. Не го интересуваха децата на неговата възраст. Книгите, списанията и филмите го отегчаваха. Не обичаше да играе. Единственото, което, изглежда, желаеше, беше да изостави всичко и да се изтегне на леглото, за да „започне“ да спи.

Един ден Адела го попита:

— Какво сънуваш, детето ми?

— Какво сънувам?

— Да. Не сънуваш ли нещо, някакви хора или приказки?

Себастиан погали ръцете на майка си и отговори:

— Не… струва ми се, че не. Не си спомням…

Адела не можа да не се раздразни при този отговор.

— Тогава защо спиш толкова, щом като не получаваш нищо от това? — попита го тя раздразнено.

— Просто ми е приятно, мамо…

Като чу това, Адела наистина се ядоса. Тя беше принудена да работи и да жертвува себе си, за да го издържа. Тя, млада и все още привлекателна, заради сина си отблъскваше предложенията на мъжете, които се опитваха да я ухажват в учреждението. Заради него… заради него… заради него отричане от хиляди неща, заради него хиляди мъки, а той се отдаваше на удоволствието да прекара целия ден в сън и спеше просто защото му беше приятно. Тя съжали, че Себастиан още от дете привиква да прави нещо само защото му е приятно: това беше едно опасно поведение, почти неморално. Трябваше да признае, че в началото чувствуваше инстинктивно нещо тайнствено в това спане на сина си, което, въпреки че нито той, нито тя разбираха, в бъдеще би могло да се окаже полезно или много важно. Тази смътна надежда я караше да мълчи, затаила известно чувство на страх. Но ако това е само увлечение, наистина е нахалство! Тя също имаше свои желания и би искала да се отдаде на тях!

— Добре, мамо — каза Себастиан, стреснат от лошото настроение на майка си. — Тогава, като искаш, ще спя само нощем…

Сърцето на Адела изведнъж се сви, като че тя беше изправена пред някаква бездна. Занемяла, едва след миг можа да попита съвсем тихо, с много бавен глас:

— Значи това е нещо, което правиш ей така, просто когато поискаш. Можеш ли да си налагаш да спиш или не?

— Да, мамо, спя, когато поискам…

И като видя сина си изправен срещу нея, така самотен и толкова странен, отдаден на нещо, което нито той, нито тя можеха да разберат, гледайки я с нещастните си сини очи, тя се почувствува изпълнена с любов и не можа да не го прегърне и целуне, да не го притисне силно до себе си.

— Не, не, детето ми — каза му тя. — Не, спи си колкото искаш.

Замисли се с горчивина, че Себастиан е жив бащичко, хубаво момче, да, но може би недостатъчно умен. Поне не така умен като Карлос Саусе, началника на отдела, който не я оставяше на мира с постоянните си покани и ухажвания, наистина боязливи, но примамливо настойчиви. Защото никой, който има поне малко… поне малко мозък в главата си, не може да изпитва наслада от едно толкова безинтересно, толкова без съдържателно нещо като спането по всяко време. Но в края на краищата догодина, когато тръгне на училище, ще бъде лесно да се преценят умствените му способности.

В училище Себастиан беше ако не блестящ ученик, то поне едно много изпълнително момче. Беше кротък и послушен и всички бяха доволни от него, но никога не изпъкваше над другите деца. При това правеше всичко като че ли не от уважение към околните, а просто така, за да го оставят на мира и по този начин да избегне общуването със съучениците си и учителите. Никога не излизаше с приятели в празнични дни. В следобедите след училище, когато децата, прашни и изморени, се спираха, за да си купят нещо сладко и да направят някоя лудория, преди да се разделят, Себастиан си отиваше направо в къщи, закусваше, пишеше си домашните и така, заслужил правото да се отдаде на своите желания, лягаше да спи като човек, който не е склонен да прахосва нито една секунда. В събота и в неделя правеше същото, спеше от сутрин до вечер, съзнавайки, че поведението и успехът му в училище не ще позволят на Адела да му прави забележки.

Понякога Адела влизаше с известна боязън в стаята на сина си, за да го види как спи. Там я разтърсваше предишният й страх — страх и нещо много по-сериозно, много по-обезпокояващо: страхопочитание. Защото в това спане тя усещаше нещо, което й се изплъзваше, нещо много голямо, но извънредно тънко, което нейното сковано и ограничено въображение не можеше да улови. Най-тревожното беше, че Себастиан винаги се усмихваше насън. Но това не беше обикновената и успокоителна усмивка на дете, което сънува приказни къщи, автомобили и играчки; дете, което знае, че над него бдят красива майка и силен баща. Не. Неговата усмивка изразяваше нещо друго — като че ли духът му напускаше тялото, за да се приюти в един вълшебен свят, скрит зад клепачите на очите му. И той целият сякаш бе потънал там, потънал в съня си, без да остави нещо навън, което да утеши майка му, когато го наблюдаваше самотна. В това имаше… някаква дива сила, която създаваше впечатлението, че сънуването на Себастиан е нещо завършено, само в себе си, здраво заключено, самозадоволяващо се, сякаш той не се нуждаеше от нищо, което биха могли да му дадат хората и вещите в света. От нея той естествено също не се нуждаеше — тя беше една ненужна сянка, без която той можеше да получи всякаква благодат. Като го гледаше да спи, Адела чувствуваше интуитивно, едва доловимо, но жестоко, че тя никога не е била като него, не можеше да бъде, нито да го разбере. И когато Себастиан навърши петнадесет-шестнадесет години, той вече така се беше отдалечил от нещастната си майка, сякаш едва я виждаше като някаква незначителна точица, губеща се в далечината.

По това време Адела, която навлизаше в четиридесетте, не можа да продължи да се съпротивлява на вниманието, оказвано й от Карлос Саусе, който от много, много години я ухажваше. Това беше последната възможност, защото не можеше да продължава да вехне в студената стая на пансиона на госпожа Мечита. Започна да ходи на ресторант и на разходка с обожателя си, на танци и на кино и известно време Адела се почувствува очарована от този живот, от тези нови вълнения. След два месеца Саусе поиска да се ожени за нея. Тя се съгласи, щастлива, и му се отдаде. Докато синът й сънуваше чудеса в съседната стая, сънищата на Адела се изпълваха с усещането за галещи черни мустаци и с топлината на мъжки крака, прилепени до нейните. Вече не беше сама, вече не беше изолирана от живота чрез странното безразличие на сина си. Но малко по малко, веднъж задоволена, любовта на Саусе започна да намалява. Все по-рядко и по-рядко се говореше за брак. Проляха се много сълзи. После, може би поради сълзите, се говореше все по-малко и по-малко за любов, докато накрая се разделиха завинаги. Беше очевидно, че вниманието на началника се е насочило другаде, към секретарката на отдел „Производство“, два етажа под тях — една доста млада руса жена, твърде привлекателна, по думите на колежките й.

Адела трудно преживя това, но никой не можеше да каже, че загуби достойнство. Лошото беше само, че бе казала на Себастиан, че ще се жени, че ще му доведе нов баща и сега изпадна в неудобното положение да му съобщи, че животът е решил да разбие и тази нейна илюзия.

— Нищо ли няма да ми кажеш? — попита го Адела, когато разбра, че признанието й не беше развълнувало сина й. — Стига си си играл с шишето. Ще си изцапаш дрехите с олио. Да не мислиш, че не струват пари?

Устните й се разтрепераха и като издуха носа си, тя добави:

— Това, което става с мен, съвсем не те интересува.

— Интересува ме, мамо — отговори Себастиан. — Как може да помислиш, че не ме интересува?

Адела се разхленчи и каза:

— Не, не! Аз съм едно нищо за теб! Ти си егоист и вече ми е дошло до гуша да работя и да живея сама. Сигурно съм остаряла. Вчера си поръчах очила, защото очният лекар ми каза, че съм далекогледа…

И зарида.

— Мамо, моля те, не плачи… на, избърши си носа. Нали вече сме говорили за работата ти. Като свърша гимназия тази година, ще си потърся някаква добра работа. Искам да започна да печеля, за да ти помагам. При това скоро ще навърша седемнадесет години и искам да имам свои удоволствия.

Адела веднага престана да плаче и гледайки го с ожесточен от яд поглед, възкликна:

— Та единственото нещо, което ти обичаш, е да спиш като някой глупак!

При тези думи Себастиан втренчи поглед в майка си, като че ли не я виждаше. А на нея сърцето й се сви, защото в този поглед тя откри, че всичко е неразбираемо и неуловимо в живота на сина й, и отново избухна в неудържим плач. Все пак през сълзи и ридание успя да го попита за пръв път — ако не го попиташе сега, вече никога нямаше да го попита и щеше да й бъде невъзможно да продължава да живее, заобиколена с толкова скука, с толкова самотност — какво означава неговото спане.

— Как да ти обясня, като аз самият не го разбирам? — каза той спокойно, а през това време Адела, вече дошла на себе си, нагласи абажура на лампата така, че розовата светлина да огрее лицето на сина й, оставяйки нейното в полусянка. — Това е нещо като… като че ли съм се родил с тази способност да спя когато и колкото си поискам. И може би поради тази лекота, с която го правя, това е единственото, на което се отдавам. Като че ли всичко останало е видения, лишени от смисъл. И все пак досега не съм разбрал ясно какво става с мен. За мен цялото възможно щастие се намира в съня — нещо, което може да е много жалко, много абсурдно, но за него, изглежда, съм се родил и то единствено ме интересува. Имам чувството, че сънувам и съм щастлив, че сънувам нещо истинско и вълшебно, един свят на светлина, който ще изясни всичко, и то не само на мен, а чрез мен и на всички хора. Но когато се събудя, чувствувам, че сякаш някаква врата се затваря върху сънуваното, закрива го. Тя ми пречи да си спомня какво точно съм сънувал и не ми позволява да пренеса в тази действителност, в този живот, който живеят останалите, щастието на света на сънищата. Аз трябва да отворя тази врата. И затова трябва да спя много, много, докато я разбия, докато си спомня блаженството, с което са изпълнени сънищата ми. Може би някой ден…

— Но, сине, ти си луд — хората успяват да видят това само след смъртта си…

— Не, мамо, не след смъртта. Мъртвите не сънуват. За да сънуваш, трябва да си жив, така че аз трябва да продължавам да живея. Не съм посветил целия си живот на спането, но понякога чувствувам, че трябва да го направя, макар и да не знам какво ще намеря зад тази врата. Може да открия, че съм сбъркал, загдето не съм живял като останалите хора, че не си е струвало труда да узнавам какво се крие зад тази врата. Но това няма значение. Това, че аз следвам едно предопределение, в което вярвам искрено, оправдава моето поведение и дава смисъл на живота ми. Мисля си за живота на другите и ми става мъчно за тях, защото им липсва опорната точка, която аз имам, защото не познават пламъка, който ме въодушевява. И ако това, което се намира зад тази врата, е същото, което аз мисля… ако има светлина, ако сънят ми разкрие това нещо, което ще ми даде възможност да разбера и разбирайки го, да го обясня…

На следващата година Себастиан започна работа и майка му напусна учреждението. Адела се беше състарила много. Като че ли това, да гледа Себастиан, я изморяваше ужасно, като че ли да мисли за него изцеждаше силите й и я изпразваше съвсем. Съзнаваше, че съдбата е била жестока спрямо нея, изисквайки много и давайки й в замяна съвсем малко. Утешаваше се само като играеше на карти с госпожа Мечита и говореше отвреме-навреме по телефона с бившите си колежки, които й разказваха какво става в службата. С малката си пенсия и със заплатата на Себастиан можеха да преживяват и да продължават да живеят в същите стаи на пансиона, със саксии с папрат, поставени върху безупречно чисти покривчици, плетени на ръка, и с миризма на стари пердета от прояден от молците плюш.

В службата Себастиан говореше малко с колегите си. Чувствуваше, че ако се сприятели с някого, ако започне някакви връзки, които да не са само служебни, щеше да изневери на призванието си към съня. Беше израснал много, станал източен, слаб, като че ли направен от някаква восъчна материя, крехка и прозрачна, различна от човешката плът. Това му придаваше толкова интересен вид, че момичетата от учреждението, докато си пудреха носовете или оправяха въображаеми недостатъци на прическите си, го гледаха, усмихвайки се със съжаление, че е толкова млад. Имаше много странни, много хубави сини очи.

— Очи на светец… — казваше едно от момичетата.

— Или на артист… — изказваше мнение друга.

— Не, очи на голям любовник — поправяше ги най-смелата.

Но когато Себастиан отговаряше на някои от техните въпроси или на някоя шега, правеше това толкова любезно, толкова спокойно и естествено, че те се чувствуваха победени и разбираха, че не представляват нещо за него. Престанаха да му подхвърлят шеговити закачки и Себастиан успя да се наложи сред тях като способна да върши работата си сянка, показвайки им с мълчанието си, че е друг тип човек, че няма нито време, нито пък склонност да участвува в подобен вид игри.

Началникът на отдела, Акилес Марамбио, по-голям от Себастиан с не повече от десетина години, го взе под свое покровителство. Тъй като Марамбио говореше извънредно много и се интересуваше само от това дали го слушат, не можеше да забележи, че Себастиан само чува, без да обръща внимание на казаните думи. Имаше навик да го накара да седне до него и да го отегчава със скучните си речи.

— Тук ще имаш блестящо бъдеще, Ренхифо, защото аз, който познавам добре хората, разбирам, че си сериозен и способен човек. Знаеш ли колко сметачни машини ни изпратиха от Щатите — модерни, много ценни. Само дето не могат да говорят. Не знаеш? Осемдесет! Представяш ли си какво можем да направим с осемдесет сметачни машини? Бих казал, почти всичко… да, абсолютно всичко. Как ти се струва?

Акилес Марамбо беше дребен и слабичък, с много тънки черни мустачки и очила със златни рамки. Въпреки че костюмите му бяха тъмни и доста вталени, под тях започваше да се забелязва малко шкембе, а увисналата гънка от тлъстини разваляше очертанията на острата му брадичка, трепереща като на готово да заплаче дете, когато някой не изпълняваше нарежданията му или допускаше някаква грешка по отношение на морала или на точността.

Веднъж, след много настойчиви покани на началника си, Себастиан прие и отиде у тях на вечеря. Като седна на масата, Акилес Марамбио, разгъна салфетката си, напъха двата края в джобовете на жилетката си и в очакване на вечерята започна да разказва на Себастиан каква прелест е да си имаш своя къща, жена, радио и електрическа пералня. А жена му, без да разтваря устни, непрекъснато се усмихваше с лека одобрителна усмивка, като някакво защитно оръжие; виждаше се, че мислите и не са тук, на масата, а в кухнята и се моли горещо новата готвачка да не изгори печеното.

След дълго предисловие Акилес се изкашля и каза:

— Слушай, Ренхифо, има нещо, за което отдавна искам да ти говоря.

— А, така ли?

— Да — отговори Марамбио и след като помълча малко, продължи: — Виж какво, става въпрос за следното. В службата всички те ценят, защото си способен и учтив. Но ти знаеш, че в работата най-важното е единството — всички трябва да се чувствуваме като едно семейство. Без това работата не може да върви добре. Хората се отнасят със симпатия към теб, но не мога да скрия, че вече са започнали да променят отношението си. Намират те странен… горделив. Канят те на празненства, на разходка, предлагат ти да отидеш с тях на чашка или на кино, но ти не си приел нито една тяхна покана. Можеш ли да ми кажеш защо?

— Защото излизам много рядко.

— Но защо? На твоите години трябва да излизаш и да се забавляваш. Можеш да си проиграеш бъдещето заради едно толкова незначително нещо. Защо излизаш рядко?

— Майка ми е сама. Трябва да й правя компания.

— Това не може да бъде причина. Сигурен съм, че ако тя разбере важността на по-тесния контакт, който ти трябва да поддържаш с колегите си, за нея ще бъде без значение, че щяла да остане сама една или две вечери в месеца — не повече. Казвам ти тези неща като приятел и като човек с опит…

— Така е, но освен това не се чувствувам съвсем добре със здравето. Обичам много да спя. В същност предпочитам да спя, а не да се разхождам.

— Остава още да ми кажеш, че прекарваш в сън съботните и неделните дни…

— Макар и да изглежда странно, така е. Голям сънливец съм…

Акилес едва сдържа напушилия го изведнъж смях и като доближи салфетката до лицето си, за да закрие пълната си уста, възкликна:

— Чу ли, Сара? Чу ли какво казва този глупак? Най-голямото развлечение на Ренхифо е спането. За пръв път чувам такова нещо. Не излиза, не обича да пие, не ходи с жени. Та това е почти порок…

— Да, разбира се… — съгласи се Себастиан, придружавайки с престорен смях гръмогласното кикотене на своя шеф.

— Чувал съм за много пороци, за женкари и наркомани, за пияници и за какви ли не още, но уверявам те, че за пръв път чувам за такъв порок — сънливост. Ти си луд, човече! Ако спиш през цялото време, животът ще мине и ще отмине покрай тебе, а той трябва да се живее. Гледай ме мен!

Себастиан се почувствува така неудобно и толкова виновен, че нямаше друг изход и трябваше да даде поне някакво, макар и неясно обяснение:

— Спя, защото ми се струва, че в това, което сънувам, ще открия нещо важно, нещо по-важно от това… да, от това да се живее…

— Ами ако цял живот не успееш да го откриеш и умреш по-рано? Ще означава, че си изгубил целия си живот в спане, без да си получил каквото и да било от него.

— Струва ми се, че това, което ще открия, е толкова прекрасно, че съм склонен да рискувам.

— Да рискуваш някой божи ден да не се събудиш, да умреш и да те изхвърлят на боклука, така, без да си направил нещо? А, не, не, това не бива да става. Това е лудост. Животът трябва да се живее.

Разговорът вървеше все по-трудно. Колкото да каже нещо, Акилес предложи:

— Обзалагам се, че ще умреш, без да видиш нещо.

Смеейки се, Себастиан отвърна:

— Добре, но ако спечеля аз, ти ще ми платиш погребението.

Акилес прие без колебание.

— А ако спечелиш ти, какво ще поискаш? — попита Себастиан.

— Ако спечеля аз, ще те погреба даже без ковчег, като последния бедняк. Съгласен ли си?

— Добре, съгласен съм…

Подадоха си ръка, за да скрепят баса.

— Но как ще разберем кой е спечелил? — попита Акилес вече с известно колебание.

— Мисля, че само като ме гледаш, е достатъчно да познаеш.

— Ти си луд…

Двамата се изсмяха. На сбогуване с протежето си Акилес го посъветва:

— Мисля си, че на теб ти липсва енергия и жизненост. Защо не опиташ да правиш упражнения като мен? Купих си гири и пружини, а освен това всяка сутрин клякам много пъти. Може би така ще придобиеш повече енергия и ще можеш да се развличаш и да излизаш с жени.

Това беше горе-долу същото, което неговата майка му намекваше плахо, отчаяна, че синът й отказва всякакъв вид развлечения, даже не ходи на кино. Ако понякога успяваше да го убеди да я заведе, щом загаснеше светлината в салона, Себастиан начаса заспиваше. Адела се беше състарила много и слухът и зрението й отслабваха с всеки изминат ден. Като че ли всички нейни способности угасваха бавно, рушаха се, чезнеха. Беше изстрадала толкова! Страданията й бяха любима тема в разговорите й с госпожа Мечита, чиито покрити с лунички пръсти вече бяха изгубили сръчността при плетенето, но в замяна на това пък тя показваше една растяща жажда да слуша разкази за мъките и страданията на другите. Един път Адела предаде на сина си като казано от госпожа Мечита това, което самата тя мислеше:

— Госпожа Мечита, която те обича толкова много, защото те познава почти откакто си се родил, казва, че й се струва, че прахосваш живота си… че трябва да се забавляваш, да отидеш например някъде през време на отпуската си. Казва, че е необходимо да реагираш на всичко в живота, да престанеш да спиш. Като че ли си урочасан, казва — тя вярва в тези работи…

Себастиан изгуби търпение. Развика се, но бързо сниши глас и каза:

— Най-много се ядосвам, дето ми разправяш тези работи, като че ли ги е казала госпожа Мечита. Защо не ми кажеш откровено, че ти самата мислиш така? Не искам да се повтаря това, мамо. Аз работя с голямо удоволствие и изпълнявам дълга си да те издържам, защото те обичам. Но няма да се съглася някой да се бърка в живота ми, даже и ти. Достатъчно болка ми причинява това, че след като се събудя, колкото и да се мъча, не мога да си спомня нищо, нищо от блаженството, което остава скрито зад вратата. Понякога си мисля, че трябва да изоставя всичко, да се изложа на опасността да умра от глад, ако това е необходимо, за да имам време да спя, да спя, да спя… докато вратата се отвори. Страхувам се, че животът е доста кратък. Така че ако нямам право да спя през времето, което ми остава свободно след работа, тогава няма смисъл да продължавам да живея…

— Няма смисъл да продължаваш да живееш, за да правиш това, което правиш сега — отговори Адела и излезе, като затръшна вратата. Затвори се в стаята си и започна да стене и пъшка, но така високо, че да я чува синът й.

Себастиан размисли, че е безполезно да обяснява тези неща на майка си. Безполезно е да обяснява каквото и да било на когото и да е. Всичко това беше много по-голямо и от него самия, и от хората. То го влечеше към един неизвестен край, и то с такъв устрем, че сякаш изтръгваше корените му от земята, изолираше го, правеше невъзможна връзката му с външния свят. И му се струваше, че скоростта на този процес се увеличава заедно с увеличението на мъката, че не е в състояние да си спомни изживяното щастие. Преди, когато беше дете, спеше само за развлечение, като че ли беше открил някаква играчка, малко загадъчна, но в края на краищата играчка и затова безобидна. Тогава той спеше, защото това му харесваше, или пък спеше, когато имаше време, или просто когато пожелаеше. Но сега, когато трябваше да държи сметка за хората, сред които живееше, да издържа майка си, да работи и да участвува до известна степен в дейността на живите същества, чувствуваше, че има пълното право да спи сериозно, с ясното съзнание за целта на това спане, влачен от насъщната и все по-трагична потребност да узнае какво съдържат сънищата му. Това, което преди беше развлечение, сега беше смисъл на неговото съществуване и той му посвещаваше цялото си свободно време, обзет от ненаситна жажда за сън, сякаш беше готов да пожертвува дори и живота си, само и само да може да използва всички, абсолютно всички негови мигове. Но когато се събуждаше, вратата продължаваше да бъде безмилостно запечатана, оставяйки го само като заслепен от силен блясък, с едно мъчително, изтощително безпокойство да узнае онова, което би изяснило всичко и в същото време би му позволило да живее между останалите хора.

От толкова тревоги, от толкова размишления върху злата участ, която й беше отредил животът, и мислейки си за малкото удоволствия, които необяснимата съдба на нейния син й предлагаше, Адела съхнеше и вехнеше тъжна и самотна в пансионската си стая. За сетен път се убеди, че тя не представлява нищо за Себастиан, че беше само един предмет между другите предмети, достоен за някаква неопределена обич. Като че ли, не вземайки пред вид нейното съществуване, синът й я беше заличил от живота, беше я лишил от форма и съдържание. Адела беше не само полусляпа и почти глуха, но освен това при ходене усещаше силни болки в краката. Кашляше почти през цялото време. Един божи ден кашля прекалено много и понеже нямаше сили да извика за помощ, умря, като че ли най-накрая самата тя се бе убедила, че не съществува.

Като се върна от погребението, Себастиан си свали шапката и ръкавиците и ги остави върху мраморната плоча на тоалетната маса. Затвори вратата на стаята си, помоли госпожа Мечита да му изпраща ядене два пъти на ден и легна да спи с такова настървение, като че смъртта на майка му беше скъсала и последната нишка, която го свързваше със света. Спа три дни и три нощи — трите дни на траур, който Марамбио му беше разрешил със съкрушено от скръб лице. Като се събуди, установи, че вратата още продължава да бъде затворена и скрива светлината зад нея. Но сега той беше вече уверен — и в това се състоеше изумителната разлика от преди, — че някой ден, макар и след много време, ще може да си спомни целия този период от своя живот, който беше скрит зад вратата на сънищата. Само трябваше да спи — нищо повече. Тази нова вяра го накара да се облече, да се среше, да излезе от къщи и да се отправи към службата си, изпълнен както никога досега с лекота, сигурност и сила. Съобщиха на шефа му, че е пристигнал, и той, посрещайки го с братска прегръдка, го покани да седне на най-удобното кресло в кабинета му. Себастиан отказа да вземе цигарата, която Акилес му предложи, и каза:

— Идвам да си подам оставката.

Акилес Марамбио скочи изведнъж. Не разбираше неговото неочаквано решение. Защо? С каква цел? От какво ще живее? Не си ли дава сметка, че ако остане на работа тук, ще има завидно бъдеще? Как не може да разбере това? Но Себастиан беше твърд в решението си. Той сякаш нито виждаше, нито чуваше Акилес.

Накрая, вече изтощен от безкрайния спор, в който участвуваше сам, Акилес погледна Себастиан и с обиден тон го попита:

— И на какво възнамеряваш да се посветиш? На непрекъснато спане?

— Да…

— С каква цел?…

Марамбио едва сдържаше гнева си.

— Не зная, трябва да го направя, трябва да узная…

Разярен, Акилес стана и започна да крещи:

— Да не вземеш сега пък да ми разправяш разни глупости за призраци! Ти си безхарактерен като всички, които си мислят, че са богоизбрани! Какво ти дава право да водиш живот на привилегирован? Не, не започвай пак с твоите измислици! Ти искаш да си живееш добре, да не правиш нищо, да спиш и да си почиваш. Никакви призраци! Но те предупреждавам, че ще умреш, без да можеш да видиш нещо. Добре… много добре, можеш да си отидеш. А, искам да те предупредя: след това да не си дошъл да ме молиш за помощ. Нашето приятелство е дотук. Не поддържам връзки с професионални лентяи. Ако искаш да се отдадеш на безделие и да си живееш безгрижно, трябва докрай да понесеш последствията.

Наскърбен, но гледайки го спокойно, Себастиан го попита:

— А басът?

Акилес се засмя с презрение:

— Значи още имаш смелост да продължаваш шегата? Добре, нека този бас да бъде единствената връзка между нас. Но ти не знаеш какво удоволствие ще ми достави да те погреба като последен бедняк…

Като излезе на улицата, Себастиан пое дълбоко въздух, сякаш правеше това за първи път. Най-после той беше сам господар на себе си, никакви вериги не го приковаваха към никой и към нищо. Сега имаше възможност да отдаде целия си живот на спането и с всяка секунда сън да се приближава към онова нещо, към отварянето на вратата. Какво значение има, че го смятат за ненужна вещ? Та не беше ли той в живота само един нещастен писарушка в някаква си фирма за вносна търговия, който живееше в пансион с миризма на проядени от молци пердета? Макар и да не бе видял още нищо, сънят, за разлика от реалния живот, щеше да му предложи всемогъщи средства, силни и красиви думи, изразителни краски, цял спектър от сияния, огромни и великолепни неща, с които той, Себастиан Ренхифо, по някакъв начин, ще накара границата на тъмнината да отстъпи. Да, сега беше сигурен. Сега щеше да отдаде целия си живот на това, на което преди посвещаваше малкото си свободно време. Ще живее така, че да спи колкото е възможно повече време, без да позволи да се намесват задължения от така наречения „реален живот“. Вече не беше длъжен да отдава значение на това, което не беше нищо друго освен сенки: яденето, благосъстоянието, дрехите, развлеченията, хората. Така, че живеейки близо до вратата, ще бъде готов за мига, в който ще се появи светлината.

Единственият начин да постигне тази цел беше да се освободи от всичко. И тъй като градът никога не го бе привличал, особено когато настъпваше пролетта, като сега, той продаде мебелите, ликвидира цялото си имущество и разделяйки се завинаги с госпожа Мечита — която, потънала в сълзи, викаше: „Ти си луд, сине, ти си луд!“, — излезе от града по един път, който водеше на север.

Пейзажът го обгърна веднага и предлагайки му атмосфера на сън, намали бодростта му. Върбите разлюляваха тежки клони над рекички, влачещи бавно тъмни води, а вятърът, който разбъркваше тъжните им кичури, караше да заговори със свои думи всяко стръкче, всеки клон, всеки лист. Цял един хълм се синееше с крехки евкалиптови дръвчета. Пътеките, минаващи през богат чернозем, където децата си играеха с кучетата на бедняците, го отвеждаха към някаква странноприемница, чиято миризма се долавяше отдалече, или към струйка дим, която го поздравяваше от покрива на някоя полускрита между дърветата селска хижа. Кората на всяко дърво разкриваше жива история от минали времена. След всичко това Себастиан почувствува, че разстоянието, което разделяше преди „ежедневната действителност“ от другата, истинската действителност, се намалява малко по малко, като че ли целият този богат външен свят се слива със скритата действителност на съня.

Себастиан — силен, млад и щастлив от настъпващото лято, работеше ту тук, ту там в различни чифлици и ниви по полето. На едно място помогна да изкъпят овцете и му позволиха да преспи в коридора. Другаде помогна да оберат слънчогледа, а после му поръчаха да извади картофите.

След това той продължаваше по своя път, а дроздовете като изхвърлени камъни литваха към небето, застрашавайки нежната му синева. С припечелените за три дни пари можеше да не работи нищо цяла седмица и през всичкото това време той спеше под натежалите от плод праскови, в открито поле или в някои плевник. Лицето и ръцете му загоряха от слънцето. Очите му се къпеха в спокойна светлина. Отвреме-навреме се връщаше в града и зърваше отдалече Акилес Марамбио, който, щом го забележеше, извръщаше поглед или пресичаше бързо улицата, за да не заговори с него и само се заканваше с пръст, сякаш искаше да го смъмри или да му напомни нещо.

Полека-лека със Себастиан ставаше нещо странно: не можеше вече да контролира съня си. Вече не можеше както преди да „започне“ да спи с лекота и когато пожелае, защото сънят беше станал по-силен от волята му, придобил някаква независимост, която властвуваше деспотически над него. Сега сънят го нападаше изведнъж, ей така, край някой път например, и той се виждаше принуден да се свие точно там, между прашните буренаци, за да спи. Обезпокоен, чувствуваше, че сънят му излиза извън границите на мястото, което му принадлежи, и заема целия му живот. Строполясваше се заспал където и да е, денем или нощем, в студ или пек, и когато валеше дъжд, и когато беше време за работа, а събудеше ли се, отчаянието му растеше, защото споменът за видяното в сънищата отказваше да го навести. Но колкото повече спеше, колкото повече го измъчваше мисълта, че се е отрекъл от собственото си щастие, толкова по-голяма беше вярата му, че някой ден ще види вратата широко отворена. А когато се събудеше, не си спомняше нищо друго освен някаква странна близост.

Един ден му тикнаха в ръцете коса и му обещаха, че ако окоси цялата трева на едно пасище и после пренесе сеното в избата, ще му дадат добри пари. „С припечеленото — помисли си Себастиан — ще мога да спя цял месец, без да се безпокоя за нищо, а това, което може да се случи за цял месец сън, не може да се пресметне.“ Гол до кръста, с коса на рамо, той преброди ливадата от край до край. Смокиновите дървета блестяха с чистотата си и шумоляха, разлюлени от току-що полъхналия вятър, а под гъстата им синкава сянка, върху покритата с мъх земя, лежаха две бели патици като току-що изпрани ризи, които вятърът е спуснал леко върху земята. Себастиан дочу жалния писък на птиците келтеус, погледна тежките облаци, които се влачеха между върховете на тополите, и си каза: „Трябва да побързам. Бързо трябва да окося сеното и да го спластя, защото тази нощ ще има буря…“

Работи целия следобед. Облаците ставаха все по-гъсти и по-ниски. Себастиан окоси ливадата, борейки се с това развълнувано зелено море. Когато окоси цялата ливада, разбра, че силите му са се изчерпали докрай. Погледна небето. Вече валеше. Само след миг сънят щеше да го налегне и той нямаше да може да му се съпротивлява. И заспа върху окосената ливада, а дъждът се лееше по тялото му и по тревата — трева, която не след дълго щеше да изгние. Когато се събуди, неговите господари, разсърдени, че е оставил сеното да изгние, отказаха да му платят. Себастиан си замина. Дълги дни вървя той, защото мълвата, че на него не може да се разчита, се бе разнесла от чифлик на чифлик.

Беше трудно да намери работа. Навсякъде, където му поверяваха нещо, колкото и леко да беше то, му се случваше все едно и също: заспиваше, без да иска. Оставяха го да наглежда някоя тенджера и яденето загаряше; помолваха го да се грижи за някое бебе и то падаше от люлката; изпращаха го да закара някоя кола със сено и седнал отгоре на купата, в началото той ръгаше с остен воловете, но не след дълго заспиваше и колата се изгубваше някъде по пътищата. В походката му, в гласа му, в дрипавите му дрехи личеше пропадналият безпътен човек.

„Остарявам вече…“ — мислеше си той.

Лесно можеше да се остави да умре, да се хвърли на шосето под някой камион или да скочи от някой мост. Но Себастиан не беше склонен да го направи, защото само ако продължаваше да живее, можеше да продължава да сънува. Чувствуваше, че е близо до целта, но вече беше много изморен. Лошото беше, че за да живее, трябваше да работи, а никъде не искаха да му дадат работа. Хората го отбягваха, като че ли се страхуваха от него и мислеха, че им носи нещастие. Отчаян, един следобед той отиде в една психиатрична болница и помоли да го научат как да контролира съня си. Прегледаха го двама млади и сериозни лекари, добри като ангели, облечени в бяло. Изслушаха търпеливо историята на Себастиан.

— Да — каза единият. — Но това не е заболяване…

— Тук не можем да ви лекуваме — добави другият с известно неудобство.

— Страхувам се, че ще умра, докторе… — замоли се Себастиан.

— А като прекарвате целия си живот в сън, не е ли все едно че сте умрели?

— Не, не, още малко ми е необходимо, докторе. Вратата вече ще се отвори.

— Вратата ли? Каква врата?

Лекарите разбраха, че Себастиан е от онези разстроени хора, които не се нуждаят от интензивно лечение. Имаше достатъчно болни и трябваше да пазят силите си за тях. Все пак установиха у него някаква беззащитност; той не знаеше къде да отиде и много се страхуваше да не умре, преди да се е разтворила онази тайнствена врата. Лекарите се трогнаха и му позволиха да остане няколко дена в болницата. Но една вечер, когато обхождаха заедно болничните стаи, стигнаха до леглото на Себастиан и като видяха усмивката му, блаженството, озарило неговото лице, решиха, че е невъзможно да продължават да държат в болницата човек, който спи толкова спокойно. На сутринта го изписаха.

Себастиан разбираше, че краят наближава. Вече не можеше да намери никаква работа и скиташе като просяк по улиците и по пътищата, от къща на къща, от чифлик на чифлик. Не го интересуваше нищо наоколо, сякаш нищо на света нямаше някакво значение за него. Живееше в един чезнещ свят, изпълнен със сенки, с отзвуци, с очакване. Не се подстригваше, не се бръснеше. Изнемощя. Ходеше по пътищата, по железопътните линии, по улиците и булевардите на града и щом го налегнеше сън, просваше се да спи където и да е. Веднъж един кон се приближи до него и почна да го души, като че ли той беше вече труп. Хората бягаха от него, сякаш беше магьосник, извратен или луд. Но той продължаваше да спи, уверен, че един ден, когато вратата се отвори, всички тези хора, които сега бягат от него, ще признаят, че е имал право.

Понякога отиваше в града, защото там беше по-лесно да намери нещо за ядене. На пазара можеше да открадне хляб или парче пържена риба. Но обикновено хората го познаваха и някоя жена, запъхтяна от тежестта на пакетите си, се спираше и почваше да му крещи в лицето:

— Как не те е срам, вечно спящ безделнико? Вместо да работиш, просиш милостиня и крадеш. Станал си за погнуса на хората. Отдавна трябваше да те изхвърлят от града или да те тикнат в затвора. Все още не си толкова стар, че да не можеш да работиш.

Но той не можеше да работи. Сънят го налягаше внезапно, сякаш негодуваше, че Себастиан прави нещо друго, което го отдалечава от неговата власт. Веднъж го хванаха като краде и го закараха в затвора. Пуснаха го скоро, но вече дамгосан като престъпник и тези, които преди се усмихваха снизходително пред прегрешението, че безделничи, сега, щом го зърнеха, минаваха на отсрещния тротоар.

Дойде зимата — още една зима — и с нея увереността, че ще умре. Вече нямаше никакви сили, но му се струваше, че ако успее да поживее още няколко седмици, ако намери какво да яде и къде да се подслони, ще може да спи и най-после да си спомни, да разбере и да разкаже. Да умре преди това, означаваше пълна несполука. Но надеждата на Себастиан беше силна, непоколебима. Идваше краят. А може би с него идваше и победата.

Беше много студено. Сутрин под изсъхналите черни храсти в парка Себастиан намираше умрели от студа птички. За да ги съживи, той духаше заскрежената им сива перушина, но те не трепваха. В града живееше под един мост, заобиколен от въшливи кучета, които го топлеха; покриваше се със стари вестници, за да се защити от вятъра, и спеше дълго, почти непрекъснато. Знаеше, вече, че ще си спомни онова, че остава малко, много малко и вратата ще се отвори. Трябваше само да се вкопчи в живота още няколко дена, да намери малко хляб, да успее да се защити от леда и снега. Беше трудно. Понякога залепваше нос на витрината на някоя месарница и дълго гледаше топлата червенина на изкормените животни, които висяха на ченгелите, а когато някой, отвореше вратата да излезе, тежката миризма на кръв сякаш утоляваше малко глада му и го стопляше.

И ето един ден изведнъж му хрумна да отиде при Акилес Марамбио, който живееше наблизо. Може би той ще се трогне, като види мизерията му. Може би е забравил казаното преди години, преди толкова много години, и ще му даде да яде, ще го приюти за няколко дена, макар че напоследък, когато се срещаха по улиците, Марамбио не можеше да познае Себастиан. Може би…

Себастиан си направи шапка от вестник, за да покрие главата си, и в мразовития следобед тръгна бавно по улиците, под сенките на къщите и на дърветата, под загасените фенери, като поглеждаше отвреме-навреме към оловносивото небе, набраздено от електрическите жици. Най-сетне стигна до дома на Марамбио. Над покривите облаците погълнаха почти цялата червенина на залязващото слънце. Падаше нощта. Щеше да завали сняг. Себастиан позвъни на вратата на Акилес Марамбио. Отвори му една слугиня, облечена в черно, с бяла муселинена престилка.

— Бих ли могъл да говоря с Акилес Марамбио? — попита Себастиан.

— С дон Акилес? — учуди се слугинята, натъртвайки на думата дон. — В момента се храни. Минете през задната врата, по другата улица; тази врата е за гости. Кой го търси?

Да каже името си, Себастиан Ренхифо, значи да му даде възможност да избяга, да го изтърве завинаги. Остана да чака на задния вход, в една тясна уличка, където вятърът свистеше. Себастиан нахлупи още повече триъгълната си шапка от вестник и завърза здраво старите парцали, с които бяха омотани краката му. Вече без лице, без име, той седна на прага и зачака.

Най-после вратата се отвори. Показа се Акилес Марамбио, доста напълнял от годините, завързал под брадата си голяма бяла салфетка.

— Искате да говорите с мен? — попита той.

— Да… Не си ли спомняте за мен?

Марамбио избърса с крайчеца на салфетката запотените си от студения въздух очила. Зад него, в онази част от жилището, която се виждаше през вратата, няколко души седяха край подредената трапеза и се смееха.

— Не си спомням. Но по-бързо, кажете ми от какво се нуждаете, вижте колко е студено, пък върлува и грип…

Една сълза замръзна на клепачите на Себастиан.

— Ако не ми кажете какво искате, ще затворя! — заплаши го Марамбио.

— Не ме ли познавате? — промълви Себастиан.

— Не, човече, не ви познавам. Нима искате да познавам всички скитници в града? Пък и с тази брада и толкова мръсен…

— Дойдох да ви помоля да ми дадете ядене и подслон за няколко дена, господине. Ще умра, а това не бива да става, докато не видя отворена вратата… моля ви…

Тъмен облак премина по лицето на Марамбио — той го позна.

— До какво? Каква врата?

— … вратата и да не мога да видя…

— Не, не, не. Махнете се оттук. Няма да умрете. Все още не сте толкова стар, че да не можете да намерите работа. Вие сам искахте да станете това, което сте сега… вървете си. Лека нощ. Нямам нищо общо с вас.

И затвори вратата.

Себастиан се сгуши, за да прекара нощта на прага.

През нощта облаците се разкъсаха и трепкащите звезди гледаха сияйни от бездънното черно небе, което покри земята с твърд скреж. На следната сутрин, в неделя, небето осъмна безоблачно, синьо и нежно, прозрачно като огромно хвърчило, разперено над земята. Слънцето не затопляше улиците, но ярката му светлина очертаваше всички ъгли и контури.

Дон Акилес Марамбио, съпругата му и двете му дъщери — едната на шест, другата на седем години — излязоха рано, за да отидат на църква. Присъствуваха на светото тайнство с голямо благоговение и се върнаха бавно по окъпаните в слънце улици, като поздравяваха познатите си и се спираха отвреме-навреме да потропат с крака и потрият ръце, за да разгреят изтръпналите си от студа пръсти. Мария-Патрисия и Мария-Исабел, почти еднакви на ръст, вървяха няколко крачки по-напред, с шапки и маншони от бяла кожа, и с гордост оставяха минувачите да се възхищават от хубавото им поведение и целия блясък и разкош, който излъчваха.

Като влязоха в тясната уличка, отвеждаща към задния вход на къщата, струйките пара, които така спокойно излизаха от устата на четиримата представители на семейство Марамбио, изведнъж пресекнаха. Акилес и съпругата му се спряха. Момичетата с писъци се прилепиха до краката на родителите си. Защото там, на прага на къщата, лежеше някаква човешка маса, обрасла и мръсна, покрита с влажни вестници. Приближиха се предпазливо. Марамбио побутна тялото с крак.

— Умрял е… — промърмори той.

Жената се наведе, за да махне шапката, която покриваше лицето му. Марамбио извика:

— Не ставай идиотка! Остави го така! Защо искаш да видиш лицето му?

Но жената го беше вече открила, под брадата и мръсотията лицето на мъртвеца бе преобразено, озарено от такова блаженство, от такава радост и очарование, че Мария-Патрисия, приближавайки се без страх до него, възкликна:

— Виж, татенце, колко е хубав! Като че ли е видял…

— Млъкни, не говори глупости! — викна разярен Марамбио.

— Като че ли е видял…

Преди Мария-Исабел да успее да каже какво й се струва, че е видял умрелият, Марамбио дръпна грубо двете си дъщери и ги заблъска към къщи. Хванати за ръка, те се подчиниха без мънкане и плач, както обикновено правеха, когато баща им се противопоставяше на техните желания. Говореха помежду си колко хубави са умрелите и се зарекоха никога вече да не обръщат внимание на възрастните хора, които толкова се страхуват от мъртвите. Марамбио съобщи в полицията, че един скитник е осъмнал мъртъв пред задния вход на неговата къща. И понеже дон Акилес беше уважаван човек, с високо гражданско съзнание, пък и трупът беше намерен пред неговата врата, нареди да не го хвърлят току-така в общите гробища. Той обяви, че ще поеме разноските по погребението, естествено не първокласно — това би било абсурдно, — а едно прилично погребение трета категория, защото за един скитник без име в края на краищата това е лукс, за какъвто сигурно не е и мечтал.