Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2гласа)

Информация

Корекция
vanj(2010)
Сканиране, разпознаване и допълнителна корекция
moosehead(2010)

Издание:

Латиноамериканска фантастика

Първо издание

Съставители: Фани Наземи, Румен Стоянов

Редактор: Екатерина Делева

Художник: Гилермо Дейслер

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректори: Бети Леви, Трифон Алексиев, Тодор Чонов

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. —Добавяне

Ангелът, които ни внушава отчаяние от живота, за да ни освободи от житейските изкушения.

Ансоатеги[1]

I

Мръсното му лице излъчваше безкрайно спокойствие. Ала чистите очи гледаха много измъчено. Брадата, необръсната от няколко дни. Косата, пригладена само с пръсти.

Като пристъпяше с уморена крачка, върховете на крилата му често се провлачваха по земята. Хайме искаше да ги подреже малко, за да не се цапат толкова по краищата, които и без тава бяха жалко изпочупени. Но се страхуваше. Страхуваше се, както човек се страхува да докосне ангел. Да го изкъпе, да го среше, да му подреди перата, да го облече в красива роба от бяла коприна вместо старата му дреха, това искаше детето. И да му сложи вместо старите и мръсни галоши сандали от светъл атлас.

Веднъж се осмели да му го предложи.

Бедният ангел не каза нищо, само погледна втренчено Хайме и слезе в градината, за да полее малките си японски рози.

Винаги когато вършеше тази работа, отмяташе крилата си назад и ги връзваше за върховете: досущ като слугиня, която си запретва полите, за да измие.

В същност крилата му служеха твърде малко в домашния бит. Понякога с тях подклаждаше огъня в кухнята. Или започваше да ги размахва невероятно бързо, за да разхлади къщата в горещите дни. Когато правеше това, ангелът странно се усмихваше. Почти тъжно.

Естествено е възрастта на ангелите да се определя по лицата им, така както на дърветата — по кората на стволовете. Въпреки това никой не можеше да каже на колко години е ангелът. Откакто пристигна в къщата на дон Хосе Ортиз Есмондео — почти две години оттогава, — лицето му беше същото, дрехата същата, възрастта — все така неопределима.

Никога не излизаше, дори не ходеше на неделната литургия. Хората бяха привикнали вече да го смятат за една странна небесна птица, която седи постоянно в къщата на Ортиз Есмондео като в клетка или като в нишата на птича църква.

Момчетата от градеца, които играеха на моста, първи видяха пристигащия ангел. Отначало започнаха да го замерват с камъни, после се престрашиха и задърпаха крилата му. Ангелът им се усмихна и те разбраха по усмивката му, че е истински ангел. Мълчаливи и уплашени, проследиха бавната му, тъжна, почти накуцваща походка.

Така ангелът влезе в градчето, със същата стара дреха, със същите галоши и с шапчица на главата. С този си вид на беден и трудолюбив ангел, с тази загадъчна усмивка.

Помаха за поздрав мръсните си ръце първо към обущарите, после към шивачите, дърводелците, към всички занаятчии, които учудено прекъсваха работата си, като го видяха да минава по улиците.

Ангелът стигна заможната къща на дон Хосе Ортиз Есмондео, заобиколен от любопитните хора от квартала.

Доня Алба, господарката, му отвори вратата.

— Аз съм един беден ангел — каза ангелът.

II

Къщата не се промени, животът продължи по същия начин. Само перуниките, розите и лилиите, особено лилиите, в градината станаха по-красиви, по-весели.

Ангелът спеше в градината. Ангелът прекарваше дълги часове в грижи по градината. Прие само да се храни заедно със семейството.

Дон Хосе и доня Алба почти не се осмеляваха да му говорят. Уважението им беше мълчаливо, а скритото им любопитство се проявяваше в продължителните погледи, насочени към него, когато стоеше с гръб към тях, и приковани върху двете дълги крила.

Сутрин японските рози се усмихваха. Привечер ангелът ги милваше, сякаш затваряше очичките на всеки цветец. Когато градината заспиваше, той простираше крилата си върху тревата и лягаше с лице към небето.

Хайме се събуждаше при изгрев-слънце. И щом се събудеше, намираше ангела до себе си, подпрян на крилото си. Тогава започваше играта. Под сянката на дърветата Хайме виждаше как оживяват всичките му оловни войничета; чуваше пискливите команди на капитана на мъничкото корабче, говореше с ламаринения шофьор на състезателното си автомобилче и накрая влизаше като пътник в джобното си влакче.

Естественото присъствие на ангела правеше тези малки чудеса съвсем естествени.

III

Но бедният ангел беше толкова беден, че не притежаваше дори магията на чудесата. Не беше възкресил нито един мъртвец, не беше излекувал нито една неизлечима болест. Освен крилата, които имаше, можеше да прави само малките фокуси с играчките на Хайме. Те бяха като евтини медни монети от несметното съкровище на чудесата.

Въпреки това хората не се уморяваха да чакат голямото чудо, великото чудо, което трябваше да обясни присъствието на ангела в градчето.

Човек е свикнал да се смята галеник на съдбата. Дори си мисли, че е заслужил божието милосърдие и любов, че е заслужил чудесата. От гордост крие греховете си, но когато се касае за висшето благоволение, се опитва да получи божията милост докрай.

Градецът нетърпеливо чакаше, сякаш настояваше за чудеса. Ангелът, беше вече местната гордост и не трябваше да разочарова жителите. Постепенно го бяха превърнали в нещо като идол. Беше почти едно свещено животно.

Организираха се дружества за подпомагане на ангела. Местните проблеми му се предоставяха за решаване. Дори му предложиха поста кмет.

Напразно. Ангелът мълчаливо отхвърляше предложенията. Изглежда, че нищо не го интересуваше. Единствено показваше силна привързаност към градинарството.

IV

Когато дон Хосе се реши да разговаря с ангела, беше се случило нещо сериозно.

Ангелът влезе в кабинета му усмихнат. Изчисти на прага калта от мръсните си галоши, отметна крилата си и седна срещу господин Ортиз.

Дон Хосе беше видимо притеснен. На няколко пъти сведе очи пред погледа на ангела; най-сетне с жалостива гримаса подхвана:

— Вижте, приятелю, никога не съм ви досаждал с каквото и да било, но днес искам да ви говоря за една работица, която за нас е много важна.

Кашлица. Смутена усмивка.

— Става дума за това — продължи той, — че от един месец насам нашите работи тръгнаха толкова зле, че откровено казано, аз съм на прага на фалита. Електроснабдителната компания, която, както знаете, е единственото ми богатство, банкрутира изцяло и минава в ръцете на държавата. Това, което държавата ми признава, едва ли ще стигне да си покрия дълговете. Изправен пред тази перспектива, се осмелих да говоря с вас и да ви помоля да ни предоставите, макар и като заем, малко парици, нещичко, което да ни извади от затруднението…

Ангелът, много сериозен, обърна навън джобовете на дрехата си. Парче хляб, една игла за шев, един парцал, няколко сухи семена и една стара свирка.

Дон Хосе му хвърли странен поглед и каза:

— Зная, че вие нямате нищо, но можете да поискате… знам ли… малко парички, злато, някое мъничко чудо, приятелю. Нещо обикновено, което да не ви излага… Ние няма да обелим нито дума… Така положението ще се оправи и вие ще можете да си живеете спокойно с нас както досега, приятелю.

Дон Хосе се беше изчервил от срам. Но беше решил да заложи всичко на карта. Беше почтен, знаеше го добре, беше коректен и честен, но и практичен. Казваше си: трябва да бъда практичен и да говоря ясно. Услуга за услуга.

— Вие знаете, не сме ви искали никога нищо. Не сме ви досаждали, нали? Но сега семейството ми трябва да се справи с тази работа, да си има малко капиталец, за да може да живее и да служи на бога, приятелю.

Къде беше чувал дон Хосе тази фраза: „да служи на бога“, която устните му произнасяха за първи път? Аха! Усмихна се вътрешно. Свещеникът… онази първа литургия… проповедта!

Ангелът остана съвсем сериозен. Погледът му беше втренчен, прям.

— Хосе — каза той много бавно. — Щом като искате да говорим откровено, добре. Когато казах на съпругата ви, че аз съм един беден ангел, беше, защото действително съм ангел и съм беден. Тоест бедността е мое качество. Не притежавам земни блага, нито мога да ги имам. И не мога да ги дам. Това е!

Пауза. С още по-втренчен поглед, той продължи:

— Все пак, тъй като съм ви много благодарен и виждам, че животът ви е труден, с голямо удоволствие ще ви лиша от него, ако желаете.

— Как? Какво говорите?

— Тъй като животът ви е станал толкова неприятен, мога да ви дам като особено благоволение това, което бихте спечелили, ако предоставите тези затруднения на господа и да ви лиша от земното съществование.

— Тоест вие предлагате да ни убиете?

— Не. Не го казвайте с тези грешни думи. Просто ще ви отнема живота, вашия и на вашите близки. Хосе, от известно време насам мислех да ви извикам и да ви направя това предложение, понеже ви дължа много услуги и добрини. И сега, при тези обстоятелства, това ще бъде разрешението на семейните ви затруднения.

Очите на Дон Хосе заблестяха. Устата му пресъхна.

— Как можахте да го помислите! — извика той. — Разбирам, че вие искате да умрете, защото живеете в другия свят и при това не можете да умрете. Но за нас това е съвсем различно!

— Естествена е реакцията ви, Хосе. Вашият живот иска живот, зная, но помислете: аз ви предлагам двойна възможност: възможността да се освободите завинаги от материалните си затруднения, които толкова ви безпокоят, и възможността да умрете праведно. Това е повече от изгодно. Аз ще ви определя деня и часа на вашата смърт и вие с моя помощ ще си оправите сметките с бога. Ще бъда водач на душите ви. И не се безпокойте за умирането, аз съм експерт в тези работи, понеже съм ученик на Ангела Унищожител.

Дон Хосе беше побеснял. Неспособен да се владее повече, той изкрещя:

— Не, господине, в никакъв случай! Животът ми струва повече, много повече, отколкото вие мислите. Това, което ми предлагате, е нахалство, варварство, убийство… точно така, предумишлено убийство.

— Смъртта на всеки човек, Хосе, е убийство, само че не е престъпление, нито грях, понеже е дело на Всевишния. Вие, хората, сте толкова горделиви, че сте почнали да смятате, че животът ви принадлежи! Смъртта е нещо непременно желано от всеки праведник. Самоубийството би било най-естествено разрешение и най-разумен край на живота на всички трезвомислещи хора, ако бог го беше позволил!

— Добре! Достатъчно! Нищо не искам от вас!

V

Хайме, със своите единадесет години, видя работата по друг начин.

— Ангеле, убий ме днес — му казваше, — убий ме под твоите японски рози, само с един удар на крилото.

VI

Момчето умря. Ангелът простря крилата си върху него, докато траеше тайнствената агония. Това беше нежна смърт, смърт на птичка. Смърт, която влиза на пръсти и с усмивка.

След като всичко свърши така безшумно, силата на смъртта изпълни цялата къща. Нещо дълго потискано избухна във въздуха, изпълнен е витанието на смъртта. Цялата къща се вълнуваше, набъбваше. Непреодолима миризма покри всички предмети: отвориш някое чекмедже, и веднага усещаш свръхестествения й дъх; кърпите го излъчваха, водата и въздухът го носеха. Беше като задгробен тамян, който отбелязваше края на непознат и чудотворен ритуал.

В градината перуниките и особено лилиите станаха още по-бели, излъчваха неудържима, безкрайна белота. А японските рози всеки пет минути даваха нов урожай от кървавочервени цветове.

Дон Хосе беше като луд. Минути преди смъртта си Хайме се приближи до него и му поиска позволение да умре. Той, разбира се, му забрани подобна лудост.

Но детето вече имаше призвание към смъртта, желаеше я с всичките сили на живота си.

Безполезни бяха протестите и сълзите на доня Алба, а дон Хосе не намери заплахи, с които да заплаши сина си.

Затова слепият му гняв се изсипа върху ангела. Излезе на площада, заобиколен от съветниците на кметството, и със сълзи на очи се обърна към хората от града с една много трогателна реч, като поиска справедливост срещу ангела, когото щеше да съди за предумишлено убийство, както се изрази.

Но нито съдията, нито стражарите се осмелиха да арестуват ангела.

Кметът беше този, който се нагърби със задачата да съобщи на ангела, че незабавно трябва да напусне градчето.

VII

В дванадесет на обед, под лъчите на ужасното тропическо слънце, бедният ангел, по-беден и по̀ ангел от всякога, излезе от дома на Ортиз Есмондео.

Вървеше по прашните улици на градчето, влачейки мръсните си и изпочупени крила. Лошите мъже от цеховете на Електроснабдителната компания се приближиха вкупом до него и започнаха да скубят перата му, като подхвърляха неприлични шеги. От крилата на ангела бликаше лъскава болезнена кръв.

Но когато стигна до моста, момчетата от градчето, които се бяха събрали там, коленичеха пред него, облени в сълзи.

Ангелът прекара окървавеното си крило над главите им и те, едно по едно, падаха мъртви на земята.

Бележки

[1] Игнасио Ансоатеги — аржентински писател (1905 г.) — Б.пр.

Край