Силвина Окампо
Жертвата

Антонио ни повика, мене и Руперто, в задната стая на къщата. С властен глас заповяда да седнем. Леглото бе оправено. Излезе на двора, за да отвори вратичката на клетката, върна се и се просна на леглото.

— Ще ви покажа един номер — каза ни той.

— В цирк ли ще те ангажират? — попитах го аз.

Подсвирна два-три пъти и в стаята влязоха Фаворитката, Мария Калас и Мандарин, който е много по-пъстър. Втренчил поглед в тавана, той подсвирна отново, по-остро и трепетливо. Това ли бе номерът? Защо ни повика Руперто? Защо не изчака да дойде Клеобула? Помислих си, че цялото това представление имаше за цел да покаже, че Руперто не бе сляп, а по-скоро луд, което щеше да се прояви в някой вълнуващ момент пред изкуството на Антонио. Прехвърчането на канарчетата ме приспиваше. Със същата настойчивост в съзнанието ми прелитаха спомените. Казват, че в момента на смъртта си човек преживява още веднъж живота си: аз го преживях през този следобед с невероятно разочарование.

Видях, сякаш бе нарисувана на стената, сватбата ни с Антонио, в пет часа следобед, през декември.

Беше вече топло и когато отидохме в нашата стая, от прозореца на спалнята, където си свалях роклята и воала, видях с учудване едно канарче.

Сега разбирам, че е бил самият Мандарин, който кълвеше единствения портокал, останал на дървото в двора.

Антонио не престана да ме целува, когато видя колко ме е заинтересувала тази гледка. Настървението на птицата към портокала ме очароваше. Наблюдавах сцената, докато тръпнещият Антонио ме привлече в съпружеското легло, чийто юрган — един от подаръците — в навечерието на нашата сватба за него бе извор на щастие, а за мен — на ужас. Върху юргана от гранатово кадифе бе избродирано пътешествие с дилижанс. Затворих очи и почти не разбрах какво стана след това. Любовта и тя е пътешествие; много дни учих уроците й, без да видя, нито да разбера сладостите и мъките, които щедро раздава. Мисля, че в началото Антонио и аз се любехме без затруднение, ако се изключи моята добродетелност и неговата стеснителност.

Тази малка къщичка със също такава малка градинка се намира в началото на селото. Живеем сред здравословния планински въздух: полето е наблизо и щом отворим прозорците, го виждаме.

Вече имахме радио и хладилник. Много приятели посещаваха дома ни в неделните дни или когато празнувахме някой семеен празник. Какво повече можехме да искаме? Клеобула и Руперто ни посещаваха по-често, защото ни бяха приятели от детинство. Те знаеха, че Антонио се бе влюбил в мен. Не ме бе търсил, не ме бе избирал; по-скоро аз го бях избрала. Единственият му стремеж бе да бъде обичан от жена си, да запази щастието си. На парите отдаваше малко значение.

Руперто сядаше в един ъгъл на патиото и докато настройваше китарата, без заобикалки си искаше едно мате или оранжада, когато бе топло. Смятах го за един от многото приятели или роднини, за които можех да кажа, че са почти като мебелите в една къща и които човек забелязва само когато са повредени или разместени.

„Канарчетата са певци“, повтаряше винаги Клеобула, но ако можеше, щеше да ги убие с някоя метла, понеже ги ненавиждаше. Какво ли би казала, ако ги видеше да правят толкова много смехории, дори когато Антонио не им даваше нито листенца от маруля, нито ванилия!

Поднасях механично матето или чашата с оранжада на Руперто под сянката на асмата, където той сядаше винаги в един виенски стол, подобно на куче, свито в ъгълчето си. Не гледах на него като жена на мъж; когато го посрещах, не се съобразявах и с най-елементарното кокетство. Много пъти, след като си бях измила главата, с мокра коса, прибрана с фиби като на някое плашило, или пък с четка за зъби в устата и паста по устните, със сапунена пяна по ръцете, когато перях, с престилка, навита на кръста, кореместа като бременна жена — му отварях вратата, без дори да го погледна. Мисля, че поради моята небрежност ме е виждал да излизам от банята, увита в пешкир, влачейки чехлите като някоя старица или слугиня.

Чуско, Албаака и Серанито излетяха към съда с вода, в който имаше малки стрели с шипове. Старателно прелитаха със стрелите към други съдове с тъмна течност, в която потапяха връхчетата им. Приличаха на птички-играчки, на евтини поставки за клечки за зъби, на украшение за шапката на някоя прапрабаба.

Клеобула, у която няма зла умисъл, бе забелязала, че Руперто ме гледа доста настойчиво и ми го каза: „Какви очи“, повтаряше тя непрекъснато. „Какви очи!“

— Заспивам с отворени очи — прошепна Антонио, — това е един от най-трудните номера, които съм постигал в живота си.

Стреснах се, когато чух гласа му. Това ли бе номерът? В края на краищата какво необикновено имаше в него?

— Като Руперто — казах със странен глас.

— Като Руперто — повтори Антонио. — Клепачите ми се подчиняват на заповедите по-трудно от канарчетата.

Тримата бяхме в тази стая, в полумрак като при изповед. Но каква връзка можеше да има между очите му, отворени, когато спи, и заповедите, които дава на канарчетата? Не е чудно, че Антонио някак ме смайваше: бе толкова различен от останалите мъже!

И Клеобула ме бе убеждавала, че докато Руперто настройвал китарата си, ме оглеждал от главата до петите и че когато една нощ заспал полупиян в патиото, очите му останали отворени, втренчени в мен. Вследствие на това загубих естественото си държане или може би липсата на кокетство. Представях си, че Руперто ме гледаше иззад нещо като маска, върху която бяха монтирани животинските му очи, тези очи, които не затваряше дори за да заспи. Бог знае с какво намерение приковаваше с тайнствена настойчивост зениците си в мен, също както в чашата с оранжада или мате, които му сервирах, когато бе жаден. В целия свят, в цялата провинция не съществуваха очи, които да гледат така; син и дълбок блясък ги отличаваше от другите, чиито погледи изглеждаха угаснали и мъртви. Руперто не беше мъж, а чифт очи без лице, без глас, без тяло, така ми се струваше на мен, но не така го чувствуваше Антонио. Дни наред, през които моята безсъвестност го отчая, той ми говореше грубо за всяка дреболия или ми налагаше тежка работа, сякаш не му бях жена, а робиня. Промяната в характера на Антонио ме огорчи.

Колко странни са мъжете! Какъв ли бе номерът, който искаше да ни покаже? Това за цирка не беше шега.

Малко след като се оженихме, той често не отиваше на работа под предлог, че имал главоболие или някакви необясними болки в стомаха. Всички съпрузи ли са такива?

В задната част на къщата остана изоставена голямата клетка, пълна с канарчета, за които Антонио винаги се бе грижил усърдно. Сутрин, когато имах време, аз почиствах клетката, слагах семки, вода и марули в белите съдинки, а когато женските очакваха малки, приготвях гнездата. Антонио винаги се бе занимавал с тези неща, но вече нямаше никакво желание да го върши, нито пък искаше от мен аз да го правя.

Две години бяха минали от сватбата ни! И нито едно дете! А колко малки бяха имали канарчетата!

Дъх на мускус и на върбинка изпълни стаята. Канарчетата миришеха на кокошки, Антонио — на тютюн и на пот, а Руперто напоследък все дъхаше на алкохол. Казваха ми, че се напивал. Колко мръсна бе стаята! Семки, хлебни трохички, марулеви листа, угарки и пепел бяха пръснати по пода.

Още от детството си Антонио се бе отдал на дресура на животни през свободното си време: най-напред приложи изкуството си — тъй като бе истински човек на изкуството — върху едно оперирано лисиче, което известно време носи в джоба си; след това, когато се запозна с мен, му хрумна да обучава канарчета, защото те ми харесваха. През месеците на годеничеството, за да ме спечели, ми изпращаше по тях любовни бележници или привързани с панделка цветя. Между неговата къща и моята се простираха петнадесет дълги преки, но крилатите пратеници, идваха без колебание от едната къща до другата. Колкото и невероятно да изглежда, те поставяха цветя в косите ми и бележчици в джоба на блузата ми.

Не беше ли по-трудно това, че канарчетата слагаха цветя в косите ми и писъмца в джоба ми, отколкото безсмислиците, които правеха с глупавите стрели?

Антонио спечели дълбокото уважение на селото. „Ако хипнотизираш и жените като птиците, никоя няма да устои на чара ти“ му казваха лелите с надеждата, че племенникът им ще се ожени за някоя милионерка. Както вече казах, Антонио не се интересуваше от парите. От петнадесетгодишен бе работил като механик и имаше всичко, което искаше и което ми даде, като се ожени за мен. Нищо не ни липсваше, за да бъдем щастливи. Не можех да разбера защо Антонио не търсеше никакъв повод, за да отстрани Руперто. Какъвто и да е повод можеше да свърши работа, та дори и някоя свада по служебни въпроси или за политика, която, без да се достига до бой, би затворила вратата на дома ни за този приятел. Антонио въобще не показваше чувствата си, освен с онази промяна, която аз съумях да разбера. Превъзмогвайки скромността си, схванах, че ревността, която можех да предизвикам, помрачаваше разума на един мъж, когото винаги бях смятала за най-нормалния на света.

Антонио подсвирна, съблече фланелката си. Голата му снага сякаш бе от бронз. Потръпнах при вида му. Спомням си, че преди да се омъжа, се изчервих пред една статуя, която много приличаше на него. Нима никога не съм го виждала гол? Защо се учудвах толкова!

Но характерът на Антонио претърпя друга промяна, която ме поуспокои: от инертен той стана крайно активен, от меланхоличен — стана привидно весел. Животът му се изпълни с тайнствени занимания, с раздвижване, което показваше прекомерен интерес към живота. След вечеря не намирахме нито миг спокойствие, за да послушаме радио, да прочетем вестниците или да не правим нищо, да поговорим за станалото през деня. Неделните или празничните дни също не бяха повод да си позволим почивка; аз, която съм като отражение на Антонио, заразена от неспокойствието му, сновях из къщата и подреждах вече подредени гардероби или перях съвсем чисти калъфи, завладяна от необходимостта да се пригодя към тайнствените занимания на моя съпруг. Удвоената му любов и грижа за птиците запълни голяма част от дните му. Измайстори нови съоръжения за клетката, сухата летва в средата бе заменена с друга, по-голяма и по-изящна, която я разкраси.

Изпускайки стрелите, две канарчета започнаха да се бият: из стаята се разхвърча перушина, лицето на Антонио потъмня от гняв. Беше ли способен да ги убие? Клеобула ми бе казала, че бил жесток. „Лицето му е такова, като че носи нож в пояса“, ми обясняваше тя.

Антонио вече не ми позволяваше да чистя клетката. По онова време той зае една стая в задната част на къщата, която служеше за склад, и напусна съпружеското ни легло. В едно турско легло, където обикновено брат ми си почиваше следобед, когато идваше на гости, Антонио прекарваше нощите, подозирам, че без да спи, тъй като до зори чувах неуморните му стъпки по плочите. Понякога по цели часове се затваряше в тази проклета стая.

Едно по едно канарчетата пуснаха стреличките от човките си, накацаха по облегалката на един стол и запяха нежна песен. Антонио се присъедини към тях и загледан в Мария Калас, която винаги бе наричал „Царица на непослушанието“, произнесе една дума без никакъв смисъл за мен. Канарчетата отново хвръкнаха.

Опитвах се да проследя движенията им през цветните стъкла на прозореца. Умишлено си порязах ръката: така се осмелих да почукам на вратата му. Когато ми отвори, цяло ято канарчета излетяха отвътре и се прибраха в клетката. Антонио превърза раната ми, но сякаш се усъмни, че това бе само повод да предизвикам вниманието му и ме обслужи сухо и с недоверие. През онези дни той предприе двуседмично пътешествие с камион, не зная къде, и се върна с една чанта, пълна с растения.

Погледнах крадешком лекясаната си пола. Птичките са толкова мънички и толкова мръсни. Кога ли ме бяха изцапали? Погледнах ги с омраза: обичам да бъда чиста, дори в полумрака на стаята.

Руперто, който не осъзнаваше лошото впечатление, което правеха посещенията му, идваше все така често, без да променя навиците си. Понякога, когато се оттеглях от патиото, за да избягна погледите му, съпругът ми ме заставяше да се върна под някакъв предлог. Помислих си, че това, което му бе толкова неприятно, му доставяше удоволствие по някакъв начин. Погледите на Руперто вече ми се струваха неприлични: разсъбличаха ме под сянката на асмата, повеляваха ми действия — които не можеха да бъдат споделяни, — когато свежият вечерен бриз галеше бузите ми. Затова пък Антонио никога не ме поглеждаше или се правеше, че не ме гледа, както твърдеше Клеобула. Да не се бях запознавала с него, да не се бях омъжвала за него и да не бях познала ласките му, за да го срещна отново, да го открия, да му се отдам, това бе едно от най-горещите ми желания за известно време. Но кой ли си възвръща загубеното?

Слязох от стола, боляха ме краката. Не обичам толкова дълго да стоя на едно място. Как завиждам на птиците, че летят! Канарчетата обаче ми причиняват болка. Изглежда страдат, когато се подчиняват.

Антонио не се стремеше да отклони посещенията на Руперто, а, напротив, насърчаваше ги. В дните на карнавала достигна до крайност, като го покани да остане у нас една нощ, когато бе останал много до късно. Трябваше да го настаним в стаята, която временно заемаше Антонио. Онази нощ прекарахме със съпруга ми в брачното ни легло, сякаш това бе най-естественото нещо на света. От този момент животът ми отново навлезе в предишното си русло; така поне си помислих.

В един ъгъл, под светлината на лампата, забелязах прословутата кукла. Помислих си, че бих могла да я взема; Може би съм направила някакво движение, защото Антонио ми каза:

— Не мърдай.

Спомних си онзи ден от седмицата на карнавала, когато, подреждайки стаята, за мое нещастие открих, захвърлена върху гардероба на Антонио, куклата, направена от кълчища, с големи сини очи от нещо меко, с два черни кръга в средата, наподобяващи зеници. Ако бе облечена като гаучо, би могла да краси спалнята ни. Със смях я показах на Антонио, който с отвращение я изтръгна от ръцете ми.

— Това е спомен от детството ми — каза той. — Не обичам да пипаш нещата ми.

— Какво лошо има, че пипам една кукла, с която си играл като малък? Познавам момчета, които играят с кукли, ако от това те е срам. Не си ли вече мъж? — казах му аз.

— Не съм длъжен да давам никакви обяснения. Най-добре ще е да си мълчиш.

Намръщен, Антонио постави куклата отново върху гардероба и няколко дни не ми продума. Но започнахме отново да се прегръщаме, както през най-доброто ни време.

Прокарах ръка върху влажното си чело. Навярно къдриците ми се бяха развалили? За щастие в стаята нямаше никакво огледало, инак не бих могла да се въздържа да не се огледам, вместо да гледам канарчетата, които ми се струваха толкова глупави.

Антонио често се затваряше в задната стая и забелязвах, че оставя отворена вратичката на клетката, за да може някое птиче да влезе през прозореца. Завладяна от любопитство, един следобед го проследих, като се покачих на стол, защото прозорецът бе много висок (и това не ми позволяваше да гледам вътре в стаята, когато минавах по коридора).

Гледах голата снага на Антонио. Моят съпруг ли бе това или някаква статуя? Обвиняваше Руперто, че бил луд, но навярно той беше по-луд. Колко пари бе пръснал да купува канарчета, вместо да ми купи пералня!

Един ден успях да зърна куклата, сложена в леглото. Орляк птички кръжаха около нея. Стаята се бе превърнала в нещо като лаборатория. В един глинен съд имаше куп листа, стебла, тъмни кори; в друг — стрелички с шипове; в трети — някаква блестяща червеникаво-кафява течност. Стори ми се, че тези неща съм ги виждала в сънищата си и за да се отърся от смущението си, описах сцената на Клеобула, която ми отговори:

— Такива са индианците: използват стрели с кураре.

Не я попитах какво значи кураре. Не знаех дали ми го казваше с презрение или с възхищение.

— Правят магии. Мъжът ти е индианец — и като видя учудването ми, попита: — Не знаеш ли?

Поклатих отегчено глава. Моят съпруг си беше мой съпруг. Не бях помисляла, че може да принадлежи към друг свят освен моя.

— Откъде знаеш? — попитах разпалено.

— Не си ли видяла очите му, изпъкналите му скули? Не забелязваш ли колко е хитър? Мандарин и Мария Калас са по-чистосърдечни от него. Тази сдържаност, този начин на отговаряне, когато го попитат нещо, и отношението му към жените не са ли достатъчни, за да ти докажат, че е индианец? Майка ми знае всичко. Взели са го от един резерват, когато е бил петгодишен. Изглежда, това ти харесва у него: тайнствеността, която го отличава от останалите мъже.

Антонио се потеше и снагата му лъщеше. Такова добро момче, а пък си губи времето! Ако се бях омъжила за Хуан Лестон, адвоката, или за Роберто Куентас, собственика на книжарници, сигурно не бих страдала толкова. Но коя чувствителна жена се омъжва по сметка? Казват, че имало хора, които дресират въшки. За какво ли им, е?

Изгубих доверие в Клеобула. Сигурно ми казваше, че мъжът ми бил индианец, за да ме измъчва или за да ме накара да престана да му вярвам. Обаче когато прелиствах една историческа книга, в която имаше гравюри на резервати и индианци на коне с болеадорас^[1], намерих прилика между Антонио и тези голи мъже с пера. Едновременно с това осъзнах, че у Антонио може би ме бе привлякла разликата между него и братята ми и приятелите на братята ми, бронзовият цвят на кожата му, дръпнатите очи и този хитър вид, за който говореше Клеобула с порочно наслаждение.

— А номерът? — попитах аз.

Антонио не ми отговори. Гледаше втренчено канарчетата, които отново се разлетяха. Мандарин се отдели от другарчетата си и остана сам в полумрака, подемайки песен, която напомняше песента на чучулигата.

Самотата ми започна да нараства. С никого не споделях тревогите си.

През Страстната седмица Антонио за втори път настоя Руперто да ни гостува. Валеше дъжд, както обикновено през Страстната седмица. Отидохме с Клеобула на църква, за да запалим свещ.

— Как е индианецът? — дръзко ме запита Клеобула.

— Кой?

— Индианецът, мъжът ти — отвърна ми тя. — Така го наричат всички в селото.

— Индианците ми харесват; дори мъжът ми да не в такъв, пак ще ми харесват — отговорих й аз, мъчейки се да не прекъсвам молитвите си.

Антонио се бе приготвил за молитва. Дали някога се бе молил? Майка ми го бе помолила да се причести за сватбата ни; Антонио не пожела да й достави удоволствие.

Междувременно приятелството между Антонио и Руперто ставаше все по-близко. Свързваше ги, както ми се стори, някакво искрено наглед другарство, от което аз донякъде бях отстранена. През онези дни Антонио започна да се перчи със способностите си. За да се позабавлява, изпрати до дома на Руперто вест по канарчетата! Казваха, че с тяхна помощ играели на трухо^[2], тъй като веднъж си размениха няколко испански карти. Подиграваха ли ми се? Играта на тези двама възрастни мъже ме отегчи и аз реших да не ги вземам на сериозно. Трябваше ли да се съглася, че приятелството е по-важно от любовта? Нищо не бе накърнено между Антонио и Руперто; затова пък Антонио, в известен смисъл несправедливо, се бе отдалечил от мен. Женското ми честолюбие страдаше. Руперто продължи да ме гледа. Дали цялата тази драма не е била само фарс? Беше ли ми тежко от семейните неприятности, от тормоза, на който ме бе обрекла ревността на един съпруг, обезумял в продължение на толкова време?

Въпреки всичко ние продължавахме да се обичаме.

В някой цирк Антонио можеше да печели пари с номерата си. Защо не? Мария Калас наклони главичка на една страна, след това на другата и кацна на облегалката на един стол.

Една сутрин, сякаш ми известяваше за пожар в къщи Антонио влезе в моята стая и ми каза:

— Руперто умира. Изпратили са да ме повикат. Отивам да го видя.

Чаках Антонио до обед, залисана в домакинска работа. Върна се, когато си миех косата.

— Хайде — каза ми той — Руперто е в патиото. Спасих го.

— Как? Това шега ли беше?

— Ами. Спасих го с изкуствено дишане.

Бързо, без да разбирам нищо, прибрах косата си, облякох се, излязох в патиото. Неподвижен, прав до вратата, Руперто гледаше, без вече да вижда плочите на патиото. Антонио му подаде стол да седне.

Антонио не ме гледаше, гледаше в тавана, сякаш притаил дъх. Неочаквано Мандарин прелетя покрай Антонио и му заби една стрела в ръката. Изръкоплясках; мислех, че трябва да го сторя, за да доставя удоволствие на Антонио. Все пак номерът бе безсмислен. Защо не използваше дарбата си, за да излекува Руперто?

В онзи трагичен ден Руперто седна и покри лицето си с ръце.

Колко се бе променил! Погледнах безжизненото му студено лице, тъмните му ръце.

Кога ли щяха да ме оставят сама! Трябваше да си направя косата, докато още бе влажна. Прикривайки отегчението си, попитах Руперто:

— Какво се е случило?

Дълга тишина, в която се чуваше още по-ясно песента на птиците, затрептя със слънцето. Най-сетне Руперто отговори:

— Сънувах, че канарчетата ме кълват по ръцете, по шията, по гърдите, че не мога да затворя клепачи, за да опазя очите си, че ръцете и краката ми тежат като чували с пясък. Ръцете ми не можеха да сплашат чудовищните човки, които кълвяха зениците ми. Спях, без да спя, като че бях погълнал наркотик. След този сън, който не бе сън, видях тъмнината; при все това чувах песента на птиците и обичайните утринни шумове. С голямо усилие повиках сестра си, която дотича. Казах й с глас, който не бе моят: „Трябва да извикаш Антонио, за да ме спаси.“ „От какво?“, попита сестра ми. Не можах да изрека нито дума повече. Сестра ми изтича навън и след половин час се върна с Антонио. Половин час, който ми се стори цял век! Бавно, също както Антонио движеше ръцете ми, се възвърна силата ми, но не и погледът.

— Ще ви призная нещо — прошепна Антонио и бавно добави, — но без думи.

Фаворитката последва Мандарин и заби една стреличка в шията на Антонио, Мария Калас мигом прелетя над гърдите му, където забоде още една. Човек би казал, че очите на Антонио, приковани в тавана, промениха цвета си. Индианец ли бе Антонио? Сини ли са очите на индианците? Очите му някак заприличаха на Рупертовите.

— Какво означава всичко това? — прошепнах аз.

— Какво прави? — каза Руперто, който не разбираше нищо.

Антонио не отговори. Неподвижен като статуя, той приемаше безобидните на вид стрелички, които му забиваха канарчетата. Приближих се до леглото и го разтърсих:

— Кажи ми — рекох му аз. — Кажи. Какво означава всичко това?

Не ми отговори. Прегърнах го, като се хвърлих отгоре му; забравяйки всякакъв срам, го целунах по устата, както би могла да направи само някоя филмова звезда. Рой канарчета литнаха над главата ми.

През онази сутрин Антонио гледаше ужасен Руперто. Сега разбирах, че Антонио имаше двойна вина: за да не разкрие някой престъплението му, бе казал на мен, а след това и на всички останали:

— Руперто полудя. Мисли си, че е сляп, но вижда като всички нас.

Както светлината се бе отдръпнала от очите на Руперто, тъй и любовта напусна нашия дом. Би могло да се каже, че любовта ни се нуждаеше от тези погледи. На събиранията в патиото липсваше оживление. Антонио потъна в мрачна тъга. Обясняваше ми:

— Лудостта на приятеля е нещо по-лошо и от смъртта. Руперто вижда, но си мисли, че е сляп.

Казах си с огорчение, а може би и с ревност, че приятелството в живота на един мъж е по-важно от любовта.

Когато престанах да целувам Антонио и отдръпнах лицето си от неговото, забелязах, че канарчетата бяха готови да изкълват очите му. Покрих лицето му с моето и с косите си, които са плътни като пелерина. Наредих на Руперто да затвори вратата и прозорците, за да стане съвсем тъмно в стаята и да почакаме канарчетата да заспят. Краката ме боляха. Колко ли време стоях в тази поза? Не зная. Лека-полека проумях признанието на Антонио. Това признание ме привърза безумно към него, с безумието на нещастието. Разбрах колко мъчително трябва да е било за него да пожертвува, и то така изкусно — с толкова малка доза кураре и посредством тези крилати чудовища, които се подчиняваха на своенравните му заповеди като болногледачки — очите на своя приятел Руперто и своите очи, за да не могат никога вече да ме гледат, бедните.

Бележки

[1] Вид индианско оръжие с две или три топки, вързани на говежди жили — Б.пр. ↑

[2] Вид игра на карти. — Б.пр. ↑