Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (37)

36

— Честно ти казвам — прошепна Дорс — направо не ми се вярва, че сме на Трантор.

— Да разбирам ли, че никога по-рано не си виждала нещо подобно? — попита Селдън.

— Аз съм на този свят от две години и прекарвам повечето си време в Университета, така че не съм пътешественик в истинския смисъл на думата. Въпреки това била съм тук-там и съм чувала какво ли не, но никога не съм срещала или подозирала такова чудо. Невероятна еднаквост.

Слънцар шофираше методично и без ненужно бързане. По улиците се движеха и други подобни на каруци коли, всички до една с обезкосмени мъже на волана. Голите им фонтанели лъщяха на светлината.

От двете страни се точеха триетажни постройки — без орнаменти, само с прави ъгли, до една сиви.

— Потискащо — почти без глас констатира Дорс. — Ужасно потискащо.

— Равноправно — поправи я шепнешком Селдън. — Подозирам, че никой от Братята не може да претендират явно за някакво старшинство пред когото и да било.

Имаше много пешеходци. Не се забелязваха обаче никакви движещи се алеи, нито пък се чуваше наблизо да преминава експрес.

— Предполагам, че сивите са жени — рече Дорс.

— Трудно може да се разбере — сви рамене Селдън. — Тези роби скриват всичко, а една лишена от коса глава е досущ като която и да е друга.

— Сивите са винаги по двойки или заедно с бял. Докато белите могат да се движат сами. А и водачът ни е бял.

— Може и да си права — Селдън повиши глас: — Слънцар, любопитен съм…

— Щом е тъй, питай каквото ще питаш, макар аз изобщо да не съм длъжен да ти отговарям.

— Изглежда минаваме през жилищна зона. Няма никакви надписи на търговски къщи или промишлени райони…

— Ние сме изцяло фермерско общество. Откъде си, та не знаеш това?

— Известно ви е, че съм Външен — сковано каза хеликонецът. — На Трантор съм едва от два месеца.

— Дори и така да е.

— Но, Слънцар, ако вашето общество е фермерско, как тъй досега не сме минали покрай никакви ферми?

— На по-ниските равнища — вождът беше пределно лаконичен.

— Значи ли, че на това Микоген е изцяло жилищен?

— И на още няколко. Ние сме, което виждате. Всеки Брат живее със своето семейство в еквивалентна квартира; всяка кохорта — в свое еквивалентно общество; всички имат еднакви коли и карат своите собствени. Няма слуги и никой не мързелува заради труда на останалите. А също никой не може да се извисява над другия.

Селдън повдигна заслонените си вежди към Дорс и рече:

— Но едни хора носят бяло, а други — сиво…

— Това е защото някои от хората са Братя, а някои са Сестри.

— А ние?

— Ти си туземец и гостенин. Ти и твоята… — Слънцар направи кратка пауза — … компаньонка няма да бъдете обвързани от абсолютно всички аспекти на микогенския живот. Въпреки това ще носиш бяла роба, а компаньонката ти — сива, и ще живеете в специална квартира за гости, която впрочем е също като нашите.

— Равенството изглежда примамлив идеал, но какво става, когато числеността ви се увеличи? Може би нарязвате баницата на по-дребни парчета?

— Няма нарастване на числеността. Това би довело до увеличаване на площта, което околните туземци не биха допуснали, или до влошаване на стандарта на живот.

— Ами ако… — започна Селдън.

— Достатъчно, туземецо — отряза го Слънцар. — Предупредих те, че не съм длъжен да ти отговарям. Нашата задача, както обещахме на туземеца Чувек, е да обезпечаваме сигурността ви дотогава, докато не нарушавате начина ни на живот. Ще го правим, но нищо повече. Любопитството е разрешено, ала ако е прекалено настойчиво, то бърже изчерпва нашето търпение.

В тона му имаше нещо, което не допускаше по-нататъшен разговор, и Селдън се ядоса. При цялото му желание да помогне, журналистът очевидно бе наблегнал не на каквото трябва.

Не търсеше сигурност на всяка цена. Или поне — не единствено. Трябваше му също така информация и без нея нито можеше, нито пък искаше да остане тук.