Метаданни
Данни
- Серия
- Фондацията (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Prelude to Foundation, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Кънчо Кожухаров, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 65гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
ПРЕЛЮДИЯ ЗА ФОНДАЦИЯТА. 1997. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.31. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Prelude to Fondation, Isaac ASIMOV & Robert SILVERBERG (1988)]. Послеслов: Откривателството като сюжет (субективен поглед), Светослав НИКОЛОВ — с.426–428. Художник: Венцислав ИЛИЕВ (корица); КАМО (портрет на писателя, 1993). Печат: Балкан прес ЕАД, София. Формат: 56×84/16. Печатни коли: 27. Страници: 430. Цена: 3900.00 лв. ISBN: 954-570-036-X.
История
- —Добавяне на анотация
- —Добавяне
68
Слязоха от експреса там, където мигащият надпис във въздуха гласеше „Билиботън“[1]. Може би като знак за това, което биха могли да очакват, второто „и“ беше размазано — просто петънце от по-слаба светлина.
Минаха по лентите и излязоха на една улица. Беше ранен следобед и на пръв поглед Билиботън много приличаше на онази част на Дал, която бяха напуснали.
Въздухът обаче миришеше остро и тротоарът беше замърсен с отпадъци. Лесно можеше да се отгатне, че наоколо няма да откриеш механични метачи. И макар улицата да изглеждаше достатъчно обикновена, атмосферата беше някак неуютна, напрегната като прекалено силно навита пружина.
Може би се дължеше на хората. Пешеходците са колкото навсякъде другаде, помисли си Селдън, само дето не приличат на останалите. Обикновено, притиснати от ангажименти, те отправят взор навътре в себе си. А и в многолюдните тълпи по безкрайните оживени улици на Трантор хората могат да оцелеят психически само като не си обръщат внимание един на друг. Очите се плъзгат встрани. Мозъците са затворени. Цари някакво изкуствено уединение, сякаш всеки се е загърнал в създадена от самия него кадифена мъгла. Или пък витае ритуалната дружелюбност на вечерната разходка — в онези квартали, където изобщо се случват подобни неща…
Тук, в Билиботън, обаче нямаше нито дружелюбие, нито отдръпване в безразличието. Или поне не когато ставаше дума за чужденци. Всеки, който минаваше, независимо в коя посока се движеше, извръщаше глава и се зазяпваше в Селдън и Дорс. Всеки чифт очи сякаш бе привързан с невидими нишки към двамата непознати, следваше ги, и то определено със зла умисъл.
Дрехите на билиботънците обикновено бяха зацапани, а понякога и съдрани. По тях сякаш бе полепнала патина от зле отмита бедност и Селдън се усети неуютно заради издокараността на новите си одежди.
— Как мислиш — запита той — къде точно живее майка Рита?
— Нямам представа — отговори Дорс. — Ти ни домъкна тук, така че ти мисли. Аз смятам да се отдам изцяло на задачата да осигурявам защитата ни и ми се струва, че ще се наложи да правя именно това.
— Предполагах, че ще е достатъчно просто да попитам някой минувач, но сега някак си не съм готов да го сторя…
— Не те упреквам! Не мисля, че ще откриеш такъв, дето да рипне да ти помага.
— От друга страна, тук има и хлапета. — Той посочи към едно с кратък жест на ръката. Момчето, на вид около дванайсетгодишно — във всеки случай достатъчно младо, за да не притежава вездесъщите мустаци на възрастните мъже — бе спряло и вторачено ги гледаше.
— Допускаш, че едно момче на тази възраст все още няма да е развило изцяло билиботънската неприязън към Външните?
— Във всеки случай — отвърна математикът — допускам, че е достатъчно голямо, за да развие изцяло билиботънската склонност към насилие. Смятам, че ако го доближим, може да побегне и да започне да крещи обидни думи отдалече, но се съмнявам, че ще ни нападне.
Селдън повиши глас:
— Младежо!
Момчето пристъпи крачка напред и продължи да ги наблюдава втренчено.
— Ела тук — рече ученият и му направи знак.
— За чик, бе? — обади се момчето.
— За да мога да те попитам за нещо. Ела по-насам, та да не викам.
Хлапето направи две крачки. Лицето му беше омърляно, но очите — ясни и умни. Сандалите му май бяха от различни модели, а на единия си крачол имаше голяма кръпка.
— К’во нещо? — наежено изграчи то.
— Искаме да открием майка Рита.
Очите на момчето пробляснаха.
— За чик, бе?
— Аз съм учен. Знаеш ли какво значи учен?
— Ходиш на училище?
— Да. Ти не ходиш ли?
Билиботънецът презрително плюна встрани.
— Тц.
— Ще потърся съвет от майка Рита, ако ме заведеш при нея.
— Искаш си съдбата? Ей, образ, ти си дошъл в Билиботън с твоите тра-ла-ла дрехи, така че аз ще ти кажа съдбата. Нищо хубаво.
— Как ти е името, младежо?
— За чик ти е?
— За да си говорим по-приятелски. Значи можеш да ме заведеш при майка Рита. Знаеш ли къде живее?
— Може би да, може би не. Казвам се Рейч. К’во ще ми дадеш, ако те заведа?
— Ти какво би искал, Рейч?
Очите на момчето се спряха на колана на Дорс и то моментално заяви:
— Дамата има два ножа. Дай ми единия и ще те заведа при майка Рита.
— Това са ножове за възрастни хора. Ти си прекалено млад.
— Тогава май ще съм прекалено млад да знам къде живее майка Рита… — Хлапакът погледна лукаво през чорлавата коса, която почти скриваше очите му.
Селдън взе да става неспокоен. Напълно възможно бе да се събере тълпа. Неколцина мъже дори поспряха, но пак продължиха пътя си, тъй като не личеше да се случва нещо интересно. Ако обаче момчето се ядосаше и се нахвърлеше върху им с думи или действия, несъмнено щяха да се скупчат хора.
Той се усмихна и попита:
— Можеш ли да четеш, Рейч?
Хлапето пак плюна.
— Тц. За к’во ми е?
— А да използваш компютър?
— Говорещ компютър? Аха. И баба може!
— Тогава слушай какво ще ти кажа. Завеждаш ме до най-близкия магазин за компютри и аз ти купувам един малък все за теб и софтуер, дето ще те научи да четеш. Няколко седмици — и ще можеш.
На Селдън му се стори, че от това предложение очите на момчето заискриха, но дори и да беше тъй, почти веднага отново станаха твърди.
— Тц. Нож или нищо.
— Виж каква е работата, Рейч! Научаваш се, без да кажеш никому, и можеш да изненадваш хората. След някое време се хващаш на бас с тях, че умееш да четеш. Ловиш бас за пет кредита. Така ще спечелиш пари сам да си купиш нож.
Момчето се поколеба.
— Тц! Никой няма да се хване на бас. Никой няма мангизи.
— Ако можеш да четеш, сигурно ще успееш да си намериш работа в магазин за ножове, да пестиш от надниците и да си вземеш нож на намалена цена… Какво ще речеш за това?
— Кога ще купиш говорещия компютър?
— Веднага, но ще ти го дам, когато се срещна с майка Рита.
— Имаш ли пари?
— Имам карта.
— Дай да видя как ще го купиш.
Сделката бе осъществена, но когато момчето протегна ръка, ученият поклати глава и пъхна компютъра в джоба си.
— Първо ще ме заведеш при майка Рита. Сигурен ли си, че знаеш къде да я намериш?
По лицето на Рейч се изписа презрение.
— Че как? Ще те заведа там, само че като идем, по-добре да ми дадеш компютъра, щото ще пусна след теб и мадамата някои познати образи, така че внимавай.
— Няма защо да ни заплашваш — каза Селдън. — Нашата част от договора си е наша грижа.
Рейч бързо ги поведе по улицата под любопитните погледи на околните. Математикът вървеше без да приказва, Дорс също. Тя обаче бе далеч по-малко потънала в мисли от него, защото през цялото време си даваше сметка за хората наоколо. Не преставаше да отвръща със спокоен поглед на минувачите, които врътваха глави към тях. Когато от време на време се случеше да чуят стъпки зад гърба си, внезапно се обръщаше и мрачно оглеждаше обстановката.
Най-после Рейч каза:
— Тук вътре. Тя не живее на улицата.
Последваха го в един квартирен комплекс и Селдън, който бе имал намерение да запомни завоите, за да може после да се върне по собствените си стъпки, бързо се обърка.
— Как намираш пътя по тия коридори? — запита той с леко притеснение водача им.
Момчето вдигна рамене.
— От дете се шляя из тях. Освен дет’ апартаментите са номерирани, ако табелите не са потрошени, има стрелки и разни други неща. Знаеш ли номерата, не мож’ се изгуби.
Рейч очевидно знаеше номерата и те навлизаха все по-навътре в комплекса. Над всичко бе надвиснала атмосфера на пълно разложение. Никой не обръщаше внимание на отпадъците, а обитателите се промъкваха край тях явно недоволни от нахлуването на външни хора. Буйни младоци търчаха из коридорите, играейки една или друга игра, и когато веднъж летящата им топка едва не уцели Дорс, изкрещяха: „Хей, мадамата, чупи се!“
Изведнъж Рейч спря пред една тъмна, изподраскана врата, над която слабо светеха четири цифри: 2782.
— Тука е — рече момчето и протегна ръка.
— Първо да проверя — меко каза Селдън. Натисна сигналния бутон, но не последва нищо.
Тогава задъни с юмрук по вратата и бе възнаграден със звук, подсказващ за някакво движение отвътре. Писклив глас извика:
— Кой търси майка Рита?
Селдън не остана по-назад с децибелите:
— Двама учени!
Подхвърли малкия компютър заедно с прикрепения към него пакет софтуер на Рейч, който го сграбчи, ухили се и бързо офейка. Сетне двамата се обърнаха към отварящата се врата и майка Рита.