Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (68)

67

Мустаките на продавача в магазина очевидно бяха също тъй буйни, както в младежките му дни, но вече се бяха попрошарили, макар косата му да си оставаше все още черна. Той се вторачи в Дорс, опипа по навик символите на своята мъжественост и ги придърпа назад.

После заяви:

— Вие не сте далянка.

— Да, но въпреки това искам нож.

— Продажбата на ножове е незаконна.

— Не съм полицайка, нито пък някакъв правителствен агент. Ще отивам в Билиботън.

Продавачът замислено я изгледа.

— Сама?

— С приятеля си. — Тя посочи с палец през рамо към Селдън, който покорно чакаше отвън.

— За него ли го купувате? — Сега мъжът се вгледа в учения. Не му трябваше много време, за да прецени. — Той също е чужденец. Нека влезе и си купи сам.

— Той също не е правителствен агент. А аз купувам нож за себе си.

Продавачът поклати глава.

— Чужденците са си шашави. Е, щом искате да си похарчите парите, ще ви ги взема! — Той бръкна под тезгяха, измъкна едно чуканче, изви го с леко и опитно движение и от него изскочи острие.

— Това ли е най-доброто, което имате?

— Най-добрият женски нож.

— Покажете ми мъжки.

— Не ви трябва прекалено тежък. Знаете ли как да използвате тия неща?

— Ще се науча; и не ме е грижа колко са тежки. Покажете ми мъжки нож.

Продавачът се ухили.

— Е, понеже искате да видите… — Бръкна по-дълбоко под тезгяха и измъкна далеч по-дебел чукан. Едно завъртане и се появи нещо като касапски сатър.

Той й го подаде с дръжката напред, като не преставаше да се подхилва.

— Покажете ми как правите туй усукване — настоя Дорс.

Той й демонстрира с втори нож, като бавно го изви в едната посока, за да се покаже острието, а сетне и в другата, за да го скрие.

— Усуквате и стискате — обясни.

— Направете го пак, господине.

Продавачът се подчини.

— Добре, затворете го и ми го подхвърлете.

Той й го подхвърли — бавно и с висока дъга. Жената хвана ножа, върна му го и рече:

— По-бързо.

Продавачът вдигна вежди, а сетне без предупреждение хвърли чуканчето към лявата й страна. Дорс го улови и направи светкавично необходимите движения тъй, че острието се стрелна навън… и изчезна. Ченето на продавача увисна.

— Това ли е най-големият нож, който имате? — попита историчката.

— Да. Ако го употребявате по-продължително, сигурно ще се уморите.

— Ще дишам по-дълбоко. Взимам и втория.

— За вашия приятел?

— Не. За мен.

— Смятате да използвате два ножа?

— Имам две ръце.

Продавачът изпухтя.

— Гу’жа, моля ви, стойте настрани от Билиботън. Нямате си представа какво правят там с жените.

— Мога да се сетя. Как да затъкна тези чукани в колана си?

— С такъв колан няма как, гу’жа. Това не е колан за ножове. Ако желаете, ще ви продам.

— В него ще се съберат ли два ножа?

— Тук някъде трябва да имам двоен… Много-много не ги търсят.

— Аз обаче търся.

— Може и да няма с вашия размер.

— Тогава ще го срежем иди ще приспособим нещо.

— Ще ви струва сума ти пари…

— Картата ми ще покрие сметката.

Когато Дорс най-накрая излезе от магазина, Селдън кисело отбеляза:

— Много си смешна с тоя издут колан.

— Наистина ли, Хари? Прекалено ли съм смешна, за да дойда с теб в Билиботън? Тогава хайде да се връщаме в квартирата.

— Не. Ще ида сам. Така ще съм в по-голяма безопасност.

— Тия няма смисъл да ги приказваш. Или се връщаме и двамата, или продължаваме напред. Не се разделяме при никакви обстоятелства.

Твърдото изражение в очите й, стиснатите устни и жестът, с който бе отпуснала длани върху дръжките в пояса си, някак убедиха Селдън, че спътничката му говори сериозно.

— Много добре — съгласи се той — но ако оцелееш и ако някога изобщо видя пак Чувек, моето условие, за да продължа да работя над психоисторията — колкото и да си ми симпатична — ще бъде твоето отстраняване. Разбра ли?

Дорс внезапно се усмихна.

— Забрави го. Не практикувай кавалерството си с мен. Нищо няма да ме отстрани. Ти вече трябва да си го разбрал?