Метаданни
Данни
- Серия
- Фондацията (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Prelude to Foundation, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Кънчо Кожухаров, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 66гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
ПРЕЛЮДИЯ ЗА ФОНДАЦИЯТА. 1997. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.31. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Prelude to Fondation, Isaac ASIMOV & Robert SILVERBERG (1988)]. Послеслов: Откривателството като сюжет (субективен поглед), Светослав НИКОЛОВ — с.426–428. Художник: Венцислав ИЛИЕВ (корица); КАМО (портрет на писателя, 1993). Печат: Балкан прес ЕАД, София. Формат: 56×84/16. Печатни коли: 27. Страници: 430. Цена: 3900.00 лв. ISBN: 954-570-036-X.
История
- —Добавяне на анотация
- —Добавяне
XI. САКРАТОРИУМЪТ
АВРОРА — Митичен свят, за който се смята, че е бил населен още в праисторически времена, в зората на междузвездните пътешествия. Някои предполагат, че той е и митичният „първоначален свят“ на човечеството и че „Аврора“ е просто синоним за „Земя“. Твърди се, че хората от сектор Микоген (вж.) на древен Трантор са смятали, че са потомци на жителите на Аврора. Това твърдение е залегнало като централна догма в тяхната система от вярвания, за която не е известно почти нищо друго…
49
Двете Дъждокапки пристигнаха в средата на сутринта. Дъждокапка Четиридесет и пета изглеждаше приветлива както винаги, обаче Дъждокапка Четиридесет и трета застана току до вратата с измъчено и тревожно изражение. Беше се втренчила в краката си и дори за миг не погледна към Селдън.
Математикът се озърна неуверено и направи знак на Дорс, която с приветлив и делови глас заяви:
— Един момент, Сестри. Трябва да дам указания на мъжа ми, защото иначе няма да знае с какво да се занимава днес.
Влязоха в банята и тя прошепна:
— Нещо не е наред ли?
— Да. Дъждокапка Четиридесет и трета явно е разстроена. Моля те, кажи й, че ще й върна Книгата веднага, щом мога.
Дорс благоволи да го дари с дълъг изумен поглед.
— Хари — рече тя — ти си много мил и внимателен човек, но нямаш тактичност и колкото една амеба. Ако аз само спомена за Книгата, бедната жена ще реши, че ти си ми разказал всичко, което се е случило вчера, и тогава вече наистина ще се разстрои. Единствената възможност е да се държа с нея както обикновено.
Селдън кимна и обезсърчено призна:
— Предполагам, че си права.
Часове по-късно, когато Дорс се върна за вечеря, го откри в леглото му, все още зает с прелистване на Книгата, само че в състояние на изострена нетърпеливост.
Той начумерено вдигна очи към нея и заяви:
— Ако възнамеряваме да останем тук по-дълго, ще трябва да си измислим някакво средство за връзка помежду ни. Нямах никаква представа кога ще се върнеш и се обезпокоих.
— Е, тука съм — отвърна тя, като енергично свали шапчицата си и се загледа в нея с нещо повече от бегло отвращение. — Наистина съм поласкана от твоята загриженост. Мислех си, че като затънеш в Книгата, едва ли ще осъзнаеш, че съм излязла.
Селдън изпръхтя.
— А колкото до комуникационните устройства — продължи историчката — съмнявам се, че на Микоген те се намират под път и над път. Това би означавало да се улеснят връзките с туземците, а подозирам, че водачите на сектора са твърдо решени да прекъсват всяко възможно общуване с огромния свят отвъд границите на техния собствен.
— Да. — Селдън захвърли Книгата настрани. — Мога да го допусна от туй, което прочетох. Разбра ли нещо за онова, как се казваше… За храма?
— Да — отговори тя, докато сваляше ивичките за веждите. — Има такива. Доста на брой храмове, пръснати по цялата площ на сектора, но интересното е, че съществува една централна постройка, която изглежда е най-важната… Хари, можеш ли да повярваш, че докато обикаляхме, някаква жена забеляза ивичките върху веждите ми и ми каза, че не би трябвало да се появявам така пред хората? Имах чувството, че още малко и ще се развика, че съм в неприлично облекло!
— Да не ти пука — нетърпеливо махна с ръка Селдън. — Знаеш ли къде се намира централният храм?
— Получих указания за мястото му, но Дъждокапка Четиридесет и пета ме предупреди, че вътре не пускат жени, освен при специални случаи, каквито скоро не се очертават. Нарича се Сакраториум.
— Как?
— Сакраториум.
— Ама че грозна дума. Какво означава?
Дорс поклати глава.
— За мен е нещо ново. А и никоя от Дъждокапките не знаеше какво значи. Според тях това не е просто названието на сградата, а изразява същността й. Да ги питам защо са я кръстили така, сигурно би им прозвучало като въпрос защо стената се нарича стена.
— А има ли нещо свързано със сградата, което да им е известно?
— Разбира се, Хари. Знаят за какво служи. Това е място, посветено на нещо различно от живота тук, на Микоген. Посветено на друг — някогашен и по-добър свят.
— Имаш предвид света, на който някога са живели?
— Точно така. Дъждокапка Четиридесет и пета аха-аха и да ми го каже, но не можа да се насили да произнесе думата.
— Аврора?
— Да. Подозирам, че ако изречеш това име на висок глас пред група микогенци, те ще бъдат потресени и ужасени. Когато Дъждокапка Четиридесет и пета рече: „Сакраториумът е посветен на…“, спря и внимателно изписа буквите една по една с пръста си върху дланта на другата ръка. И се изчерви, сякаш правеше нещо неприлично.
— Странно — промълви Селдън. — Ако Книгата е точен пътеводител, Аврора е най-скъпоценният им спомен, основата на самоотъждествяването им, центърът, около който се върти всичко в Микоген. Защо споменаването й ще се смята за неприлично? Сигурна ли си, че не си я разбрала погрешно?
— Сигурна съм. И мисля, че няма никаква мистерия. Ако говорят прекалено много за този свят, ще стигне и до туземците. Най-добрият начин да го запазят в тайна е да направят табу самото му споменаване.
— Табу?
— Специализиран антропологически термин. Става дума за сериозен и ефективен обществен натиск, забраняващ някакъв вид действие, фактът, че в Сакраториума не се допускат жени, също има силата на табу. Сигурна съм, че която и да е Сестра ще се ужаси, ако й предложим да навлезе в територията му.
— Тези напътствия, които си получила, достатъчни ли са, за да се разходя самостоятелно из него?
— На първо място, Хари, няма да отидеш сам. Аз ще дойда с теб. Мисля, че вече обсъждахме това и ти обясних, че не мога да те защищавам от разстояние — нито от буря със суграшица, нито от фатални жени. На второ място, не е практично да обмисляш как да стигнеш пеша дотам. Секторът може и да е малък в сравнение с другите, но не е чак толкова малък.
— Значи с експреса…
— През територията на Микоген не минават експреси. Това би улеснило прекалено много контактите между местните обитатели и туземците. Все пак има някои удобства за широката публика — от ония, дето се срещат на по-слабо развитите планети. Всъщност Микоген представлява точно това — част от една недоразвита планета, забита като треска в тялото на Трантор, който иначе прилича на парцалена черга от развити общества. И, Хари, приключвай с Книгата колкото се може по-скоро. Очевидно докато тя е у теб, Дъждокапка Четиридесет и трета е в опасността ако разберат за постъпката й, и на нас нищо хубаво не ни се пише.
— Да не искаш да кажеш, че четенето на Книгата от туземец е табу?
— Сигурна съм.
— Е, няма да е голяма загуба, ако я върна. Деветдесет и пет процента от нея са невероятно скучни: безкрайни боричкания между политически групи; панегирици за политически решения, за чиято мъдрост едва ли мога да съдя; безкрайни проповеди на етически теми, които, дори когато отразяват просветени възгледи — а възгледите им обикновено не са никак просветени — са формулирани с толкова вбесяващо чувство за непогрешимост, че направо те предизвикват към насилие.
— Като те слушам, мога да си помисля, че ще ти направя голяма услуга, ако взема това томче от теб.
— Само дето винаги има още пет процента, в които се говори за забранената за споменаване Аврора… Все ми се струва, че там може да има нещо, което да ми свърши работа. Точно затуй исках да разбера за Сакраториума.
— Надяваш се в него да намериш потвърждение за концепцията от Книгата за Аврора?
— Донякъде. А и ужасно ме заинтересува това, което се говори там за автоматите или, нека използвам техния термин, за роботите. Тази идея много ме привлича.
— Да не би да я взимаш на сериозно?
— Почти. Ако приемеш буквално някои пасажи от Книгата, можеш да откриеш намек, че някои роботи са били човекоподобни.
— Естествено. Щом искаш да конструираш симулакрум[1] на човешко същество, ще го направиш да изглежда като човешко същество.
— Да, симулакрум значи подобие, а подобието действително може и да е грубо. Един художник може да нарисува фигура само от чертички и пак да разбереш, че е изобразил човешко същество. Кръгче за главата, елипса за тялото, четири наклонени линийки за краката и ръцете, и готово. Само че аз имам предвид роботи, които наистина изглеждат като хора — до последната подробност.
— Хари, това е смешно. Представи си само колко време ще отнеме да се оформи металното тяло в идеални пропорции, с гладките извивки на лежащите под кожата мускули…
— Кой е казал „метално“, Дорс? Останах с впечатлението, че тези роботи са органични или псевдоорганични. Изглежда са покрити с кожа, така че по никакъв начин не можеш лесно да направиш разлика между тях и хората.
— Това ли разправя Книгата?
— Не чак тъй многословно. Може обаче да се заключи, че…
— Заключението си е твое, Хари. Не бива да го взимаш насериозно.
— Остави ме да опитам. Открих четири неща, които мога да извлека по логически път от онова, което Книгата говори за роботите — и проследих всички референции, които има в индекса. Първо, както обичам да се изразявам, те, или поне някои от тях, точно наподобяват хората; второ, имат много голяма продължителност на живота…
— По-добре говори за „ефективност“ — прекъсна го Дорс — защото иначе току-виж наистина започнеш да ги възприемаш като хора!
— Трето — без да й обърне внимание продължи Селдън — най-малко един от тях продължава да живее и сега.
— Хари, това е една от най-разпространените легенди. Древният герой не умира, а остава с намалени жизнени функции, винаги готов да се върне, за да спаси своите хора, когато те изпаднат в някаква беда. Наистина, Хари!
— Четвърто — отброи ученият, отново без да клъвне въдицата — открих пасажи, които намекват, че в централния Храм или Сакраториума, ако това е той — макар аз всъщност да не срещнах тази дума в Книгата — има робот.
Замълча за малко, а сетне попита:
— Разбираш ли?
— Не. Какво да разбирам? — рязко реагира историчката.
— Ако комбинираме и четирите точки, ще излезе, че е възможно един робот да изглежда досущ като човек; а също и да е жив, като е живял, да речем, през всичките последни двадесет хиляди години; и последно — че той сега е в Сакраториума.
— Хайде, Хари, ти просто не можеш да вярваш в това.
— И действително не вярвам, но пък и не мога да го зарежа просто ей така. Ами ако все пак е вярно? Ами ако, макар и шансът да е едно на милион, излезе вярно? Не разбираш ли колко полезен може да ми бъде — той? Сигурно помни Галактиката такава, каквато е била много по-отдавна, отколкото е описана в съществуващите достоверни исторически записи. Би могъл да ми помогне да направя от психоисторията нещо… възможно.
— Дори и да беше вярно, мислиш ли, че микогенците ще ти позволят да видиш и интервюираш робота?
— Нямам намерение да ги моля за разрешение. Ако не друго, мога да ида в Сакраториума и да видя дали там наистина има нещо за интервюиране.
— Не и сега. Най-рано утре. И ако до сутринта не си размислил, отиваме двамата.
— Ти ми каза, че не пускат жени… — Сигурна съм, че позволяват на жените да го гледат поне отвън, а и подозирам, че това е всичко, което ще можем да сторим.
Селдън разбра, че този път тя държи желязно на своето.