Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (36)

35

Кацнаха на едно летище, което в учудените очи на Селдън изглеждаше напълно пусто. Приключил задачата си, пилотът стисна ръцете на Хари и Дорс и стремително вдигна самолета си във въздуха, като потъна заедно с него в един появил се сякаш специално за целта отвор.

Като че ли нямаше какво друго да правят, освен да чакат. Наоколо се виждаха пейки за може би стотина човека, обаче Селдън и Дорс Венабили бяха сам-сами. Летището бе правоъгълно, заобиколено със стени, в които сигурно имаше множество канали, очакващи да се отворят, за да поемат или пропуснат поредния самолет, но след като техният бе отлетял, докато чакаха не пристигна нито един.

Не дойде и жив човек; никакви белези, че мястото е населено; дори самото буботене на транторския живот бе приглушено.

Тази самота започна да потиска Селдън. Той се обърна към Дорс и рече:

— Какво трябва да правим тук? Имаш ли някаква представа?

Историчката поклати глава.

— Чувек ми обясни, че ще ни посрещне Слънцар Четиринадесети. Друго нищо не знам.

— Слънцар Четиринадесети? Това пък какво е?

— Предполагам, че човек. От името не мога да съдя дали става дума за мъж или за жена.

— Странно име.

— Странността е в ума на възприемащия. Понякога хора, които никога не са ме виждали, мислят, че съм мъж.

— Ама че глупаци — усмихна се Селдън.

— Нищо подобно. Ако съдят само по името, имат право. Казвали са ми, че на доста светове това било широко разпространено мъжко име.

— Никога по-рано не съм го чувал.

— Защото не си галактически пътешественик. Хари също е често срещано, макар веднъж да се запознах с една жена, чието име звучеше съвсем като твоето, само дето се пишеше с две „р“-та. Сега май почвам да се досещам, че някои имена в Микоген са запазени за определени фамилии и си имат пореден номер.

— Слънцар ми се вижда ужасно невъздържано!

— Малко фукня не пречи. „Дорс“ идва от един стар местен израз на моята планета, който означава „пролетен дар“.

— Понеже си била родена през пролетта?

— Не. За пръв път съм видяла светлината на деня в разгара на синското лято, но името много се харесало на родителите ми въпреки традиционното му — и до голяма степен забравено — значение.

— В такъв случай може би Слънцар…

Внезапно един дълбок, суров глас отсече:

— Това е моето име, туземецо.

Селдън се стресна и бързо погледна наляво. Някаква открита кола бе приближила незабелязано. Беше ъгловата, архаична и приличаше едва ли не на камионче за разнасяне на стоки. Управляваше я висок стар мъж, който въпреки възрастта си изглеждаше жизнен. Той излезе от колата с достолепна величавост.

Носеше дълга бяла роба с широки, пристегнати в китките ръкави. Под робата се подаваха меки сандали, от които стърчаха палци, а прекрасно оформената му глава бе без нито едно косъмче. Гледаше ги със спокойни, дълбоки сини очи.

— Приветствам те, туземецо — важно изрече той.

С автоматична вежливост Селдън отвърна:

— Моите почитания, господине — и искрено озадачен, добави: — Как влязохте?

— През входа, който се затвори след мен. Вие не му обърнахте особено внимание.

— Вероятно не сме забелязали, но пък и не знаехме какво да очакваме. А и сега не знаем.

— Туземецът Четър Чувек информира Братята, че ще пристигнат двамина от туземците. Помоли да се погрижим за вас.

— Значи познавате Чувек?

— Познаваме го. Той ни е правил услуги. И тъй като един достоен туземец ни е правил услуги, сега и ние трябва да му услужим. Малцина идват в Микоген; малцина го напускат. Аз съм длъжен да осигуря безопасността ви, да ви дам стая и да се погрижа да не ви безпокоят. Тук ще бъдете на сигурно място.

Дорс приведе глава.

— Благодарим ви, Слънцар Четиринадесети.

Мъжът се обърна и я изгледа с израз на равнодушно презрение.

— Не съм незапознат с обичаите на туземците — рече той. — Зная, че сред тях една жена спокойно може да заговори, преди да са я заговорили. Поради туй не съм и оскърбен. Бих я помолил да внимава сред другите Братя, които могат да знаят по-малко по този въпрос.

— О, наистина ли? — възкликна Дорс, която за разлика от Слънцар очевидно бе оскърбена.

— Честно слово — потвърди гладкоглавият. — Нито пък е нужно да се използва моят порядков идентификатор, когато съм с вас без кохортата си. Достатъчно ще е „Слънцар“. А сега ще ви предложа да дойдете с мен и да напуснем това място, което е твърде туземско, за да се чувствам уютно.

— Уютът е нужен на всинца ни — каза Селдън може би малко по-високо, отколкото беше необходимо — и ние не ще мръднем оттук, докато не бъдем уверени, че няма да бъдем насила принуждавани за неща, които противоречат на природата ни. Нашият обичай изисква, когато една жена има да каже нещо, да говори. Щом сте се съгласили да осигурите безопасността ни, тя трябва да бъде не само физическа, но и психическа.

Слънцар хладнокръвно впи очи в учения.

— Ти си смел, млади туземецо. Твоето име?

— Аз съм Хари Селдън от Хеликон. Моята компаньонка е Дорс Венабили от Сина.

Когато Селдън произнесе името си, Слънцар леко се поклони, но не помръдна при името на Дорс.

— Заклех се на туземеца Чувек — заяви той — че ще те охраняваме, така че ще направя каквото мога, за да защищавам и твоята жена компаньонка. Ако тя желае да упражнява безсрамието си, аз ще сторя каквото е по силите ми, за да не я сметнат за виновна. Само че ще трябва да се съобразявате в едно отношение.

И с бездънна насмешка посочи първо главата на Селдън, сетне и тази на Дорс.

— Какво имате предвид? — попита математикът.

— Кефаличното ви окосмяване.

— По-конкретно?

— То не трябва да се вижда.

— Да не искате да кажете, че се налага да си обръснем главите като вас? В никакъв случай.

— Главата ми, туземецо Селдън, не е обръсната. Аз бях обезкосмен, когато влязох в пубертета, както и всички други Братя и техните жени.

— Ако говорим за депилация, тогава отговорът е още по-твърдо „никога“.

— Туземецо, ние не те молим нито за бръснене, нито за обезкосмяване. Молим единствено, когато си между нас, косата ти да бъде покрита.

— Как?

— Донесъл съм шапчици, които сами ще се нагодят по черепите ви, както и ленти, дето ще скрият надорбитните ивици, сиреч веждите. Когато сте с нас, ще ги носите. И, разбира се, туземецо Селдън, ще се бръснеш всеки ден, а ако стане нужда, и по-често.

— Но защо трябва да го правим?

— Защото за нас косата върху главата е отблъскваща и неприлична.

— Сигурно вие и хората ви знаете, че всички останали светове в Галактиката смятат за нещо обичайно да запазват своята кефалическа коса.

— Знаем. И на онези измежду нас, на които, като мен самия, им се налага от време на време да имат вземане-даване с туземци, им се налага да лицезрят техните коси. Ние някак си съумяваме, обаче няма да е честно да искаме всички Братя да се подлагат на тази гледка.

— Добре тогава, Слънцар, обяснете ми още нещо. След като се раждате с кефалическа коса като всички нас и я запазвате видима чак до пубертета, защо е толкова необходимо да я отстраните? Въпрос единствено на обичай или зад него се крие някакво разумно основание?

Старият микогенец гордо отвърна:

— Чрез депилацията ние демонстрираме на младежа или девойката, че той или тя е станал възрастен и също, че възрастните винаги помнят кои са те и никога не забравят, че останалите са туземци.

Мъжът не изчака отговор (а и, честно казано, Селдън не бе в състояние да измисли нищо), само измъкна от някакъв скрит в робата си джоб шепа малки пластмасови ивички с различен цвят и внимателно вглеждайки се в двете лица насреща си, започна да вдига ту една, ту друга към тях.

— Цветовете трябва да съответстват достатъчно добре — обясни той. — Никой няма да се заблуди, че не носите шапчици, но това не трябва да се набива в очите по отблъскващ начин.

Най-подир Слънцар даде една ивица на Хари и му показа как трябва да я прикрепи към шапчицата.

— Моля да я сложиш, туземецо Селдън. Първоначално ще го правиш тромаво, но постепенно ще привикнеш.

Ученият я сложи, но първите няколко пъти когато се опита да я придърпа назад върху косата си, тя се изхлузи от главата му.

— Започни точно над веждите — посъветва го Слънцар. Пръстите му леко шаваха, сякаш горяха от желание да помогнат.

Селдън сподави една усмивка.

— Бихте ли го направили вместо мен?

Слънцар се отдръпна назад, възкликвайки едва ли не панически:

— Не мога! Ще докосна косата ти!

Най-сетне гостът успя да закрепи шапчицата и като следваше съвета на вожда, я запридърпва насам-натам, докато цялата му коса се оказа покрита. Ивиците за веждите паснаха с изненадваща лекота. Дорс, която внимателно наблюдаваше всичко, сложи своята без никакви проблеми.

— А как се сваля? — попита Селдън.

— Трябва само да я напипаш в края и направо ще я обелиш от главата си. Ако пък си подстрижеш косата, ще ти бъде по-лесно както да я слагаш, така и да я сваляш.

— Предпочитам мъничко да се помъча — измърмори Селдън.

После се обърна към Дорс и тихо каза:

— Пак си си хубава, но като че ли шапчицата отнема част от характера ти.

— Въпреки това той си е там отдолу — отговори историчката. — И смея да кажа, че полека-лека ще привикнеш да ме гледаш без коса.

С още по-тих шепот Селдън заяви:

— Не искам да оставам тук толкова дълго, че да привиквам с това.

Слънцар, който с видимо високомерие игнорира тяхното шушукане, се обади:

— Ако влезете в колата ми, още сега ще ви закарам в Микоген.