Моасир Склиар
Куче

— Виж какво донесох от пътуването си — каза господин Арманду на своя приятел Ейтор и извади нещо от джоба. Бяха седнали в очарователната градина пред къщата на господин Ейтор.

Беше едно куче; едно малко куче, може би най-малкото куче на света. Господин Арманду го сложи върху масата, където животинчето започна да трепери. Беше по-малко от чашите за уиски.

— Какво е това? — попита господин Ейтор.

— Японско куче. Знаеш ли, японците се специализират в изкуството на миниатюрата. Това куче е типичен пример: от поколения насам те кръстосват все по-малки екземпляри, докато стигнаха до това животинче. И забележи, че са тръгнали от дивото куче, близък роднина на вълка.

— То запазва свирепостта на вълка — продължи господин Арманду, — като я съчетава с достойнствата на кучето-пазач. Освен това то има различни технически усъвършенствувания. Зъбите са покрити с платинен слой; те са твърди и силно заострени. Тук, на ушите, както виждаш, е нагласен акустичен апарат, за да изостря слуха. На очите — контактни лещи, подложени на специална обработка, така че му позволяват да вижда на тъмно. Ами тренировката! Каква тренировка, скъпи мой. Дванайсет години…

— На дванайсет години ли е това животно?

— На дванайсет години. Дванайсет години непрекъснато приспособяване и е в състояние да разпознае един негодник от километри разстояние. Смъртно ги ненавижда. Ще ти кажа едно нещо: откакто притежавам това куче в къщи, аз съм по-спокоен.

Облегна се в креслото и отпи глътка уиски.

В този момент някой почука на входната врата. Беше един мъж; един дрипав просяк, подпрян на патерица.

— Какво искаш? — извика господин Ейтор.

— Милостиня, за бога…

— Адолфу! — извика господин Ейтор слугата. — Ела тук!

— Един момент, Ейтор — каза господин Арманду с блеснали очи. — Не искаш ли да видиш как работи моето кученце?

И без да дочака отговор, пошепна в ухото на кучето:

— Хайде, Билбу! Докарай го тук! — И към приятеля си: — За първи път то ще работи тук, в Бразилия.

В същото време Билбу скочи от масата и като стрела се втурна през поляната. Малко след това просякът влезе през вратата, сякаш го влачеше трактор.

— Видя ли? — извика въодушевено господин Арманду. И просякът вече беше пред тях, платинените си зъби Билбу беше впил в здравия му крак.

— Какво искаш? — започна да го разпитва господин Ейтор строго.

— Милостиня, за бога — започна просякът със сгърчено от болка лице.

— А защо не работиш, добри човече?

— Не мога… Нямам един крак…

— Има много служби, където може да се работи и без крак.

— Нито една служба не ми носи това, което печеля от подаяния! — рече просякът раздразнено.

— Ти си пройдоха! — извика господин Ейтор възмутено. — Негодник! Парий в обществото! Махай се, преди да съм те наказал!

Просякът понечи да се помръдне, обаче не успя: Билбу му пречеше да тръгне.

— Един момент, Ейтор — каза господин Арманду. — Билбу ни сочи правия път. Защо да оставяме този човек да си отиде? За да нападне утре моята или твоята къща ли?

— Но… — започна господин Ейтор.

— Да оставим той да разреши въпроса. Хайде!

С едно ловко извъртане на мъничката си главичка Билбу хвърли своята плячка на земята. После, започвайки от крака, в който бяха впити зъбите му, методично задъвка. Първо изяде долния крайник; после премина към протезата на крака, оттам към корема, към гръдния кош и към главата. Всичко много бързо; в същото време лочеше кръвта, така че да не изцапа зелената трева. Накрая и последният остатък от просяка — дясното око, още с блясък на ужас — изчезна в устата на кученцето. За да привърши, Билбу изяде патерицата, която беше облегната на масата.

— Видя ли? — доволно каза господин Арманду. — Даже и дървото.

— Много ловко — изрече господин Ейтор, отпивайки глътка уиски. — Ще го взема.

— Вместо парите, които ми дължиш.

— Абсолютно невъзможно, Ейтор! — извика господин Арманду с негодувание. Изправи се, грабна кученцето и го сложи в джоба си. — Дългът си е дълг. Ще ти бъде изплатен в пари, в определения срок. Това куче цена няма. Твоето поведение ме изненадва. Никога не съм допускал, че един благороден човек би могъл да постъпва така. Сбогом!

И се запъти към вратата.

— Негодник! — извика господин Ейтор. — Мошеник!

Господин Арманду се извърна. Понечи да каже нещо, но нададе само един вик. Господин Ейтор, който недовиждаше, взе да търси очилата си; междувременно виждаше неясно как тялото на господин Арманду се разпада близо до вратата. Когато накрая откри очилата, пред него стоеше Билбу и лаеше радостно. От господин Арманду нямаше и следа.

— Отлично — измърмори господин Ейтор и обърна чашата с уиски.

— Ейтор! — Беше съпругата, която се появи на вратата.

Господин Ейтор бързо пъхна Билбу в джоба. — Какво има там, Ейтор?

— Е… едно кученце — рече господин Ейтор.

— Наистина ли, Ейтор? — Съпругата побесня. — Вече колко пъти ти казвам, че не искам животни в тази къща? Откъде домъкна това куче?

— Беше на Арманду. Той… ми го даде.

— Лъжеш! Арманду никога на никого нищо не дава! Ти си му го откраднал! — Очите на жената блестяха! — Мошенник! Негодник!

Господин Ейтор се усмихваше. Внезапно нададе вик и изчезна. Когато жената приближи, видя само едно кученце с изплезен език.