Маседонио Фернандес
Операция за премахване на съзнанието

Пред погледа ни е един мъж, зает с всекидневните си сутрешни занимания, извършвани в затворено помещение. Това е ковачът Косимо Шмиц, на когото пред една знаменита хирургическа сесия бе премахнато, в присъствието на огромна публика, чувството за бъдеще, като благоразумно му бе оставена (както сега се правят операциите на сливиците, след като се установи вредата от цялостното им изваждане) частица усещане за бъдещето за период от осем минути. Осемте минути отбелязват максималния обхват на предусещането, на страха и надеждата за събитията. Осем минути преди да се разрази циклонът, той долавя значението на атмосферните явления, които го предвещават, и въпреки че притежава вътрешно и външно усещане, липсва му чувство за бъдеще, т.е. за взаимовръзка между нещата — усеща, но не може да предвиди.

Наблюдаваме с удоволствие как става, измива се, приготвя си мате; после се зачита във вестника, след което си сервира закуската, оправя завесата, оправя някакъв ключ, слуша малко радиото, чете записки в бележника, размества някои неща из стаята, пише нещо, храни едно птиче и се унася в дрямка, седнал във фотьойла; после оправя леглото си и го застила; става обед — сутринта му е приключила.

Някой силно разтърсва вратата му и я отваря шумно с грамадни ключове, и тогава се появяват трима тъмничари или пазачи, и се нахвърлят свирепо отгоре му, без той да оказва съпротива.^[1] (Сигурно сте се досетили, че тази обикновена сутрин преминава в затворническата килия.) Изненадан тръгва накъдето го водят. Но малко преди да влезе в голямата зала, мислено си представя с подробности зала със съдии, свещеник, лекар и близки, а в единия ъгъл — електрическия стол. В тези осем минути на предусещане за бъдещето си припомня и съобразява, че предишния ден му е била наложена смъртна присъда и че машината го очаква, за да бъде тя изпълнена.

Спомня си също, че преди известно време един следобед прибягна до услугите на известен професор по психология, за да му премахне спомена за някои деяния и най-вече мисълта за предстоящите последици от тях — беше убил цялото си семейство и искаше да забрави за евентуалното възмездие. Какво би спечелил, ако избяга, щом страхът го мъчеше непрекъснато? И известният специалист не бе успял да предизвика забравата, но можа да съкрати бъдещето почти до едно настояще. И Косимо се луташе по света без надежда, но и без чувство за страх.

Бъдещето не е живо, не съществува за Косимо Шмиц ковача, не му носи нито радост, нито страх. Миналото, без бъдещето, също избледнява, защото паметта едва ли може да е от полза; а колко силно, цялостно и вечно е настоящето, неразсейвано от видения и представи за бъдещето, нито от мисълта, че скоро ще отмине.

Яркост, колоритност, сила, наслада, въодушевление насищат всяка секунда на едно настояще, което изключва сливането както на спомени, така и на предвиждания; едно ослепително настояще, чиито минути се равняват на часове. В същност няма човешко същество, което, с изключение на първите месеци от детството, да съхранява някаква далечна представа за едно настояще без спомени и без предвиждане; нито любовта, нито страстта, нито пътуването, нито чудесното могат да придобият силата на чувствения безпорядък от безкрайното наслагване на състояния у привилегирования от прототипното, лишено от спомени и предчувствия настояще, без задръжки и подтици. Това, както споменаваше известният професор в обясненията си, е компенсацията за неблагополучията, възникнали в резултат на операцията. И така Косимо живееше в едно постоянно, цялостно и непрекъснато състояние на захлас и съчувствуваше на безцветния живот и на изискванията на хората към настоящето.

Трогателно е да го видим как се прехласва във всеки нюанс на деня, във всяка промяна на луната, как се очарова от всеки миг на желание и съзерцание. Как обожава, обича света. Така всеобхватен е мигът му, че около него нищо не се променя, всичко е вечно, и най-безцветното е неотразимо с въздействието си, дълбоко и внушително.

Той целият е напрегнат и същевременно проницаем, защото възприема всяко дърво и всяка сянка с всичките светлини на душата си, без опасения, без разсейване. Словото се забавя; предопределяща е неизбежността на онова, което неудържимо се натрупва и обновява.

Аз, който ви го разказвам, се чувствувам затрогнат от наблюдението на това сладостно и дребно изживяване на сутринта от бедния Косимо Шмиц, автоматизиран във възприемане щастието на глътки, вглъбен в себе си, с ясното чувство за функциите на организма си и за неговото съществуване. Съжалявам, че се случи така. Като истински психолог, а не психофизиолог, допускам съвсем спокойно, че същият резултат — било лишаване от памет или от предвиждане — би могъл да се постигне, без да се прибягва до тази сложна и скъпа от биологична гледна точка хирургическа намеса. Тя, както всяка намеса — химична, клинична, диетична или климатична, във вкусовете и в естествените наклонности, с които се раждаме, представлява една пагубна и всеобща заблуда. За да избегнеш предвиждането, достатъчно е да се освободиш от паметта, а за да се освободиш изцяло от паметта, ти стига да отхвърлиш всяка мисъл за миналото.

Така че, скъпи читателю, ако този разказ не ти хареса, вече знаеш как можеш да го забравиш. Възможно е да не си го знаел, а без това никога не би могъл да го забравиш.

Както виждаш, този разказ е за истински читатели, но и за истински автор, тъй като те научава как да забравяш измислиците му.

След като вече е използвал способността на съзнанието си да предвижда осем минути напред, той започва да възприема настоящето — това, че го връзват за машината, но без да може да предвиди следващата минута, в която ще бъде умъртвен. Съзнателният ритъм на обстоятелствата, предопределящи предвиждането, е редуващ се или цикличен, а не непрекъснат (отделен е въпросът, че поради преднамереното неупражняване на способността да се предвижда се заживява все повече с едно абсолютно настояще и все по-малко съществува следващият момент), както не е непрекъснат и в едно съзнание, неподложено на често прилаганата, и то с успех, техника на ампутиране на разсъдъка, от доктор Десфутуранте^[2] (псевдоним, под който се прикрива добре познатият лекар Екстирпио Темпоралис^[3], тъй като истинското му име е Ексисио Апорвениус^[4], а то също не е окончателното, защото най-истинското от всичките му имена е Педро Гутиерес. Въпреки цялото вълшебство, което се крие в действията на този хирург, аз протестирам затова, че той си присвоява всяко изтръгнато бъдеще, и така нито един негов съвременник не ще има удоволствието да присъствува на погребението му)^[5]. Напомням между другото един важен за читателя факт — че доктор Десфутуранте се надява да усъвършенствува психическата операция от големия раздел на новата „Хирургия на съзнанието“, като я допълни с изтръгване и на миналото. Щом това се осъществи и от него се възползват онези, които биха желали никога да не са преживявали някои моменти, може би един хубав разказ (и дано този е такъв, дано може да ви бъде полезен за целта) ще бъде достатъчен за отмора, за да забравите всичко преживяно в живота. Читателят, лишен от бъдеще и от минало, ще получава това усещане винаги когато отново реши да прочете моя разказ и ще ми е задължен заради привилегията, с която е бил удостоен, именно той да бъде човекът, живеещ само с един разказ.

Предавам перото на читателя, за да опише за себе си онова, което аз не ще мога да предам, лудостта, ужасния страх, припадъка, изтощителната съпротива при тегленето, ужаса да те поставят на онзи стол и да те завържат; докато на това лице, в това изражение се чете сияйно щастие, спокойствие, след като изтекат осемте минути на предчувствие за бъдещето; така че две минути преди той да издъхне при изпълнение на присъдата, усещането престава да действува. (Тъй като ужасът се подхранва от очакване на предстоящото, след като поредните осем минути предвиждане минат, той се отпуска усмихнат и успокоен на електрическия стол и в това състояние е поразен от тока. Защото, ако сме пропуснали да споменем, а фантазьорското повествование на този разказ го изисква, импулсът от осем минути предвиждане биваше последван от пауза от още толкова минути на абсолютно действие на настоящето; така жертвата на електрическия стол, а също и наша, умря, най-блажено усмихната.)

Ще се покаже ли читателят достоен за Едгар По, какъвто аз не съумях да бъда, в тези ужасяващи критични моменти, следвани от блаженство? (А ще звучи ли художествено, ако това се описва с думи и жестове в литературни произведения?)

Сега е мъртъв, без да е изпитал мъките на агонията, без никакво страдание, без да се опитва да бяга, както преди да започне някоя най-обикновена сутрин от своето настояще във вечността.

 

 

Лежи мъртъв Косимо Шмиц. Петнадесет дни след смъртта му съдът прави следното реабилитиращо изявление:

Съвкупност от деликатни фаталности заблудиха този съд и го накараха да изпадне в една фатална и извънредно злощастна грешка. Нещастният Косимо Шмиц беше много неспокоен дух, който се стремеше да опита всяка новост, открита по света — механична, химична, терапевтична и психологична. Така един ден, преди петнадесет години, той се подложи на лечението на авантюристичния и възхваляван на времето си учен Джонатан Деметриус, който въпреки цинизма си беше направил велико откритие в областта на хистологията и мозъчната физиология и успя наистина да промени по оперативен път миналото на хората, недоволни от него^[6].

На консултация при него попаднал нещастният Косимо Шмиц, жаден за новости; протестирал от празното си минало и помолил Деметриус да му присади минало на най-безстрашния и зловещ разбойник, тъй като в продължение на четиридесет години ставал всеки ден в един и същ час, в една и съща къща, правил едно и също и си лягал всяка вечер по едно и също време, което причинило заболяването му от обща монотонност на миналото.

Оттам излязъл с присадено съзнание, някъде в мъглявините на спомена, че е бил убиец на цялото си семейство, нещо, което доста го забавлявало в продължение на няколко години, но впоследствие се превърнало в мъчение. Във връзка с това съдът се чувствува задължен да заяви, че семейството на Косимо Шмиц е живо, здраво и целокупно, че е избягало, уплашено от някои признаци на психическо разстройство у Шмиц. Това се случило в една далечна равнина в Аляска; оттам достигна до съда вестта за колективното убийство, което в действителност никога не е било извършено.

Съдът признава, че ако Косимо Шмиц се е объркал напълно с неговата хирургическа авантюра, това важи още повече за съда при разследванията му и при налагането на присъдата за ужасното и несъщестуващо престъпление, което Косимо признал, че извършил.

Горкият Косимо Шмиц, горкият съд на Горна Каледония.

 

 

Да живее в спомена ти нещо, което никога не си преживявал дори и като емоция или видение; да имаш минало, което никога не е било настояще^[7]. О, в онзи ден, с какво желание натисна той спусъка, обхванат от ужас и наслада. Цялото му семейство! Да имаш до четиридесетте си години едно минало, после друго, с паметта на друго същество в същото тяло. Може би по-късно ще се окаже, че и това настояще никога не е било негово. След някоя нова намеса в послушния мозък той ще получи още едно нетрайно съзнание, че е бил герой, химик. Може би ще разтваря ръце, докато обяснява как е изследвал Судан или Самоа.

Джонатан Деметриус, влюбен във всяко щастие, ваятел на щастия и на любовни спомени в онези съзнания, чието настояще е било свързано със сълзи, проявяваше изобретателност и със спокойно умение и сладка нежност разгадаваше всяка душа.

— Какво желаете? — И Косимо му четеше най-страховитите страници за разбойника Драйк, за Морган или за любимия на Рекамие.

— Бих предпочел да бъда…

— Ще бъдеш.

Бедният Косимо Шмиц. Не е ли възможна трета операция след двете толкоз пагубни, която да го възкреси? А, не — възкликва терапевтиката, — нашата професия е безпогрешна, не сме длъжни да поправяме грешките на съдилищата.

 

 

Тъй като досега и най-търпеливите изследвания не са открили средство, което несъмнено да бъде повече благотворно, отколкото разрушително, тук му е мястото да се пофилософствува по въпроса за непоправимото несъвършенство на човешките открития. За пример може да послужат удивителните методи на великия доктор Десфутуранте, чието приложение очевидно притежава предимството да ни освобождава от всякакъв род неопределени и далечни страхове и трепетни и далечни надежди, но същевременно и неудобството от това, че след осемте минути предвиждане следва пауза, при което всяка предвидливост изчезва и оперираният пациент не може да предвиди дори това, че след три секунди ще бъде прегазен от задаващия се на десет метра влак.^[8]

На читателя се пада сега да изпълни дълга си, след като аз вече изпълних моя, т.е. да се направи, че вярва.^[9]

За повече сведения може да се консултирате с моя разказ „Самоубиец“, отнасящ се за операция на съзнанието, в който вече направих страшния и дълбок намек за методите на Цялостно ампутиране на съзнанието, чиято техника, както е установил читателят, беше използвана с ограничено приложение за частични ампутации.

Умря с усмивка. Неговото богато настояще, липсата на бъдеще и двойното му минало не му отнеха в последния миг радостта от живота. Косимо, който беше и не беше, който беше повече и по-малко от другите.

(„Юг“)

Бележки

[1] Това, което прави разказите, са и-тата. Обикновените разкази със стегнато повествование бяха хубави. Но този жанр западна поради измислиците за някакво си „умение да разказваш“. Реши се, че единствено някой си Мопасан знаел да разказва. Идеалният разказ от преди изчезна, а споменатият Мопасан продължи да си разказва също така добре, както по-рано. ↑

[2] Десфутуранте — който лишава от бъдеще. — Б.пр. ↑

[3] Екстирпио Темпоралис — който премахва временно. — Б.пр. ↑

[4] Ексисио Апорвениус — частично ампутиращ бъдещето. — Б.пр. ↑

[5] Не зная доколко би било художествено да се използва този случай, както и всеки друг, за да се вмъкнат сравненията и аналогиите, хрумнали ми в даден момент, напр. че докторът в такива случаи правеше това, което прави шивачът с клиента си, който си тръгва, облечен с новите дрехи и захвърля старите? Защото в литературата от всички епохи сравнението е така често употребявано, че би могло да се каже „сравнява“ вместо „пише“. ↑

[6] С позволение на съда поставям следния въпрос на научно обсъждане: ако се присадят тъкани от мозъчната кора на весели индивиди, какво би станало? Тази техника би била много ефикасна, но поради съществуващия риск е забранено да се отварят наведнъж няколко черепа, тъй като в прибързаното присаждане на нови съзнания са възможни грешки (както вече се е случвало), на нежелаещия да има бъдеще може да му бъде присаден цял век.

Накрая мога да цитирам Рамон и Кахал, но те не са достатъчни. Има още доста автори, но рискувам да отегча читателя, а освен това не ми се нрави много мисълта след прочитането на няколко страници той да научи повече и от мен.

Уважаемият съд ме наблюдава, та трудно бих могъл да споря по това, доколко последователни и подходящи са мотивировките му, тъй като самият аз разказвам объркано, като слагам началото в края, а края в началото. Приемам, че е така. Но не забелязвате ли, че техниката на разказване в обратен ред, като променям и реда на действието по време, ще предизвика у читателя едно блестящо объркване, бихме казали объркване, което ще го направи изключително чувствителен и ще го накара да симпатизира и съчувствува на този труден период от съществуването на Косимо? Би било пълен провал, ако на читателя си му е съвсем ясно всичко, тъй като моето творческо намерение е да го накарам да изпадне в състояние на обърканост. ↑

[7] Доста неучтив се показвам, като взимам отново перото, след като вече съм го предал на читателя. Светът не е оставил читателя само с един разказ; огромна чест би било. Но не е оставил и магическия автор на един разказ да живее само с него. Никога не съм и мечтал, че ще ми бъде оказана върховна чест да бъда автор на онзи единствен разказ, дори и с написването на настоящия. Скромният ми стремеж е бил да живея само с едни разказ. Може би не съм го постигнал. И сега, като заставам пред читателя, отърсил се от всяка суета, признавам, че на моменти ми се е струвало, че долавям в това мое повествование нещо много подобно на разказ, който са престанали да разказват. Това, което ме накара да го публикувам, е високата му научна стойност. Освен това не обърквайте, читателю, понятията „разказ, който са престанали да разказват“ и това, което се получава при непоследователно разказване.

Тъжно ни е на нас с теб, читателю. Нито ти получи онзи единствен разказ, нито аз имах изключителния късмет да живея с един-единствен разказ от друг. ↑

[8] Защото има операции на апандисит, които могат да доведат до тежки усложнения, както и изваждането на сливиците предразполага към заболяване от детски паралич, увеличаването на дозите, инсулинът, йодът предизвикват по-голяма смъртност, така както при всяка хирургическа намеса остава открит и въпросът за многобройните смъртни случаи от емболия поради действието на обезболяващите средства, които отнемат кислорода от кръвта. Английските статистики показват, че повече са смъртните случаи, дължащи се на ваксинации, отколкото на едра шарка. Да прибавим и провала на серума Беринг, а може би и на противобесния серум. Очевидно, читателю, в процеса на четене ние се образоваме доста. Обаче докато благодарите, ще си помислите сигурно, че познанието е хубаво нещо, но отклоненията, които за съжаление са един малък дефект на обширната информация — не. Не виждам нищо лошо в едно отстъпление, вмъкнато в разказ, ако ще да е от научно естество, при положение че в обичайните романчета цели глави са изпълнени с история на литературата, критика на изобразителното изкуство, анализ на симфонии, социологически размишления. (Всичко това наред с описания на мебелировката и на природата.) По-трудно бих разбрал един противник на отклоненията, който оживено разговаря, докато се храни в компанията на близки приятели, или пък онзи, който не може нито миг да издържи, нито да направи каквото и да било през деня или през нощта, ако му липсва звуковата какофония на радиото.

Това, което ви предлагам, е един цялостен разказ за младостта и смъртта на един човек. И то каква младост и смърт! Останалото читателят може да приеме като радиото, като нещо прибавено към прочитането на разказа. Разказът и радиото са включени в текста и така се отървавате от съобщенията.

Така е и в операта, безкрайна по същество. В нея краят е най-продължителен и заменя овациите, които операта сама си осигурява. Така че ръкоплясканията на публиката представляват още едно потвърждение на аплодирания вече успех. Въпреки че сравнението в случая не е много аналогично, бих желал с по-голяма сигурност и аз да го постигна (тъй като най-много ми липсва самочувствието на автор на опери), било с разказа си, било с отклоненията. Не че сам си ръкопляскам, но поне обезоръжавам покашлянията от досада.

Удължих отстъплението си, докато се опитвах да се сетя докъде бях стигнал с разказа. Начевайки отново, трябва да отбележа, че бедният Косимо, който си бе спестил всички споменати вече безразсъдства и мъчнотии, стигна до електрическия стол, без да ни достави удоволствието изобщо да се оплакваме от терапията, тъй като вината бе изцяло негова.

Настойчив съм със съветите си — читателю, приемай само онова лечение, което действува оздравително. И не предизвиквай Хирургията, че на нея не са й нужни много уговорки. Запази си една памет и един апендикс, да те съпровождат, докато си на тоя свят. ↑

[9] Споменах вече, че не съм претендирал, да „умея да разказвам“. „Идеалният разказ“, открит по времето на Мопасан, след когото вече никой не разказваше добре, е просто един фарс, на който читателят играе „фарса, че вярва“.

Самодоволен академизъм е да вярваш в разказа. Освен децата никой друг не вярва. Темата или проблемът представляват интерес. Но безуспешен би бил илюзорният опит да се придаде убедителност, за постигането на което се твърди, че съществува „умението да се разказва“.

Моят обичай да вмъквам забележки под линия, отстъпления и скоби е точно приложение на теорията ми за това, че разказът (както и музиката), слушан разсеяно, се запаметява по-добре. И аз постъпвам така, както съм виждал да правят в буржоазните семейства — когато някой седне на пианото, казва на присъствуващите (нещо, което неколкократно съм наблюдавал като норма на обществено поведение), че ако не продължат да разговарят, докато свири, той ще спре изпълнението. Накратко — показва се учтив в отговор на неучтивостта, към която подтиква. Същото е и с тези отклонения, отстъпления, забележки под линия, скоби на скобите и може би някои и други нелогичности, но аз спасявам последователността на повествованието, като употребявам непрекъснато и-тата. Признавам, че би ми станало болно, ако не оцените тази система, която предлагам и следвам тук. Невъзможно би било да се повярва на един разказ (струва ми се детински жанрът), но това не означава, че настоящият е някаква подигравка, тъй като вече обосновах обичая си да се отклонявам, а що се отнася до последователността и стегнатата проза, постарал съм се да ги изтъкна с помощта на и-тата.

И-тата и вече-тата правят повествование от всяка поредица от думи, като ги свързват и „наслояват“. Междувременно обявявам се негласно за писател на читатели, които имат обичай да прескачат при четенето. Докато другите писатели се стремят да бъдат четени с внимание, аз — обратното — пиша невнимателно и не от липса на интерес, а поради това, че използвам идиосинкрацията, която, струва ми се, съм доловил в психиката на слушателя и читателя: да запомня мелодии, характерни положения и случки, стига едните и другите да притежават някаква сила, докато последователното четене и слушане ги затрудняват. ↑