Лима Барету
Негово превъзходителство

Министърът излезе от бала в посолството и веднага се качи в колата. От два часа мечтаеше за този миг. Жадуваше да остане сам, сам със своите мисли, добре да претегли думите, които бе изрекъл, да си припомни становищата и изумените погледи на присъствуващите. Заради това влезе в колата бързо, нетърпеливо, без дори да забележи в същност дали е неговата. Беше заслепен, гонен от смесени чувства: гордост, сила, доблест, суетност.

Той целият кипеше от увереност. Беше уверен в своята вътрешна сила; беше уверен в необикновените си, изключителни качества. Почтителното отношение на всички и всеобщото уважение, с които го обкръжаваха, бяха ни повече, ни по-малко признак на общото убеждение, че той олицетворява страната, че е въплъщение на нейните стремежи. В него оживяваха мъчителните жалби на унижените и пищните желания на богатите. Даже и тук своевременно бяха издигнати мрачните определения за нещата, щяха да издигнат още по-високо и него, защото той, единствен той беше в състояние да насочи тази страна към съдбата, предопределена от прадедите.

И той се усмихна, когато тая фраза мина пред очите му, изписана цялата с печатарски шрифт в книга или някой вестник. Спомни си за своята току-що произнесена реч.

„В живота на обществата, както в живота на индивидите…“

Какво великолепие! Имаше нещо философско, извънпознаваемо. Ами успехът на онзи пасаж? Припомни си го целия:

„Аристотел, Бейкън, Декарт, Спиноза и Спенсър, както Солон, Юстиниан и Порталис, всички философи, всички прависти твърдят, че законите трябва да се опират на нравите…“

Погледът, блеснал от сила, пълен с възхищение — поглед на водача на опозицията, — беше най-сигурното свидетелство за въздействието на фразата…

А когато свърши! О!

„Господине, нашето време е време на големи промени; да вървим с него: да променяме!“

Церемонията едва сдържа въодушевлението на присъствуващите, с което посрещнаха тоя завършек.

Аудиторията обезумя. Гръмнаха ръкопляскания; и му се стори, в тази голяма осветена зала, че приема въодушевените поздрави на цялата Земя.

Колата все тъй летеше. Светлините по широката улица се появяваха като непрекъсната пламтяща линия; после изчезваха.

Сега машината летеше шеметно в някаква лъчисто-светлива мъгла. Напразно отваряше непомерно своите светейши очи; липсваха очертания, форми, върху които те да се спрат.

Погледна часовника. Спрял ли беше? Не; но отбелязваше същия час и същата минута, когато излезе от празненството.

— Шофьоре, къде отиваме?

Поиска да спусне стъклата. Не можа; пареха.

Удвои усилията си и успя да спусне предните. Извика към водача:

— Къде отиваме? Негоднико, къде ме караш?

Въпреки че колата беше с няколко отворени стъкла, вътре стана горещо като в ковачница. Когато му мина през ума този образ, опипа върху гърдите си великолепните кръстове. Слава богу, още не бяха се стопили. Бирманският лъв, китайският змей — бяха тук, непокътнати, сред всички останали.

— Шофьоре, къде ме караш?

Не беше същият шофьор, не беше неговият. Този човек с клюнест нос, с удължена челюст и с брадичка не беше неговият верен Мануел.

— Мръснико, спри, спри, или скъпо ще ми платиш!

Колата летеше и министърът продължаваше да крещи:

— Негодник! Предател! Спри! Спри!

По едно време водачът се обърна, но тъмнината, която малко по малко ставаше почти пълна, му позволи да види само очите му, които блестяха с лукав блясък, металически и пронизващ. Стори му се, че той се смее.

Горещината се увеличаваше. През процепите колата искреше. Не можеше да търпи горещината и се съблече. Свали обшитото с галуни сако, кортика, жилетката, панталоните…

Задушен, зашеметен, струваше му се, че продължава да живее, но че краката и ръцете му, тялото и главата му танцуват отделени.

Изгуби съзнание; и когато дойде на себе си, видя се облечен в отвратителна ливрея, с гротесков цилиндър, да дреме пред вратите на двореца, където беше преди малко и откъдето преди има-няма няколко минути бе излязъл победоносно.

Наблизо спря кола.

Понечи да разпознае добре обкръжаващите го неща; но нямаше време.

По мраморното стълбище важно, тържествено слизаше един мъж (приличаше на него!), пристегнат в униформата, която той бе свалил, и носеше на гърдите си същите великолепни кръстове.

Щом тази личност стъпи на прага, той се втурна към него и мерзко, като че ли дотогава не беше правил нищо друго, попита:

— Ваше превъзходителство, искате ли кола?