Клементе Палма
Белият чифлик

I

Наистина ли човек живее или животът е една продължителна илюзия? Наистина ли сме самостоятелни и независими същества в нашето съществование? Дали наистина пътуваме с прехода на живота или сме само персонажи, населяващи нечий блян, или единици с някаква привидна външна форма, трагични или причудливи сенки, които илюстрират кошмарите или веселите сънища на някой вечно спящ? И ако е така, защо страдаме и се наслаждаваме ние самите? Би трябвало да сме безразлични и безчувствени; страданието или удоволствието би трябвало да бъдат за безсмъртния мечтател, в чието въображение ние играем нашата роля на сенки, на фантастични творения.

Винаги излагах тези пирониански идеи на стария си учител по философия, който се смееше на моите заблуди и порицаваше нежно постоянната ми склонност да отклонявам философските теории и да ги насочвам по чисто въображаеми пътеки. Много пъти ми обясни той истинския смисъл на Хегеловия принцип: всичко действително е идеалистическо, всичко идеалистическо е действително. Принцип, който по мнение на учителя ми, аз тълкувах и преосмислях неправилно, за да го приложа в крайно кантианските си понятия. Философът от Кьонигсберг твърдеше, че светът е изкривен образ в нашата представа, неточно отражение, ноумен, бегла размита сянка на действителността. Аз настоявах пред учителя си, че Кант е на погрешен път, тъй като приема една зле изобразена в нашето „аз“ действителност; няма реален свят — светът е промеждутъчно състояние на човешкото същество между нищото (което не съществува) и действителността (която също не съществува): прост акт на въображението, чист блян, в който ние плуваме, приели един външен индивидуализиран вид, защото това е необходимо, за да забавляваме и стимулираме чувствата на вечния мечтател, този ненаситен спящ, в чието въображение живеем. Във всеки случай Той е единствената възможна действителност…

Добрият старец и аз прекарвахме дълги часове в разисквания на най-трудните и заплетени онтологични въпроси. Заключенията от нашите разисквания ги правеше моят учител с горе-долу следните слова: че аз никога няма да бъда философ, а по-скоро луд, че преиначавам всяка философска теория, колкото и ясна да е тя, като я променям и деформирам като восъчна топка под лъчите на екстравагантно слънце, че не притежавам необходимото спокойствие на духа, за да следвам с твърда стъпка една система или теория, а точно обратното, екзалтирам фантазията си и превръщам най-прозрачните идеи, и дори аксиомите, в заплетени въпроси, че правя исполински скали от чакъла на пътя чрез абсурдни и недопустими увъртания. И добавяше учителят ми, че аз му приличам на декоративните цветя, които в началото са растителни, а накрая се превръщат в тела на митични същества, в глави на самодиви, на невероятни зверове или на сляп и див жребец, който препуска побеснял сред подпалена джунгла. Никога не склони да допусне, че неговите философи са фантазьорите и жертвите на въображението, дивите и побеснели жребци, а аз — проясненият дух и ясновидецът. Обаче мисля, че моят случай, в който той игра някаква роля, го накара да промени донякъде философските си идеи…

II

От осемгодишна възраст бях свикнал да виждам в първата си братовчедка Корделия жената, която щеше да стане моя съпруга. Нейните родители и моят баща бяха договорирали тази връзка, породена от взаимната ни обич, която щеше да се превърне в луда и изгаряща любов — Корделия, с няколко месеца по-малка от мен, беше моя приятелка в детството, с нея споделях мъката от смъртта на родителите си, а като юноши бяхме учители един на друг. Душите ни се бяха слели по такъв начин, че прочетените книги и видените предмети предизвикваха у нас еднакви чувства. Аз й бях учител по математика и философия, а тя ми показваше по музика и рисуване. Естествено това, което обяснявах на Корделия, беше едно противно изопачаване на науката на учителя ми.

В летните нощи Корделия и аз се качвахме на терасата да разговаряме на лунната светлина.

Корделия беше висока, стройна и бледа, буйните й коси, руси като изсъхнал клас, контрастираха с огненочервените й устни и трескавия блясък на кафявите й очи. Не знам какво странно имаше във възхитителната красота на Корделия, което ме правеше замислен и тъжен. В градската катедрала имаше една картина „Възкресяването на дъщерята на Иаир“ от един фламандски художник. Централният образ беше момиче с безцветни коси, чието лице, както и учуденото й изражение при събуждането от тежкия сън на смъртта, напомняха много за Корделия; личеше, че в очите й още не беше се изличила следата от тайните, разкрити в тъмата на гроба… Винаги когато бях с Корделия, си спомнях упорито за картината с девойката, която се беше върнала към живота.

Корделия разговаряше спокойно с мен, положила бледата си архангелска глава на рамото ми. Идеите на Корделия следваха в мозъка й същия мисловен процес като моите и преливаха в деликатен и чист поток от идеализъм; тогава нашите души, леко разделени в началото на разговора, се свързваха отново като стари другари, които се срещат на кръстопътя и решават да продължат заедно пътя си. В тази точка на сливането изоставяхме разговора за философията или изкуството и говорехме само за любовта ни.

Любовта е живот. Защо, обожавайки сляпо Корделия, долавях нещо от недостижимия дъх на смъртта? Лъчезарната усмивка на Корделия беше живот; погледите й, влажни и влюбени, бяха живот; интимното щастие, което ни извисяваше, изпълвайки с радост и вяра душите ни, беше живот; и въпреки това имах чувството, че Корделия е мъртва, че Корделия е безплътна. През зимата, докато навън валеше сняг, прекарвахме дълги вечери, свирейки най-хубавите сонати на Бетховен и прочувствените ноктюрни на Шопен. Тази музика се раждаше, пропита с чувството, което ни свързваше, но въпреки това заедно с усещането за неизразимо щастие чувствувах как се промъква в душата ми нещо от снега, който валеше навън, сякаш във възхитителната тъкан на хармонията се беше промъкнала някаква нишка, вече прерязана, от кълбото на смъртта; чувствувах едно тъжно и неопределено усещане за тежест от надгробна плоча…

III

Корделия и аз трябваше да се оженим, когато навършим двадесет и три години, и ни оставаше още една.

Наследените земи ми докарваха голяма рента. Един от селските ми имоти беше „Белият чифлик“, който някога е бил постница и който някой от предшествениците ми бе превърнал в палат. Намираше се на края на огромна гора, далеч от човешките пътеки. От два века насам никой не го обитаваше, пък и нямаше нищо общо с чифлика, но в завещанието на баща ми и в документите и книгите на рода се обозначаваше с името „Белият чифлик“. Корделия и аз решихме да уредим нашия живот там, за да се наслаждаваме на любовта без свидетели, сред свободата на природата. Всеки три или четири месеца правехме екскурзии до „Белият чифлик“ — Корделия, учителят ми и аз. С големи трудности успях да заменя с нови износените мебели на чифлика, а моята годеница ръководеше уредбата на стаите с присъщия й вкус. Колко красива ми изглеждаше с бялата туника и шапката с широки поли, извити над бузите й, които затулваха бледото й лице в сянка, където блестяха големите й тайнствени зеници! Едва слизахме от кабриолета, Корделия се втурваше с детска радост в гората и напълваше престилката си с перуники, карамфили и диви рози. Пеперудите и водните кончета пърхаха палаво около главичката й, сякаш дебнеха момента да се спуснат лакомо върху устните й, свежи и червени като ягодите. Палавницата гледаше да се изгуби в гората, за да я търся и намеря в сянката на лимоновите дървета, до брега на някое поточе или скрита сред гъсталак от розови храсти. Прегръщах я и целувах дълго, много дълго устните или бледите й бузи, толкова бледи и толкова изопнати… И въпреки щастието си усещах по далечен и неопределим начин, след тези толкова чисти и влюбени целувки, че съм целувал копринените листенца на голяма лилия, поникнала в процепите на гроб.

IV

Оставаше приблизително месец, за да осъществим бракосъчетанието. Корделия и аз се бяхме споразумели да направим последната екскурзия до „Белият чифлик“. Една сутрин, придружен, от учителя си, отидох да я взема с кабриолета. Корделия не можеше да излезе, защото се чувствувала зле. Влязох да я видя. Горката, не беше ставала; едва влязох в стаята, и тя се усмихна, за да ме успокои и ми протегна ръка за целувка. Как гореше тази ръка и колко голяма беше приликата на лицето й с лицето на дъщерята на Иаир! През следващите дни температурата на болната се покачи. Корделия имаше малария! Ръчичките й горяха ужасно и бледото чело пареше, когато го докосвах с устните си. Какво да правя, господи! Корделия умираше, тя го чувствуваше, тя знаеше, че скоро ще я затворят в бял ковчег и ще я отнесат завинаги, далеч, много далеч от мен; далеч, много далеч от чифлика, който тя беше приготвила, за да бъде тайнственото гнездо на нашето щастие; далеч, много далеч от гората, през която тя вървеше, облечена в бяло като голяма пеперуда сред рози и карамфили. Защо тази несправедливост? Защо ми я отнемаха? Можеше ли моята девица да бъде щастлива на небето без целувките ми? Можеше ли да намери там ръка, която да гали нежно бледите й ефирни коси?… Обземаше ме ужасна мъка, когато я слушах да бълнува за „Белият чифлик“. Проклятията и молбите, богохулствата и молитвите се редуваха от устните ми, изпълнени с желанието Корделия да оздравее. Кой щеше да ми я върне — господ или дяволът — слабо ме интересуваше. Аз исках само Корделия да се оправи. Бих откупил здравето й с душата, с живота или богатството си; бих извършил най-недостойното и най-престъпното; бих си навлякъл възмущението на вселената и вечното божие проклятие; бих изсипал в казан кръвта на цялото човечество от Адам до последния човек на бъдещите поколения и бих направил лек с огъня от ада, предназначен за моето мъчение, ако така можех да създам лекарство, което да върне здравето на Корделия. Не едно, а хиляда вечни проклятия бих понесъл последователно като цена за това щастие, което природата изтръгваше от ръцете ми с жестока злоба. О, колко страдах!

Една сутрин Корделия осъмна по-добре. Не бях мигвал четири нощи и си отидох в къщи да спя. Събудих се на следващия ден следобед. Колко ужасен следобед! Когато стигнах до улицата, където беше къщата на Корделия, видях вратата затворена и тълпа хора. Попитах за причината, пребледнял от нетърпение, полудял от мъчително очакване. Един тъпак ми отговори:

— Госпожица Корделия е умряла!

Усетих остра болка в мозъка и паднах на земята… Не знам кой ми се е притекъл на помощ, нито колко време, часа, години или векове съм бил в безсъзнание. Когато се свестих, се намерих в къщата на учителя си, която се намираше съвсем близо до дома на Корделия. Изхвърчах на прозореца и го разтворих от край до край — къщата на Корделия си стоеше, както обикновено. Излязох тичешком, полудял, и влязох в дома на годеницата си…

V

Първият човек, когото срещнах, беше майката на Корделия. Хванах я жадно за ръката.

— Корделия, майчице моя?

— Иди при нея, сине, в градинката… трябва да е там, полива виолетките и хелиотропите.

Изтичах развълнувано в градината и наистина намерих Корделия, която беше седнала на мраморната пейка и поливаше цветята. Целунах я по челото с трескава любов, а после, изтощен от вълнението, заплаках като дете, с глава на коленете й. Дълго време стоях така и чувствувах как ръцете на Корделия галеха косите ми и я чувах да шушука на ухото ми със сладък и гальовен глас утешителни слова.

— Мислеше, че ще умра, така ли?

— Да… мислех, че си мъртва, дори нещо повече, стори ми се, че видях погребението ти, ангел мой. О, какво злочестие би било да ми отнемат светлината, единствената светлина в живота ми!

— Ти си полудял! Да умра, без да сме били щастливи! Казват, че маларията не прощавала, а ето, тя ми прости от уважение към нашата любов. Задоволи се с това, че ми открадна малко кръв.

И в действителност устните на Корделия бяха почти бледи и въобще кожата й, особено на ръцете и лицето, беше съвсем бледа и прозрачна. Но въпреки че маларията я бе толкова изпила, тя беше, ако това е възможно, по-хубава от преди.

Месец след това Корделия и аз се оженихме с голяма пищност и още в деня на бракосъчетанието се затворих с моето съкровище в самотата на „Белият чифлик“.

VI

С бързината на блуждаеща звезда изтече първата година на щастието ни. Не вярвам да е имало друг по-щастлив смъртен от мен през тази година с Корделия в спокойния и самотен дом, който си бяхме избрали. Много рядко някой заблуден ловец или любопитен селянин минаваше пред чифлика. Единствената ни слугиня беше една старица, глуха като пън. Друг съжител, когото не трябва да забравям, беше вярното ми куче Ариел. В края на годината отидох в града и доведох една акушерка в „Белият чифлик“. Корделия роди красиво момиченце, което препълни с щастие новото ни домашно огнище.

Мисля казах, че Корделия беше добра художничка. В миговете, когато грижите за дъщеря ми позволяваха кратък отдих, тя се зае да нарисува портрета ми. Какви красиви утрини прекарвахме в работния ми кабинет — аз четях на висок глас, а жена ми възпроизвеждаше лика ми върху платното! Работата се проточи много, защото постоянно я прекъсвахме, за да се отдадем на лудостите и бляновете на любовта. След три месеца портретът беше завършен, но трябва да призная, че макар и безукорен като изпълнение, беше посредствен в приликата. Пожелах горещо Корделия да си направи автопортрет. Тя многократно се възпротиви, но накрая една утрин се съгласи да ми достави това удоволствие. Изненада ме странният и меланхоличен тон на гласа й, когато ми съобщи решението си — беше като гласа, който би трябвало да има дъщерята на Иаир. Помоли ме, докато рисува портрета си, да не влизам в кабинета, нито да се опитвам да видя платното, преди да го завърши.

— Това е несправедливо, царице моя. Да не те виждам два-три часа на ден! Слушай, отказвам се от желанието си, предпочитам да нямам портрета ти, отколкото да се лиша от присъствието ти. В крайна сметка, за какво ми е нужен образът, когато притежавам оригинала завинаги?

— Слушай — отговори тя, като се обеси на шията ми, — ще рисувам само един ден в седмицата, а в замяна на това, което ще ти открадна, ще съумея да ти се отплатя за лишението, което ще изстрадаш. Съгласен си, нали?

— Да се знае, че го правя с неудоволствие и само от интерес към възнаграждението.

От тази седмица всяка събота сутрин Корделия се затваряше в кабинета ми за два часа, а после излизаше развълнувана, с пребледнели бузи, повече, отколкото бяха, и с изгарящи очи, сякаш беше плакала. Корделия ми обясняваше, че се дължи на състоянието на едновременна съсредоточеност и отвлеченост, за да улови в огледалото изображението си и да го възпроизведе на платното с най-голяма достоверност.

— Невъзможно е! — мърмореше с приглушен глас, сякаш говореше на себе си. — Ако рисуването можеше да продължи още една година! Но срокът е фатален!

И веднага ме превръщаше в обект на изключителни прояви на нежност; през целия ден не се отделяше от мен и дъщеря ни нито за секунда, сякаш искаше да възстанови с излишък от любов часовете, през които е била разделена от нас.

VII

Наближаваше краят на втората година от живота ни в „Белият чифлик“. Корделия привършваше автопортрета си. Една сутрин имах неблагоразумието да надникна през ключалката на кабинета и това, което видях, ме накара да потреперя от мъка — Корделия плачеше горчиво, захлупила лицето си с ръце, и гърдите й се издуваха с ритъма на приглушените ридания… Понякога чувах лек ромон на молба. Към кого? Не знам. Оттеглих се, изпълнен с мъчителна болка. Дъщеричката ни плачеше. Утеших малката Корделия и дочаках съпругата ми да излезе. Най-сетне излезе — имаше тайнственото изражение на дълбока тъга, което бях забелязал много съботи, но Корделия се овладя и се показа нежна, весела и влюбена, както обикновено. Засипа ни с милувки, мен и детето. Сложих я на коленете си и когато лицето й беше съвсем близо до моето, попитах, като я гледах втренчено в очите:

— Кажи ми, Корделия, душа моя, защо плачеше в кабинета?

Корделия се смути и сведе глава на рамото ми.

— А, ти си ме видял! Беше ми обещал да не гледаш как работя. Лъжец такъв! Събудих се много нервна и много се наскърбих, когато видях, че не изпълняваш думата си. Заплаках, когато усетих, че се приближаваш към вратата.

По треперещия и смутен глас, с който ми говореше Корделия, разбрах, че лъже, но тъй като наистина не бях изпълнил обещанието си, не исках да настоявам повече.

— Прости ми, Корделия…

— Разбира се. Прощавам ти, прощавам ти, господарю мой, прощавам ти от все сърце — и като хвана главата ми с две ръце, ме целуна по очите.

Следващата събота се навършваха две години, откакто се оженихме. Корделия имаше навика да ме събужда, едва станала. Този ден аз бях буден и когато Корделия се наведе над челото ми, аз я хванах през кръста.

— Знаеш ли какъв ден е днес?… Днес е годишнина от сватбата ни.

Тялото на Корделия потрепери и аз усетих през дрехите, че сякаш прилив на ледена кръв премина по вените на съпругата ми.

В десет сутринта Корделия ме извика с радостни викове в кабинета. Отидох забързано — Корделия отвори двете крила на вратата и изпълнена с детска веселост, ме поведе подръка към триножника, където имаше рамка, покрита с червен плат. Когато я отгърна, извиках от изненада. Приликата беше чудна; невъзможно бе да се пренесе на платното с по-голяма точност и изкуство изражението на любов и меланхолия, които правеха Корделия толкова божествена. Там бяха свръхестествената й бледост, тъмните й блестящи очи като кестеняви диаманти, прекрасната уста… Огледалото би възпроизвело със същата вярност лицето на Корделия, но не би отразило внушителното присъствие на душата й, сластната и трагична нотка, искрата на любов и тъга, на безкрайна страст, на тайнственост, на странен идеализъм, на свръхчовешка нежност; не би отразило тази неопределима душевна прилика между Корделия и дъщерята на Иаир, която аз забелязвах, без да успея да разбера коя точно черта на лицето, кое изражение предизвикваше в душата ми спомена или по-скоро мисълта за възкръсналата девойка от евангелската легенда.

И този ден любовта ни беше истинска лудост, пълно главозамайване. Корделия сякаш искаше да погълне цялата ми душа и тяло. И този ден любовта ни беше сластно и горчиво отчаяние, беше нещо като желанието да се пилее с пълни шепи, за един ден, пълноводната любов на една вечност. Беше като действието на киселина, която разяжда вътрешностите. Беше лудост, неутолима жажда, която растеше в тревожна и странна градация. Беше божествено и сатанинско бълнуване, мисловен и телесен вампиризъм, в който имаше нещо от любезната и щедра милост на богиня и от дяволския пламък на адска алхимия…

VIII

Трябва да беше около един през нощта, когато се събудих стреснат — бях усетил насън леденото докосване на една мраморна уста, която ме целуна, по устните, на една ледена ръка, която изтръгна от безименния ми пръст сватбения пръстен, на един тъжен и угаснал глас, който промълви на ухото ми отчайващата дума: Сбогом! Няколко секунди след това чух звука на една целувка и острия вик на малката Корделия, която с начеващия си говор викаше майка си.

— Корделия! — извиках тихо, като се стараех да видя в тъмнината леглото на съпругата ми и да чуя и най-малкия шум… Нищо.

— Корделия! — повторих на висок глас и се изправих. Същата тишина. Студена пот обля слепоочията ми и тръпка от ужас разтърси тялото ми. Запалих светлината и погледнах леглото на съпругата ми. Беше празно. Полудял от ужас и изненада, скочих от леглото.

— Корделия! Корделия!…

Разтворих вратите и излязох, като не преставах да викам съпругата си, прегракнал от болка.

— Корделия!

Обходих всички стаи, всички кътчета на „Белият чифлик“. В коридора Ариел с подвита между краката опашка и настръхнала козина виеше и вълците от гората му отговаряха зловещо.

— Корделия!

Заведох Ариел в стаята, накарах го да млъкне и му поверих малката Корделия. В обора взех първия кон, който видях, един черен жребец, възседнах го със скок и го подкарах в галоп сред гъстата тъма на гората.

— Корделия! Корделия!

Отвръщаше ми яростният вой на вълците, чиито очи проблясваха от двете страни на пътеката като точици от фосфорно масло, напръскано върху поляна. Заслепен и полудял от мъка, не разсъждавах за опасността, в която се намирах. Вълците, окуражени от главозамайващия галоп на коня ми, се впуснаха да ме преследват, като виеха оглушително. Зад жребеца се простираше дълго движещо се петно, наситено с блестящи точки.

— Корделия! Корделия!

Отговаряше ми свирещият между листата въздух, полетът на изплашените нощни птици, сухите удари на копитата по тревата и гладното и бясно виене на дивите зверове. Не знам на колко левги се отдалечих от „Белият чифлик“. Жребецът ми, воден от инстинкта, беше направил огромна обиколка и когато зората вече изпъстряше небето на изток със ситен седефен прах, ме върна в опечаления чифлик, капнал от мъка и победен от неумолимата жестокост на съдбата. Дълго време лежах проснат на стълбата, докато птичките поздравяваха изгрева с глупавата си и красива молитва…

Търсих Корделия из всички стаи… видях празното легло… възглавниците още пазеха парфюма на косите й, следата от тежестта на тялото й. Малката Корделия спеше в люлката, пазена от верния Ариел. Бедничката! Отидох в ателието, за да не я събудя. Вдигнах плата, който покриваше портрета на Корделия, и косите ми настръхнаха от ужас. Платното беше празно! Само на мястото на очите от портрета, който бях видял, имаше две петна, две незабележими петна като две сълзи! Почувствувах, че мозъкът ми се разлюлява, струваше ми се, че разумът ми се промъква като въжеиграч по хребета на път, прокаран по ръба на пропастта — при най-лекия тласък би паднал в нея. Смъртта и лудостта ме дърпаха. Исках да заплача, за да не победи нито една от тях. В този момент чух дъщеря ми да плаче и се спасих — аз също заплаках…

После с мен стана странна промяна — бях обхванат от приток на безразличие, стоицизъм, забрава, който ме потапяше във вълна от вцепенение. Струваше ми се, че в миг се ражда нов индивид, че се руши моята същност чрез налагането или вмъкването на нова личност. Бях убеден с непоклатима сигурност, че няма да видя отново Корделия; преди няколко часа се беше случила една тайнствена и свръхестествена трагедия и вече не се учудвах, сякаш безкрайна верига от векове се бяха вмъкнали между миналото и настоящето. Струваше ми се, че между сегашния момент и ужасната нощ беше поставено матово стъкло, което едва ми позволяваше бегло да зърна контурите на събитията и чувствата си. Върху бюрото ми стоеше портретът, който ми направи Корделия; в другата стая беше нашата дъщеря и леглото на съпругата ми, и навсякъде имаше предмети, които тя беше използвала — цветя, откъснати от нея, всичко, което беше заобикаляло нашия живот, — само нея, моята Корделия, я нямаше. И въпреки това психическото състояние, в което се намирах, ми даваше усещането, че нищо не се е променило и че нищо не е съществувало никога.

След малко усетих конски тропот. Показах се и разпознах стария си учител, облечен в черно, който се отправяше към „Белият чифлик“.

IX

Носеше ми писмо от майката на Корделия:

Навършиха се две години от смъртта на Корделия, светлината на живота ми, обожаваната ми дъщеря, твоята годеница, която ти толкова обичаше. Няколко минути преди да издъхне, тя ми заръча в деня, когато се навършат две години от датата на вашето решение да се свържете завинаги, да ти изпратя сватбения пръстен, кръста от слонова кост, който трябваше да бъде положен върху ковчега, и миниатюрата, нарисувана от Стейн. Изпълнявам заръката на бедната ми дъщеря. Знам, че мъката ти е огромна, че си живял до днес самотен и необщителен като отшелник в „Белият чифлик“, със спомена за годеницата ти. Плачи за нея, синко, защото Корделия беше достойна за любовта ти. Приеми майчинската целувка на една нещастна старица, която няма друга утеха, освен надеждата да се събере скоро с дъщеря си.

По странно съвпадение ковчежето, съдържащо посочените предмети, беше обвито с лист от в-к „Гасета“, с датата на погребението на моята Корделия. Под черния кръст видях поканата за погребалната церемония. Прочетох спокойно писмото и листа от „Гасета“; после отворих ковчежето и разгледах внимателно предметите. Колко пъти бях целувал прекрасния портрет на Корделия, направен от прекрасния Стейн! Спомних си вечерта, когато Корделия и аз си разменихме сватбените пръстени. Колко красива беше, облечена в бяло, с мъртвешко русите си коси, разливащи се буйно на къдрици по раменете! Христос от слонова кост не ми напомни нищо — почувствувах неудоволствие, когато видях студеното изражение на стандартната болка, изписана на лицето…

Междувременно моят учител ме наблюдаваше леко учуден, че не проявявам и най-малък признак на болка. Настана дълъг миг на мълчание.

— Продължавате ли, учителю, да вярвате все така упорито в действителността на живота и на смъртта? Пфу! А пък аз ви казвам, че не съществува нито едното, нито другото. И двете са илюзии, епизодични блянове, между които няма разлика, освен в съзнанието на великия спящ, в чието въображение живеем един фантастичен живот… Ще кажете, скъпи учителю, че продължавам да съм онзи луд с философските си фантазии от преди…

— Не, казвам, че не разбирам любовта ти към Корделия и уважението ти към спомена за нея. Говориш ми за философски необходимости, когато всичките ти мисли трябваше да се насочат към тези свети спомени, които ти нося, към това колкото красиво, толкова и нещастно момиче, което те обичаше и умря преди две години…

— Което умря снощи… — прекъснах го студено.

— Което умря за теб преди петдесет години! — поправи ме с горчива ирония старецът.

— Ах, учителю! Вие с вашите шестдесет и пет години ми давате уроци по любов? Вие на мен? Ще ви кажа същото, което Хамлет казва на Лаерт на погребението на Офелия: „Обичах Офелия; четиридесет хиляди братя не биха я обичали колкото мен. Какво би направил ти за нея?“ Но не се гневете, учителю: точно щях да ви говоря за Корделия. Както вие, така и писмото на тъща ми и „Гасета“ ми носят странната вест, че Корделия е умряла преди две години. Е, добре, ако бяхте дошли вчера, Корделия и аз щяхме да ви посрещнем с радостен смях; ако бяхте дошли вчера вечерта, щяхме да се срещнем в гората, която току-що пресякохте, ако не ви бяха изяли вълците преди това. Но вие дойдохте днес и аз просто ви казвам, че Корделия не умря преди две години, а че Корделия ми беше съпруга, моя любима съпруга, че Корделия живя тук до снощи… Интересни промени се изписват на лицето ви; преди то изразяваше възмущение от безразличието ми пред спомена за това красиво и нещастно момиче, което толкова ме обичаше, а сега изразява точно обратното, страх, че страданието ми е отнело разсъдъка. О, не правете тази скръбна физиономия, скъпи учителю, не съм луд. Чуйте това: макар и да не вярвате, приемете го като хипотеза, която ще докажа после — Корделия живя в „Белият чифлик“, живя тялом и духом. Ако Корделия е умряла, както вие твърдите, преди две години, животът и смъртта са едно и също за мен и следователно вашата позитивистка философия пропада.

— Бедни мой сине! Ти не знаеш какво говориш… казаното от теб е абсурд.

— Тогава, учителю, действителността е абсурд.

— Доказателства… доказателства!

— Спомняте ли си почерка на Корделия!

— Да, бих познал без колебание нещо, написано от нея.

Отидох при писалището и взех книгата с преписите на кореспонденцията ми. Много от писмата, които носеха моя подпис, ги беше писала Корделия. Показах ги на учителя.

— Да, да… почеркът й, много добре имитиран… извинявай, не казвам, че искаш да ме подведеш… но може би несъзнателно си възприел почерка на годеницата си и така тези букви са като нейните. Освен това писарят ти…

— Нямам такъв. Знаех, че ще се усъмните. Спомняте ли си рисунките на Корделия, нейния стил? Погледнете този портрет, който съпругата ми нарисува в началото на годината.

Учителят потрепери, когато видя работата на Корделия. Но все пак, въпреки че не го изказа, разбрах, че през главата му мина настоятелната мисъл за някаква мистификация. Помолих го да ме почака за миг. Върнах се, последван от Ариел и с малката Корделия на ръце.

— Тук е, учителю, най-убедителното доказателство: ето тук е дъщерята на нашата любов!

— Корделия! — възкликна старецът, пребледнял от ужас. Очите му щяха да изскочат от ябълките и той размаха треперещи ръце.

— Да… малката Корделия, учителю.

— Това е лицето й… изражението й.

— Да, същото изражение на Корделия и на дъщерята на Иаир.

Добродушният старец изглеждаше хипнотизиран от любопитния умен и сладък поглед на момиченцето, което, сякаш някой му беше пошепнал на ухото, че този старец е стар приятел — протегна засмяно ръчички към него. Учителят, разтреперан като шибнат с камшик, го взе в ръце.

— Това е Корделия, Корделия! — мърмореше, докато аз продължавах неумолимо с доказателствата.

— Ерго, учителю, аз бях съпруг на починалата през последните две години; ерго, смъртта на Корделия е била — въпреки вашето мнение, въпреки лекаря, който се грижеше за нея до последния миг, въпреки гробаря, който я погреба — една случка без действителна стойност в бляна на някой. Вашият живот, учителю, моят живот, животът на всички е въздушна илюзия, сенки, лишени от логика и основание, които пресичат зоната на идеала, призрачни кораби, които кръстосват напосоки развълнуваното море на абсурда, чиито вълни никога не са се разбивали в бреговете на действителността, колкото и да си въобразяваме, че виждаме на хоризонта очертанията на дълги плажове или на стръмни фиорди. Да, учителю, действителността не съществува, или с други думи, действителността е нищото във форми.

— Мълчи… мълчи! Разумът ми се помрачава пред този осезаем абсурд, пред тази загадка, която живее тук, в ръцете ми. Не, не лъжеш, не може да бъде лъжа… Това момиченце е Корделия на една година… съвсем по същия начин тя ме погледна и ми протегна ръце… Това е Корделия, която се връща към живота… това е Корделия, която се ражда отново!… Господи! Аз съм луд и ти си такъв!… Но това е тя, тя!…

Несвързаните думи на ужасения учител и фразата, която възкликна: „Това е Корделия, която се ражда, отново!“, откриха пред мен един безкраен хоризонт… Ако илюзията на живота може да се повтори, то и илюзията на щастието може да се върне… „Това е Корделия, която се ражда отново“, възкликнах аз и цялата ми душа се пренесе в бъдещето, а там виждах да се сливат в едно майка и дъщеря.

— Това е Корделия, която се ражда отново! — повторих с толкова дрезгав и променен глас, че учителят ме погледна. Какво видя на лицето ми? Не знам.

— Какво мислиш да правиш? Не трябва да оставаш в „Белият чифлик“. Трябва да възпиташ дъщеря си…

— Оставам — отговорих, като че ли говорех на себе си, — душата на моята Корделия живее в душата на това дете и двете са неотделими от чифлика. Тук ще умрем, но тук ще бъдем щастливи. Защо да не продължим тези блянове за живот, щастие и смърт, Корделия, скъпа? О, Корделия! Илюзията на твоя живот започва отново…

— Нещастнико! — прекъсна ме учителят, като ме гледаше със страх. — Мислиш да направиш дъщеря си своя съпруга?

— Да — отговорих лаконично.

Тогава старецът, преди да успея да му попреча, отиде с детето до прозореца, целуна го бързо по челото и го хвърли с главата надолу върху каменното стълбище на чифлика. Чух глухия звук на малкия череп при удара… Мислите, че отчаянието ми потърси отмъщение, че хванах учителя за врата и го разкъсах на парчета? Нищо подобно. Видях го да се отдалечава, да се качва на коня и да изчезва в злокобната сянка на гората. Останах облегнат на прозореца. Струваше ми се, че съм празен, лишен от най-незначителните съставки, които образуват човешката личност. Старата слугиня ме повика няколко пъти и със знаци й дадох да разбере, че Корделия и детето ги няма, а аз нямам желание да ям. Там, на десет стъпки под прозореца, беше трупът на малката Корделия; беше там, сред локва кръв, тази, която по-късно би могла да възкреси изгубеното ми щастие. Беше там, но аз не чувствувах нищо, бях празен: не страдах, не се наслаждавах, никаква мисъл, дори най-глупавата, не минаваше през главата ми. Така изтекоха следобедът и нощта. Дълго време Ариел пази трупа на детето в тъмата. Бедното животно виеше и лаеше. Вълците надушиха кръвта и малко по малко се приближиха, промъкнаха се през решетката и до зори не чувах нищо друго, освен глухо ръмжене и чупенето на кости от страшно острите зъби на хищниците.

Щом съмна, аз се заех, механично и несъзнателно, да заливам мебелите и стените на „Белият чифлик“ със запалителни вещества и преди слънцето да проблесне над короните на горските дървета, подпалих чифлика от четирите страни. Възседнах черния жребец и като го пришпорих жестоко в слабините, се отдалечих завинаги от това проклето място с необуздан галоп. Забравих да кажа, че когато запалих чифлика, вътре остана горката глуха старица.