Адолфо Биой Касарес
В памет на Паулина

Винаги съм обичал Паулина. В един от първите ми спомени Паулина и аз сме се скрили в сенчеста беседка сред лаврови дървета в градина с два каменни лъва. Паулина ми каза: „Обичам синьото, обичам гроздето, обичам леда, обичам розите, обичам белите коне.“ И аз разбрах, че щастието ме беше споходило, защото тия предпочитания ме правеха съвсем еднакъв с Паулина. Тъй чудно си приличахме, че в една книга за пълното сливане на душите в световната душа моята приятелка бе написала в полето: „Нашите вече се сляха.“ „Нашите“ по онова време означаваше нейната и моята душа.

За да си обясня тази прилика, заключих, че съм небрежна и неясна чернова на Паулина. Спомням си, че отбелязах в дневника си: „Всяко стихотворение е чернова на Поезията и във всяко нещо се крие първообразът на бога.“ Помислих си също: „Доколкото приличам на Паулина, съм спасен.“ Виждах (и дори сега продължавам да виждам) в сходството с Паулина най-добрата възможност за моето същество, спасението от вродените ми недостатъци, от неловкостта, от небрежността, от тщеславието.

Животът бе приятен навик, който ни внуши да чакаме като нещо естествено и сигурно бъдещата ни женитба. Родителите на Паулина, равнодушни към моята преждевременно спечелена и изгубена литературна слава, обещаха да дадат съгласието си веднага щом се дипломирам. Колко пъти сме си представяли едно уютно бъдеще с достатъчно време за работа, за пътешествия и за обич. Тъй живо си го представяхме, че накрая повярвахме, че вече живеем заедно.

Макар че разговаряхме за нашата женитба, не се изкушавахме да се държим като годеници. Бяхме прекарали цялото си детство заедно и все още ни свързваше свенливо детинско приятелство. Не се осмелявах да вляза в ролята на влюбен и да й кажа с тържествен глас: „Обичам те.“ И все пак колко я обичах, с каква прехласната и предана любов съзерцавах блестящото и съвършенство.

Паулина обичаше да каня приятели. Приготовляваше всичко, грижеше се за гостите и тайно си играеше на стопанка. Признавам, че тези събирания не ми се нравеха.

Не беше изключение и това, което устроихме, за да се запознае Хулио Монтеро с някои писатели.

Предишната вечер Монтеро ме беше посетил за първи път. Разполагаше за случая с дебел ръкопис и с деспотичното право на неиздадената творба върху времето на ближния.

Миг след посещението бях забравил четинестото му почти черно лице. Колкото до разказа, който ми прочете — Монтеро бе настоял да му кажа най-искрено дали въздействието му не е прекалено потискащо, — може би заслужаваше внимание, защото издаваше смътното намерение да подражава на безспорно различаващи се един от друг писатели. Основната идея беше, че ако определена мелодия се ражда от връзката между цигулката и движенията на цигуларя, то от определена връзка между движението и материята се ражда всяка човешка душа. Героят на разказа създава машина за души (нещо като гергеф). После умира. Бдят край мъртвеца и го погребват, но той живее тайно в гергефа. Към края на разказа гергефът се появява до стетоскоп и триножник с галенит в стаята, където е умряла една девойка.

Когато успях да го откъсна от тази тема, Монтеро прояви невероятно желание да се запознае с някои писатели.

— Елате пак утре следобед — му казах аз. — Ще ви представя неколцина.

Той обрисува самия себе си като дивак, но прие поканата. Доволен може би, че Монтеро си тръгва, аз го придружих до входната врата. Когато излязохме от асансьора, той забеляза градината. Понякога, при слабата светлина на залеза, гледана през голямата остъклена врата, която я отделя от преддверието, тази мъничка градина внушава тайнствения образ на гора, потънала на дъното на езеро. Вечер прожектори, хвърлящи лилава и оранжева светлина, я превръщат в ужасен захаросан рай. Монтеро я видя тъкмо вечерта.

— Ще бъда откровен — ми рече той, като с мъка откъсна поглед от градината. — От всичко, което видях в дома ви, това е най-интересното.

На другия ден Паулина дойде рано; в пет часа следобед всичко беше вече готово за посещението. Показах й една китайска статуетка от зелен камък, която сутринта бях купил от един антиквар. Див кон, изправен на задните си крака и с развяна грива. Продавачът ме увери, че символизира страстта.

Паулина сложи кончето на една лавица от библиотеката и възкликна: „Красиво е като първата страст в живота!“ Когато й казах, че й го подарявам, тя обви поривисто с ръце шията ми и ме целуна.

Пихме кафе в малката трапезария до кухнята. Казах й, че ми предлагат стипендия за двегодишно обучение в Лондон. Изведнъж си представихме близката ни женитба, пътуването, живота в Англия (струваше ни се така близък, както женитбата). Обсъдихме някои подробности на домакинството; почти приятните лишения, на които ще се подложим; как ще разпределяме часовете за учене, разходки, почивка и може би за работа; какво ще прави Паулина, докато аз съм на лекции; какви дрехи и книги ще вземем със себе си. След като известно време кроихме планове, решихме, че ще трябва да се откажа от стипендията. До изпитите ми оставаше една седмица, но вече беше ясно, че родителите на Паулина искат да отложат сватбата ни.

Започнаха да идват гостите. Аз не се радвах. Разговарях ли с някого, мислех само как да го оставя. Струваше ми се невъзможно да заинтересувам събеседника си с някаква тема. Исках ли да си спомня нещо, паметта ми изневеряваше или беше твърде далеч. Неспокоен, потиснат, безличен, сновях от една група към друга, желаейки гостите да си отидат, да останем сами с Паулина, да настъпи мигът — уви, тъй кратък!, — когато ще я изпратя до дома й.

Близо до прозореца годеницата ми разговаряше с Монтеро. Когато я погледнах, тя вдигна очи и наклони към мен съвършеното си лице. Почувствувах, че нежността на Паулина е неприкосновено убежище, в което ние бяхме сами. Как жадувах да й кажа, че я обичам! Твърдо реших да се отърся още тази вечер от нелепата си детинска стеснителност и да й говоря за своята любов. Ако можех сега (въздъхнах) да й предам мисълта си! В погледа й трепна радост, изненада, признателност.

Паулина ме запита в кое стихотворение един мъж толкова се отчуждава от своята любима, че не я поздравява, когато я среща на небето. Знаех, че стихотворението е от Браунинг, но смътно си спомнях стиховете. До края на следобеда ги търсих в оксфордското издание. Щом не ме оставяха да бъда с Паулина, по-добре да търся нещо за нея, отколкото да разговарям с разни хора. Бях обаче силно объркан и се запитах дали в това, че не мога да намеря стихотворението, не се крие някакво предзнаменование. Погледнах към прозореца. Луис Алберто Морган, пианистът, сигурно бе забелязал моето безпокойство, защото ми каза:

— Паулина показва къщата на Монтеро.

Повдигнах рамене, едва скрих досадата си и се престорих, че все още съм погълнат от книгата на Браунинг. С крайчеца на окото си видях как Морган влиза в стаята ми. Помислих си: „Ще я повика.“ Веднага се появи отново, този път с Паулина и Монтеро.

Най-сетне някой си отиде; после бавно и безгрижно започнаха да си тръгват и други. Накрая останахме само Паулина, Монтеро и аз. Тогава, както се опасявах, Паулина възкликна:

— Много е късно. Тръгвам си.

Монтеро побърза да каже:

— Ако ми позволите, ще ви изпратя до в къщи.

— И аз ще те изпратя — обадих се аз.

Говорех на Паулина, но погледнах Монтеро. Постарах се очите ми да му внушат презрението и омразата ми.

Когато слязохме, забелязах, че Паулина не носи китайския кон. Казах й:

— Забравила си моя подарък.

Качих се в къщи и се върнах със статуетката. Заварих ги, че гледат градината, облегнати на остъклената врата. Хванах Паулина под ръка, но не позволих на Монтеро да застане от другата й страна. В разговора демонстративно пренебрегвах Монтеро.

Той обаче не се обиди. След като се разделихме с Паулина, настоя да ме изпрати до в къщи. По пътя говори за литература, може би искрено и с жар. Казах си: „Той е истински литератор, а пък аз съм само един уморен човек, обзет от лекомислени чувства към една жена.“ Забелязах колко несъвместима е физическата сила на Монтеро със слабостта му към литературата. Помислих си: „Защитен е от дебела черупка; не долавя чувствата на събеседника си.“ Погледнах с омраза живите му очи, рошавите мустаци, яката му шия.

През тази седмица почти не видях Паулина. Учих много. След последния изпит й се обадих по телефона. Поздрави ме някак пресилено и каза, че привечер ще дойде у дома.

Следобед спах, изкъпах се бавно и зачаках Паулина, прелиствайки една книга за Фауст на Мюлер и на Лесинг^[1].

Когато я видях, възкликнах:

— Променила си се.

— Да — отвърна тя. — Колко добре се познаваме! Не е нужно да говоря, за да узнаеш какво чувствувам. Благодаря ти.

Погледнахме се в очите, обзети от безкрайно блаженство.

Нищо не ме трогваше така, както възхищението на Паулина от дълбокото съзвучие на душите ни. Доверчиво се отдадох на тази ласка. Не знам кога се запитах (подозрително) дали в думите на Паулина не се крие друг смисъл. Преди да се замисля върху това, Паулина започна да ми обяснява нещо объркано. Неочаквано я чух да казва:

— Още онзи първи следобед се влюбихме до полуда.

Запитах се за кого става дума.

— Той е много ревнив — продължаваше Паулина. — Не е против нашето, приятелство, но му се заклех, че известно време няма да те виждам.

Аз все още очаквах онова невъзможно обяснение, което щеше да ме успокои. Не знаех дали Паулина говори сериозно или на шега. Не знаех какво изразява лицето ми. Не знаех колко раздираща е мъката ми. Паулина добави:

— Отивам си. Хулио ме чака. Не се качи, за да не ни пречи.

— Кой? — попитах аз, ала веднага се уплаших (сякаш нищо не беше се случило) да не би Паулина да открие, че съм самозванец, че душите ни не са тъй съзвучни.

Паулина отговори съвсем естествено:

— Хулио Монтеро.

Отговорът не би трябвало да ме изненада; и все пак в тоя ужасен следобед нищо не ме разтърси така, както тези две думи. За пръв път се почувствувах далеч от Паулина. Почти с презрение я запитах:

— Ще се ожените ли?

Не си спомням какво ми отговори. Мисля, че ме покани на сватбата си.

После останах сам. Всичко беше толкова нелепо. Нямаше човек, по-несъвместим с Паулина (и с мене) от Монтеро. Или се лъжех? Ако Паулина обичаше този мъж, тогава може би изобщо не е приличала на мене. Не беше достатъчно да отрека това; открих, че много пъти съм съзирал ужасната истина.

Бях тъжен, но не мисля, че изпитвах ревност. Легнах по очи на кревата. Като протегнах ръка, се натъкнах на книгата, която бях чел малко преди това. С отвращение я захвърлих далеч от себе си.

Излязох да се поразходя. На един ъгъл видях малък кабриолет. Струваше ми се невъзможно да продължавам да живея този следобед. Години наред си го спомнях и тъй като предпочитах мъчителните мигове на разрива (защото ги бях прекарал с Паулина) пред сетнешната самота, връщах се към тях, анализирах ги най-подробно и отново ги изживявах. Струваше ми се, че в тези горестни размишления откривам ново обяснение за много неща. Така например в гласа на Паулина, когато изрече името на любимия си, открих нежност, която отначало ме трогна. Помислих си, че девойката ме жали и добротата й ме развълнува, тъй както преди ме бе вълнувала нейната любов. После, като размислих, заключих, че тази нежност не беше предназначена за мен, а за произнесеното име.

Приех стипендията и мълчаливо почнах да се стягам за път, въпреки това вестта за заминаването ми се разнесе. Последния следобед ме посети Паулина.

Чувствувах се отчужден от нея, но когато я видях, отново се влюбих. Без да ми каже, разбрах, че е дошла скришом. Хванах я за ръцете, тръпнещ от признателност. Паулина възкликна:

— Винаги ще те обичам! Така или иначе винаги ще те обичам повече от всекиго другиго.

Може би й се стори, че бе извършила предателство. Знаеше, че не се съмнявам в предаността й към Монтеро, но сякаш огорчена, че е произнесла думи, които крият — ако не за мен самия, то за някой въображаем свидетел — нечестен умисъл, побърза да добави:

— Разбира се, това, което изпитвам към тебе, е нещо съвсем друго. Влюбена съм в Хулио.

Останалото нямаше значение. Миналото беше пустиня, в която тя бе чакала Монтеро. За нашата любов или приятелство изобщо не си спомни.

После говорихме малко. Бях много засегнат и се престорих, че бързам. Придружих я в асансьора. Щом отворих вратата, заплющя дъжд.

— Ще потърся такси — казах аз.

С внезапно развълнуван глас Паулина извика:

— Сбогом, скъпи!

Прекоси тичешком улицата и изчезна в далечината. Прибрах се натъжен. Когато вдигнах очи, видях някакъв човек, притаен в градината. Човекът се изправи и опря ръце и лице до остъклената врата. Беше Монтеро.

Лъчи от лилава и оранжева светлина се кръстосваха върху зеления фон на тъмен лес. Лицето на Монтеро, долепено до мокрото стъкло, изглеждаше бледо и безформено.

Представих си аквариуми, риби в аквариуми. После с лека горчивина си казах, че лицето на Монтеро напомня други чудовища: сплесканите от натиска на водата риби, които обитават дъното на морето.

На другия ден сутринта се качих на парахода. По време на пътуването почти не излизах от каютата. Писах и учих много.

Исках да забравя Паулина. През тия две години в Англия избягвах всичко, което би могло да ми напомни за нея: от срещите с аржентинци до телеграфните съобщения от Буенос Айрес, които рядко се появяваха във вестниците. Истина е, че тя ми се явяваше насън тъй осезаема и с толкова убедителна живост, че се запитвах дали душата ми не се опълчва нощем срещу лишенията, на които я подлагах, когато бивах буден. Отбягвах упорито спомена за нея. Към края на първата година успях да я пропъдя от нощите си и почти да я забравя.

Следобеда, в който се завърнах от Европа, отново си помислих за Паулина. Запитах се дали у дома спомените няма да бъдат прекалено живи. Когато влязох в стаята си, обзе ме леко вълнение и се спрях почтително, възкресявайки в паметта си неизмеримата радост и скръб, които бях изпитал. Тогава се засрамих от едно откритие. Не ме вълнуваха съкровените спомени за нашата любов, изникнали внезапно от дълбините на паметта; вълнуваше ме ослепителната светлина, която нахлуваше през прозореца, светлината на Буенос Айрес.

Към четири отидох до ъгъла и купих килограм кафе. В хлебарницата собственикът ме позна, поздрави ме с шумна сърдечност и ми каза, че от дълго време — най-малко от шест месеца — не го почитам с покупките си. След тия любезности, плах и смирен, аз му поисках хляб за десет сентавос. Попита ме, както винаги:

— Черен или бял?

Отговорих му, както винаги:

— Бял.

Прибрах се у дома. Денят беше прозрачен като кристал и много студен. Докато приготвях кафето, си помислих за Паулина. Привечер обикновено изпивахме чаша черно кафе.

Приятното тихо безгрижие изчезна като сън, за да отстъпи място на вълнението, безумието, предизвикано от появата на Паулина. Като я видях, паднах на колене, скрих лице в ръцете й и за първи път излях цялата мъка, задето я бях загубил.

Това се случи така: три удара отекнаха на вратата; запитах се кой ли е този натрапник; помислих си, че заради него ще изстине кафето; отворих разсеян.

После — не знам колко време бе изтекло — Паулина ми заповяда да я последвам. Разбрах, че иска да съживи миналото, за да поправи старите ни грешки. Струва ми се (но пак допускам същите грешки и изневерявам на този следобед), че го стори прекалено решително. Когато ме помоли да я хвана за ръка („Ръката! — рече. — Сега!“), изпаднах в блаженство. Погледнахме се в очите и като две реки душите ни се сляха. Навън, върху покрива, по стените, валеше. Обясних си този дъжд — в който светът се раждаше наново — като неудържим изблик на нашата любов.

Вълнението не ми попречи обаче да открия в речта на Паулина влиянието на Монтеро. На моменти, докато тя говореше, имах неприятното чувство, че слушам моя съперник. Долових присъщата нему тромавост на фразите; долових наивното и мъчително търсене на точната дума; долових — все още свенливо загатната — очебийната му пошлост.

С мъка успях да се съвзема. Погледнах лицето, усмивката, очите. Тук беше Паулина, истинска и съвършена. Тук не бяха ми я променили.

Тогава, докато я съзерцавах в проблясващия полумрак на огледалото, в кръжило от гирлянди, корони и черни ангели, тя ми се стори различна. Сякаш откривах една друга Паулина; сякаш я виждах по нов начин. Благодарих за раздялата, която ми бе отнела навика да я виждам, но ми я връщаше по-красива.

Паулина каза:

— Отивам си. Хулио ме чака.

Забелязах в гласа й странна смесица от презрение и печал, която ме смути. Помислих си тъжно: „По-рано Паулина не би изменила на никого.“ Когато вдигнах очи, тя си беше отишла.

След миг на колебание я повиках. Повиках я още веднъж, слязох до входа, изтичах на улицата. Не я намерих. На връщане ми стана студено. Казах си: „Захладя. Дъждът се оказа краткотраен.“ Улицата беше суха.

Когато се прибрах, видях, че е девет часът. Не исках да вечерям навън; възможността да срещна някой познат ме плашеше. Сварих си малко кафе. Изпих две-три чаши и захапах крайшник хляб.

Не знаех дори кога ще се видим пак. Исках да говоря с Паулина. Исках да я помоля да ме избави от някои подозрения (подозрения, които ме измъчваха и които тя би могла лесно да разсее). Внезапно се уплаших от неблагодарността си. Съдбата ми поднасяше такова щастие, а аз не бях доволен. Този следобед беше настъпил върховният миг в живота ни. Паулина бе разбрала това. И аз самият го бях разбрал. Затова почти не разговаряхме. (Да говорим, да задаваме въпроси, би означавало някак да се отчуждим.) Струваше ми се невъзможно да чакам следния ден, за да видя Паулина.

Измъчен, търсейки облекчение, намислих още тази вечер да отида у Монтеро. Почти веднага се отказах; без да съм говорил предварително с Паулина, не можех да ги посетя. Реших да потърся някой приятел — Луис Алберто Морган ми се стори най-подходящият — и да го помоля да ми разкаже всичко, което знае за живота на Паулина по време на моето отсъствие.

После си казах, че най-добре е да си легна и да заспя. След като си отпочинех, всичко щеше да ми стане по-ясно. Пък и не бях разположен да ми говорят лекомислено за Паулина. Като си лягах, имах чувството, че лягам в тъмница (може би си бях спомнил ония безсънни нощи, когато човек остава в леглото, за да не си признае, че сънят не го спохожда). Загасих лампата.

Нямаше да размишлявам повече върху поведението на Паулина. Прекалено малко знаех, за да си обясня какво се беше случило. Щом не можех да се отърся от мислите си, щях да подиря спасение в спомена за този следобед.

Щях да продължа да се любувам на Паулининото лице, дори да открия в постъпките й нещо враждебно и чуждо, което би ме отдалечило от нея. Лицето бе някогашното чудно и чисто лице, което ме беше обичало, преди да се появи омразният Монтеро. Казах си: „В лицата има вярност, която може би душите не споделят.“

Или всичко беше измама? Дали не бях влюбен в една сляпа проекция на своите пристрастия и на своята неприязън? Никога ли не бях познавал Паулина?

Избрах един образ от този следобед — Паулина пред тъмната и чиста дълбина на огледалото — и се помъчих да го възкреся. Когато я съгледах, ме осени мигновено прозрение: съмнявах се, защото забравях Паулина. Поисках да се отдам на съзерцанието на нейния образ. Въображението и паметта са капризни свойства: представях си разрошената коса, някоя гънка на роклята, лекия обкръжаващ полумрак, ала моята любима ми се изплъзваше.

Множество образи, оживени от неудържима сила, минаваха пред затворените ми очи. Внезапно направих едно откритие. Като на ръба на черна пропаст, в ъгъла на огледалото, вдясно от Паулина, се появи кончето от зелен камък. Когато го съзрях, не се учудих; едва след няколко минути си спомних, че статуетката не е у дома. Бях я подарил на Паулина преди две години.

Помислих си, че това е наслагване на различни по време спомени (най-далечния — за кончето, най-близкия — за Паулина). Загадката беше изяснена, спокоен бях и трябваше да заспя. Тогава ми дойде на ум една смущаваща мисъл и в същото време, като се има пред вид онова, което щях да проверя по-късно — патетична: „Ако не заспя скоро, утре ще изглеждам зле и няма да се харесам на Паулина.“

Веднага забелязах, че споменът ми за статуетката в огледалото на спалнята е необясним. Никога не бях я слагал в спалнята. У дома я бях виждал само в другата стая (на лавицата или в ръцете на Паулина, или в моите ръце).

Потресен, поисках да съживя още веднъж тези спомени. Огледалото се появи отново, обкръжено от ангели и гирлянди от дърво, с Паулина в центъра и кончето вдясно. Не бях сигурен, че отразява стаята. Или може би я отразяваше смътно и бегло. Затова пък кончето, изправено на задните си крака, се открояваше върху лавицата на библиотеката. Библиотеката заемаше целия заден план, а отстрани в мрака се мяркаше друго лице, което в първия момент не познах. После без особен интерес забелязах, че това съм аз.

Видях лицето на Паулина, видях го цялото (не на части), излъчено сякаш от необикновената сила на красотата и скръбта й. Събудих се, облян в сълзи.

Не знам колко време бях спал. Знам, че сънят не беше измислица. Продължих безстрастно да си представям и възпроизведох точно сцените от следобеда.

Погледнах часовника. Беше пет часът. Ще стана рано и дори с риск да ядосам Паулина, ще отида у тях. Това решение не облекчи мъката ми.

Станах в седем и половина, къпах се дълго и се облякох бавно.

Не знаех къде живее Паулина. Портиерът ми даде телефонния указател и зеления справочник. Никъде не фигурираше адресът на Монтеро. Потърсих името на Паулина; и него го нямаше. Установих също така, че в къщата на Монтеро живее друго лице. Помислих си да поискам адреса от родителите на Паулина. Не бях ги виждал отдавна (откакто узнах за любовта на Паулина към Монтеро, престанах да поддържам връзки с тях). Сега, за да се оправдая, трябваше да разказвам за своите мъки. Нямах кураж да го сторя.

Реших да говоря с Луис Алберто Морган. Преди единайсет не можех да го посетя. Поскитах из улиците, без да виждам нищо, само за миг се взирах в перваза на някоя сграда или се вслушвах в някоя случайно чута дума. Спомням си, че на площад „Индепенденсия“ някаква жена с обувки в едната ръка и книга в другата се разхождаше боса по мократа трева.

Заварих Морган в леглото; пиеше от огромна чаша, която държеше с две ръце. Съзрях белезникава течност и няколко плуващи парчета хляб.

— Къде живее Монтеро? — попитах аз.

Морган беше изпил вече всичкото мляко. Сега вадеше от дъното на чашата парчетата хляб.

— Монтеро е в затвора — отвърна той.

Не можах да скрия учудването си. Морган възкликна:

— Как! Нима не знаеш!

Без съмнение той помисли, че не знам само тази подробност, но от желание да говори ми разправи цялата история. Стори ми се, че губя съзнание, че падам в ненадейно зинала пропаст; но и там достигаше тържественият, неумолим и ясен глас, който разказваше за неразбираеми неща с чудовищното убеждение, че са познати.

Морган ми предаде следното. Подозирайки, че Паулина ще ме посети, Монтеро се скрил в градината ни. Видял я как излиза; проследил я; спрял я на улицата. Когато се събрали любопитни, я качил в една наета кола. Цяла нощ обикаляли по „Костанера“ и край езерата, а на разсъмване я застрелял в един хотел в Тигре^[2]. Това не беше се случило снощи; беше се случило вечерта преди заминаването ми за Европа; беше се случило преди две години.

В най-страшните мигове на живота си обикновено изпадаме в спасителното състояние на невменяемост и вместо да мислим какво става с нас, насочваме вниманието си към най-обикновени неща. В този момент аз попитах Морган:

— Спомняш ли си последното събиране у дома преди заминаването ми?

Морган си го спомняше. Продължих:

— Когато забеляза, че съм разтревожен и отиде в спалнята ми да търсиш Паулина, какво правеше Монтеро?

— Нищо — отвърна Морган живо. — Нищо. В същност сега си спомням: гледаше се в огледалото.

Прибрах се у дома. На входа срещнах портиера. С престорено безразличен глас го попитах:

— Знаете ли, че госпожица Паулина е умряла?

— Как да не знам — отвърна той. — Всички вестници писаха за убийството. Лично аз дадох показания в полицията.

Портиерът ме погледна изпитателно.

— Какво ви е? — попита той, като се приближи съвсем близо до мен. — Не искате ли да ви придружа?

Благодарих му и се затичах нагоре. Смътно си спомням, че се мъчих да отключа, че взех няколко писма иззад вратата, че лежах по корем със затворени очи.

После се озовах пред огледалото и си помислих: „Паулина наистина ме посети снощи. Умряла е с убеждението, че бракът й с Монтеро е бил грешка — ужасна грешка — и че истината сме ние. Тя дойде от гроба, за да постигне своята съдба, нашата съдба.“ Спомних си оная фраза, която Паулина бе написала преди години в една книга: „Нашите души вече се сляха.“ Продължих да мисля: „Снощи, най-сетне. В мига, в който поех ръката й.“ После си казах: „Не съм достоен за нея: съмнявах се, ревнувах. Тя дойде от гроба, защото ме обича.“

Паулина ми беше простила. Никога не сме се обичали толкова. Никога не сме били толкова близко.

Аз се мятах в това съкрушително тъжно опиянение, когато изведнъж се запитах — или по-точно, когато по силата на навика да предлага варианти, разумът ми се запита — дали снощното посещение не би могло да се обясни по друг начин. И тогава истината ме порази като мълния.

Сега бих искал да открия, че пак се лъжа. За жалост, както се случва винаги когато се ражда истината, моето страшно предположение обяснява фактите, които изглеждаха загадъчни. Те пък го потвърждават.

Нашата нещастна любов не бе изтръгнала от гроба Паулина. Не беше ми се явил нейният призрак. Аз бях прегърнал едно чудовищно видение, плод на ревността на моя съперник.

Разгадката на това, което се случи, се крие в посещението на Паулина в деня преди моето заминаване. Монтеро я беше проследил и причакал в градината. Цяла нощ я бе обсипвал с упреци и понеже не бе повярвал на нейното обяснение — как този човек не е могъл да разбере чистотата на Паулина?, — призори я беше убил.

Представих си как размишлява в затвора над това посещение, как го вижда с жестокото упорство на ревността.

Видението, което ми се яви, всичко, което се случи у дома, бе плод на ужасното въображение на Монтеро. Не разбрах това веднага, защото бях толкова развълнуван и щастлив, че можех само да се подчинявам на Паулина. И все пак не липсваха доказателства. Например дъждът. По време на посещението на истинската Паулина — в навечерието на моето заминаване — не чух дъжда. Монтеро, който е бил в градината, го е усетил върху собственото си тяло. Когато си е представял нас двамата, е мислел, че и ние сме го чули. Затова снощи чух, че вали. После видях, че улицата е суха.

Друго доказателство е статуетката. Тя стоя в къщи само един ден, деня, в който посрещах гости. За Монтеро обаче се бе превърнала в символ на мястото. Затова се появи снощи.

Не се познах в огледалото, защото Монтеро не си ме беше представил ясно. Не си беше представил точно и спалнята. Не познаваше дори Паулина. Видението се държеше по несвойствен за Паулина начин. Освен това говореше като Монтеро.

Тази фантасмагория е мъчението на Монтеро. Моето е по-реално. То е, че Паулина се върна не защото е била разочарована от любовта си. То е, че аз никога не съм бил нейната любов. То е, че на Монтеро са били известни някои страни от живота й, които аз познавах само косвено. То е, че когато я хванах за ръка — в предполагаемия миг на сливането на душите ни, — бях изпълнил една молба, която Паулина никога не ми е отправяла, но която моят съперник е чувал много пъти.

Бележки

[1] „Животът на Фауст“, незавършена драма от Фридрих Мюлер (1749–1825): „Фауст“, незавършена пиеса на Лесинг. — Б.пр. ↑

[2] Тигре — място за отдих и развлечение край Буенос Айрес. — Б.пр. ↑