Алекс Кош
Огненият факултет (29)

Действие 8

След половин час, когато Келнмиир възстанови напълно формата на тялото си, заедно се спуснахме до осемнайсетия етаж.

— Кой ще отиде на разузнаване? — попита Чез, когато всички насядахме на пода в коридора.

С Алиса едновременно погледнахме към Келнмиир.

— Не искате ли вие да отидете? — вяло попита Келнмиир. — Не че имам нещо против, но още не съм се възстановил напълно.

— Какво стана с ловната ти страст? — почудих се аз.

— А, да, ловната страст… — промърмори вампирът. — Наистина…

Накрая стана, както всички искахме — на разузнаване отиде Келнмиир.

Силите ни бяха толкова малко, че докато вампирът го нямаше, просто седяхме на пода и си почивахме. Не ни бяха останали сили дори да разговаряме.

Келнмиир се върна изненадващо бързо. Дори не бяхме задрямали.

— Разузнах — зарадва ни той. — Там са останали около двайсет трола… каменни муцуни, хора няма.

— Забелязаха ли те? — уточних за всеки случай.

Аз естествено знаех, че ако реши да не го забележат, това няма как да се случи. Неведнъж го е доказвал… Ами ако е направил на парчета всички тролове с меча каменолом?!

— Разбира се, че не ме забелязаха — обиди се Келнмиир. — Те и вас няма да забележат. Безгрижни като малки деца… Оставили са само един пост край телепортите и си се разхождат из целия етаж. Страшни нашественици…

— Аматьори! — ехидно добави Чез. — Интересно ми е, по кой начин успяха да завладеят Академията?…

— Именно — обади се Алиса. — И как са се промъкнали в кулата?

— Въпросите ви са уместни — призна Келнмиир, — но на тях ще можем да отговорим едва след като хванем „език“.

На някои от въпросите можех да отговоря още сега, но това бяха само мои догадки. Без „език“ нямаше как да се оправим…

— Аха… — кимнах дълбокомислено и се опитах да си представя как хващаме някой триметров трол. — Ще бъде забавно…

Чез мързеливо стана от пода.

— Какъв е планът ни за действие?

— Спускаме се на седемнайсетия етаж, а по-нататък ще действаме според обстоятелствата — предложи Келнмиир.

Пак ли без план? Не и този път!

— Не, Келнмиир — твърдо произнесох аз. — Сега ще изгубим малко време, за да изучим по-добре ситуацията и да предвидим евентуалните обрати, за да не стане като предишния път.

— Какво стана предишния път? — наивно попита вампирът.

— Провал стана, ето какво стана предишния път! — отрязах го аз.

Въпреки всичко, не ме послушаха. Нямаше обсъждане, защото на никого не му беше интересно. Чез и Келнмиир заявиха, че не е тяхна работа да правят планове, а Алиса заяви, че при толкова малко данни, няма никакъв смисъл да обмисляме предварително каквото и да било.

И така отново щяхме да действаме на сляпо.

Пръв надолу се спусна Келнмиир, като направо скочи през прозореца. След него, след като той провери как стоят нещата, по въжето се спуснахме и тримата.

Спуснах се последен. Когато краката ми докоснаха пода, Келнмиир ме набута зад една врата, зад която вече ни чакаха Чез и Алиса.

— Тихо! — изшътка вампирът. — Да не сте помислили да вършите глупости! Крийте се, когато се промъквате по коридора, говорете само шепнешком и през ум да не ви минава да вдигате шум!

Когато произнасяше последните думи, вампирът, кой знае защо, погледна към мен.

Разбира се, пак аз съм виновен! Щом един път съм съборил няколко сандъчета, оттук нататък, за всичко аз ще съм крив. Ще бъда незабележим като сянка, обещавам!

— Сега трябва да хванем „език“ — продължи Келнмиир. — Това ще направим ние с Алиса. Зак, за всеки случай, дай й метлата и й обясни как да я използва.

Докато обяснявах на Алиса какъв е принципът на действие на универсалната бойна метла, Келнмиир бръкна под дрехата си и извади някакво червено пакетче.

Кръв?!

— Значи, Майсторите все пак са ти дали кръв? — учудих се аз.

— Как иначе, според теб, бих могъл да се промуша през тръбата? Това изисква колосални загуби на енергия.

Той проби дупчица в пакетчето и изпи всичко, без да разлее нито капка.

Двамата с Чез се понамръщихме, а Алиса направо се извърна. Интересно, дали чак толкова й беше противно или и на нея й се пиеше?

— Тръгваме — каза Келнмиир. — През това време вие тук стойте тихо и ни чакайте. Мисля, че няма да се забавим.

— Виждаш ли, най-интересното ще мине без нас — каза Чез, когато вампирите се скриха зад вратата.

— Стига, моля ти се — опитах се да успокоя приятеля си. — И без това няма с какво да им помогнем.

— Ясно е, че няма — мърмореше недоволно Чез. — Но е обидно. Толкова време учихме Занаята, залягахме, а сега да не можем да покажем какво умеем!

— Недей да се косиш — усмихнах се аз. — Представи си какво им е на Майсторите — цял живот се занимават със Занаят, смятат ги, едва ли не, за полубогове и наистина вършат невероятни неща, а сега стоят заточени в собствената си кула и нищо не могат да направят. Да паднеш от смях!

Много добре, че Чез захвана този разговор. Тъкмо малко да се разсея. Или не?… Надявам се, Келнмиир да се погрижи за Алиса…

— Имаш ли доверие на вампира? — неочаквано попита Чез.

— Защо? — учудих се аз. — Има ли причина да не му се доверявам?

Чез повдигна рамене.

— Не знам. Появи се някак си странно в Академията, точно преди нападението…

— Той си беше в Академията, още от самото начало на нашето обучение — напомних му.

— Да, да, обаче… — усъмни се Чез. — Той твърди така. — А Алиса…

— А Алиса прекарваше много време на етажа на Майсторите. Нещо, което буди съмнение. Най-вероятно е душила заради Келнмиир. Въпросът е — какво точно е искала да научи?

Чез е откачил. Подозира всички наред, дори и Алиса.

— Остави тези работи — възразих. — После ще ги попитаме, ще видиш, че всичко ще ни обяснят.

— Разбира се, че ще ни обяснят — промърмори Чез. — Ще видим…

Повече не разговаряхме.

След малко се появиха Алиса и Келнмиир и разговорът отпадна. Бяха заловили трол.

Първа влезе Алиса, след нея се появи каменният трол, а на врата му седеше Келнмиир. Вампирът беше яхнал трола и опираше меча в каменната му шия.

— Посрещайте гости — каза уморено Алиса и седна на пода, до вратата. — Какви глупаци са тези тролове! Наистина. Дори не забелязаха, че един от тях липсва.

— Ние не сме глупаци — обади се тролът. — Ние сме умни, но мислим бавно.

— Така е — съгласи се Келнмиир. — Наложи се да го нащърбя изрядно, докато се усети, че го грози опасност. Те са свикнали обикновените оръжия да не ги ловят…

Едва сега забелязах, че тролът не изглежда добре — целият беше нарязан, а от едната му ръка даже липсваха два пръста. Ако се съди по следите, мечът действаше перфектно.

— Колко време ще ни бъде необходимо, според вас, за да убедим тази каменна глава, че трябва да ни съдейства? — заинтересува се Чез. — И ако смятате отново да се занимавате с членовредителство, моля да ме предупредите, защото не понасям излишно насилие.

— Олеле! — подигравателно възкликна Алиса. — Не понасял насилие… Същински друид.

Съмненията на Чез бяха напразни — тролът се оказа много словоохотлив. Разбрахме, че нашествениците се намират в същия капан, в който и ние. Защо ли? Ами, защото не можеха да излязат извън Академията. Този телепорт, през който троловете са се промъкнали, престанал да работи, когато в него се намъкнали трийсет каменарки. В началото са се надявали, че техният човек (шпионин) ще им помогне. Троловете обрали Музея, хванали, който им попадне по етажите и, кой знае защо, събрали накуп всички и ги затворили в една зала. Тролът не каза в коя зала са хората, защото уж не знаел, но каза какво се канели да направят с тях. Техният Шеф — така те наричали своя човек от Академията — се канел да хипнотизира всички заловени и да ги превърне в послушни кукли. Тъй като не можели да излязат от Академията, а и телепортите започнали един по един да излизат от строя, човекът им предложил да хванат няколко Майстори и да ги използват за проверка на телепортите, както и да ги разпитат.

— Къде са тези Майстори? — веднага попитах аз.

— Един от тях се опита да избяга и ни се наложи да го… — тролът се смути — удушим.

За мен ли ставаше дума?

— А вторият се намира в момента в щаба ни. Там го разпитват…

— Къде се намира щабът ви?

— В съседния коридор — отвърна тролът. — Само недейте да си мислите, че бием по време на разпитите…

— Да, бе… — обади се Алиса и докосна разцепената си устна. — А този, вторият Майстор, дето сте го удушили?

— Това беше неизбежен акт на враждебност. Ние не обичаме насилието — съобщи тролът и неочаквано си призна: — Искаме да си ходим. Уморихме се и сме гладни. Във вашата кула няма и грам месо.

— Добре, че не ядат хора — тихо отбеляза Алиса. Изведнъж тролът се разсмя.

— На вас ви провървя, защото, когато наемаха отряд за нападение, шатерци дойдоха първо при нас — каза той, след като се насмя. — Ние не ядем хора. Но съседното племе не се отказва и от човешко. Ако шатерци бяха наели тролове от комшиите… те нямаше да гладуват като нас.

Дали ми се беше сторило или тролът се натъжи?

— Как изглежда този ваш Шеф? — нетърпеливо попита Чез.

— Като… човек — отвърна тролът. — За нас, вие сте като две капки вода.

— И вие за нас — не пропусна Алиса.

Тя чете мислите ми.

— С какво е облечен? Какъв цвят са дрехите му? — попита Келнмиир.

— Като техните — тролът посочи към Чез и Алиса.

Аха. Значи шпионинът е ученик или някой, който се е облякъл като ученик.

— Много интересно — отбеляза Чез. — Вие как различавате хората? Ами, ако аз съм този ваш Шеф? По цвета на косата ли ни разпознавате?

— По цвета на косата няма как — поклати глава тролът. — Господарят беше винаги с качулка.

— Добре, по какво познавахте, че е той? — повтори въпроса си Чез.

— Първо, той знае специалната парола. И второ — знае нашия език. Според вас, много хора ли знаят езика на троловете?

Троловете имат свой език? Гледай ти…

— Тоест, искаш да кажеш, че ако дойде някой, който е облечен в жълта дреха, знае специалната парола и говори вашия език, този човек е вашият Шеф?

Тролът се замисли.

— Ами-и… да! — отговори.

— Чудесно! — зарадва се Келнмиир. — А паролата знаеш ли?

— Знам я — каза тролът. — Но ще ви я кажа само при едно условие…

— Не разбрах — и Келнмиир опря ножа в шията на трола. — Условия ли ще ни поставяш?

— Добре, де… — поправи се тролът. — Не е условие, а молба.

— Така е по-добре — усмихна се Келнмиир. — Кой разправя, че троловете са глупави?…

Тролът размърда рамене, едва не събори Келнмиир и изгледа Алиса с недобър поглед.

Молбата на трола се оказа много проста. Той искаше да се върне у дома и да вземе със себе си всички тролове, които бяха останали живи. А те бяха всичко на всичко двайсет каменни муцуни. Десетина загинаха, отвличайки върху себе си вниманието на Майсторите, Келнмиир уби един и още няколко бяха убити от братята Викерс. Останалите тролове бяха раздробени от телепортите, които излязоха от строя. Сега останалите живи каменища искаха само да се върнат у дома, но нямаха тази възможност. А и договорът им не позволяваше да изоставят Шефа си. Затова тролът ни обеща своята всестранна помощ, ако не убиваме събратята му, без да има нужда. Освен това, ние му обещахме, че ще направим всичко, каквото трябва, след като тази каша приключи, троловете да се върнат в селото си. Какво ли представляваше това село? Би било много интересно някой ден да отидем да го видим.

Само дето, когато освободим Академията, от нас нищо няма да зависи. Майсторите ще вземат всичко под свой контрол, ще ни благодарят (което не е много сигурно) и ще ни отпратят, за да не им се пречкаме. Тролът няма откъде да знае тези работи. Ние пък няма да му казваме…

— Тоест, ти предаваш своите хора? — уточни Келнмиир.

— Не, спасявам ги — поправи го тролът.

— Добре — съгласи се Чез. — Да разбирам ли, че Келнмиир ще е в ролята на Шефа.

Вампирът кимна.

— Казвам ти го, защото трябва да се преоблечеш — напомни му Чез.

— М-да-а… — Вампирът изгледа трола отвисоко. — Заклеваш ли се, че няма да правиш глупости?

— Обещал съм да ви помогна — спокойно отговори тролът. Келнмиир помисли секунда-две и реши да му се довери.

След като скочи от шията на трола, вампирът даде ножа на Алиса и отиде да се преоблече.

— Внимавай — предупреди Алиса трола, макар че изражението й беше леко неуверено.

Той не реагира по никакъв начин на предупрежденията на Алиса. Изобщо, беше едно удивително спокойно същество. Направо съм поразен!

Когато Келнмиир, облечен с жълта ливрея, и Чез — с черна, се върнаха, се заехме да доуточним плана си.

— Приличам ли на него? — попита Келнмиир трола, като нахлупи качулката си.

— Приличаш — потвърди тролът. — Гласът ти само трябва да бъде по-груб.

— Ис дза те ихма? — произнесе вампирът.

Тролът закима с глава.

— Сега и гласът ти е като неговия, и произношението ти е шатерско. Ще стане.

Двамата забърбориха на тролски език. Бързо и неразбрано. Макар че и бавно да говореха, пак нищо нямаше да разбера.

— Ето какво, момчета — накрая се обърна към нас Келнмиир. — Планът ни е следният: Аз ще бъда прословутият Шеф, а вие — моята хипнотизирана свита. Смело нахълтваме в стаята с троловете и аз заявявам, че вземаме пленника с нас. След което бързо се изнасяме към телепорта и слизаме на първия етаж. Нещо неясно?

— Всичко е ясно — кимна Чез. — А как трябва да изглеждаме ние като хипнотизирана свита?

Келнмиир се замисли.

— Ами, недейте да говорите и гледайте само напред и в една точка. По лицата ви не бива да има и следа от емоция.

— Да се направим на дебили? Това го можем! — зарадва се Чез.

— Не забравяйте, че сте ми обещали никой от моето племе да не пострада — напомни тролът.

— Ако не ни нападнат, нито един каменен косъм няма да падне от главите им! — обеща Келнмиир. — Тръгваме!

Всички напуснахме стаята. Най-отпред вървеше тролът, след него, Келнмиир — Шефът, а след тях пристъпвахме ние тримата. Алиса ми беше върнала универсалната бойна метличка и сега аз вървях, въоръжен със страшното оръжие.

Единствения си пост троловете бяха поставили при телепорта, където се пресичаха двата коридора. Пътя ни препречиха двама от тях.

— Догрон? Къде се мотаеш — мързеливо проточи единият.

— Посрещнах Шефа — отвърна нашият трол. — Дошъл е за пленника.

Двамата стражи учудено изгледаха най-напред нас, после телепортите. Върху каменните им физиономии се появиха следи от мисловна дейност.

— Шефът използва тайния телепорт — веднага поясни нашият трол.

— Ясно! — с облекчение и почти в хор отговориха троловете. — Минавайте!

Троловете са си тъпички, аз да ви кажа. На тези и през ум не им мина да попитат например защо след срещата с Шефа нашият трол изглежда така все едно са го били. Само не ме убеждавайте, че не са забелязали липсата на няколкото пръста и порязаното.

Ние свърнахме по един коридор и продължихме по-нататък. След малко тролът спря пред една врата и почука.

— Ллок дар? — поинтересува се той.

— Дар — отговориха отвътре.

Пръв в стаята влезе тролът, а след него — Келнмиир.

— Вие изчакайте отвън — заповяда той.

Застанахме послушно пред вратата. Не ни беше разрешено да разговаряме, да се оглеждаме — също… конспирацията, преди всичко. Но пък от друга страна, кой ли би могъл да ни види?

Сякаш в отговор на моите мисли, вратата се отвори и оттам излязоха два трола. Съдейки по целите им крайници, нашият трол не беше между тях.

— Погледни ги тези, хипнотизираните — разхили се единият. — Стоят като статуи.

— Сред тях даже има един Майстор — продължи другият. — Нашият Шеф работи перфектно.

— Да — съгласи се първият. — Сега ще хипнотизира и Майстора. Много яко. Може да не ни се наложи да правим каквото и да било повече.

Троловете се разсмяха.

— Ако Шефът отведе този Майстор, кой ще ни проверява телепортите?

— Прав си — отговори другият. — Трябва да поискаме един от останалите.

Това не беше добре. Надявах се Келнмиир да намери повод да не оставя никого. Нали той е Шефът? Няма защо да се оправдава пред тези каменарки. Каквото реши, това ще е! Така че троловете ще трябва да се оправят и без проверка на телепортите. Ех, ако искате да си седите на този етаж и да не ни пречите, мили и любезни каменища…

— Ами ако не остави никого? — неочаквано се разтревожи тролът.

— Тогава и аз не знам — отвърна вторият. — Нека старшият да реши…

— Да, нека старшият да реши — веднага се съгласи първият.

Троловете се помотаха още малко и поеха към телепортите.

— Чухте ли? — просъска Чез. — Ами ако поискат някой от нас да остане?

— Ш-ш-т! — изшътка му Алиса.

— Аз…

— Ш-ш-ш-т!

Чез се нацупи обидено, но си замълча.

Не минаха и няколко минути и вратата се отвори широко. Пръв излезе нашият трол, след него Келнмиир, заедно с Шинс, а след тях се изсипаха още пет трола. Как се бяха побрали всичките?! Спомням си, че стаята не беше чак толкова голяма…

— Скоро всичко ще свърши — каза Келнмиир и потупа по рамото най-едрия (вероятно главния) трол.

— Нали няма да възразите, ако вместо Майстора при нас остане някой от хипнотизираните? — попита тролът и кимна към нас.

Така. Започна се.

— Не може — кратко отвърна Келнмиир. — В момента всеки човек ми е важен.

— Значи, всеки човек ви е важен, но не и всеки трол?! — изрева старшият.

— Не ме разбрахте…

— Разбрах ви прекрасно! Може и да сте ни наели, но това не значи, че ще умираме безсмислено за вас.

Не знам как се чувстваха Алиса и Чез, но на мен ми се искаше да направя нещо, а не да стоя като истукан…

— Почакай, Тиллак — намеси се „нашият“ трол. — Недей да се палиш.

И на секундата отнесе един юмрук по каменната муцуна.

— Не се бъркай! — изрева старшият.

— В момента нямаме нужда от телепорти — продължаваше „нашият“ трол. — За какво са ни проверяващи?

— Не стига, че така нареченият Шеф ни вкара в капан, ами и не иска да ни помогне — гневно каза старшият. — И ти, Догрон, си на негова страна?

— Сега не е най-подходящият момент за спорове — помирително каза Догрон.

— Кога според теб ще е подходящо? — попита старшият. — Подозирам, че няма да доживеем до това „подходящо“ време. Колко от нашите вече паднаха, забрави ли, Догрон? — Старшият се намръщи. — Ти да не си ни предал?!

— Стига, Тиллак — размаха ръце Догрон. — От деца се познаваме…

— Троловете се променят — отбеляза философски старшият и се обърна към Келнмиир. — Кога ще можем да се измъкнем оттук? Обещахте, че тази операция няма да трае повече от няколко часа и ще бъде съвсем безопасна. А вече двайсет от моите тролове загинаха!

— Много скоро всичко ще свърши — каза Келнмиир. — Всичко, което ми трябва сега, е да слезем на първия етаж с този Майстор — и той посочи Шинс. След което ще ви върнем във вашето село.

— Това вече съм го чувал — настояваше на своето тролът. — В началото твърдяхте, че всичко ще свърши, когато задържим Майсторите на този етаж. След това се оказа, че трябва да се прочистят всички етажи. После ни накарахте да влачим сандъци от онзи Музей…

— В лъжа ли ме обвинявате? — тихо попита Келнмиир.

— Да! — отговори тролът. — И на нас ни омръзна да ни използват. Или на момента ни изпращате в нашето село, или ние пускаме още сега всички Майстори!

— Пуснете ги — вдигна рамене Келнмиир. — Ние тръгваме. Имаме си работа…

Той избута Шинс пред себе си и махна с ръка към нас да го последваме.

Успяхме да направим само няколко крачки, преди тролът да дойде на себе си след думите на вампира.

— Спрете ги — разкрещя се старшият и… отнесе един удар по главата от Догрон. — Ти… — изохка Тиллак и бавно се смъкна на пода.

Всичко стана толкова бързо, че останалите тролове не успяха да реагират. А в следващия момент вече тичахме по коридора…

— Нещо не разбирам. Да не би троловете току-що да въстанаха против шатерския си работодател? — попита Чез, тичайки.

— Точно така — отвърна Догрон, който, кой знае защо, също тичаше с нас. — Да си призная, не очаквах такова нещо от сънародниците си.

— Но това е чудесно! — възкликнах аз.

— Чудесно е — избуча Келнмиир. — Но не точно сега, когато смятат, че Шефът съм аз.

— Ако искаш, да спрем и да им обясним… — започна Чез.

— Не ме разсмивай — подигравателно изрече Алиса. — Да не си мислиш, че ще ни повярват? А и да ни повярват, кой знае какво може да хрумне в каменните им тикви!

Апропо, за каменните тикви… Защо тролът хукна с нас, а не остана там?

Дотърчахме до телепортите с такава скорост, че стражата не успя дори да заподозре, че се случва нещо извънредно. А когато иззад ъгъла изскочиха троловете, които ни преследваха, Догрон тресна единия в стената, а с другия се оправи Келнмиир.

Догрон погледна въпросително към мен.

— Можеш ли да кажеш кой телепорт е безопасен?

— Не — честно отговорих аз и посочих с пръст Шинс. — Този може да каже.

— Аз… не… — Шинс дишаше тежко и не можеше да говори. — мога… да определя… от пръв поглед…

— Зак, — неочаквано се обади Алиса. — ти забрави ли какво държиш в ръката си?

— А?

Ах, да! През цялото време бях тичал с моята универсална бойна метла в ръка…

— Не се приближавайте! — викнах аз на приближаващите се тролове.

Ей сега… Все са ме послушали…

— Предупредих ви — вдигнах рамене и замахнах с метлата. И петимата бяха изметени за секунда! Келнмиир и Догрон поеха другите двама. Първият трол рухна под ударите на сънародника си, а вторият беше порязан от Келнмиир. Троловете, разбира се, не бяха напълно изведени от строя и затова Догрон и вампирът се готвеха за нова атака.

— Предлагам ти, час по-скоро да разбереш, с кой от телепортите можем да отстъпим — предложи Келнмиир на Майстора.

— Да, да, да… — бързо-бързо закима Шинс и заби поглед в най-близкия телепорт.

— Интересно — каза Чез на Алиса. — Защо ли се чувствам напълно безполезен?

— Защото е така — отговори му Алиса. — И по-добре си трай.

— Трая си — каза Чез.

— Ето този телепорт работи — обяви след няколко минути Шинс. — Но няма да може да ни измъкне всичките. Максимум трима.

— Провери останалите! — разпореди се Келнмиир. Иззад ъгъла надникна един трол. Тръснах заплашително метлата, но той не се уплаши.

— Шефе — викна тролът, който, ако не ме лъже паметта, се казваше Тиллак. — Ние май се разгорещихме малко повече!

— Разхладете се, тогава. Екстра ще ви дойде — отговори му Чез. — Не се пъхайте тук!

Този няма работа тук! Къде се навира?!

— Можем да се разберем! — предложи тролът.

— Върви на…

Чез не можа да довърши, защото беше уцелен от точния ритник на Алиса.

— Догрон! Кога успя да ни предадеш?! — попита зад ъгъла Тиллак.

— За кои „нас“ питаш?! — отговори Догрон. — За племето ли? Ние доброволно тръгнахме срещу племето си, когато се захванахме с тази работа!

Значи троловете си имат и племе? Само преди един ден дори не подозирах, че съществуват тролове.

— Ти предаде семейството си — отвърна Тиллак. — Заради Шефа загинаха двайсет души от нашите. И след всичко това ти му помагаш?!

Догрон разпери виновни ръце.

— Как да му обясня така, че да ме разбере?… — тихо попита той.

Това беше риторичен въпрос. Мисля, че никой от нас не знаеше отговора.

— Този става — най-накрая изрече Шинс. — Той ще ни пренесе, заедно с трола. Всъщност, за какво ни е този трол?

— Думи нямам — въздъхна Келнмиир. — Тези Майстори са големи хуманисти!…

Наистина, не може така!

— Догрон ни помогна и не можем да го изоставим — заяви Алиса.

— Просто размишлявах на глас — каза Шинс и влезе в телепорта.

След него влязоха Чез и Алиса.

— Ти влез преди мен — каза тролът. — Колкото за теб, енергия ще има.

Гледай ти колко е благороден!

Бързо прекрачих в телепорта.

Когато слязох от платформата на другия етаж, на нея се появи тролът. Когато слезе от телепорта, Догрон удари платформата с юмрук.

— За всеки случай — каза той.

— Намираме се на четиринайсетия етаж. Превъзходно! — бодро каза Келнмиир и погледна към Шинс. — Провери телепорта за първия етаж.

Направо да не повярваш, Шинс не възрази! Все пак, Келнмиир беше по-възрастен от него с трийсет века.

— И така, дами и господа — произнесе Келнмиир. — Ако всичко е наред, ще се спуснем до първия етаж, ще заведем Майстора на нужното място… впрочем, що за място е това?

Вампирът изгледа въпросително Шинс.

— Трябва да излезем от кулата и да се приближим плътно до консервационното поле — поясни Шинс. — Останалото ще сторя сам.

— Виждате ли колко е просто? — зарадва се вампирът.

— Няма нищо по-просто — съгласи се Чез. — Чудесно приключение!

— Всичко е наред — съобщи Шинс. — Телепортът за първия етаж има дори повече енергия, отколкото останалите. Такава е практиката.

— Тогава, да потегляме — обобщи Келнмиир. — Мисля, че не би трябвало да имаме проблеми.

През телепорта минахме в същия ред. Последен от него излезе Догрон.

— А сега, марш на скок до изхода! — изкомандва Келнмиир.

Обаче не се получи точно така. Буквално след следващия завой се натъкнахме на жива преграда.