Алекс Кош
Огненият факултет (25)

Действие 4

— Определено ми харесва размахът на това мероприятие — възхити се Келнмиир, когато се приближихме на около двайсет метра от телепорта. — Да съчетаеш диверсия с окупация, плюс най-обикновена кражба… много е хард!

— Можеш да се присъединиш — недоволно предложих аз. — Щом толкова ти харесват…

— Да участвам в завладяването на Академията? — вампирът се замисли. — Няма как, на моята внучка й харесва тук и тя иска да стане Майстор. Така че засега ще се наложи да почакам със завладяването на Академията. Освен това, не ми се иска да участвам в такова знаменателно събитие във второстепенна роля!

— Аха, по-добре е да загинеш като главен герой, защитавайки Академията? — усмихнах се аз.

— Какви са тези мрачни настроения? — потупа ме по рамото Келнмиир. — Предпочитам да играя главна роля в спасяването на Академията.

— Надявам се твоето желание да се изпълни — въздъхнах, гледайки как троловете мъкнат дървените сандъци към телепорта.

Всичките каменни тролове си приличаха като две капки вода. Различаваха се само по препаските. Каменните им тела не се страхуваха от студа, затова препаските им бяха чисто символични. Ако трябва да съм честен, дори не си представях, с какво бихме могли да се противопоставим на тези каменни грамади. Да се бием с тях? Голям смях! Не съм сигурен дали моята бойна метла ще може да ги отблъсне толкова успешно както голема… макар че големът беше може би по-тежък от тях.

— Стига терзания! — рязко отсече Келнмиир. — Нека ти кажа, че всички мои желания имат свойството да се изпълняват.

Интересно, това сериозно ли беше или Келнмиир само искаше да ме успокои? През това време троловете започнаха да влизат в телепорта, влачейки сандъците.

— Знаеш ли, мисля си, че спасяването на Академията трябва да започне от спасяването на нейното имущество — замислено изрече вампирът.

— Какво предлагаш?

— Предлагам да се промъкнем по-близо до телепорта, после да направим един марш на скок и да се телепортираме в кабинета на Ромиус. Веднага след това да счупим телепорта, така че да оставим тези каменища в Музея, за вечни времена.

— Кейтен обаче разправяше, че в Музея има и други телепорти — припомних му аз.

— А ти сигурен ли си, че троловете знаят за тях? При всички случаи, това ще ги забави за известно време.

— Къде е Стил? Него май не го хванаха — напомних аз.

— Не е сигурно, може по-напред да са го пипнали. Дори и да не са… ти какво предлагаш? Да дадем възможност на нашествениците да грабят на воля техномагическите експонати?

— Убеди ме — въздъхнах. — Тръгваме. Пълзешком.

— Аха! — Вампирът се плесна на пода. — И теб ли те завладя ловната страст?

— Завладя ме, завладя ме — съгласих се набързо.

Вампирът категорично отказа да остави меча и секирата, аз също вече бях свикнал с бойната си метла, та затова пълзенето не беше лесно. И тъкмо заради това, а не защото съм някакъв левак, за беля бутнах с метлата едно сандъче, което стърчеше в самия край на стелажа.

— Дръж го — скочи вампирът.

Хванах сандъчето и успях да го задържа, но с крак бутнах съседното… то пък помъкна съседното… и така от стелажа се изсипаха пет разнокалибрени дървени сандъка. Да разправям ли какъв ужасяващ грохот се разнесе?

— Да бягаме! — изрева вампирът, секунда преди да се стовари първото сандъче, и хукна към телепорта, без да изпуска меча и секирата от ръцете си. Случайно или нарочно, докато търчеше, той така размахваше тези железа, че успя да разхвърля всички тролове, които по волята на случая се бяха оказали на пътя към телепорта. Аз също се изнесох с максимална скорост, подхващайки метличката си.

Нашето появяване беше съпроводено от такъв трясък, че троловете дори не можаха да реагират, стъписани от внезапното нападение. А когато все пак реагираха, ние с вампира вече стояхме досами телепорта. Келнмиир влетя в телепорта, а аз, поддавайки се на порива си, замахнах с метличката по посока на троловете. Каменищата сякаш вятър ги отвя. Всъщност, защо „сякаш“? А аз, глупакът нямах доверие на универсалната си бойна метличка.

Когато излязох от телепорта, с ужас видях Келнмиир да замахва към мен с брадвата. От страх стиснах очи… той да не би да е решил…

— Какво се вкопа?! Веднага слез от телепорта! — гневно кресна вампирът.

Бързо слязох от платформата и Келнмиир стовари брадвата върху кръглия диск.

— Защо се забави? — попита вампирът, като нанасяше удар след удар по диска.

— Трябваше да свърша нещо — отвърнах аз. — Хей, стига толкова! От този телепорт едва ли вече някой ще може да се възползва.

— А, да… — смути се вампирът. — Увлякох се…

— Сега какво? — попитах аз, като се опитвах да овладея нервната си треска.

— Имам една идея — мечтателно произнесе Келнмиир. — Нещо много интересно и много опасно.

Едва не припаднах.

— Не може ли да се ограничим само с интересното? — попитах.

— Не! — отсече вампирът. — Без да е опасно, нищо не е интересно.

Приседнах на крайчеца на дивана и усетих как краката ми треперят.

— И какво предлагаш?

— Не се разполагай тук — завъртя глава вампирът. — Троловете влачеха сандъци в телепорта, което ще рече, че всеки момент ще нахлуят тук за още. Аз тръгвам, ти прави каквото искаш.

Скочих като ужилен и се затичах след вампира. За наш късмет, в коридора нямаше никого.

— Къде отиваме? — попитах озадачено.

Нали стационарните телепорти пропускаха само тролове? Прозорци на етажа на Майсторите, кой знае защо, нямаше, а единствения телепорт, който работеше, ние току-що бяхме потрошили. Какво ли беше намислил вампирът?

— Имаме следния избор: или да се разходим из кабинетите на Майсторите и да потърсим телепорт, или да отидем при стационарните и да издебнем някой трол…

— А какъв е смисълът? — не разбрах аз.

— Ами… да намерим нестационарен и да поскачаме из етажите, докато попаднем на седемдесетия.

— Нямах това предвид — прекъснах вампира. — Питам, за какво ни е да издебваме трол?

— Абе… — ухили се вампирът. — Ловна страст…

Едва се сдържах да не го пратя, с ловната му страст заедно, не знам къде!

— Нека оставим лова на тролове за по-късно — изрекох колкото се може по-спокойно.

— Така да бъде — съгласи се вампирът. — Откъде започваме?

— Логично е да има телепорти в кабинетите на Върховните майстори — пресметнах аз. — Така че нека първо видим какво пише на вратите.

— Виж — вдигна рамене Келнмиир.

Послушно запристъпвах към началото на коридора, но изведнъж зад мен се чу невероятен трясък.

— Откри ли? — попитах аз, притичвайки до избитата врата.

— Не знам — прозина се вампирът. — Ако искаш, прочети табелката, но тук със сигурност телепорт няма.

Келнмиир каза това, отиде до следващата врата и също я изби с крак.

— Ясно — въздъхнах. — Можем да добавим в списъка на унищоженото имущество и тези врати.

Ако на етажа скоро се появяха тролове, никак нямаше да им бъде трудно да ни намерят. Освен ако не са напълно глухи…

Докато вампирът трошеше вратите една след друга, аз се облегнах на стената и се опитах да подредя мислите си. Да си призная, замисълът на Келнмиир още не ми беше ясен. Той не знаеше как се настройват стационарни телепорти и затова можехме да попаднем на който и да било етаж… а можехме и изобщо да изчезнем. Ако попаднем на етаж с прозорци, бихме могли да се спуснем до произволен етаж… но какво от това? На етажа на Главната зала няма прозорци и до там се стига само с телепорт. Това е задънена улица.

Някъде след десетата врата Келнмиир се провикна радостно:

— Намерих!

Бързо отидох при него. На вратата, която лежеше на пода, видях табелка. На нея пишеше: „Шинссимус Стидвел“.

Точно това ли трябваше да се случи?! Да нахлуем като разбойници в кабинета на любимия ми учител…

— Е? — попита Келнмиир. — Кой влиза пръв?

— Ти, разбира се.

— Защо аз — учуди се вампирът.

— Как защо? „Напред към неизвестното! Ловната страст“… — усмихнах се аз, доволен, че можех да взема вампира на подбив.

— Да, може да се каже, че това е аргумент — въздъхна вампирът. — Тогава, да се уговорим така: ако до една минута не се върна, значи съм размазан някъде по етажите и в този телепорт не бива да влизаш или са ме заловили троловете… макар че не, те всъщност няма как да ме заловят.

— Звучи логично — съгласих се аз. — А ако се откажем от телепорта? Не може ли да се опитаме да стигнем до Главната зала по друг начин?

— Аха, да изгризем стената… Забрави — отвърна вампирът. — Освен това, вероятността за неудачен пренос е всичко на всичко два процента. Хайде, аз тръгвам…

Келнмиир подпря до стената меча и секирата, влезе в телепорта и изчезна.

Мина известно време, доста повече от минута и аз вече бях започнал да се замислям какво трябва да правя сам оттук нататък, когато телепортът блесна и в кабинета се появи Келнмиир.

— Къде беше толкова време?! Мина повече от една минута! — нахвърлих се аз върху вампира.

Келнмиир се отдръпна назад.

— Докато се огледам… Докато това-онова… Да побързаме, защо да губим време! — той грабна любимите си железа и се шмугна в телепорта.

Тези вампири са напълно откачени…

Влязох в телепорта след Келнмиир.

Излязох на осемдесетия етаж — поне така пишеше на табелката. Значи, за да се доберем до Главната зала, трябва да слезем шейсет етажа надолу. Никакви пердета нямаше да ни помогнат, а и да можеха, трябваше да ги връзваме часове наред.

— Може да не проверяваш останалите телепорти — не работят — изпревари намеренията ми Келнмиир.

— Какво ще правим сега? — попитах аз. — Как ще се спуснем шейсет етажа надолу, а дори и да се спуснем, на двайсетия етаж няма прозорци.

— Всичко е наред — успокои ме вампирът. — Имам нещо наум. Важно е да има прозорци на този етаж.

— Има — уверих вампира. — Тук се намира столовата ни.

— Така ли? Случайно да си гладен? — поинтересува се Келнмиир.

— Моля ти се, залък не мога да преглътна! — признах си.

— Аз обаче не бих се отказал да хапна — мечтателно примляска вампирът.

Предпазливо се поотдръпнах от него.

— Не съм вкусен — отбелязах, за всеки случай.

— Вярвам ти — съгласи се Келнмиир. — Е, да отидем ли до най-близките прозорци?

Бързо се приближихме до прозорците в дъното на коридора, но само смътно си представях какво ще правим по-нататък.

— Сега какво?

— Сега ще трябва да седнеш на раменете ми.

— На раменете ти? — поразих се аз. — Значи ще летим?

— Да летим ли? — повтори вампирът. — Ти да не мръдна? Имам сили само да дишам и то едва-едва, само ми е до атракциони. Няма да летим, а ще пълзим… И ако обичаш, седни не на раменете ми, а на гърба ми.

— Ще пълзим ли?

Интересно ми е накъде е решил да пълзи… Келнмиир счупи с юмрук стъклото и разчисти с ръкав парчетата от перваза.

— Качвай се, ще видиш.

Вече почти бях решил да започна да капризнича и да се откажа, когато изведнъж реших — защо не?! Едва ли вампирът беше решил да се самоубива.

Трябваше да се кача на гърба му. Имах усещането, че се качвам не върху живо същество, а върху статуя. Добре, че се наложи да оставим тежката секира, но меча и метлата ми все пак завързахме за моя гръб.

— Готов ли си? — осведоми се вампирът.

— Не съвсем, но нали нямаме друг изход?

— Точно така — потвърди вампирът и с лекота скочи на перваза. — Дръж се здраво!

От неговите по-нататъшни действия изпаднах в шок. Той скочи от прозореца с гърба надолу (на гърба му бях аз!!!) и като прелетя няколко метра, се хвана за перваза на прозореца на долния етаж.

— По-добре да бяхме навързали пердетата — прошепнах обезумяло.

— Моля ти се — възрази вампирът. — Този номер не го правя за пръв път и досега никой не се е оплакал.

— Когато стигнем до двайсетия етаж, аз също няма да се оплача, защото няма да мога въобще да говоря — изплаках.

— Ще видим — отвърна Келнмиир, пусна ръце и полетя към следващия етаж.

Ще си призная, че усещането от свободното падане, едновременно ме плашеше и ме очароваше.

— Искаш ли да те разсея? — попита Келнмиир и отново се пусна.

— Ка-ак? — попитах аз и душата ми отново слезе в петите.

— Като ти разкажа една интересна история от моя живот.

— Защо не — въздъхнах. — Може да се окаже поучително. Разказ от живота на чо… на вампир, който е живял трийсет века по-дълго от мен. Ако се увлечеш с разказа, дали няма да стане беля?

— Ами! — Вампирът се усмихна и отново се пусна. — Изобщо не се напрягам. Физическата сила е нещо, което ни е дадено като дар свише и когато използваме този дар, ние дори си почиваме. Отделна работа е, когато използваме прийомите на Изкуството — ускорение, левитация… Тогава губим сила.

Не отговорих, защото ми се стори, че падането този път продължи твърде дълго.

Келнмиир отново се хвана за един перваз.

Ясно! Този път сме слезли два етажа надолу — изглежда на предния етаж не е имало прозорци.

— И така, ще започна разказа си отдалече, по-точно, от по-отдавна. Тази история започна преди десет века, когато беше завършил периода на повсеместните гонения на Магьосниците и аз тъкмо бях започнал да управлявам Царство Миир. На трона седнах абсолютно неочаквано, тъй като всички, в това число и моя милост, смятахме, че следващият цар ще бъде моят чичо. Той се отказа внезапно и трябваше да заема мястото му. Да си призная честно, царуването ми омръзна само след една година. За година време започнах две войни, разкрих осем заговора, избягнах няколко десетки покушения… изобщо, може да се каже, че животът ми беше хубав, но монотонен. Още няколко години и може би щях да се откажа от тази глупава длъжност, ако не беше… Алисия.

— Алисия ли? — повторих аз.

— Да — въздъхна вампирът. — Алисия. Тя беше божествена. За пръв път я срещнах на един официален прием. Тя участваше в заговор срещу мен, но по време на вечерята така се заприказвахме, че и тя, и аз забравихме за заговора (разбира се, аз знаех за заговора повече, отколкото тя). От момента на нашето запознанство до последния ден с нея бяхме неразделни, с изключение на няколко мои визити в Далечните планини.

— До последния ден?

— Да, до последния ден на живота й. В деня на нашата сватба нея я убиха.

— Много съжалявам! — честно казах аз.

Вампирът помълча известно време.

— Дълго време смятах, че я е убил Велхеор — продължи Келнмиир.

— Велхеор ли? — попитах.

„Дълго време смятах“… значи, все пак Велхеор не е виновен? Макар че ако се съди по кошмарната му репутация, кой знае?…

— Да… сега разбирам, че от моя страна, това не е било много умно. Той искрено и дълбоко обичаше сестра си, но тогава така го бяха накиснали, че аз, едва сега, преди няколко месеца разбрах, че не съм бил прав.

Сестра си? Значи Келнмиир за една бройка да се ожени за сестрата на „кървавия“ Велхеор. Интересно! Особено, ако се вземе предвид това, че при вампирите междуклановите отношения никога не са били поощрявани.

— Оказа се, че моят чичо Канмиир я е убил — въздъхна вампирът.

— Почакай, това име ми е познато — опитах се да си спомня. — Не се ли казваше така съветникът на нашия Император?

— Точно така — потвърди вампирът. — Това е той.

— Ясно тогава защо с Велхеор сте извършили онова покушение. Целта не е бил Императорът, а неговият съветник. Жалко, че покушението не излезе успешно.

— Не сме извършвали покушение — възрази Келнмиир. — За огромно мое съжаление. Стана обратното — той извърши покушение над нас. Също така, може да се каже, неуспешно.

— Подлец!

— Подлец! — съгласи се Келнмиир. — Но сега не става дума за него. Съвсем скоро научих, че ние с Алисия имаме син.

— Син ли? — изумих се аз и само дето не паднах от гърба на вампира. — И ти разбираш след… колко време всъщност е минало от тогава?

— Седем века.

Много хубаво! Да разбереш, че имаш дете със седем века закъснение…

— Как е станало така, че не си разбрал, че имаш дете?

— Ами… — Стори ми се, че той се смути. — Моите пътувания до Далечните планини не бяха уж толкова продължителни, но отнемаха от десет до дванадесет месеца. Явно по това време Алисия е родила детето… Както научих по-късно, по време на моето отсъствие тя е живяла в Древната гора…

— При друидите?! — поразих се аз.

— Да, Алисия беше единственият вампир, който беше винаги добре дошъл в Древната гора. Тя искрено се интересуваше от друидите и от тяхната култура. Обичаше да общува с тях…

— Поразително! — ахнах аз.

— Да — съгласи се Келнмиир. — Тя винаги ме е удивлявала. Дори и след смъртта си.

Никога не бях чувал толкова тъга да звучи в гласа на човек… още по-малко, на вампир.

— Оставила е сина ни в Древната гора, за да го възпитават, без да ми каже и думичка за това. Може би е искала да го направи след сватбата ни, обаче не успя…

— Стой! — вече започнах да схващам накъде бие. — Тази история свързана ли е с Алиса? Ти каза, че тя е твоя правнучка.

— Да — съгласи се Келнмиир. — Тя ми е правнучка, а баща й…

— Е твой внук! — възкликнах аз. — Излиза, че дневният клан е съюз между друидите и вампирите и това обяснява защо Алиса толкова обича зеленчуци и не пие кръв!

— Не точно — поправи ме вампирът. — Алиса може да пие кръв, но може и да не пие. Тя е наполовина вампир, наполовина друид.

Келнмиир престана да се спуска от перваз на перваз.

— Гледай да не паднеш от учудване.

— Нямам такова намерение — избучах аз. — Точно, когато съм разбрал тайната на дневния клан?… И дума да не става!

— Запомни, че на никого не бива да разказваш тази история, защото тогава тайната ще престане да бъде тайна… а аз не искам това.

— Алиса знае, нали? — усмихнах се аз.

Тишина…

— Какво?! Не си разказал на Алиса?!

— Кое по-точно?! — с неочаквано ожесточение в гласа попита Келнмиир. — Това, че нейният прадядо не е успял да опази любимата си, а чичо й е най-кървавият вампир на последните три хилядолетия?!

Да… излизаше, че Алиса си има прекрасни роднини… Това е по вампирска линия, а има и линия на друидите…

— Не — отвърнах. — Ще й разкажеш това, което разказа на мен. Това, че ти и нейната прабаба сте се обичали безкрайно много, че сте били щастливи заедно…

Келнмиир отново се спусна надолу и този път наистина се уплаших да не би от много вълнение да пребие и двама ни.

Но след пет етажа той пак се хвана за един перваз.

— Някой ден непременно ще й разкажа — обеща вампирът. — Засега обаче нашите отношения са чисто делови и да не си посмял да й кажеш нещо!

— Делови ли?

— Да — Келнмиир отново пусна перваза. — Аз й помогнах да влезе в Академията, а тя ми помогна да се скрия…

Започнах малко по малко да разбирам. Например защо Алиса ме изгони от стаята си, когато поисках да вляза в банята.

— Искаш да кажеш, че живееш в нейната стая?

— Точно така — потвърди вампирът.

— А как попадна в Академията? Това не е толкова лесно…

— Да, това е сложно, много сложно — Келнмиир замълча, докато летяхме. — Но аз съм добър измамник.

— Как, все пак, попадна в Академията? — настоях аз.

— Ти си ме виждал — разсмя се той. — Не помниш ли?

Замислих се и се опитах да си спомня онзи ден.

— Не, защото със сигурност щях да те запомня — отвърнах най-сетне.

— Ще ти подскажа — през онзи ден изглеждах по-различно.

— Не се досещам — отговорих раздразнително. — Разказвай!

— Притичах покрай теб, не помниш ли?

Този път не се замислих.

— Освен Алиса, до мен… — И изведнъж се досетих. — Само не ми казвай, че си бил ти!…

— Няма — засмя се Келнмиир. — Ти сам се досети.

— Как го направи?! — бях поразен.

— Лека промяна във външността. Дреболия — отговори вампирът.

Сега си спомних. Тогава, на първата лекция, Алиса първоначално се учуди, когато й казах, че е закъсняла. Тя със сигурност беше влязла заедно с първите и е възможно дори да не е знаела как Келнмиир е попаднал в Академията. Сега ми стана ясно защо никога не ме канеше в стаята си и защо не ми даваше да я изпращам.

Останалата част от пътя прекарахме в мълчание. Всеки мислеше за своите си неща.

След поредния скок надолу Келнмиир произнесе неочаквано:

— Край, пристигнахме!

Той изби стъклото и скочи в коридора. Слязох много бавно от гърба му и се опитах да раздвижа краката и ръцете си. Всичко ме болеше неописуемо.

Келнмиир веднага се зае да обиколи целия етаж, все едно, че не беше скачал от етаж на етаж с мен на гърба си.

— Тук няма жива душа — обяви той, като се върна от обхода.

— На двайсет и първия ли сме? — реших да уточня.

— Точно така — радостно отговори вампирът.

— А как ще попаднем в Главната зала?

— О! Това е най-голямата тайна!

Призовах на помощ всичкото си търпение.

— Стига, Келнмиир! Казвай!

— Спомняш ли си, че в Музея прибрах от пода един малък предмет?

— Спомням си нещо — припомних си аз. — Той ли ще ни помогне да стигнем до Залата?

— И още как!

Преброих наум до десет и чак тогава попитах:

— А как действа?

Вампирът изглежда се смили над мен.

— Много просто — започна да обяснява той. — Ето това — Келнмиир извади от джоба си една поничка с диаметър десет сантиметра — е телепорт за еднократна употреба с насочено действие. Предугаждайки твоя следващ въпрос, веднага казвам: насоченото действие представлява придвижване по права линия. В конкретния случай ние ще го настроим да действа на пет метра, в посока надолу.

— Добре ли чух? — попитах аз. — Телепорт за еднократна употреба? Ще рече, че няма да можем да се върнем назад?

— Няма да можем — отвърна Келнмиир и взе меча от мен. — Не знаем какво става в Главната зала. Може още да е под обсада, а може и да са я завзели… Трябва да решаваме проблемите по реда, по който възникват. Сега се налага да стигнем дотам и първо това ще сторим.

— Какво ще правим, когато стигнем до нея?

— Ще решим на място — категорично отвърна вампирът. — Ако толкова те е страх, дръж в готовност бойната си метла, току-виж потрябвала.

Аз и бездруго бях решил да държа в готовност метлата си. Само че се чудех как може да се постъпва толкова безразсъдно. Според мен всичко трябва да се обмисли, да се прецени…

— Ела при мен, моля те — помоли Келнмиир.

Изпълних желанието му.

— Приготви ли метлата?

— Да, разбира се — нацупих се аз. — Келнмиир, нека измислим план, който…

В следващия миг, пред очите ми притъмня и двамата с Келнмиир започнахме да пропадаме надолу. Падането продължи кратко, дори не успях да се уплаша, затова пък силно се ударих. И то не защото паднах на пода. Бяхме се стоварили върху нечии глави.

Гледай го, подлеца! Дори не ме предупреди, че ще се телепортираме!

— Какво е това?!… — под нас се чуха възмутени възгласи.

— Какво става? — в хор повтаряха всички.

— Не ни ли очаквахте? — мигом скочи на краката си Келнмиир.

Чудех се как мечът не уби никого, когато се стоварихме от небето. И бях започнал да се дразня от бодряшкото настроение на вампира. Аз не можех да си позволя такъв разкош и дълго се изправях на крака.

— Зак?! — изненада се един от тези, върху които бях паднал.

— Ейнджъл?! — познах аз кльощавия младеж. Колко жалко, че не го бях размазал!

— Как попадна тук? — поинтересува се Ланс, който, както винаги, се мотаеше около Ейнджъл.

— Телепортирах се — отговорих и вдигнах от пода метлата си.

— Нали телепортите не работят? — намръщи се Ейнджъл.

— За някои не работят — намеси се Келнмиир. — Извинете ни, дечица, но ние трябва да си поговорим със сериозните чичковци.

С тези думи той ме хвана за ръката и ме помъкна нанякъде през тълпата.

Нашето неочаквано появяване не остана незабелязано и някои хора ни гледаха подозрително, други се кокореха изненадано, трети ни сочеха с пръст, четвърти се опитваха да ни заговорят, а имаше дори и такива, които се мъчеха да ни спрат! Но вампирът разхвърляше всички по пътя си, докато целенасочено се промъкваше към Майсторите, които се бяха събрали около трибуната. Няма съмнение, че те, по-добре от всички, бяха видели нашето появяване, защото от трибуната се виждаше цялата зала, но кой знае защо, не бързаха да се втурнат насреща ни.

Докато се промъквахме към трибуната, успях да се огледам и да забележа, че няма никаква обсада. Хората се мотаеха из залата, някои седяха на пода и всички скучаеха. Дори видях няколко друида, които медитираха.

— Нещо не разбирам — пошепнах аз на вампира. — Къде е обсадата?

— Какво говориш? — учуди се вампирът. — Тази зала няма прозорци и единственият начин да се влезе тук е през телепортите. Достатъчно е да ги изключиш и край… тези хора остават тук, завинаги в плен. Питам, кой идиот е проектирал тази кула?! Толкова ли не е могъл да построи нормални стълбища, а не да се изхвърля по този глупав начин!

— Да не повярваш наистина — съгласих се аз. — Уж са много умни, а сами са се вкарали в капана…

Когато стигнахме до трибуните, към нас се приближиха няколко Майстори, моят чичо, Шинс и някакъв плешив дебеланко. Те всичките имаха уморен вид и под очите им се бяха очертали сини кръгове. А от началото на диверсията бяха изминали само няколко часа!

— Ти как попадна тук? — Ромиус попита първо Келнмиир.

— Минавах наблизо — небрежно отвърна вампирът. — Гледам — имате си неприятности… Чак ми стана обидно. Неприятности, пък без мое участие…

— И ти реши да се включиш — заключи Ромиус. — Гледай ти… А ти, Зак, откъде се взе? И то в такава странна компания…

— О, това е дълга история! — въздъхнах аз.

— Която ще се наложи подробно да ни разкажеш — неочаквано рязко произнесе чичо ми.