Метаданни
Данни
- Серия
- Занаятът (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Огненный факультет, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Клара Стоименова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 150гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- Борислав Манолов(2010)
Преводът е направен специално за „Моята библиотека“ и се публикува в нея със съгласието на автора.
Оформление на корицата: gogo_mir, 2012 г.
За корицата е използвана картина от Олег Бабкин.
История
- —Добавяне
- —Корекции
Действие 3
В действителност, аз се радвах, че не се налагаше да ходя на медитация. Сега, с чиста съвест мога да отида на гости на Ромиус. Може да му е дошла в главата някаква нова идея, а и понякога чичо ми ме гощаваше с банички с месо.
След като излязох от стаята си, отидох на етажа, който заемаха кабинетите на Майсторите. И по закона за всемирната подлост, на излизане от телепорта се сблъсках тъкмо с Шинс.
— Накъде сте се запътили, млади момко? — изпълнен с подозрение запита дебелият Майстор.
Вкопах се от изненада и не знаех какво да отвърна.
— Ами…
— По график имате медитация — изрече той, като ме пронизваше с ледените си очички.
Дойдох на себе си.
— Казаха ми, че трябва да посетя кабинета на възпитателя си и съм тръгнал натам — излъгах.
Оставаше ми да се надявам, че Шинс не се е виждал с Кейтен и не знае, че ние с Чез отдавна сме си получили наказанието.
— Тогава защо стоиш като пън? — неочаквано се развика Шинс. — Бегом към възпитателя, а след това на медитация!
Послушно заситних към кабинета на възпитателя, макар че кабинетът на Ромиус се намираше точно в противоположна посока.
След няколко крачки се обърнах с надеждата, че зловредният Шинс си е отишъл, но не би — той стоеше и дебнеше, накъде ще тръгна. Сигурно може да чете мисли или е ходил при Кейтен.
Не ми остана друг изход, освен да посетя пак възпитателя си. Ще трябва да си измисля някакъв правдоподобен предлог, защото иначе, за отсъствие от вечерната медитация, може да ме накажат да работя в кухнята до края на обучението ми. Като не върви, не върви.
Бързо влязох в кабинета на Кейтен и дори забравих да почукам.
— Здравейте — поздравих и едва след това забелязах, че в стаята няма никого. Възпитателят ни го нямаше, вероятно беше отишъл по някаква важна работа. Слава богу. Ще мога спокойно да изчакам тук, докато Шинс се омете. Той може вече да си е отишъл. Как обаче да проверя? Не беше лесно да надникна през вратата.
Ще изчакам десетина минути. Дотогава може Шинс да си отиде, а Кейтен още да не се е върнал.
Естествено, както често се случва с мен, надеждите ми станаха на пух и прах. Не минаха и няколко минути и Кейтен се появи.
— Ти какво правиш тук? — изненада се нашият възпитател. — Нали трябва да си на занятия?
Леко се обърках.
— Майстор Тирел ме освободи — успях да отговоря след пауза. — Още не съм се оправил от травмата.
— Добре тогава — отвърна Кейтен и като мина покрай мен, седна на стола си. — А аз за какво съм ти?
— Ами всъщност — почесах се по тила. — За нищо.
— Тогава, върви да си почиваш — махна с ръка Кейтен.
Тъкмо щях да тръгна и се сетих за Шинс. Не бях сигурен, дали си е отишъл или още ме чака, за да ме изпрати на занятия. Акъл не му пречеше.
— Извинете — отново обърнах глава към Кейтен. — Дали не видяхте случайно…
Възпитателят ме изгледа учудено и неочаквано се разсмя.
— Значи, затова си тук! Криеш се от Шинс!
Кимнах засрамено.
— Мисля, че го видях при телепортите, когато идвах насам — спомни си Кейтен. — Ей сега ще проверим.
Той махна няколко пъти с ръце и вратата неочаквано изчезна.
Зяпнах от изненада и се вторачих в зиналия отвор на мястото на вратата. На двайсетина метра от нас, при телепортите стоеше Шинс и, без да забелязва дупката на мястото на вратата, оглеждаше внимателно коридора.
— Не се притеснявай — успокои ме Кейтен. — Вратата си е на мястото, просто от нашата страна стана прозрачна. Този трик съм го заимствал от един вампир. Апропо, за вампирите, така и така си решил още да не си тръгваш… нали така реши?
Какво друго ми оставаше? Нямах никакво желание да общувам повече с Шинс. Това, което ме изумяваше наистина, беше изключителната способност на нашия възпитател да разбира всичко от половин дума. Това впрочем може би се обясняваше с факта, че още не беше станал Майстор. Старшият ученик по дух е по-близо до нас, отколкото до онези дърти пънове, да ме прощава чичо ми!
— Значи правилно съм те разбрал — изтълкува той моето мълчание като знак на съгласие. — Седни де, няма нужда да стърчиш. Как вървят отношенията ти с твоята съкурсничка Алиса?
Почервенях до уши от този неочакван и безпардонен въпрос.
— Ние нямаме никакви отношения — отвърнах, едва преодолявайки възмущението си. Това са много лични неща! Между мен и Алиса.
— Не те питам за тези отношения — побърза да ме успокои Кейтен. — Просто досега никога, за цялата история на Академията, в нея не са учили вампири. Друиди — да, но те не са бивали чистокръвни, а трето, пето поколение… Съвсем друго нещо са вампирите.
Спомних си един въпрос, който от известно време не ми даваше мира. Като нищо Кейтен може и да знаеше отговора.
— Да си призная, мен също ме интересува едно нещо — замислих се за секунда, събирайки мислите си. — Бях останал с впечатление, че вампирите как да се изразя, пият кръв. Алиса е тук вече два месеца… как преживява без кръв?
Не искам да ме разбирате погрешно, помня много добре, че Алиса ми каза, че те не пият човешка кръв, но все пак, някаква кръв пият, не е ли така?
— Представа нямам — честно отвърна Кейтен. — За дневните кланове никой нищо не знае, те може би изобщо не пият кръв. Знам ли… Защо не я попиташ?
Виж го ти хитреца! Аз да я попитам, а после да му кажа. Иска да му стана шпионин, ама го няма майсторът!
— Тя… нормално ли общува? — продължи да ме разпитва възпитателят.
— Нормално — вдигнах рамене. — Най-обикновено момиче.
— Тъкмо това е странното — тайнствено произнесе Кейтен. — Ти някога имал ли си работа с вампири?
Веднага ми дойде наум онзи странен вампир от кабинета на Ромиус. Или може би не беше странен, а напълно нормален? Всъщност, освен него, друг вампир не познавах. Не, познавам и Алиса, но нали Кейтен не намира нейното поведение за нормално?…
Кейтен отново възприе моето мълчание като знак на съгласие.
— Тогава сигурно ти е ясно, че нейното поведение не е типично за вампир. Всъщност, дневните кланове не отричат, че не са типични. Дори имената им са обикновени и човешки, без приставката за принадлежност към клана, все едно са толкова близо до хората, колкото и до вампирите.
Това са само голи догадки, освен ако Кейтен лично не е общувал на тази тема с дневните вампири.
— Искам добре да ме разбереш — продължи той. — Това не е празно любопитство. Не знам защо, но дневният клан не е съгласен Алиса да учи в Академията. В деня на приема, те бяха изпратили своя делегация и упорито ни убеждаваха, че мястото на Алиса не е тук. Почти всички членове на Асамблеята на Майсторите бяха съгласни с това, но в правилника никъде не е казано, че вампирите нямат право да изучават Занаят. Нашите Майстори от Асамблеята са много консервативни и старомодни. За тях правилата са закон. Затова вампирката беше приета, а ако се съди по успеха й, никой няма дори да си помисли да я гони.
Интересно, защо ми разказва тези работи?
— Сигурно ще попиташ защо ти разказвам всичко това?
Сигурно.
— Защото аз и не само аз, бих искал да зная защо роднините на Алиса толкова упорито не желаят тя да се обучава в Академията. Когато си тръгваха, тези вампири наприказваха куп страхотии и съм любопитен дали наистина биха изпълнили заканите си.
Аха… Значи роднините на Алиса… ще ми се да знам, от тях ли се беше скрила в моята стая. Ако за да се защити от тях, тя носеше със себе си арбалет, за какви роднини ставаше дума?… Страх ме беше дори да си помисля какво би се случило, ако Алиса попаднеше в лапите им!
— Разбира се, бих могъл да я попитам — предпазливо се съгласих. — Но ако ме попита за какво ми е да знам тези неща, ще й разкажа всичко, както си е.
— Ама, моля ти се! — съгласи се Кейтен. — И аз бих могъл да я попитам, но вампирите са толкова недоверчиви и потайни. Мисля си, че ти по-лесно ще я предразположиш.
Само че тя ме държеше на солидно разстояние, точно както и всички останали. За съжаление.
— Виж, Шинс си отива — внезапно произнесе Кейтен.
Обърнах глава към отвора на мястото на вратата и успях да забележа как Шинс изчезва в един от телепортите.
— Можеш да тръгваш — пусна ме Кейтен. — И не забравяй за нашия разговор.
Кимнах утвърдително, макар че не бях спокоен. Дали не се съгласих да стана доносник? Не, първо трябва да разкажа всичко на Алиса, нека тя реши дали изобщо ще ми казва нещо. И какво от това, което ми разкаже, мога да предам на Кейтен.
Казах „довиждане“ на възпитателя си, излязох от кабинета и с изненада установих, че ми е минало желанието да ходя при чичо си. Вече нямах настроение, а и не ми се разхождаше по коридорите на Академията по време на занятия. Току-виж някой ме засякъл, после върви и разправяй, че не си избягал от лекции…
Затова се върнах в стаята си и зачаках приятелите ми да се върнат. Няколко пъти ме споходи желанието да се поупражнявам в магьосничество, но мисълта за проклетия датчик на мига охлаждаше ентусиазма ми. Затова пък ми дойде идея как да го намеря и излъжа.
Първо отделих вероятните места, където би могъл да бъде, а след това пристъпих към теоретичното му издирване. След половин час вече бях изчислил, че с моите способности едва ли ще мога да открия заклинанието, но съществуваше много тъничка нишка, която го свързваше с този този, който го беше поставил.
Идеята ми беше проста — да открия съединителната линия и да я прекъсна. По този начин, до този, който ме следи, няма да стигне сигналът, че се занимавам с магия. Единственото слабо място на моя план беше, че прекъсването можеше да бъде засечено и тогава някой много бързо щеше да пристигне тук, за да разбере какво се е случило. И тогава… какво тогава? Те не могат да докажат, че аз съм прекъснал връзката. Няма как. Във всеки случай, струва си да опитам.
Така, нека помислим логично… Стоп! За какво ми е да търся съединителната линия? Това, което ми трябваше, беше един тънък щит, който да минава плътно покрай стените и да опасва стаята ми. Силите ми сигурно няма да стигнат да удържа такъв щит, но това не е нужно. Трябва само да го направя, макар и за частица от секундата и щеше да е достатъчно, за да се прекъсне нишката към дежурния. Еврика!
Речено — сторено.
Близо десет минути събирах сили и се подготвях за заклинанието. Накрая въздъхнах неуверено (слабостта от травмата още се обаждаше) и създадох в главата си най-простата схема на щит, който да обхваща стаята ми.
Едва когато ми притъмня пред очите, разбрах, че няма да ми стигнат силите.
* * *
— Животът е като черно-бяла полоса — замислено рече побелелият старец. — И двата цвята присъстват в еднакво количество…
* * *
Чук-чук.
Странно почукване. Някак настойчиво и болезнено, сякаш не чукат по вратата, а по бедната ми глава.
— Няма ме — понечих да извикам, но се чу само тих шепот.
Изглежда някой беше решил да не чака да отворя, а да избие драконовската врата. Този, който беше от другата страна, мислеше правилно — не смятах да ставам и да отварям, но в същото време да се разбива вратата за нищо също не беше редно.
— Зак — чу се развълнуван женски глас.
Женски? Развълнуван? Така кажете!…
С огромно усилие се надигнах от пода (!) и много внимателно, за да не се излее съдържимото на черепа ми през ушите, се доближих до вратата.
Ключалката поддаде от третия опит и вратата се отвори. В стаята влетя Алиса и промърморвайки нещо като „Зтври врт“, хлътна в банята. При тази маневра, без да иска, ме бутна с рамо.
Когато вампирката излезе от банята, продължавах да седя на пода, втренчен в една точка. Вратата, разбира се, си стоеше отворена.
— Какво ти става? — учудено попита тя, страхливо ме заобиколи и затвори вратата.
Какво ми става ли? Да не бяхте ме оставяли сам.
— Нищо ми няма — честно отговорих аз и продължих да гледам в една точка. Нямах сили дори да вдигна поглед.
— С какво се занимаваше досега? — с подозрение ме попита Алиса и като ме вдигна за яката, ме замъкна на дивана.
Сладко се прозинах и се наместих по-удобно.
— Утре ще ти разкажа — измърморих и с крайчеца на съзнанието си забелязах, че лицето на вампирката се опъна от изумление. Или не беше от изумление?…
— Утре теб може и да те няма тук — просъска тя.
— Добре, разкарай се — казах аз, но изведнъж до съзнанието ми достигна смисълът на това, което Алиса ми беше казала. — Какво?!
От изненада скочих от дивана, но тъй като нямах грам сила, рухнах обратно.
— Заради това, което направих с техния датчик ли? — гласът ми леко трепереше.
Знаех си. Не трябваше да правя това глупаво заклинание. Сега току-виж ме изгонили.
— Какъв датчик? — озадачи се вампирката. — Случайно подслушах, че се канят да те изгонят от Академията.
— Чакай — уморено изрекох аз. — Давай поред. Къде, от кого и какво точно си чула?
— Значи — Алиса седна до мен. — Съвсем случайно минавах покрай кабинета на един от Майсторите и чух твоето име. Моят слух е отличен и затова реших да спра и да чуя защо един Майстор ще споменава името на някакъв си първокурсник.
Аха. Да допуснем, че наистина е чула името ми съвсем случайно. Но дали случайно се е намирала на етажа, където са кабинетите на Майсторите? Какво е търсила там?
— Единият от Майсторите беше точно Шинс, а другият — неговият глас ми е познат от деня на приема, той май е декан на един от другите факултети — на водата или на въздуха. Шинс уговаряше другия да ти организират някакъв изпит, след който биха могли с чиста съвест да те изгонят от Академията. Каза, че е сигурен, че няма да го издържиш.
Що за дивотия?! Алиса сигурно се шегува. Какви изпити след два месеца обучение? И защо Шинс така се е заял? Там, на площада, той ми се стори приятен старец. И във всички случаи, по-скоро би могъл да се заяде с Алиса, не с мен. Помня, че той беше против това в Академията да влезе вампир.
Но как само побесня заради моето огнено змийче!… Нищо не разбирах!
Алиса сякаш прочете мислите ми.
— Освен това, знам защо побесня Шинс, когато видя твоята огнено змийче!
— И защо? — поинтересувах се аз.
— Защото реши, че някой от по-горните курсове ти е подсказал това заклинание. Така каза и на другия Майстор, каза, че ти нищо не умееш.
— Моля?! — изумих се аз. — Та тези от горните курсове изобщо не ни забелязват! Пак добре, че не ни ритат!
Вампирката кимна.
— Така е, но го обясни на Шинс.
— Ще му го обясня! — изгледах предизвикателно Алиса. — Мислиш, че няма ли?
— Мисля — Алиса ме чукна по носа, — че трябва да отидеш при чичо си и то възможно най-бързо.
— Какво?! — от изненада за известно време загубих дар слово. — Ти от къде знаеш за чичо ми?
Вампирката оголи кучешките си зъбки в уморена усмивка.
— Не ме разсмивай! Да не би да е трудно да се досетя при кого ходиш на етажа на Майсторите. Мислиш се за голям конспиратор. А още по-лесно беше да прочета на вратата името на Майстора.
Така… А аз си мислех, че никой не забелязва това, че от време на време изчезвам.
— Мислиш, че ще ми помогне ли? — скептично попитах.
— Ами, щом успя да те вкара в Академията…
Не схванах веднага смисъла на думите й. А когато се досетих, се изчервих. При това, без да знам защо. Може би от гняв или от обида.
— Какво намекваш?! — подскочих аз.
— Аз ли? Намеквам ли? — разсмя се Алиса. — Казвам ти го в прав текст. С твоите способности, при всичкото ми — Алиса престана да се смее — уважение към теб, сам ти нямаше да влезеш в Академията.
Драконите да ме вземат, тя всъщност е права. Права е, а това е адски неприятно. Все пак, Ромиус не заради някакъв каприз или моя молба ми помогна да вляза в Академията. Всичко стана заради онзи сензитивен шок… Как обаче да го обясня на Алиса? Как да го обясня и на останалите, защото щом тя се е досетила, на тях също няма да им е трудно да направят връзката. Изглежда предстояха сериозни проблеми…
— Дълго е за разказване — въздъхнах аз. — Но повярвай ми, изобщо не съм се натискал за Академията. И чичо ми ми помогна, защото…
— Това не е важно — прекъсна ме вампирката. — По-нататък ще ми разкажеш, ако искаш. Важното сега е, че Шинс се готви да ти направи някаква мръсотия и ти трябва час по-скоро да отидеш до чичо си.
Кимнах и се опитах да стана от леглото. Но бях твърде слаб и можах да се задържа на краката си само няколко секунди.
— Ти тук с какво се занимаваше? — върна се към първия си въпрос Алиса. — Само не ми разправяй, че си се упражнявал да правиш магии. Сякаш не стига, че си най-слабият ученик в групата, ами си и най-недисциплинираният. При това положение на Шинс няма да му трябва да ти устройва специални капани, защото и без това ще те изгонят.
Трябваше да призная, че в известен смисъл тя беше права. Само че защо беше нужно да ми напомня за пореден път, че съм най-некадърният ученик?
Наложи се да кажа на Алиса за моите догадки и опити.
— Мислиш, че преди теб никой не се е досещал за тези неща? — скептично ме изгледа вампирката.
— Да — честно отговорих аз.
— Не съм убедена — тя поклати глава. — Трябва да знаеш, че при създаването на щита се образува вълна, която може да се е предала на оператора, преди да е била прекъсната линията, но това вече са дреболии — очите й хитро блеснаха. — Да не би да искаш да ми кажеш, че сега тук, в твоята стая може да се упражняваме в магии?
И не само в магии — дощя ми се да отговоря, но благоразумно си замълчах. Оставаше да се надяваме, че всички слухове, че вампирите могат да четат мисли, не отговарят на истината.
— Има само един начин да се провери — каза Алиса и запали насред стаята ми едно огнено кълбо.
— Така е — измънках. — Но пак аз ли ще отговарям?
— Престани — съзаклятнически ми смигна Алиса. — И без това по-зле не може да стане!
— Оптимистка — въздъхнах аз и отново се опитах да стана от леглото.
Този път, почти ми се получи, но след като направих две крачки към вратата, отново рухнах, този път… върху Алиса.
И точно тогава в стаята връхлетя Чез.
— Можеше да се досетя! — провикна се той. — Докато ние се потим при Тирел, те тук се занимават, дракон знае с какво! При това на светлината на фаербол. Страшно романтично!
Чез театрално въздъхна.
— Поне да бяхте заключили.
Алиса ме бутна към другия край на леглото със сила, неприсъща за такова крехко момиче като нея, но пък присъща за вампир, разбира се. Тя стана пъргаво, отиде до Чез и го загледа с такъв поглед, сякаш вече беше решила къде да го ухапе. Чез предвидливо се отдръпна встрани от вампирката.
— Не забравяй какво ти казах — подхвърли тя и гордо се оттегли.
— Само не ми казвай, че съм попречил — наивно произнесе Чез. — Не съм го направил нарочно.
Естествено. Бях убеден, че не е нарочно, но от това не ми ставаше по-добре. Тъкмо бях решил да кажа на Алиса за разговора с възпитателя и Чез развали всичко.
— Какво ти каза Алиса? — поинтересува се той, сякаш между другото. — Само не си мисли…
— Ще се опитам — раздразнено отвърнах аз и за трети път се опитах да стана. — Нали не си забравил, че мисля твърде много?
— Е-е… — проточи Чез, като ме хвана под мишниците, секунда преди да се стоваря на пода. — Ти да не би да си станал кръводарител? Нещо гледам, че все не ти достигат силите. Къде те ухапа тя? По шията ти няма белези.
— Разкарай се! — окончателно освирепях аз. — Какво си се залепил за мен?!
— Край, млъквам — Чез стана сериозен. — Защо едва се държиш на краката си?
За втори път през днешния ден ми се наложи да разказвам за догадката си и за това как се опитах да обезвредя заклинанието датчик.
— Така значи… — усмихна се Чез. — А аз наистина си помислих, че жертваш собствената си кръв заради Алиса. Странно как вече два месеца издържа, без да пие кръв.
Значи не само на мен и на Кейтен ни идват наум такива мисли…
— Следващия път мисли с главата си, а не с онова нещо… — опитах се да си върна за тъпите му шегички.
— Вие правите доста оригинални опити — отбеляза Чез, сякаш нищо не се беше случило. — Ако утре не ни накажат, значи всичко си направил, както трябва. Ами, ако ни накажат?
— Защо в множествено число? — не разбрах аз. — Мен ще ме накажат. Стаята е моя.
Чез ме погледна внимателно.
— И ти ме съветваш да мисля с главата си! Вчера, между другото, също бяхме в твоята стая. Но ни наказаха и двамата! Значи, те могат да следят не само магическите практики, а и кой ги практикува.
По драконите! Той е прав! Значи, при това положение, Алиса също може да пострада, защото за нея нарушаването на правилата е още по-наказуемо. За най-малкото нещо ще я изгонят, а тя тук, в Академията си няма покровители, за разлика от мен. Като стана дума за покровители…
— Чез, можеш ли да ми помогнеш да стигна до етажа на Майсторите?
— При чичо си ли ще ходиш? — поинтересува се Чез.
— Значи и ти знаеш?! — ужасих се аз.
Май цялата Академия знаеше! Интересно, откога?
— Разбира се — прозина се Чез. — Всички знаят.
— Отдавна ли?
— Ами, не много — призна си Чез. — Аз го научих днес.
— От кого? — дори успях да стана.
— Даже не си спомням — вдигна рамене Чез. — Всички говорят.
Прекрасно! Чичо ми няма да ме похвали, макар че аз какво съм виновен? Не съм казвал на никого нищо. Кой тогава?!
— Да те заведа ли? — попита Чез. — Защото искам да си лягам.
— Заведи ме — въздъхнах.
Усещането за слабост беше започнало да ми минава, но не беше излишно Чез да е до мен.
Излязохме от стаята и тръгнахме към телепортите. По пътя му разказах какво беше подслушала Алиса. Чез може да е всякакъв, но му имам абсолютно доверие. Освен това, много се надявах, че ще може да ми обясни какъв изпит ми подготвя Шинс.
— Нямам понятие — честно ми отговори Чез. — Преди да постъпя в Академията си мислех, че знам всичко за нея, но сега мисля, че даже ти знаеш повече от мен. Смятах, че Академията е дом на магията и тук, на всяка крачка се творят магьосничества и се водят битки…
— А всъщност?
— Всъщност, Академията е една стара къща с огромен брой правила, за спазването на които следи една шайка дърти маразматици. Не знам къде се дяват младите Майстори, те би трябвало да бъдат повече от учителите! Къде са? Ти виждал ли си ги? Не си! Къде отиват, след като завършат Академията? И защо изчезват тези, които биват изгонени по една или друга причина оттук? Между другото, от факултета на Земята вече са изгонили един за лош успех. Съвсем възможно е и оттук да изхвърчи някой!
И аз знаех кой ще бъде този „някой“. Аз.
— Извинявай — опомни се Чез, като видя тъжното ми изражение, но продължи: — Освен всичко, тук се кроят някакви странни интриги. Между факултетите, между Майсторите, между учениците… Само отстрани изглежда, че Академията е бастион на честността и постоянството. Спомняш ли си какво ни се втълпяваше още от най-ранно детство? Че Майсторите никога не лъжат. Как не! Друг път!
— Какво предлагаш? — попитах аз с тъжна усмивка. — Да захвърлим всичко и да си ходим вкъщи?
— Щеше да е добре да си отидем вкъщи — Чез удари с юмрук стената с всичка сила. — Не разбра ли — не можеш да се върнеш у дома, без да си завършил Академията. Такъв прецедент от двеста години насам не е известен. Иначе щях да зная. А и след като завършиш, пак няма да останеш задълго в града. Ще те изпратят незнайно къде — да пазиш далечните граници например…
— Ти нали казваше, че нямаме далечни граници — припомних му аз.
— Именно! — извика Чез. — Тирел изобщо не говореше за нашите граници. Ще ни изпратят в друга държава, на друг континент… като наемници.
— Точно ти какво си се затръшкал? Пред теб има сияйно бъдеще. Та ти си един от най-добрите ученици! Теб никой не те гони. Ще завършиш Академията и никой няма да те праща да пазиш чуждите далечни граници като наемник — горчиво се усмихнах аз.
— Ако те изгонят, аз идвам с теб — съвършено сериозно каза Чез. — С теб заедно постъпихме в Академията и заедно ще я завършим. А ако не я завършим, заедно ще напуснем.
Направо не знаех какво да кажа. Всички остроумия излетяха от главата ми.
През това време пристигнахме, аз по-скоро докретах, до етажа на Майсторите.
— По-нататък ще се справиш ли сам? — поинтересува се Чез.
Ясно. Той не искаше да е излишният човек в разговора с чичо ми.
— Не — отвърнах.
След това, което Чез ми каза, да го отпратя да си ходи, щеше да е абсолютна свинщина от моя страна.
— Ти, между другото, вярваш ли на приказките, че чичо ми ми е помогнал да вляза в Академията? — попитах го, докато куцукахме към кабинета на Ромиус.
— На кои приказки? — с преиграно учудване попита Чез и малко по-сериозно добави: — Те просто не знаят какви заклинания сплиташ. Силата далеч не е всичко. Пример — нашето огнено момче.
И двамата се разсмяхме.
Почуках на вратата на кабинета на Ромиус и дръпнах дръжката. Напразно. Вратата беше заключена.
— Чичо ти се разхожда някъде по нощите — констатира Чез.
— Да отидем до Кейтен да го попитаме, той може да знае — предложих аз, изпълнен със съмнение.
— Защо тъкмо него?
— Защото, освен него, друг не познавам — уморено отвърнах.
Кабинетът на нашия възпитател също се оказа заключен.
— Имам странното предчувствие, че утре ще се случи нещо много неприятно — простенах аз. — Да се връщаме.
— Можем да почакаме — неуверено предложи Чез.
— Не — категорично не се съгласих. — Утре денят ще е много тежък и искам да се наспя, за да си възстановя силите.
С Чез закъсняхме малко за вечеря и нашите приятели си бяха отишли. Жалко, сериозният разговор с Алиса пак се отлага.
Настроението ми така се срина, че залък не можех да хапна. Но макар и насила, изядох всичко, което беше на подноса, защото знаех, че утре ще ми трябват всичките ми сили.
Когато влязох в стаята си, огненото кълбо я осветяваше, само малко беше намалило размера си. След няколко часа, щеше да угасне, тъй като Алиса я нямаше да го захранва с „вълшебства“.
Както и да е, сега няма да го гася. А и сили да направя змийче не ми достигаха. Така че нека си свети, няма да ми пречи, даже напротив, поне малко разнообразие, защото тази тъмница зад прозорците ми беше дошла жестоко до гуша! Нека огненото кълбо замести донякъде слънцето…
Какво каза Чез? Утре сутринта в седем, в столовата? В седем, в седем…