Алекс Кош
Огненият факултет (15)

Действие 2

* * *

Утрото беше кошмарно! Да ти се съберат само няколко часа сън след такъв убийствен ден си беше истински ад. Даже Чез не изскочи както обикновено от бърлогата си, а изпълзя и видът му беше по-ужасен и от моя. Мен ме държеше моята малка победа — козът ми за днешните практически упражнения.

— Следващия път ще тренираш без мен — избуча вместо поздрав той. — Можеш да поканиш вампирката. Може да й бъде интересно, а и ти няма да скучаеш.

Споменаването на Алиса ме накара да се намръщя. От онзи паметен ден в нейната стая минаха два месеца, а тя и до ден-днешен не ми позволяваше да я изпращам. За мен нейното съгласие се беше превърнало в заветна цел, към която се стремях с всички средства, които притежавах. Ако вампирката ми позволи да я изпратя, значи е мислила по въпроса, тоест за мен има шанс. И ми се струва, че Алиса беше приела играта.

— Хайде да вървим, гений такъв — побутна ме Чез.

Страшен отбор сме — огнено момче, вундеркинд и гений! Още не бях обозначил особеностите (или отклоненията) на Невил и Чез. Макар че за Чез сякаш бях намерил определение — дрънкало, заради езика му, от което най-често си патех аз.

Между другото, за тези два месеца Чез силно се промени. Преди сънуваше Академията, троха по троха събираше всяка информация за нея, а сега?… Сега напълно беше престанал да се интересува от теорията. На всички лекции блееше, а на изпитите преписваше от… мен! От този, който преди да постъпи в Академията не само че не знаеше „теорията за енергийния баланс“, ами и хабер си нямаше дори от устройството на обикновената електрическа крушка! Ако преди време Чез беше за мен моят по-голям брат, то сега се беше превърнал в „малкия ми брат — палячото“. Той и преди си беше шегобиец, но когато беше нужно, беше сериозен и се стараеше да решава проблемите, които сега трябваше да решавам сам.

Пред вратата на Медитативната зала, както обикновено, срещнахме останалите. И както обикновено биваше сутрин, нашето желание за общуване клонеше към нулата.

Мълчаливо си кимнахме и влязохме в залата. Майстор Тирел ни посрещна с кисела усмивка и ухаещ зелен чай. Традиционно. На него също не му се разговаряше.

След чая дойде време за релаксираща медитация. Трябва максимално да увеличаваме обема на енергията, която минава през нас, без да я променяме. Тази медитация е най-безопасната за нас, защото само сега Наив не можеше да ни устрои някой огнен ад. И това не е, защото не сплитахме енергийни плетеници (нещо, което, да си призная, понякога си позволявахме), а защото най-често на сутрешните медитации Наив спеше.

Няма да разказвам за четирите часа, прекарани в медитативната зала. Нито сега, нито по-нататък. Защото няма смисъл да се обясняват усещанията. Те могат само да бъдат почувствани. Как може да се обясни дъгата на този, който не вижда? А ако вижда и знае какво е усещането, тогава защо да му се обяснява?…

След четири часа напуснахме залата съвършено различни. Бяхме се събудили, бяхме се освежили и бяхме препълнени с желание за общуване.

— Кажете ми, какво ще ни правят, ако не издържим тези драконовски изпити? — поинтересува се Чез. — И с каква титла ще напуснем тази сграда в такъв случай?

— С титла — неудачник — на драго сърце отговори Алиса.

За секунда Чез се замисли.

— „Неудачник“ не е титла, а съдба — реагира Чез. — Говоря сериозно. Или, да речем, някой от вас да е виждал тук, в Академията други хора, освен Майсторите и учениците?

— Върховните майстори — светкавично отвърна Невил.

— Други? — не се предаваше Чез.

— Веднъж видях един чистач — обади се Наив.

— Какви ги дрънкаш, какви чистачи? — учудих се аз. — Тук се почиства с помощта на заклинания.

— Сънувал е по време на сутрешната медитация — Невил потупа брат си по гърба.

Наив изсумтя сърдито, но не отговори.

— Освен ученици, Майстори от всички рангове и чистача призрак, други виждали ли сте? — раздразнен продължаваше Чез.

Можех, разбира се, да им кажа, че съм виждал тук вампира от клана Хеор, но се страхувах, че… приятелите ми нямаше, меко казано, да ми повярват.

Всички се бяха замислили.

— Никого не сме виждали — отговорих аз от името на останалите.

— Именно! — извика Чез. — А сега ми кажете колко далеч трябва да бъде запратен човек, за да не се чуе никога нищо за него. Страх ме е да си го представя! В Академията няма никого от незавършилите, навън — също ги няма. Хайде, сега ми кажете къде са предишните, които не са успели да се дипломират!

— Майстор Тирел, още на първата си лекция каза, че ги пращали по най-отдалечените краища на Империята — спомни си Алиса.

— Аха, разказвай, хубаво разказваш! — разсмя се Чез. — Кажи ми, моля ти се, какви са тези „далечни краища“ в нашата Империя? Та нали цялата прехвалена Империя на елирите може да се обиколи на кон за няколко дни! Или неудачниците ги изпращат в пограничните райони? На границата с Шатер? Супер! Но това е максимум на седмица път оттук.

— Накъде биеш? — зарадвах се аз, че Чез отново започва да прилича на себе си.

— Искам да кажа, че дори от най-далечното място, дори от самия Шатер, човек може да драсне два реда на семейството си. Не е ли така?

— Така е — съгласих се аз.

— Тогава ми обяснете защо досега няма никаква вест от тях? Слуховете в нашия град се разнасят моментално, все нещо щяхме да сме чули!

— Да, бе! — намерих аз слабото място в разсъжденията на приятеля си. — Нали, ако вземе някой да изчезне, роднините му ще вдигнат шум до небесата! Тогава със сигурност щеше да се разчуе!

— И ти си прав — призна Чез. — Пак ще помисля… макар че на мен ми идват само страшни неща наум. Може пък да е по-добре да не мисля за това — каза той, резюмирайки.

Да си призная, аз също се страхувах да мисля за тези неща. Особено когато се досетех за успехите си, които не бяха толкова големи, колкото на останалите, а и сигурно в списъка на слабаците аз заемах челно място. Трябва да се опитам да поговоря с Ромиус. Надявах се, че няма да ме излъже в очите… но, кой знае…

Закуската ни премина в приятелска атмосфера, ако не смятаме леките престрелки между Невил и Алиса, но и те вече го правеха по-скоро по навик. За два месеца тяхната неприязън изчезна и на нейно място се появи взаимното уважение.

В нашето разписание следваше лекцията на Шинс. Той водеше и практическите ни занятия. За мен това е най-ужасната част от деня. Обикновено след края на занятията отивам (или ме носят) в здравния пункт, при друидите, за да ми лекуват изгарянията. Не стига че при тренировъчните двубои си го отнасях, но и този учител често показваше върху мен новите заклинания, с което ме довършваше! Представа нямам защо не ме обичаше! Спомням си, че по време на първата ни лекция, нещата вървяха даже много добре… от моя гледна точка.

* * *

Лекциите на Шинс посещаваха тези ученици, които изучаваха така наречения „пробив“, тоест, които се учеха да палят свещ в залата за медитация. Шинс ни учеше да сплитаме енергийни плетеници, което ще рече, да правим заклинания. Когато пристигнах в Залата на Малката сила, там вече се упражняваха осем души, в това число и Алиса.

Вампирката ми беше разказвала какво се прави на тези лекции, така че вече имах някаква представа какво ще се изисква от мен. Но тази представа беше доста повърхностна. Или, както се казва — нещо като нищо.

— И така, млади човече, днес ще изучавате най-простото заклинание, което простолюдието нарича „фаербол“.

Кимнах в знак на съгласие.

— За целта трябва да сътворите две енергийни линии. Всяка от тях трябва да представлява затворен кръг, за да не изтича енергията на вашето огнено кълбо.

Пак кимнах.

— След това двата кръга трябва да бъдат така съединени, че да оформят нещо като сфера. Разбрахте ли ме?

Кимнах автоматично.

— Начало! — махна с ръка Шинс, но като видя обърканата ми физиономия, попита раздразнено. — Има ли нещо неясно?

Кимнах.

— Какво по-точно? — още по-раздразнено попита той.

— Какво трябва да направя?

* * *

Нещо у мен не му харесваше. От самото начало пълничкият Майстор умираше да ме изкара некадърник и глупак. И което беше най-обидното, може би беше прав… до днешния ден. Днес щях им покажа на всички!

Залата на Малката сила, където преподаваше Шинс, беше по-голяма от обикновените зали за лекции, но беше по-малка от Медитативната. Беше създадена с идеята пред учениците, които седят на банките, да има достатъчно свободно място, за да могат там да се провеждат учебните двубои. В тази зала се провеждаха и двубоите на по-долните курсове.

Всички седнахме по местата си и зачакахме Шинс. Възрастният преподавател обикновено закъсняваше десетина минути, но ние винаги пристигахме навреме. Просто така, за всеки случай.

— Знаете ли — на глас заразсъждава Чез. — Мисля си, че…

С думите „Мисля си, че…“ започваха всички негови „умни“ мисли. Но най-странното беше, че много често безумните му предположения се оказваха много близо до истината.

— Мисля си, защо нашето обучение се състои най-вече от двубои… Не че не разбирам, че нашият факултет е разрушителен, с огъня трудно ще направиш нещо особено полезно. Но когато попитах в другите факултети, разбрах, че тях също ги обучават изключително на това как да водят битки.

Отговорът беше пълна тишина. И то, не защото никой нямаше мнение по въпроса, а защото Шинс се беше появил. Чудо невиждано — той беше дошъл почти навреме!

— Забавлявате ли се, дами и господа? — още от вратата попита той. — Напразно. Защото нощес някой е нарушил правилата на Академията. А това, дами и господа, се наказва строго, много строго!

Двамата с Чез се спогледахме.

Разбрали са. Но как? Уж никой нищо не беше видял. Макар че Майсторите усещат далеч по-незначителни неща.

— Зак и Чез да се явят в кабинета на възпитателя след лекциите.

Другите ни гледаха учудено, но по време на час никой не смееше да проговори.

— Сега, нека си припомним това, което взехме с вас на предишната лекция. Зак и Триз, излезте на полето.

„Поле“ наричахме мястото пред банките, където се провеждаха тренировъчните двубои.

Заедно с Триз — едно от многобройните високомерни парвенюта от Високите домове (ако е за въпрос, моето родословно дърво беше много по-знатно, но кой го е грижа?!) — излязохме на полето, сложихме си качулките и над нас се отвори прозрачен енергиен купол. Прозрачен за тези, които са отвън и абсолютно непроницаем за нас. Това е направено специално, за да не си отвличаме вниманието по време на битка.

Разстоянието между нас беше трийсет метра — класическо разположение. За по-горните курсове, това разстояние се съкращаваше до двайсет метра, а за Майсторите — до десет.

— Пак ли ще губиш? — подсмихна се Триз.

Много си самоуверен. Ще видим кой кого!

За последен път проверих помня ли схемата на огненото змийче. Всичко май беше наред. Трябваше да стане.

— Начало! — даде старт Шинс.

Трябва да отбележа, че при учениците от горните курсове се случват и продължителни битки, но за такива ние просто нямахме сили, нито пък арсеналът ни беше достатъчно разнообразен. Щитове, птички, пеперудки и знаменитите огнени кълба — фаерболите.

Триз, без много-много да му мисли, точно както изискваше Шинс, пусна бързо една огнена птица. Неговата тактика ми беше ясна — да загубя ценни секунди, докато правя щит, а той да ме доубие с един фаербол. Вчера така ме победи Невил, както и всички останали. Но не и днес!

На драго сърце пропилях всичките си сили за един енергиен щит.

Между другото, трябва да се пробвам да измисля змийче против огнена птица. Тогава животът ми ще стане доста по-лесен.

Триз почака десетина секунди, докато се възстановят силите му и изстреля към мен три фаербола. Смяташе, че няма да се измъкна.

Но днес изобщо не беше нужно да се измъквам.

Пуснах три огнени змийчета и на половината разстояние от мен, трите искрящи кълба изчезнаха със звук, който ми беше познат.

Триз погледна смаяно към мястото, където допреди миг бяха неговите огнени топки и понеже беше добра душа, пусна още пет.

Е, дотук бяха възможностите му. Сега, за поне половин минута беше абсолютно безпомощен.

Изпратих му още пет огнени змийчета и веднага след тях — най-големия фаербол, на който бях способен. Цели двайсет сантиметра в диаметър.

Моето фаерболче метна на повече от два метра изумения до немай къде Триз. Разбира се, Шинс отвори щит и спаси лицето на ученика си, както повеляваха правилата. Беше ясно, че само за мен дебеланкото забравяше да постави щит, заради което ми се налагаше да лежа в медицинската служба. Макар че всичко изглеждаше като по правилата — засега случаи с фатален край нямаше. Но винаги имаше първи път и пример за това беше моята победа!

Днес наистина беше един щастлив ден за мен.

Прозрачният енергиен купол изчезна и аз за първи път не чух подмятания, нито видях иронични усмивки по лицата на групата. На лицето на Чез грееше такава усмивка, сякаш не аз, а той беше спечелил двубоя.

— Значи така, а? — мърмореше Шинс. — Хайде, Зак, опитай да направиш същото с това огнено кълъбце.

Пред очите ми се появи малък фаербол. Послушно пратих по него едно огнено змийче и…

* * *

— Ехо, събуди се! — някъде отдалече прозвуча гласът на Чез. — Няма сам да ходя при възпитателя да ми чете конско!

Отворих бавно очи.

Да, това е същият бял таван. Значи, пак съм в медицинската служба.

— Защо съм тук? — попитах и в същия момент ми призля от болка. — По лицето ми не беше останала кожа.

Ясно, пак съм обгорял. Не ми е за пръв път, обикновено прекарвам в медицинската служба по два-три часа на ден. Това се случва най-често след лекциите на Шинс, понякога след поредната грешка на нашето огнено момче. Не знам как е в другите факултети, но в Огнения факултет тези неща са ежедневие и не минаваше ден, без да съм получил някое изгаряне. Не мога да се начудя какво ме ощипа да се запиша точно в Огнения факултет!

Във водния факултет например никой не можеше да пострада кой знае колко. Да се понамокриш малко не беше никаква травма. Във факултета на земята пък изобщо нищо не можеше да ти се случи, освен може би да получиш някоя и друга синина. Най-тежката травма във въздушния факултет беше да си строшиш нещо при падане, защото те обичаха да летят където им падне. А ние? Ние трябваше да търпим мъките от изгарянията. Болката е неописуема! И ако не бяха заклинанията на древните друиди (по всичко личеше, че те често оправяха белите на тукашните възпитаници), дори не си представях как биха изглеждали випускниците на Академията, ако изобщо стигнеха до края. Благодарение на друидите, след като полежиш час-два в медицинската служба, от изгарянията не оставаше и следа. Ливреята защитава тялото ти, качулката ти покрива главата и пречи на огъня да те направи завинаги плешив, а за лицето великите Майстори не бяха измислили никаква защита. Много жалко. Наблюдаващата страна невинаги успяваше да разтвори щит пред лицето на участника в дуела тогава, когато върху него попадаше атакуващо заклинание… или невинаги искаше, какъвто беше случаят с Шинс.

— Огненото кълбо, което Шинс така любезно направи точно пред лицето ти, се взриви от твоето змийче. Нещо не си пресметнал, както трябва — обясни ми Чез.

Напротив, всичко беше изчислено съвсем точно. Със сигурност противният учител беше решил да поиздевателства над мен и това кълбо не беше обикновено кълбо.

— От колко време се търкалям тук?

— От около три часа. Отначало тук беше Алиса, но отиде на лекции, а аз помолих да ме освободят, нали освен всичко трябва да се обадим на възпитателя за конското.

За това дори не ми се мислеше. Единственото ми желание в момента беше да се наспя.

— Хайде, ставай — подгони ме Чез. — Ще ни откъснат главите, ако закъснеем за следващата лекция. Мен ме освободиха само от историята.

Ако наистина съм тук от три часа, всичко вече би трябвало да е зараснало. Освен това, щом съм прекарал в медицинската служба три часа, значи е пострадало лицето ми. Този ужасен Шинс! Когато си тръгвам, трябва непременно да благодаря на друидите. Може би трябва да им благодаря и след като (ако) изляза от Академията… Може да посадя дръвче в тяхна чест в Старата гора или да направя някое друго добро дело. Ако не бяха техните чудодейни мехлеми и заклинанията им, щях да ходя със страшните белези до края на живота си.

— Добре, добре, тръгваме, драконите да те вземат — изохках аз. — Само че по-бавно, защото още ми се вие свят.

Чез закима бързо-бързо с глава, но тъкмо излязохме от медицинската служба и той така препусна, че не можех да го догоня.

— Шинс съвсем е превъртял — пътьом разсъждаваше той. — Той пъхна под носа ти този фаербол съвсем умишлено. Ако е знаел, че ще се взриви, щеше да го направи по-далече или поне щеше да разтвори щит пред лицето ти. Защо му е да те осакатява?

Добър въпрос. И аз бих искал да зная отговора. Ако нещата продължаха в този дух, то този отговор ставаше много важен за мен. Защото току-виж учителят Шинс реши да вкара в пътя непослушния ученик и историята завършила с летален край!

— Интересно, какво наказание ни се полага? Като знам какви са порядките в Академията, се страхувам дори да си го представя — веднага смени темата Чез.

— Ще ме накажат да посещавам извънкласни занимания при Шинс и няма да ме видиш повече — промърморих аз.

И за какво ми беше всичко това? Нима не можех да не отида на този проклет прием?! Защо хипнозата на леля ми не сработи, както тя го е планирала? Тогава щях да закъснея и нямаше да попадна в Академията. Започвам да си мисля, че леля е била съвсем права да не иска да постъпвам в това прекрасно заведение.

— Не падай духом — опитваше се да ме ободри Чез. — Нека ти кажа, че нашата вампирка беше силно загрижена за теб. До последния момент не се отдели от леглото ти.

Всъщност, Чез, без да осъзнава, говореше много верни неща! Ако не бях попаднал в Академията, нямаше да познавам Алиса. А сега се виждам с нея всеки ден. Освен това, Чез твърди, че тя се тревожи за мен.

Когато стигнахме до вратата на кабинета на нашия възпитател, Чез ме погледна замислено и се плесна по челото.

— Сега си спомних какво ще е наказанието.

— Какво ще е?

— Ще видиш — отвърна загадъчно той (или поне му се искаше да прозвучи така).

Почуках възпитано, преди Чез да го стори. Защото той имаше навика да рита вратата с крак. Как след това щеше да разговаря с нас възпитателя? Естествено, едва ли щеше да е дружелюбно.

— Влезте — чу се отвътре гласът на Кейтен.

Въпреки младата си възраст, нашият възпитател изобщо не беше захарче. Беше дружелюбен, отлично ни разбираше, но не ни позволяваше да се отпускаме.

— Здравейте — в хор произнесохме ние, влизайки в кабинета му.

До вратата самотно стояха няколко стола, специално поставени за провинилите се ученици и ние на драго сърце приседнахме.

Кейтен седеше зад бюрото си и прелистваше някакви бумаги.

— Какво става, пипнаха ли ви? — попита той, без да ни погледне.

— Пипнаха ни — отговорихме.

— Как успяха? — тихо добави Чез, но Кейтен го чу.

— Във всяка стая е монтирано заклинание датчик. Когато някой започне да прави заклинания, то веднага известява дежурния. А той, от своя страна казва на възпитателя. Така става.

Как не се досетихме! Трябваше да проверим стаята и щяхме да открием заклинанието. И със сигурност щяхме да измислим как да го излъжем.

— Какво по-точно творихте през нощта? — Кейтен вдигна очи и ни погледна. — Толкова ли беше трудно да почакате до сутрешната медитация?

— По време на медитациите не ни е до това — въздъхна Чез.

— Тогава до практическите занятия.

— На практическите само издевателстват над нас — не издържах аз.

— Какво говорите — учуди се Кейтен.

Двамата с Чез разказахме на нашия възпитател с подробности всичко, което се случи днес, и изобщо как Шинс ме тормози през цялото време. С две думи — оплакахме се.

— Интересно — промълви Кейтен, — не бях забелязал Шинс да е толкова кръвожаден. Само с теб ли се отнася така?

Кимнах.

— Ще разбера какво става — замислено изрече Кейтен. — Както и да е, пак ще разговаряме за това. А сега за наказанието ви. В продължение на три седмици ще работите в столовата — сутрин, обед и вечер. Днес след обяда, минете през кухнята, там ще ви обяснят всичко. Това е, свободни сте. Когато ми потрябвате, ще ви извикам.

Ние послушно станахме и тръгнахме към изхода.

— Зак, още нещо…

Обърнах се.

— На занятията на Шинс бъди по-внимателен, а извън клас не се върти много-много покрай него.

Излязохме от кабинета на Кейтен и се спогледахме.

— Ти разбра ли нещо? — попита Чез.

— Нищо — честно отговорих аз. — Освен това, не мога да си обясня защо ни наказаха по този странен начин. Нещо срамно ли има да работиш в столовата?

Чез повдигна рамене.

— Няма нищо срамно, но не ни остава никакво време за почивка. Само си представи — сутрин, обед и вечер да стърчиш в кухнята. Аз поне не виждам нищо приятно в тази работа.

— Аз също — бях принуден да си призная.

— Да вървим, че ще закъснеем — махна с ръка Чез. — А утре сутринта ще разберем за какво става дума.

За лекцията не закъсняхме, пристигнахме в самото начало и не можахме да поговорим с приятелите си. През цялото време усещах върху себе си разтревожения поглед на Алиса. От това животът ми ставаше много по-приятен, независимо от всички перипетии.

След лекцията заедно с Чез отидохме до столовата, за да вземем обяда си и да се качим в стаята, за да обсъдим ситуацията на спокойствие. Уточнихме и в колко часа сутринта да отидем, за да отработваме наказанието си.

Беше ни станало навик да правим събранията си в моята стая. Така беше може би заради факта, че Чез постоянно стърчеше при мен, а останалите току се присламчваха.

— И така — започна Чез, когато всички седнахме и захрупахме вегетарианския си обяд, — обявявам за открито събранието, посветено на проблемите на Зак.

— Аз пък си мислех, че ще обядваме — учуди се Наив.

— Ти яж, яж — нежно го подкани брат му. — Няма да ти пречим.

Викерс-младши кимна радостно и впи зъби в някакъв зеленчук. Вече два месеца ям тези гадости, а още не съм запомнил кое как се казва. Въпрос на принцип. Няма да седна да помня имената на всички зелени гнусотии.

— Да, днес Шинс съвсем озверя — каза Невил. — Да беше видял лицето му, когато унищожи и петте му кълба с едно махване! Хайде, издай тайната!

С готовност му подадох чертежа си.

— Когато те носеха към здравната служба… — Алиса се запъна. — Беше ужасно. Не бива да ходиш повече на неговите лекции. Страх ме е, че следващия път може да стане още по-страшно.

— Колко по-страшно? — въздъхнах аз. — Какво ми предлагаш? Наказанието за отсъствието ми пак ще го измисля Шинс. Нали си представяш какво може да му дойде на ум?

Тръпки ме побиха! Имал съм късмет, че веднага съм изгубил съзнание. На никого не пожелавам да изпита това, което усеща човек с изгорено лице.

— Ние разказахме всичко на възпитателя — каза Чез. — Той обеща да направи, каквото трябва.

— Да, бе — скептично проговори Алиса. — За нас той може да е възпитател, но дори не е Майстор. Какво толкова може да направи?

— Би могъл да предаде Шинс на другите Майстори — за миг откъсна поглед от моя чертеж Невил. — Те едва ли ще одобрят такъв подход към обучението.

Може би. Макар че към останалите Шинс не се държеше по този начин. Защо ли не ме харесваше толкова? Това не е току-така. Довечера трябва да отида при Ромиус. Не е много по мъжки да му се оплаквам, но не ми идваше на ум какво друго да направя.

— Да, между другото, когато те отнесоха, а Алиса и Чез тръгнаха с теб, Шинс ни разясни принципа на действие на твоето огнено змийче — каза Невил и се опита да сътвори във въздуха моето изобретение. — И ни каза как да му противодействаме.

Алиса взе схемата от Невил и започна да я изучава.

— И какво ви каза Шинс? — с лека ревност в гласа попитах аз.

Този дебелак, на всичкото отгоре, ще съобщава на всички тайните на моите гениални изобретения.

— Забележи, че той ни обясни само принципът на действие — подчерта Невил, сякаш беше прочел мислите ми, — а не схемата на заклинанието. Струва ми се, че не я знае.

— Откъде ще я знае старият пън? — съгласи се Чез.

— И какъв е принципът на действие? — с интерес попита Алиса.

Признавам си, на мен също ми стана интересно. Бях създал това заклинание, но така и не разбирах до край принципът му на действие. Не разбирам например защо действа само върху огнените кълбета.

— Помните ли как се прави фаербол? — попита Невил.

— Помним — от името на всички отговори Чез.

— Значи, когато вземем два потока, поставим ги накръст и ги съединим в два пръстена, мястото на съединение на тези пръстени е една точка.

— Слабата точка — спомни си Алиса урока на Тирел.

— Точно така — съгласи се Невил. — Когато заклинанието, което само Зак разбира, намери тази точка, то прекъсва енергийните канали и кълбото се разпада. При това, енергията на двете енергийни линии се унищожава, защото бива изпусната от две противоположни точки.

Как го засука?! Сега стана ясно каква е тази слаба точка. Тогава какво се беше случило, когато моята огнено змийче попадна във фаербола на Шинс?

— А Шинс какво направи? — превари ме Чез.

— Шинс така направи огненото си кълбо, че слабите точки на двата енергийни канала да се намират на две различни места по така наречената сфера. И когато змийчето на Зак прекъсна единия енергиен канал, кълбото не се разпадна. Напротив, енергията, която се освободи от единия канал, подейства на втория и огнената топка се взриви.

— Много яко! — изказа се Наив, откъсвайки се за секунда от обяда си. — Слушай, брат ми, апетитът ми ще загине от твоите учени речи.

— Сега трябва да знаеш, че всеки, който участва в двубой с теб, ще прави точно такива огнени кълба. Така че по-добре е да не рискуваш — продължаваше Невил, без да обръща внимание на по-малкия си брат.

Това и аз го разбирах. Не беше нужно да ме предупреждават. Обидна работа. Тъкмо си мислех, че имам някакъв коз.

— Ами, ако удари по двете точки едновременно? — неочаквано предложи Алиса. — Тогава не би трябвало да избухне взрив.

— Това е добра идея — съгласи се Невил. — Само да не забравяме, че огнено кълбо може да се направи и от повече от два енергийни пръстена. Пример — нашето огнено момче — нанизва ги по десет, когато си няма работа.

Наив кимна, но не прекъсна обяда си заради някакви глупави разговори.

— Значи, трябва да правиш по няколко свързани змийчета — каза Алиса. — Какво ще кажеш?

Всички ме загледаха въпросително.

— Идеята е добра — съгласих се аз. — Само че не знам дали ще има време да я приведем в действие.

— Остави тази работа — усмихна се Чез. — Става за секунда…

— Не! — скочих аз от леглото. — Стигат ми толкова неприятности!

Чез замръзна от изненада, без да завърши заклинанието си, а Наив учудено ококори очи. Алиса веднага го тупна по гърба, колкото сила имаше.

— Кхъ… — пое си въздух нашето огнено момче. — Какво крещиш? Заради теб се задавих.

— Като плюскаш толкова — резонно отбеляза Чез. — Вижте го само, изял е почти половината ни обяд…

— Ако не знаете, да ви кажа — наставнически изрече Наив. — Мозъчната активност силно разпалва апетита.

Чез се разсмя неудържимо.

— Моля ви се… мозъчната му активност! Дръжте ме… Ще падна!

— Значи, с Чез ви наказаха затова, че сте работили в стаята си над заклинанието — замислено произнесе Невил. — Как са могли да научат?

— Много просто — захванах се да обяснявам. — Кейтен ни каза, че във всяка стая има заклинание датчик, което съобщава за всяка магическа дейност. С изключение на запалването на лампата, макар че точно запалването на лампата е класически пример на техномагия.

— Кейтен ли ви го каза? — учуди се Алиса. — И защо му е притрябвало да бъде толкова откровен с вас?

— Вярно — съгласи се Невил. — Той или ни смята за пълни тъпаци, които не могат да намерят заклинанието, или…

— Или иска да ни помогне — оптимистично довърши Чез. — А като се има предвид, че второто предположение за мен е много по-приятно, предлагам да го приемем като факт.

Желязна логика! Как да възразиш?

— Ти какво предлагаш? — попитах, знаейки какво ще чуя.

— Търсим заклинанието! — изкомандва Алиса.

Лесно е да се каже. Как обаче се търси заклинание? Трябва ни… какво ни трябва? Трябва ни детектор за магия.

Наив разбра буквално вампирката и започна в кръг да обикаля стаята ми.

— Нищо не мога да намеря — честно си призна той след няколко минути.

Оставаше и да намери. Силно се съмнявах, че тези заклинания можеха лесно да бъдат открити. Към тази задача трябваше да се пристъпи с ум.

— Стана време за вечерната медитация — забеляза Невил. — Да привършваме с обяда и да тръгваме.

Единствен Наив беше обядвал. Затова пък заради всички накуп.

С неохота се надигнах и последвах останалите. Но Алиса ми прегради пътя.

— Ти накъде? — попита тя.

— На вечерна медитация — честно си признах.

— Никъде няма да ходиш. Почивай си. Днес е по-добре повече да не се напрягаш. Ние ще обясним всичко на Тирел.

Понечих да възразя, но се отказах, защото си спомних, че довечера непременно трябва да поговоря с Ромиус.

— След медитацията ще дойдем да видим как си — обеща ми Чез.