Алекс Кош
Огненият факултет (14)

Действие 1

— Пази се!

Едва избягнах огромното огнено кълбо, което почти докосна рамото ми.

— Ти се пази! — отвърнах и изстрелях своя фаербол. Не толкова голям, но достатъчен, за да ти подпали косата.

— Пазя се — отговори Невил и направи едно елегантно задно салто.

Моята огнена топка, макар и по-малка, прелетя над него, жужейки и пръскайки искри.

Добре! Сега какво още? Дали да не му изпратя прословутата огнена птица?

Не, вече е късно.

Невил направи едно характерно движение с дланите на ръцете си, сякаш изобразяваше птичка… и пред него се появи имитация на огнена птица. Честно казано, тази фигура можеше да бъде наречена „птица“ само с много фантазия, а всъщност представляваше нещо като триъгълник с потрепващи краища.

— Опа! — успях да изрека аз, преди това чудо да се отправи към мен.

„Птицата“ обаче не е като фаерболите, от нея трудно ще се измъкна. Тя няма да се успокои, докато не ми подпали гащите… трябва ми нещо кардинално, простите акробатични упражнения няма да ме спасят. И сега, докато Невил се възстановяваше след „птицата“, за мен се появи реален шанс да спечеля тренировъчния двубой… впрочем, за пръв път, откакто бях в Академията, а вече минаха два месеца.

Много бързо пуснах едно огнено кълбо срещу птицата, но това я задържа само за част от секундата. Кълбото беше слабовато за… за всичко беше слабо! Нищо не можех да направя — енергийното ми равнище беше много ниско!

А птицата се приближаваше. Моят арсенал беше почти изчерпан. Оставаше ми да се надявам на енергийния щит. Само че колко щеше да издържи?

Щит!

Огнената птица се удари в него и се разлетя на малки искри, без да ме нарани. Невил обаче вече се беше възстановил, а аз бях изцеден след усилието над щита и… майко мила!

Фаербол със средни (слава богу) размери се удари в гърдите ми и яко ме отхвърли на няколко метра назад. Край на битката!

Енергийният купол, който охраняваше двубоя, се разтвори и до нас достигнаха вече познатите ми насмешливи възклицания.

— И така, всички видяхме как не трябва да се води битка — току-що Зак нагледно ни показа това, видяхме и как трябва да се изгражда и води точна стратегия — това ни демонстрира Наив.

Шинс пак издевателства. Така е в края на всяка битка. Според него, аз винаги избирам грешната тактика, невярно построявам стратегията на двубоя и, изобщо, за нищо не ставам. Нищо подобно обаче! Как да избереш печелившата тактика, когато силите ти са толкова малко! Печелившата тактика е вярната тактика, така поне ни учеше нашият учител по тактика. Напълно съм съгласен с това, но никога не успявам да спечеля. Никога! И това го зная от съвсем сигурен източник — от Чез.

Той стигна до този тъжен извод, след като си загуби немалка част от времето си с мен в Залата на Малката сила. С него водихме люти битки под зоркото око на опитен специалист от горните курсове, (който спа през цялото време). И въобще, ако не беше прословутата огнеупорна ливрея, досега поне триста пъти от мен да беше останала купчинка пепел. А останалите хиляда пъти, сигурно щях да съм се отървал с тежки изгаряния.

Просто съм ужасно слаб за Майстор! Нищо не може да се направи! Дори Върховният майстор Ромиус е вдигнал ръце.

— Какви грешки допусна нашият приятел Зак? — попита Шинс.

Е, благодаря! За мен ще е голямо удоволствие да чуя от устата на съкурсниците си как съм се издънил. Чуден метод за обучение!

— Не трябваше да използва акробатични номера — предположи един въздебел ученик.

Разбира се. Естествено, че не трябваше. Нормален човек би поставил щит пред себе си, след което би пуснал „птичката“. Повтарям — нормален! Но със сили като моите можеш само да се измъкваш или да подскачаш като луд. И впрочем, Невил ме надмина в акробатиката, а нещо случи ли му се? Не, спечели!

— Трябваше да използва „огледален щит“ — каза едно симпатично момиче.

Ех, моето момиче, представа си нямаш колко пот трябва да пролея, докато направя „огледалния щит“! А като го поставя, само след една секунда ще падне. Освен това, не трябва да се забравя, че той отразява само заклинанията, за които е използвана по-малко енергия, отколкото за неговото създаване. Така че ако по моя щит тресне фаербола на Невил, щитът ще бъде съборен на секундата, преди да мигна с очи.

— Точно така — съгласи се Шинс. — А коя беше главната му грешка?

— Че не се предаде веднага? — изказа предположение някакъв шегаджия.

— Не атакува достатъчно.

— Не вложи нужната сила в заклинанията си.

— Не, не и не — поклати глава Шинс и произнесе почти сричка по сричка. — Твърде много мислеше!

* * *

Когато най сетне излязохме от Залата на Малката сила, беше настъпила вечер. Вечер по нашия вътрешен часовник. А зад прозорците на Академията, вече половин месец цареше нощ. Нощ, която траеше няколко седмици. Дали някой беше наясно колко потискащо влияеше тази тъмница върху мен, а и върху останалите. Събуждаш се сутрин — навън пълен мрак, обядваш — пак пълен мрак, лягаш да спиш — мрак и нищо друго! Но да си призная, слънцето, което светеше денонощно в продължение на месец и половина, ни измъчи не по-малко…

И така, по разписание сега трябваше да се проведе вечерната медитация и никой не възнамеряваше да я пренебрегва. Най-малко аз.

— Като изстискан лимон съм — оплака се Чез, звучно се прозина и само по чудо не успя да си строши челюстта.

— Аха… — съгласи се Наив. — Сега да можех да му дръпна един сън, десетина часа поне…

— На теб само ти дай да спиш и да ядеш! — подхвана Невил брат си. — Днес пропусна сутрешната медитация.

Наив виновно разпери ръце.

Ако трябва да съм честен, ние не го събудихме, така че нападките на брат му бяха абсолютно безпочвени.

— Аз не нарочно…

— Няма как да е нарочно — ръгна го в ребрата Чез. — Иначе брат ти досега да ти е набил канчето! Мен само ме е страх, че ако още малко оглупееш, от теб нищо няма да остане.

Викерс-младши обидено подсмръкна, но премълча. Дори той беше разбрал, че с Чез е по-добре да не се спори. За да пощадиш себе си.

— Днес Шинс как те заяде… — обади се вампирката, която до този момент си беше мълчала.

— Не ми говори — уморено отвърнах. — Досега и през ум не ми е минавало, че някой може ми каже, че много мисля!

— Знаеш ли? — проникновено изрече Чез. — Напълно съм съгласен с теб.

— Наистина ли мисля прекалено много?! — промърморих тихичко под нос, но Чез успя да ме чуе.

— Знаеш ли? — започна той и ме загледа честно в очите. — Можеш да ми се довериш, като на човек, който отдавна те познава. Мисленето не е за теб.

— Благодаря ти Чез — изръмжах аз и му показах юмрука си. — Ти си истински приятел!

— За теб — винаги! — не обърна никакво внимание на жеста ми Чез.

Веднага попаднахме на етажа, който ни трябваше. Два тура по телепортите и пред нас вече грее познатият надпис — Малка медитативна зала № 13.

— Зак, какво ще правим с нашето „огнено момче“? — прошепна в ухото ми Чез, дръпвайки ме за ръкава. — Рано или късно, то ще ни подпали.

Алиса, която имаше отличен слух, кимна в знак на съгласие и се присъедини към нас. Невил също забави крачка и явно искаше да участва в нашата дискусия, в резултат на което Наив стигна до вратата на медитативната зала в гордо усамотение.

— Момчета, какво има? — с недоумение в гласа попита той.

Мисля, че тук е мястото, където би трябвало да обясня кое будеше нашите опасения. Горе-долу преди месец Наив направи своя пробив — за пръв път успя да запали свещ. Ако си спомняте, запалването на свещ е базово упражнение за концентрация на силата. Именно над това упражнение ние работихме месец и половина, от деня на постъпването си. По-точно, над това упражнение работеше Наив, докато всички останали минавахме върху по-сложни неща, след като бяхме овладели това. Първа запали свещта Алиса, още в първия ден на медитацията, но тя беше изключението на групата. Толкова бърз пробив се случва приблизително веднъж на двеста ученици. (Кой би могъл да предположи, че статистиката е толкова точна наука?!) Нейната свещ се запали със стабилен огън и лицето на нашия преподавател се озари от радостна усмивка. Останалите…

Моята свещ пламна втора, след две седмици. След нея, свещите на Чез и Невил. Последна, (като по това време, Майстор Пирел вече се замисляше над това как със собствени ръце да удуши Викерс-младши) пламна свещта на Наив. Обаче как пламна! Алиса, която случайно се намираше най-близо до свещта, беше хвърлена от вълната горещ въздух на няколко метра, а на мястото на свещта изригна миниатюрен вулкан. През този ден Майстор Тирел не спря да се усмихва. Впрочем, от лицето на вампирката, също цял ден не слезе яростното изражение.

През изтеклия месец и половина, нашите показатели се подобриха. Ние се научихме да сплитаме в причудливи фигури потоци от пламък, да ги управляваме и да пестим енергия. Както казваше Тирел, далеч по-лесно е да изстреляш едно огнено кълбо, отколкото да сътвориш огнена пеперуда, без да изразходваш много енергия. Може би… Умея да правя всякакви, дори най-сложни фигури, но фаербол по-голям от юмрук, за мен беше много трудна задача. Затова моята огнена пеперуда се получаваше почти като истинска, а кълбото ми приличаше по-скоро на хилав врабец. За сравнение, пеперудата на Чез беше широка около метър и половина, а огненото му кълбо беше по-голямо от главата ми. Но с Наив никой от нас не можеше да се сравнява по сила, а мисля, че и в целия факултет нямаше никого, който да може да се мери с него. Даже беше много вероятно по сила Наив да превъзхожда и най-силните Майстори. Обаче, както вече на свой гръб бяхме успели да се убедим, силата далеч не беше всичко. Всеки път, когато Наив се опитваше да сплете фигура — от най-простата до най-сложната, някой от нас получаваше травма. Първия път пострада Алиса, втория, когато Наив се опита да направи пеперуда, пострада самият преподавател — Майстор Тирел. Добре, че успя да опъне енергийния си щит, защото едва ли щеше да му се размине с едно леко изгаряне — метна го през цялата зала, над главите ни и го удари в стената, но защитата все пак издържа. Майстор Тирел руга дълго, а гневът му беше главно затова, че точно на него се беше паднал лошият късмет върху главата му да се стовари цяла група бездарници. Ние, като цяло, бяхме напълно съгласни с него. След тази случка, изплашеният до смърт, но безумно щастлив Наив не спря да се хвали как е успял да направи пеперуда с триметров размах на крилата. Може и така да беше, но ние видяхме само стена от пламък, която се носеше към нас. Хубаво, че в този момент между нас и Наив стоеше Майсторът, който пое целия удар върху себе си.

Най-обидното беше, че Наив действително имаше повод да се гордее. В Академията отдавна не се беше появявал ученик с такава сила. Жалко, че от това засега страдахме само ние.

— Имам предложение — със сериозен вид каза Чез. — Нека отсега нататък да медитираме заедно с Тирел в най-далечния ъгъл на залата и когато Наив изпълни поредния си фокус, да разпънем петслоен щит, току-виж сме оцелели.

— Не — поклати глава Алиса. — Предлагам да изпратим Наив на обмяна на опит при по-горните курсове. Със сигурност след срещата с нашето „огнено момче“ онези майтапчии няма дори да си помислят да се шегуват с нас.

Това е добра идея! Между другото, за два месеца моята коса още не беше пораснала Да можеше да ме види отнякъде леля ми (тя винаги следеше модата)! Точно тази прическа, тип „паница“, едва ли беше „последен писък“.

Наив обидено се извърна и почука на вратата.

— Влезте — чу се гръмовният глас на Майстор Тирел.

Викерс-младши се шмугна вътре, а всички ние си поехме въздух и го последвахме.

— Тази вечер кой е наред да седи до „огненото момче“ — попитах аз.

От момента, в който Наив започна да показва фокусите си, вече никой не се стремеше да заеме почетното място до него. От опит знаехме, че най-безопасното място е зад гърба му. Тирел сядаше отстрани, за да ни вижда, а ние трябваше да седим в редица. Наив го настаниха в най-отдалечения ъгъл.

— Защо питаш? — поинтересува се Невил. — Или ни разпитваш с надеждата, че сме забравили, чий ред е днес?

Хвана ме. Днес наистина беше моят ред. Налагаше се да подложа живота си на смъртна опасност. Ех, ако леля ми научеше… Всъщност, как би могла да научи?… Навън, за цялото време на нашето обучение бяха минали малко повече от дванайсет часа. При нас минава един ден, а навън — само двайсет минути. Как ви се струва?

— Кажи, Зак, пак ли се издъни? — попита Майстор Тирел.

Не, не ми се подиграва. Само системата им е такава — подигравчийска.

— Какво да направя? — въздъхнах аз. — Нали знаете моите възможности…

— Зная ги — съгласи се Майсторът. — Затова мога съвсем отговорно да твърдя, че можеш да спечелиш, стига да се постараеш. Силата не е най-важното нещо. — Тирел погледна многозначително към Наив. — Важно е какво има тук. — И Майсторът почука по главата ми.

Чу се глух звук. Не зная, това добре ли е или е зле…

— Значи няма никаква надежда — приглушено изрече Чез.

Алиса прихна, но в очите й личеше съчувствие.

— Сядайте, господа и вие, госпожице, ей сега започваме — избуча Тирел. — Днес ще оставим обичайната практика настрана и ще минем към противоположните действия.

Бързо седнахме на пода.

— Ако до днес сте учили как да сплитате плетеници, сега ще ви науча как да ги разваляте. По принцип тази техника се изучава във втори курс, но аз смятам, че на вас тя може да ви бъде полезна още сега. Този урок ще бъде особено полезен за теб, Зак.

Кимнах в знак на съгласие, макар че не разбирах за какво точно става дума.

— Да вземем за пример най-простата огнена топка — продължаваше Майсторът. — Чез, направи един фаербол!

Чез послушно сътвори по средата на залата неголяма огнена топка.

— Какво можем да направим за да неутрализираме тази мила топчица? Можем да поставим щит, можем да се измъкнем… Какво още?

Ние мълчахме озадачено.

— Можем да я унищожим — след малка пауза отговори Тирел. При това, не с магията на водата или на въздуха — вие засега не умеете да правите заклинания с тези стихии, а с помощта на магията на огъня. Всяко заклинание си има слабо място. Ето, вижте.

Тирел погледна съсредоточено кълбото, после изпрати към него една малка искричка… и то се разтвори във въздуха, съскайки.

Ние само мигахме учудено.

— И това е възможно с помощта само на една искра? — не вярваше Невил.

— Разбира се — усмихна се Тирел.

— А как може да се уцели това слабо място? — попита практичната Алиса.

— Хубав въпрос — каза Майсторът. — Мястото е строго индивидуална точка за всяко заклинание.

Не можах да сдържа въздишката си на огорчение. Тъкмо си мислех, че ще мога да направя впечатление, но се оказа, че докато намериш точката на кълбото, което лети към теб, то може да те опече като стой, та гледай!

— Как може да бъде открита тази точка? — не се отказваше Алиса.

— Сега ще учим тъкмо това. Днес ще си партнирам с вас, Алиса, а останалите да се разделят по двойки и да започваме.

Докато аз вдяна, Чез и Невил отидоха в другия край на залата и ме оставиха на Наив да ме изяде.

— Първо, единият от вас прави фаербол, след това, другият търси слабата точка. Кълбата трябва да висят във въздуха на не по-малко разстояние от три метра от всеки. Това особено се отнася за теб, Наив. Слабото място можете да различите по леко по-различния цвят на пламъка.

— Страхотно — промърморих под нос. — Наив, ти пръв…

— Много хубаво! — зарадва се Викерс-младши и направи точно пред мен един фаербол.

— … ще търсиш слабото място — довърших и се отдръпнах от пускащото искри двуметрово кълбо. Добре поне че виси на едно място…

Поех няколко пъти въздух за успокоение и внимателно се вгледах във фаербола. Никаква разлика в пламъка не се виждаше. Може пък при нашето момче да няма слаба точка? Възможно ли е?

Така се бях заплеснал по топката, че не забелязах, че тя се приближава към мен.

— Ей! Какво правиш?! — уплаших се не на шега.

— А, извинявай — отвърна Наив. — Нещо се разсеях.

Разсеял се! Между другото, огнената стихия е най-опасна за изучаване! Тя е и най-травматичната! А той се разсейва!

Погледнах гневно към Чез и Невил, които си се занимаваха преспокойно. Предатели! Но и те не бяха успели досега да открият нито една слаба точка. При Алиса нещата също не стояха по най-добрия начин.

Какво пък, няма само аз да съм зле!

По-скоро от безизходица и гняв, отколкото защото си бях направил сметката, пуснах във фаербола на Наив една малка искрица. Със структура, подобна на тази на огненото кълбо, но доста по-опростена.

Пльок!

Огромната двуметрова огнена топка изчезна със странен звук.

— Стана — не много уверено казах аз на Тирел, който се беше доближил до мен.

— Стана, стана. Повтори го!

— Няма проблеми! — махнах с ръка. — Кажете заклинание!

Бях абсолютно уверен, че няма да успея да повторя номера. Така и се случи. Всъщност, до края на занятията, освен мен, никой от останалите не успя нищо да направи. Когато си тръгвахме, Майсторът каза нещо в смисъл, че още ни е рано за този материал. От тази несправедливост чак ми стана обидно.

Беше вече много късно и затова нашата компания хапна набързо и всички тръгнахме да си лягаме. Не изпратих Алиса, защото всеки път, когато си давах този труд, тя изчезваше по много странен начин. Нещо повече — колкото пъти се опитвах да й отида на гости, толкова пъти получавах неизбежен отказ! Това не й пречеше да приема моето ухажване и даже да ме посещава в моята стая… вярно, че никога не оставахме насаме и с нас винаги имаше някого за компания. Кой може да ги разбере тези момичета? Още повече момичетата вампири…

— Не мога да си обясня защо Тирел непрекъснато ни напада! — разсъждаваше Чез на връщане по коридора. — Да не би нещо да сме с две леви ръце?! Ето, Алиса е нашето дете чудо, Наив, може да се каже, че е огненото зловредно момче, а на Тирел все нещо не му достига…

Мълчах известно време, мъчейки се да разбера за какво говори Чез.

— Като цяло е прав — отговорих накрая. — Вие всички сте супер, а аз… През всичкото това време не съм победил в нито една тренировъчна битка.

Чез рязко спря.

— И какво? Да не би това да е главното?! Кой по-добре от теб умее да прави заклинания? Няма значение, че твоята сила е по-малко, затова пък я използваш много по-добре от всички.

— На теб ти е лесно да приказваш, нали всеки път побеждаваш! Да не мислиш, че е много приятно всеки да те бие…

— Сигурно не е — съгласи се Чез. — Но днес ти успя да намериш слабото място във фаербола на Наив. Трябва само още малко да потренираш и всичко ще бъде наред.

— Къде да тренирам?! — почти изкрещях. — Времето в медитативните зали е разписано по минути, а в Залата на Малката сила няма да ни пуснат, защото отдавна сме прехвърлили всичкия си лимит.

Чез кимна в знак на съгласие, но той нямаше да е той, ако не се опиташе да измисли някакъв друг начин.

— Има начин — Чез се огледа, да не би някой да ни подслушва. — Да отидем в твоята стая.

— Защо в моята — възроптах, като се досетих накъде бие.

— Кой от двама ни има нужда от помощ — ти или аз?

— Аз — съгласих се обречено.

Усещах, че можем да си имаме проблеми. Но без постоянна практика със сигурност няма да взема изпитите. И изобщо… само с практика не можеш да се оправиш, в случая трябва да се измисли нещо специално. Ромиус, разбира се, се опитваше да ми помогне, като извика у мен онова състояние, което ме беше обзело по време на изпитите, но всичко беше напразно. Слушах музиката си, медитирах и записвах подробно сънищата си (от тях се интересуваше странният вампир, а не Ромиус), но нищо не помагаше. Добре поне, че онзи вампир с тъпото чувство за хумор разговаря с мен само няколко пъти. Този тип нещо не ми харесваше… А и чичо ми напоследък почти не ме търсеше и непрекъснато изчезваше някъде…

В стаята ми цареше безпорядък.

Чез огледа скептично книгите и дрехите, които се въргаляха навсякъде.

— Трябва да разкараме всичко това по ъглите, да не би нещо да се запали от някоя случайна искра.

Бях съгласен. Никак не ми се искаше да изгори от случайна искра учебникът ми по тактика или по енергетика.

За всеки случай избутахме и леглото в най-отдалечения ъгъл на стаята.

— Значи, аз ще направя една неголяма огнена топка, а ти ще се опиташ да я изгасиш — тържествено оповести Чез.

— Ти забрави ли, че можем да се занимаваме с тези неща само в залите за медитация и в Залата на Малката сила под контрола на Майстор? — попитах не много уверено.

— Я стига — отсече Чез и се приготви да направи огнена топка. — Кой ще разбере? И най-вече как?

— Като че ли няма как — съгласих се аз, но в душата ми се промъкна съмнение.

Чез направи фаербол по средата на стаята, а аз, въздишайки, започнах да го обикалям. Страхувах се от забраната, но ми беше омръзнало да губя. Чез е прав — трябва да прибавя към арсенала си някой нов фокус, със сигурност щеше да ми свърши работа.

Само че не беше лесно да се намери място в огненото кълбо, което да е с по-особен цвят. Толкова различни нюанси на червеното имаше, чак очите ми започнаха да сълзят. И по какво да различа слабото място на заклинанието от което и да било друго?!

От всички възможни методи избрах най-простия. Методът на ненаучното посочване. Методът на посочването е най-верният метод!

Чез седна на леглото ми и отвори учебника по тактика.

— Ти се упражнявай, аз малко ще почета.

— Да, разбира се — с лекота се съгласих.

Да не ви излъжа, но мина повече от час, преди да чуя вече познатия звук и фаерболът да изчезне.

Пльок.

— Най-сетне — вдигна глава от книгата Чез. — Запомни ли мястото на удара?

— Не — честно отговорих аз.

— В такъв случай, ще направиш втори опит — помръдна с рамене Чез и сътвори втори фаербол в средата на стаята. — Ако не възразяваш, аз ще подремна. Когато го унищожиш, ме събуди.

Преди да успея да кажа и дума, той се излегна на леглото ми и заспа.

Да, на това му викат „помощ от приятел“!

Сега трябва да мисля логично. За да уцеля чуждо заклинание, трябва да създам една мъничка искрица, такава, която сама да открие нужното място. Обаче, нали при контакта с кълбото, моето заклинание също ще изчезне… Значи, трябва да създам такава, която да го унищожи, без да го докосва… тоест да го разпознае по някакъв външен белег. По цвета например. Не е било напразно това, че посещавах лекциите на Кейтен по изкуствен интелект в заклинанията.

Фаерболът на Чез висеше във въздуха и осветяваше стаята вместо крушка, а аз започнах да съставям ново заклинание. Какво представлява заклинанието? Това е схема от заплетени енергийни влакна, създадена със спазването на правилата и законите. Което ще рече, че на Майстора му трябва, какво?… Не познахте! Трябват му лист и молив.

Чез се събуди след около три часа. Той потърка учудено очи и ме загледа с кръвясал поглед.

— Още ли не си го угасил това чудо? — попита изненадано той.

— Засега правя теоретични изчисления — отвърнах аз и продължих внимателно да разглеждам съставената лично от мен таблица на цветовата гама на кълбото.

— Толкова ли е сложно да побутнеш голямото кълбо с едно малко и да буташ, докато голямото изчезне? Да ти покажа ли как става?

Чез демонстративно разкърши пръстите си.

— Ще мушкаш чуждото кълбо цели няколко минути по време на двубой? — поинтересувах се аз.

— Глупости! — отряза ме Чез. — Нищо подобно! Просто ще поставя един „щит“ и готово.

— В такъв случай, недей да ми пречиш!

Чез се събуди в неподходящ момент. Тъкмо привършвах пробната схема, с помощта на която щях да откривам по цвета слабите места на фаерболите.

Мислено си представих енергийната форма, която ми трябваше, и тя се откъсна от пръста ми във вид на огнена лента.

— Какво правиш?

Чез наблюдаваше с интерес моето изобретение, което кръжеше около неговия фаербол.

Пльок.

В стаята неочаквано стана тъмно. До този момент аз използвах кълбото на Чез като лампа. Икономия. Щеш-не щеш ще се научиш да икономисваш, когато си принуден да боравиш с такива трохи от енергия.

— Гледай ти! — в гласа на Чез се усещаха нотки на удовлетворение. — Знаех си, че от това занимание ще излезе нещо смислено. Хайде да ме научиш.

Обясних му съвсем почтено схемата си и той даже я разбра, но когато я пробва, нищо не се получи.

— Да ти кажа, тези неща за мен са твърде елементарни — рече накрая Чез. — Само ти можеш да се занимаваш с такива дребни поточета от енергия.

— Така е — бързо се съгласих. — Защото за мен силните потоци са недостъпни.

Честно да си призная, аз ликувах! За пръв път откакто бях тук, се чувствах ученик на Академията. Бях сътворил нещо, за което никой досега не се беше досетил.

— Пусни още няколко фаербола — помолих Чез.

Заради случая, Чез се напъна и направи три броя.

Представих си с лекота схемата на моето творение и от пръста ми изскочиха три огнени змийчета.

Пльок. Пльок. Пльок.

— Браво! — Запляска с ръце Чез. — Но сега наистина е време да поспим. Покрай теб и аз се уморих.

Той се бил уморил! Виж го ти! Хъркаше си най-спокойно, докато аз се потях над гениалната си рожба.

— Абсолютно съм съгласен с теб — казах и се прозинах. — Още повече че до медитацията сутринта ни остават… колко… четири часа.

Чез ме потупа по рамото.

— Утре ще ги сразиш!