Самюъл Дилейни
Играта на време и болка (6)

6

"Свободата ми се случи, когато бях на 21 по същия начин, както робството ми се случи като бях на 15. Още един керван бе спрял в полята до мините. Този принадлежеше на Везирката. Тя ме закупи по хрумване също толкова произволно, колкото са хрумванията на всички аристократи, за които вече съм споменавал. Когато тя се измори от мен ми подари свободата — и тригодишен договор за офицер в имперската гвардия. Но, поради онази нощ, която бях изпитал на 17, свободата дойде при мъж, който можеше да иска, който можеше да желае, който можеше да мечтае. Под спусналата все върху мен свобода аз се научих да действам.

"Веднъж, в последната година на службата ми като имперски офицер, когато се връщах за да настигна моите войници към Ка’леш, докато минавах през някакъв южняшки пазар на сутринта внезапно спрях воловете си, обърнах се към робаря, който се бе паркирал до една сергия за домати с шестте си стоки за продан — и той и стоките му бяха кльощави и бавни — и му ги купих всичките.

"Проверих с пръсти венците им (оголени тук, подпухнали там), примигнах срещу редките им зъби (този счупен, онзи гнил), погледнах им в пъпчивите уши (пълни с кал и други течове), една инспекция, която робарят изиска от мен докато той кашляше и ме навиваше да ги напазарувам. Дори докато провеждах тази инспекция се опитвах да му обясня, че това не ми трябва, но гласът ме се задъха и удави в гнева ми, така че шепата думи, които успях да измърморя излязоха от устата ми напълно неразбираеми, все едно ръмжене или шепот. Накрая, безмълвен, му отброих железни и сребърни монети в корясалите пръсти, вързах им ръцете зад гърба, следвайки неговите инструкции, и най-накрая скрих железния ключ във военната кожена кесия на кръста ми. Сигурно робарят ме е помислил за ням или луд. Дали частичната ми парализа бе — парализа не само на гласа, но и на ръце и крака, защото като започнах да вързвам една старица се спънах, а докато плащах изтървах три монети в праха — заради възбудата по едно варварче, като тебе Удрог, който бе сред шестимата, с коса изядена от червеи? Или беше заради ярост срещу институцията, която бе разбила на трески моето детство и бе изхвърлила тази половин дузина пречупени, изгорени от слънцето същества върху брега на онова, което ми оставаше от живота? Или бе просто страх, че нещо — грамадно, безименно, и невъобразимо по-голямо от мен — щеше, заради моето нарушение, да сцепи облаците, бръкне надолу и ме смачка в калта?

"И трите тези възможности бяха там, да ме спъват, да ми разтреперват ръцете и да ме карат да изпускам монети. Въпреки това, макар да се спъвах, треперех и пелтечих, го направих. След това си отведох шестимата роби, вързани за каруцата, вън от града, свалих им нашийниците и им казах, с грубост идваща от притеснение: „Свободни сте. Всичките. Така че си вървете.“ Двама ми благодариха надълго и нашироко. Един се пулеше без да разбира, какво става. И, след бледи усмивки към мен, намигвания един към друг и голямо мигане срещу слънцето, още трима — включително варварчето с наядения скалп — се обърнаха и с онова толкова човешко упорство, което сигурно им е помогнало изобщо да достигнат до града в окови, си тръгнаха от него, точно толкова неспособни да говорят, колкото бях и аз.

"Когато настигнах войниците си шестте нашийника бях ги скрил дълбоко в провизиите, натоварени на каруцата.

"Един друг път, Удрог, година след като се бях уволнил от имперска служба крачех по един път, по който само светлината на луната, надникваща тук-таме през скъсвания в облаците ми позволяваше да идентифицирам по пътната прах десетките следи, които показваха преминаването на оковани във вериги и в нашийници единици човешка стока. После видях огън до пътя и чух, кълна се, не гласа на някакъв изморен или пиян робар да вика по стоката си да си махне гурелясалите тела от пътя му, но, заклевам се, някаква преувеличена и комедийна пародия на робар, каквито можеш да видиш в театралните комедии, в които се подиграват на робарите: то бяха викове, фукане, писъци, крясъци и удари с някакъв дървен инструмент ту по тази старица, ту по оня старец и, докато някои плачеха, други бяха прекалено уплашени и само хленчеха… тази част комедиантите някак си никога не показват.

"С оръжие във всяка ръка пропълзях през храсталака като някакъв бандит, промъкващ се за убийство. Дали, когато се спрях на границата на светлината от огъня направих това, само за да видя по-ясно естеството на неговото престъпление? Страх ли бе онова, което — както вече се бях нахилил — ме държа известно време в сенките? Или се забавих, за да разузная, колко мъже имаше със себе си? Или може би тези десет-петнадесет-двадесет секунди отидоха, за да си пресметна шансовете и планирам по-добре нападението? Не, Удрог: секунда след секунда, докато стоях и гледах, си мислих да не би пък човекът да съм го хванал по средата на някаква неудачна шега, че просто наблюдавам някакво глупаво забавление, което излиза извън контрол?

"Защото все пак един от тримата му въоръжени надзиратели се смееше до сълзи докато кръв хвърчеше от тоягата на робаря.

"Дали накрая се нахвърлих върху тях поради страст, гняв, страх? Онова, което чувствах, Удрог, бе точно същото потръпване, което ме бе обляло когато високият повелител бе махнал нашийника от врата ми. Защо да не назовем това свобода? Оттласнах се от пръстите на краката си, хвърлих се напред, завъртях меча — с един удар, мисля, отсякох ръката му и при следващия бях разрязал робарската му престилка, за да разсека и двете му бедра. Докато падаше се обърнах към един от другите, който не се смееше. Всичко беше бързо, кърваво и много шумно. Всички викаха, аз също. По едно време успях да измъкна едната верига от нейния железен кол и се развиках: „Бягайте! Сега сте свободни…“, макар само двама от така развързаните роби да хукнаха. (Убеден съм, че всички мислеха освободителя си за точно толкова луд като надзирателите им — двама от които към този момент вече бях убил и един ранил тежко.) Докато отключвах ключалките една робиня се натъкна на ножа ми, разряза си ръката — така и не разбрах, колко дълбоко — и избяга с писъци.

"Завъртях се около оста си и последният пазач отстъпи назад с шепот, „Не, не! Добре! Не…!“ и после се обърна и се шмугна в гората, все едно той бе бягащ роб.

"Пленниците бяха 27. Крачих през светлината на огъня, солен вкус в устата ми (в някакъв момент, както се извръщах да замахна с меча, си бях прехапал до кръв бузата отвътре) и отключвах нашийник след нашийник след нашийник.

„Хайде, давайте…! Хайде…! Махайте се оттук!“

"Тези две случки ти казват за дните и нощите на моята борба, Удрог; но нека ти разкажа за вечерите и за изгревите. Защото, година по-късно, в късния следобед, докато златна светлина блести във високите листа на дърветата и, към изток, късовете синьо между клоните започваха да потъмняват, си приказвах и се смеех с едно хора, които се бяха спрели да се насладят на принадлежането, на закрилата, на временната общност която се създава покрай някакъв огън в гората, докато някак се узна, че сред тази група пътници почти половината сме били, по някоето време, роби. Първо един си разказа историята; после друга си каза нейната. Повярвай ми, те не бяха по-малко възмутени от несправедливостта на робството, отколкото бях аз. Когато дойде моят ред да разказвам направих една шега, после още една на тема моята непохватност, моята липса на разказвачески умения докато бях закупувал онези шестима роби на пазара; после пък се подигравах над тръпненето, което предшестваше нощната ми атака — тръпнене, което доведе до забавяне, което пък даде възможност на робаря да нанесе още дузина жестоки удари.

"Една тежко сложена жена, която стоеше права на края на групата, отпи вода от канчето, което държеше в двете си ръце и каза: „Помня те, Горгик, бях от робите, които ти освободи тогава.“ И докато всички млъкнаха други двама, единият седнал с кръстосани крака близо до огъня докато пламъците играеха по кафявите му колене, а другият клекнал настрани в синьо-черната сянка на голям клон, надвиснал сантиметри над плешивата му глава, и те сега обясниха, първо единият, после другият, че те пък били роби докато тях не ги освободила жената, която аз бях освободил — макар тя самата, колкото и да мъчеше да си спомни и дори дъвчеше ръба на канчето, не можа да си ги спомни, както и аз не я помнех нея.

"Често се мъча да си припомня дали беше бивш роб или просто свободен варварин покрай вечерния огън който, ужасен от онова, което бе чул от всички ни на тема робство, пръв направи предложението: „Дори само десетина от нас да се обединят за да работят за прекратяването на робството в Неверион ние бихме могли да постигнем сто пъти повече, отколкото същите десет, работещи в отделния си гняв. Води ни, Горгик.“

„Че как да ви водя?“ Изсмях се. „Не мога да разпозная разликата между ярост, страх, желание и любовта към самата свобода. Нито пък изобщо съм сигурен дали, в края на краищата, всички тези не са едно и също нещо.“

"Един черен мъж с бръсната глава и следи от камшик по ребрата се обади от средата на групата: „Но ти можеш да се захилиш на това объркване; можеш да отхвърлиш опита да намериш разликите — тези неща не те спират. Ти можеш да действаш. Води ни, Горгик.“

"И, да, пак се почудих този да не би да е роб, или престъпник, или и двете. Но се наведох над сака си, заклещен под коляното ми срещу дънера, на който бях седнал, отворих го и бърниках вътре докато не измъкнах железен нашийник — двата полуобръча, свързани с пантичката. Изпъчих се, вдигнах го и си г сложих на врата. „Това какво означава за вас?“ попитах, с ръце на коленете си. Да, почувствах страх. Да, почувствах желание. Двете заедно бяха ми направили гласа хриптящ — макар за компанията той сигурно бе станал просто по-властен. Но знаех, че трябва да им дам знак — да извърша действие — което да им покаже кой съм.

"Някой, който беше пийнал повече от необходимото каза: „Това ли е знакът, който си избрал за да ни покажеш, че си бил роб, сега си водач на роби, че си освободителят, дошъл да даде свобода на мъже и жени? Да, харесва ми, Горгик. Води ни.“

"Пак се изсмях. И си намерих още пиене. И докато огънят ставаше все по-ярък на фона на падащата нощ разговорът се обърна към все по-насилствените теми на мрака. Но при изгрева — не следващият, а един изгрев може би осем месеца по-късно — помня как се бях изправил, проверявайки оръжията си, съветвайки се с адютантите си, преповтаряйки плановете с отдельонните командири под дърветата на мократа трева. Имах двадесет воина с мен тази сутрин; бяхме стигнали до предградията на Колхари и бяхме преспали под някаква селска стена. Само двама от тях бяха от компанията, с която бях прекарал предходната вечер. Моят заместник-командир бе едно варварче не много по-възрастно от теб, Удрог, когото бях закупил като роб в Еламон и който сега бе моят любовник; и който вече бе научил заедно с мене кризите на нощта.

"Бяхме тръгнали на среща сутринта с един барон-робопритежател, да си поприказваме с него на дневна светлина. Но бяхме вече готови да стигнем и до бой ако, с падането на вечерта, мирните ни преговори не бяха довели до желания напредък. Докато се подготвях почувствах същото тръпнене — страхът, желанието, яростта. И все пак бяхме започнали някакъв вид революция. Мечтата беше се превърнала в действие — всъщност, едно лично действие бе се превърнало в цяла система от публични актове.

"Един ден, една нощ, една вечер, една сутрин…

"Но ние говорим за действия, които щяха да продължат години, Удрог, минавайки през много дни, много нощи, много сутрини и вечери.

"Много бяха славно победни.

"Много бяха пронизани с поражения.

"И за тези действия бях сравняван със земята и издиган наново; изстрадах да имам лични радости и публични провали, лични загуби и обществена слава. Отдаденостите са странно нещо, Удрог. Имаш ги. Живееш в тяхното име. И живееш за тях. Но повечето от нас, които са си отдали живота на такива неща не обичаме да говорим за тях много-много. Правиш, каквото трябва, за да ги поддържаш. Когато те питат за тях, нахилваш се и гледаш разсеяно. Понякога изръмжаваш. В повечето случаи гледаш с каменно лице и оставяш другите да се опитат да изчислят нещата.

"Ярост, страх, желание — и любовта към свободата?

"Никое от тях не подтиква към артикулативност. Понякога размишлявах върху това докато репетирах за стотен път, сам в палатката си на лампа, какво щях да кажа на следващия ден, я на делегация от търговци, я на среща с фермери, я на съвет на повелителите — или докато, преминал през някаква ограда в нощта, си гълтах диханието, за да си шушукам с някакъв отряд бавно разбуждащи се минни роби. Също така размишлявах за тези работи дори когато, гърлото ми раздрано от викове, с кръв стичаща се от раменете до пръстите ми, се опитвах да продължавам да стоя изправен в някой току-що подпален замък, сред писъците и разпилените черва, имайки дързостта да се надявам, със стиснати зъби, че може би ще доживея да видя още един изгрев.

"Понякога бяхме стотици, сражаващи се заедно. И често пъти, Удрог, ставаше така, че като се оглеждах, задъхан и примигващ, разбирах, че вече воювам сам. Но също толкова често, особено когато отчаянието поглъщаше все повече от моята все по-самотна и по-самотна борба намирах приятели, мъже и жени, готови да се сражават с мен и заради мен, и които въртяха една гореща, ярка енергия, която бях си помислил, че вече се е изгубила по тези земи.

"О, това беше съвсем нелоша революция, която ръководехме, Удрог. А чукане? Не мога да си представя някой да е чукал повече, или с повече въображение от това, което правехме ние. Някои революции са студени, кървави, безполови. Други са насилствени и горещи. А има и такива, които бяха като нашата, структурирани в система от невинността на цялостната вяра, които обаче поемат горещината на страстта и я издигат до такива равнища на всекидневна възбуда, каквито повечето добри граждани просто не са в състояние да си представят — или, ако си представят, не могат да си спомнят тези представи по-дълго от минутната мастурбация. Имах момчета. Имах мъже. И, да, имах и жени. Еи, ти там! Ела при мен като куче, на четири крака! А ти? Почвай да пълзиш по корем като червей. Вържете ме, набийте ме, а аз ще пикая върху вас цяла нощ! През целия си живот съм посягал, напрягайки всичките си ресурси, към моите свободи, моите власти и моите удоволствия. Когато бях роб понякога посягах към тези неща преждевременно, понякога по един жесток начин, понякога с гигантска болка, и с нанасяне на рани по тялото, по моето и по чужди тела. Когато станах свободен разбрах, че властта, свободата, удоволствията, в които ти и аз ще потънем тук през тази нощ, могат да се случат само по законите на маргиналността, в една ексцентрична гражданственост, която ни позволява да ги схванем, едното и другото, с такава зашеметяваща сила и радост, каквито онези, които ги дебнат като роби никога не могат да си представят. А, виждам че това повдига твоя интерес! Протягаш се към моя нашийник — ето го! Искаш си го обратно? Но аз ти отбивам ръката с удар. Ти се усмихваш в очакване: чакаш и аз да потвърдя удоволствието което ти, също като мен, знаеш, че може да бъде максимално възбудено чрез добре планирано отлагане, докато стигне до наистина ужасяващи висоти. Щеше да ти хареса нашата революция, Удрог, ако би имал смелостта да се включиш или късмета да оживееш. Единственият проблем с такива ексцесии бе, че никога не знаех дали новият партньор, минаваш през леглото ми по пътя към моята кауза щеше да дебатира с мен до утрото или да ми изчука и издуха мозъка. Както и да е, получавах толкова и дебати, и секс, че и половин ден не минаваше без да ми се случи едно от двете. О, да, имах и кошмарите си. Имах и добри сънища също така. И двете изискват критичен анализ.

"Това бе работата за вечерите.

"Да, безпокоях се за кривиците и правиците в тези сънища, обсъждахме ги с моите съратници и приятели в продължение на много дълги нощи, докато тъмното свърши и навлезем в следващия бляскав ден. Но докато позволявах на тези пътеводители да ме водят, никога не им позволявах да ме възпират. И имах късмета, през всичките тях, да притежавам любовник, който ме обичаше но не вярваше в мен. И макар през първите години той да се сражаваше непрестанно заедно с мен, накрая любовта му се превърна в омраза. После го заместих с любовник, който вярваше в мен, но не ме обичаше. И когато след това, след една шепа години той разбра, че онова, което го държи обвързан с мен е само ентусиазмът породен от един сън, неговата вяра премина в безразличие. И той изчезна нанякъде. Макар да съм го търсил, по различни мои си начини, не съм го виждал откак взех властта. Но съм им благодарен и на двамата за критичния анализ който, по своите много различни начини, те ми дадоха. И често си мисля че, ако бях прокълнат да имам любовник, който ме обича и вярва в мен едновременно, най-вероятно щях да се превърна в онзи тиранин и онова чудовище, което първият винаги подозираше, че вече съм, а вторият, макар полусляп, винаги виждаше, че мога да стана.

"Но в края на краищата бях извикан във Висшия Двор на Орлите от императрицата, чието царстване е дълго и лежерно, за да продължа работата си отвътре между неговите стени. Моето министерстване отначало се стовари върху мен, казвам ти Удрог, като някаква чума. Помислих си, че от този момент насетне ще съм ограничен до революция само на дневна светлина. В тези първи месеци в Двора имаше периоди, когато съм седял часове наред на своето бюро и съм се чувствал, все едно умирам от глад насред изобилието. Но веднъж щом двеста роби започнаха бунт в Ажила пак се наложи да препускам извън Колхари в светлината на луната, тъй като бях единственият, който те допускаха да преговаря с тях от името на повелителите. Друг път дойде доклад посред нощ, че някакъв западен барон, постепенно полудяващ докато пред неговия взор властта и имотите му се стопяват под натиска на времето и икономиката, е започнал масово да изтребва граждани и роби, като твърдял, че това са жертвоприношения, изисквани от него от старите богове, които някога господствали в южните земи. Трябваше да водя войска срещу него — и пак аз, с моят меч бях онзи, който, след цял ден битка в проливния дъжд, му отсякох главата така, че тя се кандилкаше от тялото му само на едно сухожилие, докато литрите от неговата кръв се изсипваха върху джвакащия пясък. Да, имаше достатъчно от нощта останало в моята работа, та да задоволи който и да е търсач на приключения. И скоро научих, че свободата в Двора по нищо не се различава от слободията, която бях практикувал навън, като по същото време разбрах, че повелителят, когото бях мразил най-много през цялото това време бе сега най-конкретната действителност, с която трябваше да си имам работа, сутрините и вечерите, в камарата на съвета — ако исках дните да са мои. Това бяха смели и брутални времена в една смела и брутална страна. Бях поканен в Двора не просто като някакъв мъж, а като мъж с мисия и страст. Как реализирах двете си беше вече моя работа. И така, роб на 17, бях уважаван министър на 47, преследващ моите собствени политически цели с цялата енергия и отдаденост, които можех да събера (пак същите, които бях формирал в главата си през онази нощ толкова отдавна) — докато накрая, с помощта на едно-друго, успях да победя мъжа, когото смъртта току-що повали завинаги на земята: съветът най-накрая се съгласи да отмени робството в Неверион — да помогне на тази кауза не само с мълчалива толерантност, но с издаването на имперски указ подкрепен с мощ и организация.

"Неговите протести вече бяха само неговите мълчания и лоши погледи.

"Но Високият Двор беше вече най-сетне решим да наложи еманципацията в рамките на империята.

"Указът щеше да бъде подписан от Нейно Величество Детето Императрица.

"Преди шест години, когато това се случи, Удрог, може би не си спомняш много добре, но имаше доста тържества по този повод. Сред множеството спомени за мъжа, когото ще погребваме утре, онзи който ми се връща най-често е от онази сутрин в камарата на Съвета когато, след края на решаващото заседание, всички ме наобиколиха, за да се смеят и ме удрят по рамото.

"Старецът и той се доближи до групата. Усмихваше се.

"Много от присъстващите се смълчаха при неговото приближаваме: знаеха, че моята победа е неговото поражение. „Поздравления,“ каза, „знам колко много се бореше за това. И аз те уважавам за това, Горгик. Може да е само някаква представа,“ продължи, „но такова решение като това, към което ти ни доведе днес, изисква някакъв… знак. Знайно е, не че ти си го крил някога: бил си роб в обсидиановите мини на императрицата в основата на планината Фалтха. Заради теб повече от всеки друг робството е вече една бледа сянка на това, което беше. Моите изследвания ми показват, че в твоите мини са останали само трима роби, сред дузината пазачи и платени работници по поддръжката, за да поддържат съоръженията в името на императрицата. Само като си помисля, че едно време над триста от моите…“ наведе очи в момент на самокритика „триста души мъже някога се трудеха там. Но какъв по-добър начин да се празнува твоето постижение? Защо не се върнеш на мястото на своето младежко въвеждане в живота и, със собствените си ръце, не снемеш нашийниците от последните роби в мините докато тук, в столицата, в същия ден императрицата направи своята прокламация? Ще празнуваме твоята победа и тук и в новите богати градове, които израстнаха между Колхари и Еламон, между Аргини и Колхари. Всички те ще изпратят делегации да наблюдават, как правиш ръкополагането. Не мога да си представя по-добър начин да се направи жест към хората, който да е по-подходящ за този ден и за този указ, и двете от които са твои.“

"Когато твоят противник говори с усмивка, слушаш нащрек. Но ако това тук беше капитулация, исках да я приема възпитано. Сложнотиите на подреждането на Съвета така, че да ме подкрепи ме бяха научили, че нито моят живот, нито неговият тук, в тези зали като кошери, е приключил. Моите чувства по повод неговото предложение? Макар да съм фасциниран от ритуали и повторения никога не съм търсил церемонността и официалността — макар не по зле от всеки да разбирах значението на такива неща за постигането на публичен успех. Сметнах идеята му за детинска, ненавременна и тъпа. Но ако единствената цена, която се искаше от мен за моя успех бе тази, то дори само заради това, че щеше да се налага да работим заедно години занапред, реших да я платя.

"Погледнах го.

"Обмислих ситуацията със скоростта, на която той ме беше научил.

"И казах: „След седмица, повелителю мой, ще препусна до планината и като стигна, ще изпълня твоето желание така, както ти го изрази.“ И, с юмрук опрян в челото си, се поклоних.

"Трима-четирима от останалите видяха в моето подчинение знак за моя триумф. Но така е с размяната на знаци сред предложенията и подозренията, намеците и последствията които обкръжават играта на власт в залите на Високия Двор.

"В столицата подготвиха керван от покрити каруци; надзиравах някои от приготовленията и се псувах, че съм загърбил важни задачи за да се занимавам с това; после успях да делегирам останалото на други. Вестоносци бяха пратени на север и юг да подготвят събитието. Някак така стана, че към нощта, в която трябваше да яздя към мините, аз и моите секретари и моите асистенти и моите помагачи бяхме направили всичко, което бе необходимо, щото церемонията (включително прокламацията на императрицата тук в Колхари) да е повече, отколкото просто едни думи.

"Церемонията ли?

"Тъй като бях организирал работата около нея, тъй като вестоносци бяха разпратени, съюзи направени, ангажименти потвърдени, обещания получени и натиск оказан за да се реализират веднага други вече направени обещания, празненствата могат да бъдат отписани като празния знак, който си бяха. Отегчените музиканти, официалните делегати, любопитните местни, нескончаемите речи, закъснението, с което всичко започна, дъждът, който временно прекрати празнуването, банкетът, с който то бе завършено — всичко това направи от празненството огледално отражение на всяко друго провинциално тържество. Онова, което искам да ти кажа, Удрог, случките, които завършват моята история, се случиха по краищата на това ритуално празнодумие.

"Тъй като добре си бях свършил работата, не бях взел някакви значителни тревоги със себе си. Какво ли е сега, почудих се докато пътувах, връщайки се обратно в бараките, в мините и полята около тях, които не бях виждал, макар да бях минавал покрай тях често по друга работа, вече 26 години? Хвърлих си мислите напред, към забоите.

"Аз съм такъв, че там където отиват мислите ми, следва и тялото.

"По време на една утринна спирка излязох от каретата да се поразтъпча и казах на керванния организатор, че вземам оседлан кон и тръгвам напред, пред останалите: исках да имам някакво време, макар дори час, да съм сам на сцената на моето робство.

"И много се радвам, че така реших.

"Докато конят ми се препъваше през едно място, което някакъв фермер и две жени, тръгнали на пазар с каруца натоварена с телета ме бяха уверили, че са мястото на старите обсидианови мини, се натъквах на пътища там, където не трябваше да има такива; и намерих дървета и храсталаци там, където едно време бяха ливади; видях хълм и езеро, за които нямах никакъв спомен; забелязах колиби и къщи там, където трябваше да има тресавище. И единственият отвор на тунел, който намерих, бе на една мина която дори по мое време беше отдавна затворена и закована, докато онези забои, в които аз и моите съратници някога се бяхме потили, очевидно бяха погълнати от настъпващата гора — защото изобщо не успях да ги открия! Когато най-сетне напуснах гората и видях дългата стена, ограждаща робските бараки, нищо по нея не ми се стори познато. Една чистачка тъкмо излизаше от там, стара варварка с нашийник — един от робите, сетих се, които бях дошъл да освобождавам.

"Когато я настигнах с коня да й задавам въпроси, макар да се стараех да бъда дружелюбен, тя остана затворена. Чак когато й казах кой съм и за какво съм пристигнал, тя стана гостоприемна и грижовна. Горгик Освободителя? Да, бяха им казали, че церемонията ще бъде през този ден! Цяла седмица за нищо друго не се е говорило. Тя все повече се вълнуваше, непрестанно си удряше челото с опакото на юмрука, изливайки поток от славословия за нашата императрица, чието царстване описа с всички алитерации, които можеше да формулира. Ще вляза ли вътре? Искам ли да се запозная с останалите? Ще вземе коня ми, ще ми намери закуска, всъщност ще ме обслужва във всичко, което може.

"Не, казах й. Бях дошъл само да видя мястото, където (тя вече знаеше и това) съм бил пет години роб.

„Сигурно много се е променило,“ каза.

"Кимнах. „Да, виждам.“ Поисках да ми разкаже онова, което знае. Разбира се, съгласи се тя. Да, това тука бяха жилищата на робите от времето на старата императорска обсидианова мина. Била е тук вече 15 години. Имало един мъж, пак сред робите, които щях да освобождавам заедно с нея, който бил тук от 20. Дори бил работил като миньор в последните години на мината. Но сега бил тръгнал по работа. Третият роб, каза ми тя, младеж на 22, бил тук непълни 10 години. Един лентяй и нехранимайко, увери ме тя. Но когато възрастният мъж се завърнел, да съм говорил с него. Пазачите и наемните, които поддържаха имперските съоръжения и пазеха собствеността? Е, в днешно време такива идваха и си отиваха за някакви си две-три години. Никой от тях нямаше истинско знание за това място. Но тя самата ще ми каже всичко, каквото и да е, стига да го знае. Доколкото успях да се ориентирам в нейния разказ, бараките, в които бях живял — и в които бе умрял Врач — отдавна били разрушени. Зле струпани дъсчени структури, тези бараки днес не бяха оставили и намек за следа по земята, за да се види, къде са били. Не, тя самата никога не ги е виждала. Били премахнати преди тя да се появи: посочи натам, където според нея трябвало да са се намирали — на оня склон ей-таме. (Дали бе права не мога да кажа. Но не си спомням мястото на нашите бараки да е било толкова наклонено). Дългите бараки от които бе излязла, тя ме увери, са най-старите постройки на мините. Да, те бяха горе-долу размера, който помнех. Няма начин да не съм бил тук като момче, заяви тя, защото макар да са били преустройвани преди десетина години, все пак е очевидно, че са строени преди 50, ако не 60 години. И, като гледах стените, бях принуден да се съглася.

"Покрай основите (добре, ама никоя от бараките, които си спомнях, не бяха имали никакви основи) на всеки няколко инча парче желязо бе набито в камъка. На две места железата още стърчаха. Само тези две бяха цели. Всичко останало бе ръждясало и се бе счупило, виждаха се само ръждивите остатъци в камъка. „Когато пристигнах тук, имаше поне десет цели железа,“ каза жената докато, от седлото на коня, гледах надолу, „и все още тогава ги мажехме с катран всеки сезон.“ Тя се чудеше, беше очевидно, дали някога съм бил оковаван за тези железа. „Но всичко това го прекратиха, имаше толкова много друга работа и все по-малко хора да я вършат, три-четири години след като аз дойдох. И след още три-четири години остана това, което виждаш сега. В някакъв смисъл е срамота. Е, не бих искала тези железа да бъдат ползвани, както и ти не би искал. И все пак, винаги съм си мислила, че тези неща трябва да се пазят. Така че хората да не забравят. Имам предвид, какво беше едно време. Когато ти си бил тука.“ Някои от железата бяха напълно изтръгнати, и само дупките в камъка бяха останали. В годините на моята свобода бях гледал много такива основи (или понякога каменни пейки или каменни стени), по които цели редици такива железа говореха за стотиците роби, завързани за тях с вериги, роби които са работили в мините, полята или каменоломните поколения наред. Такива железа наистина бяха знак за най-ранни робски бараки, каквито очевидно бяха тези, а в такъв случай те не можеха да бъдат на по-малко от сто години. За пръв път бях виждал такива неща вече като офицер, когато служех на юг и на запад. И когато ми бяха обяснили за какво служат такива железа, спомням си, си бях дал ясна сметка, че в мините нямахме такива неща; че там ни вързваха заедно с вериги само когато трябваше да се преместим на групи от едно място на друго, както ставаше, когато внезапно някои от нас трябваше да бъдат изпратени да се борят с горски пожар, или да местят камъни и дънери, или да правят диги при наводнения. Като гледах камъка и железата сега обаче започнах да се чудя, да не би да съм пристигнал в съвсем друга мина, напълно различна от онази, в която бях живял и работил, защото след като съм прекарал пет години само на дузина метра от това място (ако старицата бе права за склона), нямаше начин да нямам никакъв спомен нито от тези постройки, нито от камъните, нито от железата!

"Конят ми започна да престъпва нервно. Потупах я по врата. „Кажи ми.“ Погледнах строго жената в нейната кафява роба. „Имаше една голяма поляна, където спираха керваните, зад… е зад онова, което тогава наричахме южните бараки. Трябва да е било някъде на половин миля оттук.“

„Искаш да кажеш мястото, където ще е церемонията?“. Тя беше варварин като теб, Удрог, но нейната кожа бе изгоряла от слънцето до такава степен на кафяво, че тя изглеждаше като гражданин, а нашийникът на врата й се бе слял с този цвят под сламената й коса. „Където ще ни сваляш нашийниците.“

„Да,“ казах. „Може би за това става дума.“

„Ето там е. Обръщаш си коня, минаваш завоя и ще го видиш пътя, отбива се вляво.“ (Път, помислих си. По мое време имаше пътека, която бе така обрасла тук-таме, че и тя не се виждаше на някои места). „Карай десетина минути по него с най-бавен ход — или галопирай за две — и ще го видиш. Оттам започваш да виждаш и града.“

"Град? Благодарих й, обърнах и потеглих според нейните инструкции. Дали е възможно междувременно да се е появил град? По отношение на времето обаче работата звучеше горе-долу правилно. Карах си натам, според нейните указания, без да позная нито едно дърво, нито една скала; там, където тя бе казала, подкарах по коловоза на коларския път, достатъчно широк да се разминат двама препускащи ездача. Изобщо, можех да се движа точно в обратната посока на онази, която ми трябваше, и да съм на стотина стадия от моята мина. Както яздих се тревожех от цялата работа. Може би сградата, от която току-що бях тръгнал, си е била там и по мое време, но е била изоставена някъде из гората, както очевидно местата, в които бях живял и работил, са сега погълнати от дърветата. И макар може би сградата през цялото време да се е намирала 10, 20 (или 30, 40) метра навътре в гората, просто никога да не съм знаел, че е там. Времето минава и, докато един сгради се рушат, може би пък мястото покрай тази е било разчистено, за да бъде ползвана наново…

"Или може би тя винаги си е била сред шестте, седем, осем сгради, които помня. И аз просто съм я забравил: не знаейки по онова време тези железа за какво служат, просто не съм ги виждал. Все пак, за да се запазят железата — а жената твърдеше, че поне десет са били здрави преди петнадесет години — те е трябвало непрестанно да бъдат мазани с катран, всеки сезон. Бях роб пет години, отначало прост миньор, накрая началник смяна. Ама кой пък би влизал в гората, за да маже с катран изоставена сграда, погълната от растителността? Не трябваше ли да си спомням как някакви хора са били пращани да вършат такава работа?

"Тогава ми светна. Имаше наистина една сграда, встрани от нашите бараки, в която не бях влизал никога през целите пет години. Никога не бях заставал пред нея; виждах само покрива, от време на време, през дърветата. И веднага си спомних как, в някоя изтощена вечер, след като ни бяха върнали от забоите, виждах поне на три пъти пазач да тръгва натам с кофа катран. Никога не ми бе хрумвало да питам, какво става. Но сега вече знаех, каква бе тази сграда.

"Очевидно, години преди да дойда, е била барака за роби. Но онова, което беше докато бях там, бе казармата на пазачите.

"И робите не ги пускаха да я доближават.

"И затова никога не бях виждал нито основите й, нито железата в тях. И ако това бе онази сграда на пазачите, то и пътят, по който яздех сега, трябваше наистина да води към мястото, където бяха спирали керваните. Но после, като се огледах в дърветата и храстите наоколо, и тази яснота изчезна. Защото ако онова бе сградата на пазачите, а този път горе-долу съвпадаше с онази пътека, то всичко това би поставило моята барака на съвсем друго място от това, което старицата ми бе посочила.

"Въздъхнах и пак се огледах. Колко близо минава този път, помислих си, до онази пътека, по която аз, Намюк и оня войник носихме Врач? Като оглеждах храстите се питах, дали тук Врач се опитваше да изпразни разкъсания си пикочен мехур? Погледнах нагоре през клоните към сивото небе. Как бяха легнали облаците върху синевата през онзи безкраен ден?

"Една мисъл се върна, върху която бях разсъждавал много пъти през последните години: нямах никаква идея къде е погребан Врач. И като прост миньор и като началник смяна помнех поне тридесетина роби, които бяха умрели от насилие или естествена смърт. Но не знаех нищо за това, къде са положени техните тела.

"В Колхари, ако следваш улица Мрежопоправяческа от пристанището покрай грънчарските работилници, които са скупчени покрай доковете, и продължиш чак дотам, където пресича Авеню на боклучарите, и след това още половин миля докато, след като преминеш през махалата на пустинниците улицата си губи името, накрая стигаш до едно поле, откъдето грънчарите си копаят глината и където, заедно с безчет други в клането на Месеца на плъховете моите родители, казвали са ми, са погребани. Ходил съм там от време на време през годините, понякога за да видя други останали живи от тази нощ да крачат край редките дървета, втренчени в неравната повърхност на земята, или да гледат хълма на едно ново масово гробище, направено за просяците, чиито трупове ги събират всяка зимна сутрин под Моста на загубеното желание. Но в мините, където стотици мъже са работили повече от век, затворници за цял живот (повечето умираха преди да навършат 30) просто не знаех, кое поле или блато или хълм е поемало дори едно от техните тела — дори къде моето би било захвърлено, ако аз бях се състезавал с Пифълс.

"Както яздех, търсейки с поглед пролука в събралите се облаци, помислих си — и не за пръв път, но с напрежение, което накара мисълта да изглежда като нова — че онова, което най-много ни е било отнемано като роби тук бе нашата история. Да, имахме си нашите шеги и истории, нашите разкази за героични и славни дела, разказвани шепнешком от време на време в течение на деня, и понякога вечер, преди да пропаднем в дълбок сън върху сламата си. Но както яздех се сетих и за това, как вече след мините, на война, съм чувал войници да разправят истории, които те се кълняха са се случили на приятел, които бяха идентични с тези които робите, само няколко години по-рано, бяха се клели че са се случили на техни приятели: бях млад когато разбрах, че докато случките, които могат да сполетят един мъж или една жена са безчетни като слънчевите бликове по повърхността на морето, репертоарът, с който разполагат същите мъже и жени, за да ги изговорят е толкова ограничен, колкото и репертоарът на сцената на някоя особено неизобретателна пътуваща театрална трупа. Дори може да се каже, че това е същият репертоар. Нашата история ни е отказана по същия системен начин, по който ни бе отказвано да знаем нашите гробища, или да имаме правото да погледнем към казармите на пазачите или да подочуем, от някакъв намек, че какъвто и репресивен апарат да я обитава сега, тази сграда някога е била наша.

"Онова, което съм започвал да правя в онази нощ на поляната на кервана, по немощния, жалък начин даден на един отделно взет младеж, без помощ от страна на общностен език или на публична традиция бе да конструирам началото на една лична история. Онова, което оттогава научих е, че една лична история трябва, както и без-личните такива, да бъде основана толкова на желанието, колкото на паметта.

"Щях ли изобщо да позная поляната на керваните? Бях живял в бараките всеки ден. Тази поляна, за петте години я бях навестявал половин дузина пъти. И все пак, дори само заради онова, което се беше случило там, трябваше да я позная, чувствах го. Помежду дърветата стигнах до склон.

"Това ли беше?

"Оттатък тревата и изпод тъмните борове планините се извисяваха в утринната мараня — макар дърветата да не стигаха толкова напред, колкото помнех.

"Имаше и постройки в началото на наклона. Тях ги нямаше преди 30 години. Коларският път по който яздех продължаваше надолу и прекосяваше стотина метра трева, за да се изгуби помежду колибите и дъсчените постройки — наистина, повече от пътека но все още не истински път. По средата на пътя бяха наредени като гръбнак малки камъчета, между които бяха щръкнали бурени. От всяка страна на прашните коловози (по-скоро сиви, отколкото земни на цвят в облачния ден), високи треви се клатеха като мачти на кораби наредени по някакъв безкраен, двустранен док.

"Не мога да ти опиша, колко ме притесни този нов път, прекосил поляната. Но както го гледах, отново започнах да мисля: това пътче, очевидно появило се в последните години, можеше да потъне обратно в тревата за толкова време, колкото му бе трябвало да се появи, и никой не би узнал, че някога го е имало. И струпаните по края му колиби не изглеждаха много по-дълговечни. Но ако пътят се окажеше особено полезен, и ако колибарите просперираха, в крайна сметка някакви селяни щяха да дойдат с каруците си да стоварят чакъл и пясък отгоре му, за да засипят дупките, пропаднали под летните локви — докато накрая щяха да го павират с павета, кал и катран — така че да държи още сто години. Но в момента пътят се намираше пред някакъв миг на материален избор, с който нямаше да имам нищо общо, колкото и значима или безсмислена щеше да бъде церемонията, която щях да проведа. Онова, което се случваше бе, че моите бяха просто още едни крака, минаващи по него, допринасящи своя микроскопичен принос към неговата полезност, като количество с нищо повече от страна на един министър, отколкото от страна на някакъв роб. Но нито пътят, нито мъничкият градец в неговия край бяха с нещо по-стабилни от моите избледняващи спомени — макар сега 30 семейства може би да смятаха това село за свой дом и два пъти по толкова деца, родени тук откак бях напуснал, да смятаха тази ливада за цялата човешка вселена, а пътя — за най-важната линия, свързваща онова там с това тук. Но този мой анализ само ги направи — селото и пътя — в тяхната нововъзникналост и преходност, още по-дразнещи.

"Е, точно това не можеше да бъде ливадата, която помнех…

"Но ако пък беше, то някъде оттатък възвишението зад лявото ми рамо трябваше да се намира магистралният път север-юг, по който достолепни пътници и скитници с разранени крака и фермери в техните каруци и керваните бродеха напред-назад от Високата Порта на легендарен Еламон към Колхари. (От този магистрален път, след минути или след часове, моят керван трябваше да направи завой и се разположи някъде тук.) Обръщайки гръб на градчето подкарах коня, да видя така ли е. И какво трябваше да направя ако, като качих възвишението, намерех само още трева оттатък? Можеше ли магистралата да бъде напълно някъде другаде? Можех ли до такава степен неправилно да запомня всички неща?

"Но — там си беше:

"Магистралата север-юг, Кралският път, Пътят на Дракона!

"Препусках с коня насам-натам, бездиханен от радост. Ако просто премахнем от картината онова извинение за градче, това беше то — мястото, на което, преди 30 години, бях станал себе си.

"Подкарах коня бавно обратно към коларския път като гледах полето, склона, зъберите на планината Фалтха. Скочих от кобилата, вързах я за едно дърво и погледнах нагоре по наклона. Бях застанал на метри от мястото където, преди 30 години бях застанал с половин дузина други роби, пазачът ни от едната страна, високият повелител от другата, и си приказваха през главите ни.

"Оттогава бях имал като приятели роднини на младшата Лейди Есула. Не, вече знаех, тя никога не се бе омъжила за лорд Анурон. И само две години по-рано бях вечерял на една тежко натоварена маса с остаряващия граф Жю-Форси — седеше срещу мен и половин дузина места вляво — беловлас и дебел, но все още с прозвище Жабата.

"Не, не му се бях представил.

"Погледнах през полето, опитвайки се да не забелязвам коларския път, който го бе срязал като белег, опитвайки се да не виждам селото, изникнало като мазол в нозете на планината. Вместо това се опитвах да пресъздам съвсем точно къде бе паркирана каретата на Пухчо, къде бе полянката, на която лорд Анурон се бе борил с Врач, точно къде бе опъната голямата палатка или къде бе мястото на другата палатка, осветената с лампа — и се бях нахилил, докато бродех из тези мъгляви догадки защото до часове моите карети и каруци, палатки и главна палатка щяха да се издигат точно тук, унищожавайки окончателно, със своето присъствие, всяка надежда за точно пресъздаване на миналото.

"И все пак щях да стигна пеш до новото село, внезапно реших. Тази носталгия е абсурдна. Трябва да видя какво има там сега. Тръгнах — по пътя, отначало по буренясалия му гръбнак, после по коловоза. Макар да се опитвах да се съсредоточа върху нещата тук и сега, все пак докато крачех мислех: Дали все пак тези коловози са ме водили до мястото, където вдигнах завесата на палатката и погледнах вътре, за да видя голия повелител? Или може би те ме водеха по трасето между тази осветена палатка и мястото, където лежеше Врач?

"Да си мислиш прекалено много за такива неща означава да си усетиш стомаха да се сгърчи, гърлото да се свие и празнотата зад всички огледала да се издуе. А не бе малко разстоянието до този градец. И все пак почти успях да премахна болката като си казах: Дошъл си тук като победител в края на велика битка. Това трябва да е твоят празник…

"И в този миг отново видях лицето на великия министър, на моя враг, тази вечер мъртъв но през онзи ден до императрицата в Колхари, по чиято молба бях стигнал дотук. За момент това лице, надвесило се като някакво божество или призрак над полето, бе лицето на високия повелител… Можеше ли някой от тях да знае за тази болка? Можеше ли да е така, че някой от тези двамата е успял да ме намести тук на това място в този момент, като някаква фигурка от игра, за да ме накара да се чувствам точно по този начин? Но абсурдността на тази мисъл в крайна сметка ме освободи от всичките тези неща. И пак, докато крачех, се върнах в триумфалното сега, към което бях тръгнал. За да мога да спечеля сегашния миг трябваше да не мисля повече за днес. И въпреки това, като бях стигнал десет метра до най-близката постройка с бели стени, спрях. Загледах се в малкото хора между колибите. Една ме погледна. Почудих се, дали знаеше кой съм.

"Обърнах се и тръгнах обратно към онази част от полето с която — как другояче да го кажа? — бях по-запознат.

"Почти бях го прекосил отново цялото, когато видях, малко зад вързания си кон, четиримата, идващи по коларския път пеш.

"Отпред бе старицата, с нейната кафява роба и железен нашийник.

"Трима мъже бяха с нея. Единият бе кльощав, възрастен човек, също в кафяво, също в желязо. Сигурно е онзи ветеран, за който тя ми бе споменавала. И двамата се усмихваха широко. И имаше с тях един по-млад, мускулест, добре сложен младеж с гъста коса, кожена препаска през слабините и желязо на врата. Не се усмихваше, вървеше с полуотворена уста.

"Липсваха му малко зъби.

"Дали съм го споменавал, Удрог? Намюк също имаше този навик да броди с отворена уста. Моментно объркване: младежът бе Намюк. Старицата и дядото ми го връщаха! Илюзия, да; но бе толкова силна, че му махнах с ръка, ускорих крачката и се нахилих като един луд. Беше само за секунди, но когато тази мисъл напусна главата ми онова, което зае нейното място бе: не, не бе младият роб който бе моят приятел, а старецът до него! Колко години бе казала бабата, че се е намирал тук? Пазила го е като изненада за мен…

"И тази илюзия се прочисти, разбира се. И се почувствах като пълен тъпак. (Тя ми бе казала, че старият роб е тук от 20 години, а значи е дошъл шест години след като аз съм напуснал. Но все пак за момент бях се заблудил, че става дума за две, а не за три десетилетия!) И ето ме застанал пред стареца който в нашийника си се усмихваше точно толкова широко, колкото аз преди малко, докато аз пък се опитвах да спася някакви парченца от моята собствена усмивка.

"Младежът ме наблюдаваше с неговия сиво-очест, беззъбо-отворен поглед.

"Но и младежът и старецът бяха Намюк толкова, колкото и аз.

"Старицата пристъпи напред и ми посочи останалите. Мъжът бе Мирмид, каза. Нейното име било Хар’Ортрин. Младежът бе Фейев. (Тъпото лице на Фейев пусна една бледа усмивка, която премина през неговите тъмни, тъмни ресници и светли, светли очи.) Погледнах към четвъртия, мъж без нашийник, който стоеше малко встрани и отзад. Бе облечен в кожена препаска, грубо шита от същите дебели конци като на Фейев. Очевидно глупав и недодялан човек, той изглеждаше не на място, подозрителен, квадратен и силен — и мръсен колкото Фейев. С почуда изчислих, че ще трябва да е пазач докато той изтърсваше: „Аз съм Ириг, сър.“ Вдигна си рязко ръката за да си удари опакото на юмрука в челото. „Свободен слуга на императрицата… чието царстване е разюздано и разпуснато!“ Дори сега, през няколко секунди лицето на Намюк от моите спомени се налагаше върху това на Фейев; и макар това пък да бе съвсем налудничаво бях убеден, че Ириг е не само подобен на, но всъщност е физически близнак на онзи пазач, който едно време ни бе довел дотук, до кервана — макар очевидно работата да бе в това, че в главата ми споменът за онзи бе толкова избледнял, че образът на този лесно се бе насложил върху него.

"В чест на моето идване, в чест на идващата церемония, на свободата, която щеше да ги сполети днес бе, разбира се, почивен ден. Не им бе дадена никаква истинска работа; и затова старицата ги била довела да ме видят. „Разбира се, ако не възразявате, сър. Но ми се видяхте много добър като за човек толкова велик. А и сте дошли дотук заради нас и бездруго. И така реших, ако нещо не ви пречи — а и вие сам казахте, че искате да говорите с Мирмид… който е тук най-дълго от всички ни. А и може би ако момчето повече слушаше…“ кимна по посока Фейев, който изобщо не слушаше, „можеше да научи някои важни неща за това място, което утре ще бъде свободен да напусне завинаги!“

„Добре, тогава.“ Усмихнах им се. Недалеч имаше паднало дърво, навирило корените си във въздуха; друг дънер, този отсечен, бе положен напреки в единия му край. Казах: „Да отидем, седнем и говорим.“

"Петимата отидохме и седнахме. Цялата работа беше започнала по един много добър начин.

„Да, сър, така е. Хар’Ортрин ми каза, къде ви е посочила да са били старите бараки. Но те изобщо не се намираха там!“ разясни Мирмид. „Нея я нямаше по ония времена. Вашите бараки са били от другата страна на сградата, която се намира там в момента, да сър. Пазачите я ползваха за своя, макар днес ние да живеем в нея. Във всеки случай вашите бараки изгоряха при един пожар година преди аз да пристигна. Всички казваха, че е било ужасно! Никой не бе успял да пресметне колко роби са изгорели тогава. А сред онези 30–40 които бяха останали живи винаги се носеха слухове, че било от небрежност или дори — нарочно, всичките тези същества, опечени в техните пълни със слама клетки! Когато аз пристигнах още се виждаха обгорели основи тук там, не бяха обрасли докрай. Онова, за което тя ви е разказала бяха едни временни бараки, бяха ги направили когато се опитваха да продължават да поддържат работата в мините в по-малки размери. Там живях отначало и аз. По това време затвориха трите големи забоя — в които сигурно вие сте работи. И отвориха наново един по-малък, дето е бил затворен преди това но за който се смяташе, че имало вътре още какво да се извади. Но това не се получи кой знае колко добре и накрая решиха да затворят цялата работа: и разрушиха и временните бараки. Продадоха повечето роби на запад. Но от нас бяха останали към 25 човека по онова време. Докараха няколко жени да готвят и чистят, защото работата вече отиваше само към поддръжка. Е, тогава докараха Хар’Ортрин. И днес сме само тримата…“

"Докато разказваше мислите ми пак кипнаха.

"Когато Мирмид спомена пожара бях се върнал обратно към една ветровита вечер на брега на една река където, в качеството си на офицер на имперската гвардия бях спрял за разпит група скитници, които ми бяха разказали за пожара в мините. И затова някак си винаги съм знаел за това, колко ужасна е била работата. Но тъй като това бе станало отдавна, докато се готвех да се върна паметта ми някак го бе изтрила.

"И ако моите бараки някога са се намирали от другата страна на сградата на пазачите, то наистина най-сетне усетих физическото наместване на мястото, на която се намирах днес и на което съм бил тогава.

"Хвърлях погледи към младежа: ама наистина ли този човек с увиснали бърни, който седеше с разкрачени колене и чоплеше парче дървесна кора с мръсни, надебелени от работа пръсти, изглеждаше чак толкова като Намюк? (По възраст бе по-близо до Врач. И все пак…) Бях намислил да питам Мирмид и Хар.Ортрин — или Ириг, ако трябваше — какво се бе случило с Намюк. Беше ли останал жив след пожара, за да бъде продаден? Или бе изгорял? Може би някой от тях пък знаеше и къде карат робите да ги погребват като умрат? Но, както вече се бях спирал, обзет от колебание, пред начеващия се град в сегашното, така пак се спрях пред завършения градеж на миналото.

"Не попитах нито за едното, нито за другото.

"Фейев ме гледаше намръщен: пак го бях зяпнал. Ама това моето вече на нищо не прилича! Почнах да им задавам въпроси за техния живот, кои са, откъде са, какво са работили в мините. Бавно, много бавно ние петимата, пазач и роби и министър на държавата започнахме да се отпускаме един с друг.

"Докато слушах се опитвах да си спомня въпросите, които високият повелител бе задавал на Врач, Намюк и мен. И не е за вярване, но точно тези въпроси, когато аз ги задавах сега, извлякоха от тях най-топлите отговори, дори от глупавия Фейев, дори от нацупения Ириг. Опитах да си спомня, кои истории на високия господар ме бяха впечатлили по най-жив начин; и се опитах да намеря подобни неща в моето недалечно минало (разкази за богатство и ситост в Двора; и вече никакви спомени от живота ми в мината!) за да ги забавлявам. И, представяш ли си? Това бяха историите, които накараха Фейев да спре да бърника кората и да ме погледне и се нахили, които накараха Мирмид и Хар’Ортрин да се смеят в шепите си и да клатят глава, които накараха даже Ириг да започне да кима с упорит интерес. Както се разговорихме, все по-свободно и по-свободно, започнах да се питам: макар никога да не бях се замислял над това, аз всъщност бях приел, че разговорът с високия повелител отпреди 30 години е бил първият, който той е водил с роби като Намюк и мен. Но сега пък се сетих колко бързо тримата аристократи се бяха струпали покрай Врач когато той падна. Може би високият повелител е имал и други такива срещи. Може би е знаел какво да ни запита, за да ни развърже езиците. Може би е знаел, кои от неговите истории ще намерим за най-забавни. Може би е знаел, от други такива срещи преди нас, с кои въпроси ще ни притесни или разтревожи, кои предмети на разговора биха ни затруднили и победили — и ги бе отбягвал. (Все пак вече и аз бях имал много такива разговори с много такива хора. Онзи разговор с него не бе единственият, от който се бях научил да говоря онова, което казвах сега.) Може би, макар с най-добри намерения, той си е играл с нас, както майсторът играч си играе с фигурите на дъската, за да произведе най-приятната за него конфигурация и както, със същите добри намерения, правех и аз с тези сега.

"Намеренията ми наистина бяха добри, разбери. Само исках да се отпуснат — и те сториха това! Само исках да не ме разбират накриво, да не се отдръпнат разстроени или да останат настрана от неща, които бяха отвъд техните възможности — и те сториха това!

"И все пак, макар за момент само, подозрението, че онова, което бях смятал за спонтанно преди 30 години на тази ливада може би е било изцяло изчислено упражнение ми се стори една грозна — и съвсем докосваема — възможност. В много отношения това все пак бяха ограничени хора; аз знаех много добре техните ограничения.

"Е, как тогава високият повелител не би знаел нашите?

"Тримата роби започнаха да говорят за идващата тяхна свобода, къде ще отидат, какво ще направят. Хар’Ортрин имаше свободно семейство някъде на юг и бе убедена, че ще я приютят. Но докато ми казваше за оня добър човек, нейния чичо, и многобройните й братовчеди около него, аз безмълвно си прекарах през главата един доклад (който бе докладван на цели пет заседания на Съвета!) относно положението на прясно освободените роби, когато се връщат в семействата си за помощ: искаш ли резюме на този потоп от катастрофални свидетелства? Мнозинството от тези семейства не искаха да имат нищо общо със завърналите се никому ненужни, объркани, отскоро свободни и често пъти вече гневни бивши роби — макар Хар’Ортрин да пляскаше с ръце в очакване на своето завръщане, неспособна повече да говори поради радост, надежда и очакване.

"Мирмид обясни, че веднъж един от бившите му господари, който високо го ценил но се видял все пак принуден да го продаде му обещал, че ако някога получи свободата си, може да се върне — и щял да получи парче земя, сечива и материал да си построи колиба, и инструменти за обработване на земята като вече свободен фермер. Е, аз пък знаех, че поне три заседания на Съвета бяха посветени и на такива казуси и на оплакванията на роби че, веднъж свободни, отишли да търсят изпълнението на подобни обещания и се оказвало, че те не се спазват — много от именията, на които са били работели се били променили из основи и повечето били на границата на фалита, техните бивши господари отдавна заминали или починали — макар Мирмид да продължаваше да говори с крайно уважение за големия собственик който, макар да притежавал сто роби, на него именно бил направил чак такова предложение!

"А Фейев? Е, той бил решил да тръгне към града. Кой град? Не бил сигурен. Но веднъж като стигнел, щял да си намери добре платена работа. (Каква работа? И това остана неясно.) И щял да работи усилено и да си купи къща и да стане богат мъж с прислуга и скъпи дрехи и много, ама много пари! Примигна със сивите си очи.

"Слушах. Усмихвах се.

"В Колхари най-видимият проблем бе този на освободените роби, и също бе отнел много заседателно време на Съвета — много повече от три или пет заседания. И трудности, за които тези тука нямаха ни най-малка представа, мен ме бяха тормозили вече години наред!

"Направих предложение, което ми се струваше практично. Ако някой от тях се натъкне на някакви проблеми с тези свои планове, ето имената на няколко организации, към които биха могли да се обърнат за съдействие и помощ, създадени от императрицата преди няколко години точно за такива случаи… Но (и това вече бе крайно обичайно в моя опит), те не внимаваха много-много.

"Вътре в себе си се надявах все пак да си спомнят, какво им казах, когато се появи нуждата.

"Външно се усмихнах на техния ентусиазъм, тяхната наивност, тяхната радост от идващото освобождение (и си казвах, че ще имат време по-късно и за мислене по практическите въпроси), но остро си давах сметка: богатствата, привилегиите, властта, които в очите и на тримата се намираха на някакви си седмици, дни, часове пред тях, не бяха по-реалистични от вярата, че някой от тях би могъл да изкопае тунел под планината, а друг да хвръкне нагоре по въздуха. И се почудих:

"Като сме разказвали за повече от чудесната, за почти-мистичната, за славната свобода, която ни бе отнета от робарите и имперската гвардия дали аз и Намюк, 30 години по-рано, не сме звучали така наивно, романтично, и толкова далеч от действителността, колкото сега звучаха тези тримата, говорейки за свободата, която идва? И предложих още нещо — отново едно напълно прозаично, практическо предложение, като им казах програмите, които Съветът бе направил за да помага на новоосвободените. Но въпреки това и след това предложение те продължиха да приказват, като от време на време някой от тях ме поглеждаше с толерантната усмивка на човек, който знае, че слушателят, може би просто поради случайността на историята и опита си просто не може истински да разбере, какво всъщност се говори в случая. Те не криеха нищо. Не им бе необходимо. Процепът бе вече прекалено голям: тъй като аз бях свободен не можех да разбера какво ще означава тяхната точно свобода.

"Внезапно ми се прииска да прекратя разговора.

"Съобщих, без всякакви предисловия, че трябва да го оставям; имах нужда да се разходя сам за малко, да реша къде да си разгърна кервана, като пристигне. „…Нали разбирате, когато се изсипят тук каретите, колко работа има!“ (Бе изключително глупав претекст, който всеки повелител или повелителка веднага биха разпознали като такъв — и биха веднага се съгласили да го приемат, тъй като самият кретенизъм на претекста би им съобщил за високата степен на тревожност, която бе скрита зад него.) Но сега пък бавният Ириг пое ролята на дрогирания, каращ се Врач. Този невъзпитаник се наклони напред от дънера си и избухна в истории, които просто трябваше да ми бъдат казани и нищо друго не било възможно, освен да остана и ги изслушам всичките. Тези истории започваха и свършваха с трудностите, които имал за да налага дисциплина на своите подопечни, лошият характер на този, крадливата хитрост на онзи, (О, той мразел дори да си помисли, че еди-коя жена ще бъде стоварена на свободното общество, да го краде и лъже!) извратената пропадналост на трети. Не, че някои от пазачите не били същите като робите! Даже тук, където шестима пазачи пазят трима роби…? Да бе, само последната седмица той наблюдавал — но да не сме споменавали имена. И нищо повече също така. Ден като днешния не бил за такива неща. И аз ли не знам, какво става по места като това? Дори нямало нужда мен точно да ме отваря на такива работи. Но все пак, да вземем робите. Просто не може човек да им има доверие. Винаги правят сметки, как да ти измъкнат нещо. Не, не тия тримата тук. Те са добри роби. Даже Фейев — който, със спуснати мигли пак човъркаше дървесната кора. Не, Фейев не е толкова загубен. Не бе от най-лошите.

"Но той помнел един такъв…

"И един друг…

"И ако човек помислел, още един дето…

"Ириг бе работил като пазач 12 години тук и още четири на друго подобни места и бе запознат с всички видове роби, с добрите и с лошите. И лошите били такива долни и мръсни твари, дето свободните хора на Неверион дори не можели да си представят! „Но съм сигурен че вие всичко това сте го обмислили, сър. Имам предвид, когато сте тичали нагоре-надолу да ги освобождавате. Все пак и вие сте били един от тях!“

„И бях един от най-лошите, мой човек!“ Изтърсих това и веднага пожелах да не си бях отварял устата. Но този мой коментар изобщо не го нарани. Продължаваше да бърбори. Неговото послание беше, ако може да се каже, че имаше такова, че моето идване бе сигурно някакво голямо и славно нещо, защото робството официално бе вече отменено и оттук нататък от него пък не бивало да се иска да носи отговорността за тая измет — е не тези тримата, не те — но онази измет, за която е бил натоварван да отговаря в миналото.

"Кимах там, където ми се струваше, че трябва. Веднъж-дваж се усмихнах.

"Другите нито кимаха, нито се усмихваха. Фейев гледаше тъпо и разсеяно. Хар’Ортрин и Мирмид изглеждаха стари и притихнали. Сигурно им е било страшно неудобно — освен ако не са били толкова имунизирани от оплакванията на Ириг, ако ги бе повтарял достатъчно често, та вече нищо да не ги е впечатлявало.

"И това продължи докато Фейев не се обърна да примигне към края на полето и после не посочи с пръст, с неочаквана за него енергия: „Хей, гледайте…!“

„След слизането си от магистралата север-юг, първите коли на моя керван вече прехвърляха баира насам.“