Самюъл Дилейни
Играта на време и болка (2)

2

Дъхът му се заклещи в гърлото и започна да пари: въздухът, който той дърпаше през жегата в себе си го събуди — кашлящ, задушаващ се, ревящ от ярост. Отвори очите си в черното, докато сноп мускули в стомаха му се свиха и го изправиха — което го заболя! Протегна ръка надолу, напипа мократа козина. Удивително горещ, въздухът неохотно потъваше в неговите дробове. Потоци пот се стичаха по бузите, гърба, ръцете му.

Беше невъобразима жега в тъмнината. Опита се да издиша обратно парещия въздух; той изтече бавно и шумно от отворената му уста, малко само по-бързо, отколкото беше влязал; и само малко по-тихо.

Секунди по-късно (струваха му се като минути) започна да поема в дробовете си следващата порция. В съня си бе изкарал малко стомашен сок, който, намествайки се в другата тръба на гърлото му, сега му пареше гърлото до спазъм.

Усещаше киселините в дъното на езика си, чувстваше ги да го горят дълбоко долу в стомаха.

Онова, което се стичаше по него, беше пот.

А малката стаичка, в която бе избрал да преспи (поне имаше легло) беше станала огромно гореща.

Премести крак по рошавото кожено наметало, което бе метнал на пода: козината беше мокра като изкарана от басейн. За секунда си помисли да не би, докато е бил в кошмара, да е разпръснал урина. Но не. Беше само пот. Като се изправи, с боси крака стъпили на камъка, потта тръгна да се стича по хълбоците и задника му. Той преглътна хъркащо още глътка въздух, после пак — гръмко, като хъркането на умиращ: и после въздухът започна да влиза малко по-лесно…

Направи залитаща крачка в тъмнината по посоката, където в неговия спомен бе прозорецът. Пипайки напред с ръце, напипа камък. Обърна се, протегна пак ръце, пак напипа камък; после пак се обърна, натисна, почувства дърво, натисна, нещо поддаде.

И ивичката лунна светлина на стената стана цяло парче лунна светлина. Беше отворил капака на прозореца.

Премигна.

(Когато заспиваше, беше оставил капака отворен. Сигурно вятърът го е затворил…)

Нощният въздух — макар сигурно това да бе най-горещата нощ на това лято — го заля като студена кладенична вода. Закашля се. За момент помисли, че пак ще се задушава. Но след миг дъхът му, макар още затруднен, мина с обичайното шумолене през устните му, с познатото шептене влезе в дълбините на носа му.

Облягайки се, гол, на каменната стена, погледна надолу през прозореца.

От зеленината (маслинена на цвят при тази луна) на едно дърво стърчеше умрял гол клон. Под него беше басейнът, обрамчен от сложна плетеница тухли, чиято шарка се губеше в тъмнината, а и бе прекъсната тук-таме от нахлуващите бурени. Над блатясалата вода един прилеп пърхаше насам-натам, правейки малки вълнички, които мазни разлюшкваха блатната зеленина. Потта преодоля веждите и нахлу в очите му: мъжът мигна. И всичко долу му се видя като вълмо прежда, над която пикираше прилепът.

Обърна се към пещта, която беше стаята. От всяка страна на сянката му лунната светлина осветяваше пода. Жегата отново го удари в лицето. Въздухът отвън разхлаждаше гърба му. Но как така тази стаичка бе станала толкова гореща?

В ъгъла на пода лежеше на купчина багажът му (от който той беше взел само рошавата мантия): разбъркан, с погребалните подаръци разхвърляни по земята наоколо. Мечът му, запасан в калъфа, си беше на мястото на пода. Налице бяха шлемът, ръкавиците.

По наметалото на пода се чернееше мокрият участък, на който беше спал и се потил.

Капка пот се стече надолу по прасеца му.

Като пое още глътка от знойния въздух на стаята, мъжът я прекоси, спирайки да пипне коженото наметало. Да легне отново там щеше да бъде като да се пъхне в мокри парцали. Освен това, макар жизнен мъж, не беше вече млад мъж; беше на възрастта, в която да прекъснеш нощния сън означаваше да се откажеш от него.

Като стигна до вратата вдигна заключващата греда и я подпря изправена на стената. Но и камъкът на стената беше прекалено горещ — почти не беше за пипане! И докато махаше другите две греди от вратата пак си зададе въпроса как стана така, че стаичката, в която бе решил да пренощува, се е превърнала в такава пещ посред лятото.

Докато сваляше третата греда се появи вечерен бриз. Голият мъж потрепери докато подпираше гредата на стената; горещият камък стопли пръстите на ръцете му. Като пое отново дълбока глътка въздух, отвори вратата и излезе на стълбището.

Не е студено, каза на тялото си. Просто лятна нощ в изоставена развалина. Разтърка слепоочието си с длан, която се покри с мазна пот. Мина с ръка по главата си. Бодливата му коса, вече изтъняваща отгоре, обикновено бе вързана на плитка, по военен маниер. Но плитката се беше разплела. Пръстите му, оплитайки се в косата, я доразплетоха.

Слизайки по стълбите, опита стената с пръсти. Да, дори тук бе топла, въпреки хладината на стълбището.

Започна да слиза в тъмнината. Под босите му крака стъпалата бяха прашни и неравни. Под ръката му камъкът беше грапав. Веднъж прекоси стълбищна площадка, за която имаше някакъв блед спомен, преди да започне да слиза по още едни стълби. За трети, пети, седми път се питаше, дали все пак не трябваше да се върне в стаята за оръжие — та дори и само за камата. И в този момент видя отблясъка.

Нещо пропука.

Върна се и погледна зад ъгъла.

В другия край на залата в голяма камина пламъци облизваха дърва. На пода, на около три метра от камината бе легнал по корем някакъв младеж, с глава на сгъвката на ръката. Имаше жълта коса. Лицето му бе скрито от сън и от сянка.

Големият мъж се намръщи.

И пак помисли да се върне за кама — макар младежът, очевиден варварин, проникнал в замъка по същия начин като него, беше и гол като него. Мъжът се огледа. Защо, почуди се, му трябва на някой такъв голям огън насред горещото лято? Да не би отвън междувременно да е станало чак толкова хладно? Колкото и да се оглеждаше по тъмните ъгли на залата, не можа да забележи някаква раница или сак, принадлежащи на спящия.

Каквато и да бе причината за накладения огън, очевидно неговата топлина бе тръгнала нагоре по система от улеи и шахти, за да превърне стаята му във фурната, от която бе избягал.

Не, не би му трябвало оръжие с този гол варварин — освен ако момчето не спеше с кама под корема си. Но, макар пустинните племена да правиха и така, това не беше в стила на варварите. Като отговор на мислите на мъжа момчето се размърда насън, опитвайки се да се обърне по гръб. (Не, нямаше нищо под корема му освен камъка на пода.) В съня си почеса рядката си брадичка, после легна пак по корем, с единия крак прибран и сгънат в коляното.

Помежду пукането на дървата в огъня мъжът чу диханието на момчето. Ако бях си взел оръжие, само щях да го уплаша ако се събуди, помисли си. Направи крачка навътре в залата, после отиде до варварина и клекна да го наблюдава…

Писъкът започна някъде нависоко, вдигна се през тавана и се загуби в система от ехо.

Мъжът се изви да погледне какво става, загуби равновесие и падна на коляно, подпирайки се на каменния под с юмрук. А момчето се пробуди, надигна се премигвайки и погледна тавана, после мъжа.

Мъж и момче — защото варваринът, въпреки рядката си брада, едва ли беше на повече от шестнадесет — се гледаха един другиго, после погледнаха нагоре в тъмното.

Момчето каза: „Това пък какво беше? Кой си ти? Какво търсиш тук?“ и продължи да гледа ту нагоре, ту обратно към мъжа; после наклони лице така, че огънят огря една обрасла в русо буза, едно премигващо око, оставяйки половината лице в тъмнина.

Огънят пукаше в продължение на три от бавните вдишвания на мъжа (и седем от бързите на момчето).

„Може би,“ каза най-сетне мъжът, „това да беше някой от местните божества, призраци или чудовища, които живеят по такива развалини.“ Пак клекна. „Аз съм Горгик.“ (Като чу името момчето му хвърли бърз и стреснат поглед.) „Какво правя тук?“ Горгик сви рамене, огряни от огъна. „Каквото и ти, предполагам. Реших да нощувам тук защото е по-безопасно от гората, а и селяните наоколо не са особено дружелюбни към чужденци. Утре през града ще минава погребална процесия. Ще трябва да я настигна и участвам, и да стигна с тях до Колхари. И, щом питаш, бях държавен министър в продължение на десет години, ту в Двора на Орлите, ту в странство. И ръководя Съвета на Детето Императрица Инелго (чието царуване е справедливо и щедро) по прекратяване на робството в Неверион.“ Засмя се. „Някои даже ме имат за герой по този повод. Известен съм като Горгик Освободителя.“

„Такъв ли си?“ Момчето го гледаше все по-объркано.

Големият мъж сви рамене. „Малко е недодялана тази титла — не е удобна за ползване дори от случаен нощен познат. Реших да сляза и се порадвам на огъня ти, защото горе това не е възможно.“ Протегна ръка, взе момчето за брадичката и му обърна лицето към светлината.

И двете очи на момчето замигаха. Бяха близо едно до друго, кафяви и в дълги мигли. (На лицето на мъжа огънят осветли белег, който се спускаше като змия по кафявата му буза и влизаше в четинестата брада, побеляла тук таме.) Горгик пусна лицето на момчето и прибра ръка на коляното си. „Сега ти ми кажи ти кой си.“

„Защо ме гледаш така?“

Мъжът пак сви рамене. „Сънувах някакви неща, това май бе събуди… Исках да проверя… Но вече ти казах достатъчно за себе си. Кой си ти? Как се казваш?“

„Аз съм Удрог,“ каза момчето. „Удрог, варварин. А защо си запалил такъв огън тука?“ Надигна се от пода и седна. „Нощта е топла. Да не би да е захладняло?“

„Не съм го запалил аз,“ каза Горгик, „ти си го запалил, Удрог, преди да заспиш. Нали така?“

„Не…“ Момчето отново се огледа из залата и върна поглед към пламъците. „Ама не си ли го запалил ти тоя огън, докато спях?“

Горгик поклати глава. „Като влязох и клекнах да те гледам той вече гореше.“ Присви зелени очи.

„Нямам огниво да паля огън,“ каза Удрог. „И освен това е лято.“ Прегърна си краката, свити в коленете. „Що за крепост е това? Има странни звуци, странни огньове…“

„Има много странни неща по света,“ сви рамене Горгик. „Свикваш да живееш с тях.“

Момчето погледна мургавия мъж. „Не те ли е страх?“

„Нищо все още не ни е наранило. Ако някой искаше да ни навреди, щеше да му е по-лесно докато сме били заспали поотделно, отколкото сега, когато сме будни заедно.“

Последва дълга, дълга тишина. Някои биха я нарекли притеснена. По време на паузата мъжът наблюдаваше момчето; и момчето започна да забелязва начина, по който го гледаше мъжът. (Мъжът видя, как то го видя.) Най-накрая, след като отново огледа залата няколко пъти, ухили се, бръкна си в ухото с малкия пръст, почеса се по корема, стана, седна, пак стана и пак седна, Удрог върна погледа си върху мъжа и го остави там. „Ти си дошъл просто ей-така, да клечиш и ме гледаш?“, попита. „Ти си силен.“ Наклони глава на една страна. „Харесва ли ти да ме гледаш… как спя?“

Горгик сви устни за момент. „Да.“

Момчето примигна. После, с най-слабия намек за усмивка каза: „А харесва ли ти да правиш и друго, сега като съм събуден?“

След момент Горгик попита: „Като например?“

„Е, знаеш,“ каза момчето. „Да правим неща заедно, ти и аз. Можем да си поиграем един с друг.“

„Понякога и такива неща ми харесват,“ засмя се Горгик. „А какви неща обичаш да правиш?“

„Всичко. Всичко, което поискаш. Да ни харесва да сме заедно. Двамата. Ти си голям мъж. Не те е страх. Ако сме заедно, ще ме пазиш от чудовищата. И от божествата. И от призраците. Нямам нищо против стари мъже, ако са още силни и властни. И може би накрая ще ми дадеш монета?“

„Може би.“

„А и не си чак толкова стар. Обичам да го правя със силни мъже, с големи мъже. Чукал ли си се някога наистина зверски?“

„Правил съм го…“ Горгик направи пауза. После каза: „Понякога го правя толкова зверски, че повечето мъже и жени не биха го нарекли чукане.“ Усмихна се. Усмивката прерастна в смях: „Ама ти това ли искаш?“

„Ами да!“ Варваринът чак се захили.

„Е, добре тогава.“

„В тия стари крепости“ — Удрог се наведе напред — „понякога се оглеждам из тях; понякога, в мазетата, можеш да намериш стари, счупени нашийници, с които са оковавали робите едно време. Винаги търся такива работи, като съм в крепост. Понякога си ги слагам тия нашийници, ще повярваш ли? Ако са счупени, лесно можеш да ги махнеш. Ама тук не намерих.“

„Искаш ли да ми бъдеш роб?“ попита Горгик. „Би ли желал да съм ти господар?“

„Да!“ Удрог се захили още по-широко в светлината на огъня. „Това е точно каквото ми се иска!“

Горгик пак се замисли за малко. После, с едно цялостно движение, се изправи на крака. „Чакай тука.“ Обърна се и тръгна към арката на изхода. „Ще се върна.“

„Къде отиваш?“

„Ти чакай.“

„Ама недей да се бавиш много! Тук е страшничко…“

Но Горгик вече беше в коридора и, миг по-късно, катереше стълбите в мрака. И, отново попаднал в тъмното, се замисли за тази случайна среща. Имал ги беше и преди. Но тази варварска откровеност намираше за необичайна и възбуждаща едновременно. Освен това, подобни срещи бяха рядкост с хора на такава крехка възраст; а когато се случваха, той винаги оставаше едновременно изненадан и доволен.

От време на време пипаше стените — да, точно тук, което очевидно беше стената зад камината, камъните бяха горещи. Да, точно този огън без автор беше тръгнал нагоре по комини и шахти, строени за зимния сезон, за да превърнат стаята му във фурна.

Когато стигна вратата, горещината излезе да го посрещне, да го погали по корема, по брадичката, по коленете.

Лунната светлина все още си лежеше на пода. Но самата луна се беше преместила, та му отне малко време, докато се убеди, че нищо от екипировката му не е пипано. Макар сенките да се бяха преместили шлемът му, бойните ръкавици, мечът и вързопът си бяха там, където ги беше оставил.

Прекрачи в горещата стая, клекна пред вързопа си, порови се вътре, премести това, обърна онова. Да, неговото огниво си беше на дъното на сака, омотано в промаслени кълчища. Горгик извади двата метални полуобръча, свързани с пантичка: робския нашийник, за който бе говорил Удрог. Като го държеше в едната ръка стана, обърна се и с другата ръка издърпа кожената наметка от леглото. Да, грамадната жега я беше почти изсушила.

Метна си наметалото на рамо, тръгна към вратата, спря за меча.

Не. Онова, което беше взел, си беше достатъчно. Но навън (беше започнал да се поти и коридорът, преди малко топъл, му се видя хладен) остави наметката и нашийника на земята, за да подпре все пак портата към стаята с греди — нареди го така, че всеки опит за отваряне да ги накара да паднат шумно на каменния под.

Вдигна наметката и нашийника и тръгна надолу по стъпалата.

„Нямаше те толкова дълго време!“ Удрог беше седнал на стъпалото пред камината, откъм края където пламъците бяха най-слаби. Почесваше си ходилото. „Стана ми страшно. Откъде взе…?“

„Ето.“ Горкиг хвърли наметалото на пода. „Можем да легнем на това. Сега си мой роб. Ела насам.“

Момчето се загледа в железния обръч, който Горгик държеше. Гледаше като хипнотизиран. После припълзя напред, на колене, повдигна си брадичката нагоре, и постави една ръка на голото бедро на Горгик. „Да, господарю…“

Горгик му сложи нашийника и го затвори около врата.

„Можеш да ме вържеш ако искаш,“ каза Удрог. „И това ми харесва. Може би ако отидеш пак да потърсиш, ще намериш и въже. Понякога в тия развалини имат и вериги…“

„Ти си мой роб. Сега правиш каквото аз ти наредя,“ каза Горгик. „Поне за известно време.“ Седна на наметката и преметна ръка през раменете на момчето, като го дръпна, отначало нежно, после грубо към себе си. „А това, което искам от теб сега, е да млъкнеш.“

„А какво ще правиш?“

„Ще ти разкажа една история.“

Удрог се намръщи. „Ама аз си мисля че ще е по-добре все пак да ме вържеш. Защото тогава ще можеш да ме биеш… А аз ще ти кажа ако боли прекалено много. Макар понякога само да се правя, че много боли, а то да не е така. Значи и да започна да се моля, не си длъжен да спираш…“ Горгик не отговори и момчето внезапно се дръпна и вдигна ръка да пипне нашийника на врата си. „Това наистина е лошо, нали? Тия неща, които ги правим.“ Всмука въздух през зъби, поклати глава, огледа се. „Аз сам не знам, защо ги правя. Ама и на теб ти харесват, нали така? Само да не беше толкова страшно тука… Ама пък ако правим разни неща няма да е толкова страшно, нали? И ти наистина ли не си запалил тоя огън?“

„Я млъкни бе, роб!“ Гласът на Горгик беше станал толкова властен, че момчето чак подскочи. „Ела тук. И слушай! Искам да ти разкажа нещо. Така че легни върху мен и не мърдай.“