Самюъл Дилейни
Играта на време и болка (4)

4

Лежаха върху рунтавата наметка, момчето с робския нашийник и мъжът до него, и гледаха гредите на тавана които огънят, ставащ все по-нисък, осветяваше все по-слабо.

"Странно: мъжът, чийто труп носят към този град и в момента, и към чието погребение утре ще се присъединя пълен с уважение и почит беше по едно време най-големият ми враг. Колко много пъти в ранните години, когато кръстосвах страната не кой-знае колко различен от всеки обикновен бандит, когато моите стратегии и тактики бяха пред провал поради невъзможността на моята кауза, неговото лице бе онова, което мечтаех да ударя, неговото сърце, което се надявах да изрежа от гърдите му, неговото тяло, което тръпнех да изтезавам до момента в който, мяукайки и хленчейки, той се смъкне надолу, надолу, надолу към смъртта си! Той вече беше министър, с цялата власт на род и традиция зад гърба си, подкрепящ именно онази институция, която аз се бях заклел да унищожа. Към момента, в който и аз бях поканен да стана министър бяхме имали вече дузина сблъсъци — някои хладни и рационални, а някои почти смъртоносни. Но сега, когато и аз се озовах в залата със собствен глас, влияние и политика като негов равен, този мой враг внезапно се оказа мой учител, мой критик, мой пример за подражание. Той беше огледалото, в което трябваше да се оглеждам за да знам, какво да правя. Само като се ровех из неговите стратегии можех да намеря онова, което станаха мои стратегии; защото той бе мъж — не мога да отричам — много по-умел от мен в държавничеството, дипломацията и управлението. Него трябваше да имитирам, за да постигна победа. Вече бях министър, човек заклел се да прекрати с политически средства онова, което не бях успял да прекратя с военна мощ.

"Щях да накарам Двора на Орлите, чрез Детето-Императрица, да прекрати робството в Неверион. Знаех, че това може да се направи. Но да го направя? В реалния свят на глад и жажда, на мъка и радост, на работа и отдих е трудно човек да си представи онези сложни плетеници от власт, които карат закона да се задвижи, които правят възможно неговото налагане, които правят възможно думите на Императрицата „Робството се прекратява в Неверион!“ да станат заповед, а не — мърморенето на някаква луда жена в мъглява ливада.

„За да се обуча на тези неща трябваше да се обърна към мъж, към министър и политик, който днес е мъртъв и който, въпреки цялото си умение и талант, тогава не беше известен — чиято неизвестност, всъщност, бе половината от мощта му.“

"Той ме мразеше.

"Аз го мразех…

"Странно е, Удрог, да почувстваш как пада ясната преграда между онова, което си ти самият и онова, срещу което си се борил винаги. Но за да изтръгна онова, което исках от него, аз трябваше да ставам все повече като него.

"Може би си чувал, Удрог, едно време бях роб. Когато Детето-Императрица взе властта родителите ми бяха заклани; мен ме хванаха и продадоха в обсидиановите мини на Императрицата, в планините на Фалта. Бях на твоята възраст, когато се намерих там — когато нашийника, който ти сложи за удоволствие, ми беше нахлузен и заключен. Е, мога да ти го кажа: полов интерес към такива нашийници вече имах от години — да речем, от пет-шест годишен. Гледах робите на баща си и чувствах влечение към тях, разбираш какво… Да, имам такива спомени. И ти ги имаш. От време на време се връщаме към тях, за да ги разплетем, сплетем наново и пак наново, защото от тези истории се състои нашият живот, а ние искаме да го направим по-разбираем. Но каквито и фасцинации, дори частични истини да съхраняват тези истории, колко полезни биха могли да бъдат всъщност за някой, който иска да разбере от какво се състои неговата или нейната свобода? Как можем да дефинираме Аза, когато говорим за време, когато Азът е бил прекалено млад за да разбира от дефиниране? Нека вместо това ти разкажа за зашеметеното и много уплашено момче което, десетилетие по-късно, беше вече наистина роб.

"Кой беше той?

"Как се получи така, че той стана някой друг?

"Баща ми беше започнал като прост моряк по бреговете на Неверион и стигна до главен вносител на пристанището Колхари. Майка ми беше започнала като носач на пазара и накрая беше солидна жена със собствен дом и без друга работа освен да се грижи за семейството и да надзирава варварското момиче, което идваше да готви и да чисти. И двамата, в добрите си времена, бяха стигнали живот, който бе далеч отвъд и най-смелите им детски мечти. И, след като това беше така, очакваха същото от мен. И, както бяха постигнали повече от други родители, така искаха от мен да постигна повече от тях. Повярвай ми, малко мъжленце от който никой никога не е очаквал нищо, подобни очаквания са тежък товар.

"Не го носих. По-точно: свалях го от раменете си всеки ден, в който тръгвах да се шляя из доковете и пазарищата на Колхари. Стоях толкова надалеч от товара си, колкото беше възможно: попаднах в лоша компания, бях джебчия един ден и уличен бияч на следващия. Да кажем, че криех товара зад всяка усмихната лъжа, която изричах със и без поводи. Младостта ме хвърли в един живот без трайна форма, освен ако тази форма не беше мързелът. Да, бях добродушен и дружелюбен; но само защото добродушието и дружелюбността са най-лесният начин да стигна до достойните за презрение цели, които бяха единствените, които си поставях докато се опитвах да избегна всичко, което би ми замирисало на отговорност. Само една усмивка, една шегичка, един безкористен (правех само такива като въпрос на принцип) жест на щедрост — това бе всичко, което ме отделяше от това, да стана автентичен негодник от типа, който десетилетие по-късно би пъхнал негодничеството си в някоя далавера (и би успял в нея), но само защото това би бил начинът като възрастен да продължи мързела от детството си. И все пак по силата на онези случайности които, в търсене на неизбежности, управниците наричат история, но ние които я живеем изобщо не разпознаваме като такава, когато бях на петнадесет животът ми внезапно направи рязък завой.

"Домът на Дракона бе победен.

"Домът на Орела се издигна към властта.

"Родителите ми бяха изклани. Смъртта на баща си видях. Смъртта на майка си, умираща в съседната стая, само чух.

"И ме замъкнаха, вече роб, във влажните и смрадливи дупки на планината Фалта.

"По време на първите си седмици в мините бях счупен на парчета, безчувствен, донякъде луд. Доколкото все още можех да мисля мислех за бягство. Но единствените бягства, които си представях, бяха магически, мистични — абсолютно непрактични и невъзможни: как си седим отпред, докато вечеряме пред бараките и изведнъж един от драконите, за които се говори че живеят по върховете на планината пикира върху нас и, докато всички останали пищят и се крият, аз скачам върху зеления люспест врат на чудовището, което ме отнася към някакви нови висини на светлина и слава. Или как някоя сутрин, докато ставам от мръсната слама, всеки когото видя — роб, затворник или пазвантин — ще се разпадне на прах, неспособен да понесе мощта на погледа ми; и така просто ще си тръгна от там, към един свят на вулканични удоволствия и радости. Или както си работя в калта и мокрите камъни, в тежкия въздух, смърдящ от червено мъждукащите факли по стените, ще започна да пълзя напред и надолу, по някакъв таен проход, ставащ все по-тесен и по-тесен; докато след часове, дни и седмици пълзене по гръб, някак внезапно изпълзявам на слънчева светлина, на някаква ливада, в ранна прохладна есен, в някаква страна с напълно обърната ценностна система, в която моят нашийник е символ на най-висшата и недостижима за никой друг свобода.

"Обаче екстравагантността на тези фантазии беше балансирана — всъщност натоварена, пречупвана и връзвана — от онова, което беше упоено, умъртвено и почти убито при моето арестуване. Всичко онова, което би могло да позволи на мисълта да стане дума, на идеята да стане действие и на един план да стане практика беше в шок, замаяно, замръзнало. Можех да направя истински план за бягство, или да направя каквото и да е движение за неговото изпълнение точно толкова, колкото можех да речем да литна в небето, да убивам с поглед или да пропълзя под цяла планина. Всякаква възможност за практика беше, поради случайното ми арестуване, убита. И какво виждаха тия около мен, пазванти, старшини и роби, когато ме погледнеха? След първите няколко месеца, когато започнах да излизам от шока, онова, което те виждаха бе един добродушен шестнадесетгодишен пич, който от време на време би излъгал или откраднал за да си услади малко живота, и в същото време би направил някакъв жест на доброта, съвършено случаен и безкористен, към роб или пазач. (Един такъв жест — бях свил храна от един тлъст пазач, за да я дам на едно току-що заробено момче — доведе до всеобщ бой, от който си нося този белег на лицето. Докато всеки се биеше с всеки един пазач хвърли по мен кирка; острата й част ме цапна по челото и разкъса бузата надолу. А исках да помогна на момчето, защото то ме забавляваше в едно място където много малко неща могат да те накарат да се усмихнеш. А си изядох боя от пазачите, защото те вече бяха решили, че ако момчето може да забавлява, значи може да се превърне и във фокус на някакъв бунт; и всички, които си общуваха с него, бяха вече под наблюдение. Тук има скрит урок: че когато си обект на потисничество, всеки твой акт, дори спонтанните жестове, трябва не само да са, но и да изглеждат случайни, безцелни, мимолетни — така че да не последва отмъщение върху онези, на които си помогнал. Впоследствие момчето беше преместено в на-ужасяващата и убийствена част на мината.) Но всъщност всичките ми действия, както и да са интерпретирани, бяха правени с единствената цел малко да отпуснат напрежението и дискомфорта на момента; бях прекалено пречупен, за да мога да си давам сметка за онова свързване между различните моменти, което поражда историята и която, каквото и да говорят нашите управници, не е никога неизбежна: тя е договорна. И през цялото това време, макар от време на време да правих и жестове на безсмислена жестокост, нямаше и намек за бунт. Онова, което може да се бунтува, бе на практика убито в мен; и целият ми труд, всичките ми шеги, всичките ми закачки с хората около мен — това беше просто един навик, който беше останал от предишния ми живот; един навик който само имитираше определена жизнерадостност, докато Азът който дава смисъл на живота беше изхвърлен от моето тяло. Онова, което виждаха, казвам ти Удрог, бе идеалният роб. Те виждаха това тъй като по време на върховата си свобода, докато скитах по доковете на Колхари и ходих по нейните улици, бях вече толкова близо до онази деградация, която всяка политическа власт иска да постигне в своите поданици, че новото ми състояние (моите господари искаха от мен да вярвам, за да ме контролират; и аз исках да вярвам, за да надживея техния контрол) всъщност не беше кой-знае колко различно.

"За какво съм си мислил по онова време?

"Не бях се разпаднал. Бях си цял. Само обстоятелствата се бяха променили.

"Ха!

"Май беше към три месеца след първата годишнина от арестуването ми, когато повелителите дойдоха в мината. Може да е било шест месеца по-рано, или по-късно.

"Онова, което всъщност помня, е това:

"Един следобед дъждът ни извади от наводнените мини един час по-рано от обичайното. Облаци с цвета на слонова кост бяха се натрупали по върховете на планината. Боровете по края на поляната бяха станали черни като парчетата, които измъквахме от обсидиановите мини. На запад светът бе омацан с червена мед, докато вечерта раздираше небето до кръв. Като прекосявах, стъпвайки по килим от паднали листа, двора на бараките, поспрях се да се огледам в една от локвите, която се свързваше с останалите като със сребърна панделка, опъната върху черната земя и докато водната повърхност повръщаше обратно кървавия край на деня — един от бригадирите изрева: "Ей, ти там! Искам те веднага в южните бараки! И тебе — да тебе също!

"Крайно объркан, хукнах към посоченото място заедно с други половин дузина, които бяха подбрани по същия начин сред уморените мъже, излизащи от мината.

"Скупчихме се около южните бараки: двама носеха кожени набедреници, а останалите бяха голи. Всички бяха мръсни: омацани до веждите. Всички бяхме с металните нашийници. Но вече беше ясно, че сме подбрани сред останалите защото бяхме най-големите, най-силните, най-представителните мъже в мината. А и седмината бяхме на почти детска възраст още. Дойде един пазач, псувайки ни накуп; и миг по-късно едни непознати войници, с копия и щитове, изникнаха отнякъде. (Погледнахме ги, после пак се вторачихме в локвите.) Някой даде заповед за тръгване и — с войниците по четирите ъгъла на нашата групичка — потеглихме през дърветата и храсталака, надолу по един склон с високи треви, които шибаха нашите бедра като мокри камшици за да превърнат прахоляка по тях в бразди от кал.

"Бяхме минали половин миля когато видях, до една горичка отсреща, яки коне вързани за едни каляски, а войници разхождаха едни други коне, стъпващи високо и благородно, из поляната. Въоръжени с копия и щитове, дузина имперски гвардейци се мотаеха наоколо. Около една от каляските някакви мъже издигаха голяма синя палатка с бродирани краища. За секунда мернах богаташка червена наметка (която мина през просташките кожени такива на останалите), бродирана с толкова много метали и лъскави камъни, че в първия момент си помислих да не би сред всички тези военни да се е намърдала циркаджийска трупа като онези, които от време на време бях засичал по площадите на Колхари да имитират барони и дукеси.

"Някой викна да спрем.

"Застанах на трева, която беше вече отъпкана и размазана в калта. Бях забравил за пазача си и не видях високия мъж, който се примъкна от едната ни страна, докато той не извика на висок глас, минаващ над нас все едно не съществувахме: „Добре. Ще ги поемем ние оттук нататък. Не ни трябвате повече. Оставете ги тук и се връщайте в бараките.“ Мъжът беше висок, кафеникав и стоеше уверено върху мокрия наклон. Огледах сандалите му, бродирания железен колан и половината дузина гердани на различни държавни ордени, бронзови и медни, които висяха по блузата му. Наметката му, обшита с кожа, бе се смъкнала към едното рамо. Това не беше някакъв циркаджия, който да имитира бароните както бяхме свикнали ние, плебеите, в Колхари. Това си беше истински аристократ! „Благодаря ти — в името на императрицата, чието царуване е величаво и милостиво.“ Повелителят вдигна ръка, за да докосне с гърба на юмрука челото си — този традиционен жест на уважение, който, както го правеше той, се превърна в един малък дразнител, който той обаче дори не усети.

„Да, сър!“ Пазачът, който ни беше довел, изглеждаше изумен и объркан едновременно. Беше квадратен и силен, с дебела долна устна, с малък кожен боздуган и дебела тояга вързана за кръста. Беше ми крал вечерята на три пъти, почти бе строшил тоягата в прасците ми на два пъти и се беше кикотил докато лежах, кървящ, след като оня пазач ме нацели с кирката по челото. Беше почти толкова мръсен колкото бяхме и ние. „Да, разбира се. Ще ви свършат работа, нали така, повелителю мой? Да, разбира се, каквото кажете сър. Да. Тръгвам. Благодаря, сър.“ И след това, като внезапно обзет от силен и болезнен спомен, фрасна челото с опакото на юмрука си: „Императрицата!“ И като се покланяше, оттегляйки се бос заднишком, си удряше челото отново и отново. „Да, императрицата, чието царуване…“ Спъна се и едва не падна. И се фрасна по челото пак. „Чието царуване е справедливо и щедро!“

"Високият повелител се усмихна. „Айде, хора, сега ще ви дам работа. Ще ми прислугвате на мен, също на повелителя Анурон и на граф Жю-Форси. Анурон е оня големия, дето се размотава нагоре-надолу целият в червено. Ето го там, виждате ли го? И ще служите на младшата лейди Есула, която пътува с нас, но се съмнявам, че ще я виждате твърде често. Но тя е причината да сте тук и ако заповяда нещо, веднага хуквате да го правите, разбрано?“ Засмя се и ни заведе в полевия лагер, който се беше вече оформил и ни предаде на старшията по лагер, който веднага ни намери работа да дърпаме въжета и разпъваме палатки, да разтоварваме карети и каруци, да се грижим за конете — макар за всичко това да си имаха достатъчно хора и войници. Но ние не питахме, а действахме, като се опитвахме да не се набиваме на очи защото бе ясно, че всички около нас знаят как се вършат тези неща много по-добре от нас. Объркани от внезапната промяна на нашия живот гледахме да не се питаме за нищо.

"Трябваше да минат години, за да започна да разбирам онази смесица от вина и фасцинация, с която повелителите на Неверион гледаха на своите роби — макар точно това да ме заливаше през целия оня следобед. Онова, което успях да науча през онзи ден бяха милиарди отделни малки факти за аристокрацията, която, по времето на моята свобода, никога не бях виждал толкова отблизо.

"Това беше денят, в който за пръв път чух идиотските прякори, с които се обръщаха един към друг като пародия или отричане на истинската власт, която имаха: червено облеченият повелител Анурон беше Пифълс (и Жълъдена глава зад гърба му дори когато другите лордове издаваха нареждания на слугите си). Граф Жю-Форси бе наричан Жабата от всички. Докато Пухчо (име, което чувах от време на време докато се мотаех покрай каретите) аз предположих, че принадлежи на невидимата младша лейди.

"Не се минаха и десет минути когато бях подложен на ония истерии, които са често срещано явление сред истински богатите: застанал в една група гвардейци и слуги, лорд Анурон започна да се върти наляво-надясно, размятайки полите на червеното си наметало, и викаше с все по-истеричен и изтъняващ глас: „Така ли? Мислите, че можете да ме доминирате? Мислите, че можете сами да се оправите? Не можете, да знаете! Мога да ви заместя във всеки миг с истински роби! И не си мислете, че няма! Вече съм си доставил седем! Затова внимавайте в картинката! Ще заповядам всеки от вас да бъде бит и бит и бит с камшици, докато не започне да бере душа! Не, няма да допусна да си правите, каквото искате! Няма!“ И после, треперещ — виждах го между гърбовете на двама гвардейци, този млад левент наистина беше на границата да се разплаче! — се обърна и напусна лагера.

„Страхувам се, че Пифълс“, високият повелител, който ни беше посрещнал, прошепна право в ухото ми, чак подскочих от изненада, „е доста напрегнат напоследък. Не му обръщай внимание, като е в такъв период. След време така ще свикнеш, че даже ще ти писне. Съжалявам.“ И после, докато примигвах след него, и той си отиде. Не знам, дали бях по-удивен от внезапната истерия на повелителя Анурон или от това, че току-що друг повелител разговаря с мен все едно, че съм някой, чието мнение е важно.

"В следващия час, като подслушвах ту гвардейците, ту слугите, или обменях бърза усмивка с някой от миньорите, или като подочувах случайно изтървани реплики от някой от повелителите, сглобих цялата история. Тя се оказа не по-малко романтична от всяко театрално представление, която бях виждал.

"Тримата повелители пътуваха от западната пустиня към източните брегове. Спирайки в имението на един барон няколко дни по-рано бяха разбрали, че неговата дъщеря, младшата лейди Есула, тръгва да пътува в същата посока. В онези времена на обирджии и други опасности по пътищата баронът искал да знае, дали повелителите биха благоволили да позволят нейната карета да се включи в техния керван? Целта на нейното пътуване било да си търси нов съпруг. В същност и повелителят Аурон, и граф Жю-Форси биха намерили семеен съюз с нея както почтен, така и печеливш.

"Разбира се, казали двамата, ще е чест за тях, добавили. Би било привилегия за тях да пътуват заедно с нея и й оказват закрила.

"Първите дни на пътуването станали арена на усилваща се конкуренция между двамата лордове, чиито семейни връзки ги правили приемливи съпрузи; и двамата се надпреварвали за нейното внимание, като правили все по-крайни и рисковани неща. И това била в крайна сметка причината седем силни роби да бъдат поръчани от мините, като част от забавленията, замислени за нейно височество макар още предния ден да било станало ясно, че самата тя била разбрала, че това странно поведение от тяхна страна е някакво налудничаво ухажване и предпочела да реагира, като се затворила в каретата си и не се показвала оттогава. Макар нейната карета да беше част от лагера, и в нея да влизаха и излизаха слуги („Нейно височество е добре, просто не иска да бъде обезпокоявана…“), никой не я беше виждал да се показва — което ожесточаваше още повече двамата съперници.

"Не знаех изобщо какъв тип забавление е замислено, в което да участваме. Докато ни намираха ту една, ту друга работа из лагера бях убеден, че просто се чудят какво да ни правят докато нейно височество не иска да участва в техните състезания. Стана ми толкова любопитно като на всички останали: какво ли все пак ставаше зад тежките завеси, целите в червено и златно, на тази затворена карета?

"Но от време на време имаше и други неща, които отвличаха това любопитство. Първото беше, че като минах веднъж зад паркираните карети, видях граф Жю-Форси да седи, пъхнал своите колене между неговите, с един миньор на име Намюк, който е бил хванат три години по-рано нейде из селските пътища на юга, от пътуващи робари. Графът пиеше от една дамаджана и вече беше пиян. „Трябва да ми дадеш да ти го пипна. Искам. Дай ми го, казвам ти. Ето, най-сетне. А, не, не можеш да протестираш сега. Ако много се дърпаш ще заповядам да ти го отрежат. Знаеш, че имам властта да направя това. Ама не разбирам, защо на вас всичките са ви толкова големи — дори на онези, които не сте били родени роби. Когато робарите тръгнат да правят хайки из пътищата, да не би това да е първото нещо, за което проверяват като ви хванат? Е, кажи ми сега, не ти ли е приятно като правя това? Трябва да кажеш да. Кажи ми «да». Това, което ти го правя, на мен много ми харесва дори като си го правя сам.“ Майтапът, разбира се, беше в това, че доста отдавна бях забелязал, докато работихме в мините, че Намюк е изцяло отвратен и напълно незаинтересуван от различните полови напасвания, които прави помежду си всяка голяма група мъже, на която са взели жените. Може би защото беше толкова силно момче бе успял изобщо да не участва в такива практики. (Колкото до мен, докато разбера, какви работи стават, бях вече точно в центъра им.) За да успееш да останеш встрани често се изисква да демонстрираш насилие. Обаче точно в тази ситуация това не беше възможно. Намюк ме погледна с угаснал поглед, в който нямаше нито учудване нито възмущение нито ужас нито отвращение. (Липсваха му предни зъби.) Беше просто празният поглед на истински шокираните хора. Пияният граф не ме забеляза изобщо. Страхувам се, че се ухилих, преди да се оттегля обратно зад една каруца. Имаше ли поне секунда, в която да му съчувствам? Странно, варварски, всъщност положението на Намюк ми се виждаше страшно смешно. Истинските ми мисли бяха за повелителите: значи това представляват хората, които инак се борят за ръката на младшата лейди. Цялата работа ми се видя като комедиен момент, който да разведри инак тежката драма, която се разгръщаше на поляната на полевия лагер.

"Следващата случка стана минути по-късно, когато се спрях за да подслушам високия повелител с наметката, обрамчена с кожи, който се беше облегнал на един от пилоните и бъбреше с адютанта си, който клечеше пред него, търсейки нещо в малък сак, отворен на земята. „Ама всъщност аз съм възмутен от това, което става — дето Пифълс и Жабата се състезават, за да се види всъщност кой е най-голямото говеждо лайно. И всичко това — за оная кльощрамба, дето се е затворила в каретата си — макар, като ги гледам двамата какви простотии правят, не й се учудвам. Ако бях на мястото на Пухчо щях да правя същото.“ Подслушвах и бях сигурен, че никой не ме вижда, както съм скрит зад една карета. Но ето че повелителят се обърна и ме включи в разговора: „Е, верно, сега трябва да се занимаваме и с тези отблъскващи тъпаци. Отвратително е! Това не е политиката на Нейно Величество и тия двамата знаят това. Я ела насам бе, ти там.“

"Тръгнах към него, наново изненадан от ставащото.

„Май си свършил последната работа, която са ти намерили. Я да ти намеря друга преди Жабата да се е вкопчил в теб с неговите мазни влажни пръстчета. Макар, като ти гледам раната на лицето…“ — по онова време раздраното от хвърлената по мен кирка, макар да го бях позабравил, още не се беше превърнало в белег, а си беше като едно дере, направено от червена плът, което разкъсваше бузата и челото ми, „…ако мръсотията не го спре, поне тази рана може да те спаси от неговите мокри удоволствия. Я сега иди и…“

"Намери ми работа.

"И аз, който таман си правих планове как да използвам интереса, който този повелител вече беше проявил към мен, се разкарах със същото изумено изражение на лицето като горкия Намюк. Аз мислех за друго: ето, човекът който толкова любезно ни бе посрещнал, чийто естествен аристократизъм бе напълно проникнал през всичките ми защити и който преди това бе разговарял с мен като с равен, изведнъж ме беше разкарал като следствие от някаква съвсем случайна приумица, в качеството ми на мръсен и грозен тъпак.

"Бях стигнал до средата на работата когато се чу заповед всички роби да се съберат в средата на поляната. Сега ли щяха да ни върнат в мините? Объркан, изтичах към полянката между каретите.

„Да, точно така, идвайте насам всичките.“ Лорд Анурон си беше свалил наметката. Останал по червена туника, размахваше ръце, от които се мятаха широки свободни ръкави. Беше голям, мечкоподобен мъж с остра черна коса, дебели ръце и рунтави бедра, които се показваха изпод червената бродерия на туниката. „Ето сега ще имаме нещо като малко състезание. Да видим, от какво сте направени. Ние си поръчахме седмината най-силни роби от мините — макар май да са ни пратили седмината най-млади, като гледам.“ Публиката, която вече се беше събрала наоколо, се засмя. „Няма значение. През цялото време ви наблюдавахме. Ето, ти.“ Направи ми знак да излеза по-отпред. „Изглеждаш като силно момче. Макар не толкова, като“ — огледа се отново — „ей ти, ела тука.“ Миньорът, който бе посочен, се казваше Врач. „Как се казваш, мой човек?“

„Ами… Врач ми викат, сър.“ Оглеждайки се тревожно, Врач направи неохотна крачка напред. „Врач ми е името.“

„Готов ли си да се бориш за свободата си?“

„Повелителю…?“

„Чу ме ясно. Честна борба до едно падане, между теб и мен. Как ти харесва предложението? Ако победиш, ще те закупя от мините, ще ти махна нашийника от врата и ще ти го подаря по случай новопридобитата ти свобода. Е, това е ако успееш да ме победиш, все пак…“

„Врач беше един от половината дузина миньори с които, понеже бяха толкова ужасно силни (а и бяха достатъчно луди), отдавна бях решил никога да не се сбивам. Беше на 24 и беше прекарал едно десетилетие в мините — и преди това е бил роб, само че на някаква фалирала хасиенда на запад, и после е бил препродаден за миньор. Неговото тежко тяло беше направено изцяло от ъгли, възли и тухлени блокчета, балансирано на грамадни, здрави, напукани нозе. Брадата му беше вече започнала да побелява, макар под мръсотията това по принцип да не се виждаше. Винаги беше тих и си стоеше сам. Бях се опитал да го заговоря няколко пъти, но без особен успех. Докато гледахме как Врач мига с набръчканите си клепачи върху зачервените очи, иззад една карета излезе Намюк. (Тъй като изобщо не беше най-силният сред нас никой не му обърна внимание.) Миг по-късно граф Жю-Форси и той излезе от там и застана на края на публиката с ръце скръстени на гърдите.

«А… ако загубя, сър?»“

"Кой, зададох си въпроса, е успял в тези последни няколко часа така да замая Врач?

„Е, тогава…“ Анурон разтвори ръце и се разсмя. Беше по-висок от Врач, по-тъмен и по-широк; но макар да бе силен, Врач просто бе очевидно направен от по-твърд материал; „е, тогава те връщаме обратно в мината. Това е. Нищо не губиш. Какъв ти е отговорът?“

„Тогава защо трябва да се бия с вас, повелителю? Защо просто не ме пратите сега обратно в мината?“

„Но, мой човек, тука искаме да видим малко спортни дейности!“ Повелителят се разсмя гръмко, изнервено. „Малко развлечение. Честна схватка, едно падане, свободата ти като награда. Само не ми казвай, че те е страх?“

„Така е, сър!“

„Но от какво?“ запита лорд Анурон; другите около нас, гвардейци и слуги, бяха започнали да се хилят.

„Ама нали ще ме убиете само да вдигна ръка срещу вас!“ изплю камъчето Врач. „Вие сте повелител. Аз съм роб. Не ми е позволено да се бия с вас. И ще ме убиете, ако имам това нахалство!“ Врач, сега го разбрах, беше просто парализиран от ужас. Аз също… Заключен в железния си нашийник Врач продължи: „Искате да се биете с мен за да впечатлите дамата, която се крие.“ Полянката, на която се развиваше действието, беше точно до каретата със спуснатите завеси. „Искате тя да ви види как побеждавате. Е, как тогава ще допуснете да загубите? Ако започне да изглежда, че ви причинявам болка или че побеждавам, някой от вашите хора веднага ще ме заколи! Знам това, сър!“

„Не, не, не!“ Повелителят бе започнал да губи самообладание. Дори посегна да откачи меча от колана си. „Ето, виждаш…“ хвърли меча, с колана и ножниците, към околните храсти. После изхлузи туниката си през глава и също я захвърли натам. „Ето, виждаш ли, мой човек? Равни сме. Аз съм толкова гол, колкото си ти.“

"Врач, макар роб който по принцип ходи гол, носеше нашийника около врата си. „Не, сър, моля ви. Не ме карайте да се бия с вас! Недейте…“

"Като се приведе в кръста, лорд Анурон направи крачка напред и ръката му полетя към брадата на Врач. „Хайде, хайде, мой човек. Бий се, казвам! Да не си страхливец?“ Шамароса и другата буза на Врач. „Айде де, пази се! Аз пък мислех, че това робите сте по-корави хора…“

"Врач се хвана за лицето, започна да се обръща като да избяга. И, през рамо: „Моля ви, сър…“

„Казвам ти да се биеш!“ Анурон настигна Врач.

"Врач опита да се измъкне странично и за малко не падна, така че му се наложи да се обърне и с хване за по-големия мъж, който го преследваше; и се хвана за него само колкото да не падне. И по този начин, може да се каже, започна тяхната схватка. Бях виждал Врач да просва немалко количество миньори в разните побоища из бараките. Но в този случай робът се биеше така, както бях виждал, много рядко, да се бият търговци от добри семейства, нападнати от хулигани: тъй като боят беше нещо, което те по принцип никога не бяха правили, и тъй като схватката бе отвъд всякакви представи за законност, и тъй като нямаха изобщо идеята, че техният нападател има скрити оръжия по цялото си тяло, или до какви нива на насилие е готов да стигне, то тези хора се биеха не да спасят себе си или дори да се отбраняват. Цялото им усилие отиваше в опит да спрат нападателя, в опит да се вкопчат в него и го държат докато се надяват че, ако съумеят да го държат достатъчно дълго, той ще дойде на себе си и ще прекрати хулиганстването. И тъй като така се биеха в един вид сън, като правило винаги губеха схватката — обикновено понасяйки сериозни наранявания, че и обир накрая. Врач се опитваше по същия начин да държи мечкоподобния Анурон, само и само аристократът да не успее да го удари сериозно.

"Застанал до мен, високият повелител започна да издава окуражителни викове. Гвардейците и пазачите на кервана (колко много мечове и копия виждах сред тях!) подхванаха викането. Аз — не.

"И Намюк стоеше притихнал.

"И останалите роби не издадоха и звук. Част от публиката викаше за Анурон и част за Врач, но аз не бих могъл, дори наградата да беше свобода и за седмина ни, да викам за Врач. По-скоро аз бях — и другите роби бяха така, убеден съм — там заедно с него, подхлъзвах се и се борих в калта; бяхме толкова уплашени, колкото беше и той, че при най-малката демонстрация на сила някой — гвардеец, пазач, войник — ще нахлуе и ще го заколи.

"С грамадна усмивка на лицето повелителят Анурон избута залитащия Врач от себе си и двамата застанаха един срещу друг, дишайки тежко. Врач с оглеждаше тревожно, като да търсеше накъде да избяга, когато Анурон се хвърли върху него, поваляйки го в една локва. Нейното огледало се счупи. Двамата се замятаха вътре, разхвърляйки покрай себе си отначало вода и после кал, ту единият отгоре, ту другият. Но през цялото време Врач просто се опитваше да удържа повелителя или да го махне от себе си, докато покритият с кал Анурон го биеше и ръгаше с юмрук, лакът и коляно.

"Войниците и слугите продължаваха да викат. (Какво, почудих се, означава едно падане? Анурон продължаваше да се бие.) Макар да бях започнал деня като на представление за живота и любовните авантюри на аристокрацията това, което виждах тук не беше подвластно на никакъв актьор или циркаджия: това бяха свободни аристократи, свободни да правят с нас онова, което си поискат. Бяха свободни да ни призоват и след това изгонят. Бяха свободни да си говорят с нас като с равни и бяха свободни в следващия миг да ни наричат отвратителни тъпаци. Бяха свободни да ни галят по какъвто си начин искат, и свободни да ни бият и осакатяват както си искат. Бяха свободни да ни обещаят на нас свобода и, те свободни, да ни наръгат с нож в черния дроб докато ние се радваме на обещаното. Ето това беше онова нещо, което бе замаяло Врач; беше замаяло и останалите шестима роби докато гледахме как Врач се опитва да се изправи, а Анурон го грабва за крака и завлича обратно за второ падане в калта. И аз знаех че каквато и да бе историята тук — за роба, който си спечелва свободата с едно падане или за повелителя, който доказва мъжествеността си през младшата дама — нито една от тези истории не беше в моя полза, нито от полза за който и да е друг с нашийник.

"Двамата продължаваха борбата.

"И в калта на това разбунтувано огледало вече не можех да видя ни облак, ни клон от дърво.

"И тогава се отвори вратата на каретата на лейди Есула. Навеждайки се в кръста, една слугиня погледна какво става, после се мушна обратно, а после избута напред нещо: красива изписана кутия падна с плясък в калта. Слаба, тъмна жена с къса черна коса, раздалечени очи и в бяла роба до глезените излезе и стъпи внимателно върху кутията като на пиедестал.

"Погледна внимателно борещите се.

"Лорд Анурон сигурно я беше видял. Може би затова бе отпуснал хватката си, Врач успя да се измъкне и да избяга през калта на четири крака докато, на около три метра от локвата, успя да се изправи. Врач също се обърна към жената, облепен с кал от ходилата до върха на главата си. Като мигаше на парцали се опита да се отдалечи на една крачка.

"Лорд Анурон се изправи, отправи непохватен поклон към дамата и се захили през калта по лицето си. Обърна се срещу Врач, който стоеше замаян и местеше поглед от дамата към аристократа и обратно. Анурон си пое дълбоко дъх. И после се метна напред. Онова, което направи след това бе да вдигне високо коляното си и го забие със страшна сила между краката на Врач като същевременно стовари двата си юмрука, като едни камъни, върху раменете на роба. Миньорът подскочи нагоре достатъчно, за да се чуе как ходилата му излизат с примляскване от калта, изръмжа едно „Ъхххххххххххххххх…“ и падна в кишата, с две ръце между краката. Остана да лежи там, а онова „ъхххххххххх…“ продължи да се чува. И продължи. И продължи.

"Гвардейци и слуги аплодираха.

„…ъххххххххххххххххх…“

"И продължи.