Самюъл Дилейни
Играта на време и болка (3)

3

Тук правим пауза в този разказ в разказа, за да вкараме още един разказ.

Да се позанимаем малко с Удрог.

Виждате ли, младият варварин беше доста объркан за някои неща — макар за други да си беше съвсем наясно.

Стопанските бури в Неверион, сред които беше и указът на Детето-Императрица Инелго за отмяна на робството половин дузина години по-рано, бяха причинили доста придвижвания и премествания из тези земи.

Веднъж щом страхът от робство напусна пътищата на Неверион, все повече хора от южните лесове и северните планини тръгнаха към градовете. А гражданите с пари, въображение и предприемчива жилка бяха тръгнали към провинциите, да видят какви печалби могат да се направят там. Движението от периферията към центъра и от центъра към периферията беше постоянно — нещо, което преобърна само за няколко години всички неверионски разбирания за център и периферия. Появиха се и нови периферии които в днешно време свързваха, като система от цепнатини в мрамора, тъмните сокаци на големите пристанищни градове като Винелет и Колхари с рибарските села по брега и с каменоломните градове до реката, като Енох и Кахеш. От време на време някоя такава цепнатина минаваше точно по средата на някой древен замък, изоставен на своите призраци, божества и чудовища от една аристокрация, която се беше преместила, за да бъде разтворена в по-животворните, по-енергични и в крайна сметка по-богати средни класи.

Тези цепнатини често поемаха хора като Удрог.

Неговата лична история беше достатъчно типична за такова момче. Когато беше на шест години баща му беше загинал на лов. Винаги болнава, майка му се беше споминала година по-късно от треска. В повечето време от следващата година Удрог беше гледан от малкото си варварско племе — възможен, но неприятен живот за едно дете.

Мъжът, който беше източникът на по-голямата част от (крайно нередовната и недостатъчна) материална грижа за детето го биеше и удряше и всякак издевателстваше, и си пестеше премного онези моменти на нежност, които единствени могат да лекуват подобно насилие. Мъжът не бе самият той в добро здраве и накрая беше умрял. Жената, която след него пое грижата за Удрог като го направи част от своето семейство беше грижовна и добра, макар да бе затрупана с дечурлига, изпратени й от най-различни роднини за отглеждане. Сред тях имаше две по-големи деца, които обичаха да отвеждат Удрог в гората, където тримата играеха игри, по време на които се вързваха с въжета и уж наужким се биеха един друг; игри, които постепенно прерастваха в откровени полови занимания — може би защото ранните години на тези по-големи деца са били като на Удрог. Но, като превръщаха в игра онова, което по-рано за тях е било същинско изтезание — двете по-големи момичета и малкото момченце — постигаха власт над мъглата от болка, което бе единственият им спомен от детството. И след първия път Удрог никога не се дърпаше от тези игри — даже ръчкаше момичетата да го водят в гората отново и отново. И може би той да доведе следващия път още момчета…? Докато стана на десет години племето беше се свило до една-трета от първоначалния си обем, защото едно съседно село се беше превърнало, с помощта на пари от север, в доста голям град. Жената живееше вече с друг мъж който, макар и той добър и щедър, си беше довел и своите деца.

Децата бяха станали премного.

Някои трябваше да тръгват да работят.

Някои трябваше да се изнесат към града.

Някои трябваше да се изнесат към някой от другите градове.

Имаше и град, за който някой беше казал, че приятел на приятел е обещал нещо като работа.

Можеше ли момчето да пътува самичко чак до там? Е, и да можеше и да не можеше, това беше положението.

Когато навърши дванадесет, прекарващ повече време помежду градовете, отколкото в тях, Удрог беше вече тръгнал по онези пукнатини, онези нови периферии на Неверион, в които всъщност щеше да прекара целия си живот.

В много отношения тези периферии предлагаха доста приключения: покриваха доста повече от Неверион, отколкото повечето хора можеха да видят за един живот.

Тези цепнатини го доведоха от селото в града. От пустинята в гората. Водеха го от големите винарни, през стригачите на овце та до работа по строежи — рядко като работник (или поне — за повече от един ден), по-скоро като някой, който живее от трохите, които изпадат от основната магистрала на живота и се озовават в цепнатините, в перифериите.

Сред половите срещи с възрастните (на практика всички те — мъже), които всъщност носят радост и лек за толкова деца, колкото и нараняват (защото не е трудно да си нежен с онзи, който ти носи удоволствие; а нежността е добър заместител тогава, когато няма обич), от време на време се случваха и такива, при които го вързваха или оковаваха.

„Няма да стане!“ Удрог беше се опъвал на такива идеи и, за голяма негова изненада, в повечето случаи този негов протест имаше ефект.

После, разбира се, дойде и моментът в който поредният мъж беше предложил като алтернатива: „Защо тогава ти не ме вържеш и не ми сложиш нашийник?“

Е, това беше вече един съвсем възможен подход.

Удрог беше само на тринадесет години, когато това се случи — и беше разпознал, в треперещото, стенещо тяло под себе си едно откровено, разсъблечено удоволствие, което го тласкаше да удря, клати, поти се и гори докато не свърши с такава изумителна сила, че тутакси рухна, замаян и дезориентиран, върху своя мъжки „роб“. В продължение на следващите три дни Удрог си повтаряше, че всъщност е изпитал удоволствието на родения полов господар.

Но желанието, ако бъде внимателно гледано дори и от дете, доста бързо разкрива своите обсесивни черти.

Той бе разпознал онова, което беше изпитал.

Когато мъжете искаха да го изтезават, той все още казваше не — понякога.

Но когато срещнеше мъж който излъчваше определен вид спокойствие и самочувствие, определена стабилност и уравновесеност, вече Удрог беше онзи, който все по-често и все по-рано искаше да бъде връзван и бит.

Често тези мъже се съгласяваха да сторят това. И често на Удрог му харесваше.

Беше само игра, повтаряше си той. Но в неговия ограничен живот на дребни кражби, просии и далавери това беше единствената игра, която му носеше такова напрегнато, макар краткотрайно удоволствие, върху което той всъщност можеше да упражнява някаква власт.

Млади хора, които живеят в такива цепнатини ни изглеждат удивително, дори трагично бързо порастнали на нас, добре социализираните в центъра на нещата. И все пак такива деца, които са ни удивили със своята порастналост, внезапно се оказват напълно неспособни да извлекат изгода дори от най-лесните и елементарни институции на обществото — поне от институциите, които не се намират в периферията, в цепнатините.

Нямаме нужда от повече подробности за да установим как, на 14 години, Удрог беше установил, че коренът на неговата страст бе заровен по най-пряк начин в една от най-разпространените перверзии в един Неверион, толкова отскоро пробудил се от опасния сън на робската институция. И няма защо да описваме всички полови срещи на Удрог в следващите години, които го запознаха с актове и действия, които остават неразбираеми дори за нас, доста по-възрастните от него.

Но, ходейки по пътеките на горите и пазарищата, пристанищата и задните улички на градовете Удрог бе постигнал определена невидимост, която го пазеше от отмъщението именно на онзи тип хора, които биха били шокирани и възмутени от неговите полови занимания.

Онова, което най-силно и най-наскоро беше объркало Удрог беше следното:

Няколко дни по-рано, докато се мотаеше в района на Високата Порта на Еламон, момчето се бе натъкнало на огън, направен встрани от пътя, който наблюдаваше известно време, скрит в храсталака, а после наблюдаваше седнал лице в лице с един коремест бандит, с когото накрая и вечеря. Единият хълбок на бандита бе покрит с белези като на осъден престъпник или роб; носеше дървена обица през едното ухо и на едната ръка му липсваше пръст. Едно сляпо око бе червена руина, видима през полу-затворените клепачи, част от двоен дълбок белег, който изкачваше бузата му и продължаваше нагоре, сцепвайки челото му, все едно някога някакво двойно острие бе раздрало лицето му отдолу-нагоре, оставяйки го не само с набразден белег, приличащ на дебело въже, но и с изражение на постоянно учудване, което не си беше отишло заедно с разрязаното око, дръпнало се навътре в напразен опит да се излекува. Разговорът на бандита беше несвързан, пълен с насилие, което едновременно забавляваше и плашеше Удрог докато мъжът бълваше все нови порции ядене, шегички и истории за героични подвизи. По средата на словесния потоп едноокият беше започнал да нарича себе си Горгик Освободителя, най-великият от на Нейно Величество Министрите, и Спасителят на Народа.

И имаше ли момчето нещо да даде за продължаване на великата кауза за подпомагане на бившите роби да се установят като земеделци на тази земя?

Удрог, разбира се, беше чувал за легендарния Министър който, няколко години по-рано, по време на прокламацията на Императрицата, беше станал най-известният мъж в Неверион. Дори, имаше някаква история свързана с Освободителя, за която момчето смътно се сещаше, в която имаше нещо за белег по лицето — или беше за извадено око?

Не, че Удрог бе прекомерно предразположен да вярва на бандита: дори имаше острото чувство, че по всяко време оня може да му скочи. И щеше, ако Удрог пътуваше с каруца, или сак или поне кесия. (Младежът, както повечето неверионски маргинали, ходеше гол и без имущество: това беше най-добрата защита против обирджии.) Но не беше и склонен да противоречи на едноокия: имаше нещо в разказите на тоя бандит за армии, изсипващи се по склоновете и войници, дебнещи в горите, което намекваше не само за жестокост, но и за лудост.

Докато дояждаше последното парче месо, опечено на пръчка от бандита, Удрог помисли да му предложи да се изчукат — но реши, че все пак този е прекалено луд.

И затова, изведнъж, Удрог се оказа станал и политнал обратно към гората, хвърляйки пръчката зад гърба си („Къде хукна? Да пикаеш в храстите ли? Добре, връщай се бързо, имам още да ти разправям…“), и задигайки някакъв буркан от каруцата на бандита, но оня не видя това, защото стана откъм ослепялата му страна.

Навътре в гората, момчето строши капачката на буркана.

Вътре имаше високоферментирала бира. Удрог изпи, колкото можа, хвърли останалото и после, приятно напит, пропълзя обратно към бандита, да види какво става; или да открадне още нещо.

Докато, скрит зад листа и съчки и тъмнина Удрог гледаше как пияният бандит си мърмореше под носа, пристигна още една каруца; някакви мъже ходеха до нея. Те поздравиха бандита и (изглеждаха и те самите като бандити) попитаха дали могат да ползват неговия огън. В процеса на преговорите някак се стигна и до спор.

Внезапно едноокият хукна към каруцата си, очевидно в търсене на оръжие — и тутакси беше наръган и наръган и наръган отново от един от най-тихите пристигнали мъже, който през цялото време се намираше зад гърба му с нож в ръка.

Ама това беше истинско убийство! Помисли си Удрог притихнал и донякъде уплашен. От време на време се беше натъквал на следите на убийство, и после се фукаше пред другите млади маргинали, че всъщност е бил свидетел на самото действие. Но да видиш самия акт! Толкова рядко се случваше!

Убийците започнаха да пребъркват каруцата на бандита докато Удрог, изтрезнял и започнал се бори с надигащото се в гърлото му повръщане, се чудеше дали да избяга за всеки случай, или да остане и задигне каквото е останало, като ония си тръгнат — когато се появи още една каруца!

Убийците спряха тършуването и избягаха.

Съдейки по дрехите, маниерите, пазвантите пътуващи с тях, новопристигналите бяха търговци или пътуващи предприемачи. Слязоха от каруцата за да разгледат трупа, хвърлен върху покрити с кръв листа. Изразиха истински шок от това долно престъпление. Обикаляха огъня отново и отново. Вглеждаха се с уплах в тъмнината на гората наоколо. Обсъдиха с пазвантите и един с друг насилието, настанило се по перифериите на неверионското общество. Накрая заповядаха на пазвантите да вдигнат трупа и го натоварят на каруцата.

Това, което не направиха бе да ритат трупа; да го удрят с пръчки за да видят, дали е наистина умрял; или да претършуват каруцата за плячка; или просто веднага да избягат от това опасно място. Накратко, на Удрог те се видяха още по-луди от едноокия.

Един търговец, който най-накрая се сети да отиде и огледа каруцата на бандита забеляза, първо, много майсторски изработени оръжия и, второ, богато избродиран колан. „Май си имаме работа с обирджия, убит от своя страна за тази плячка. Трябва да са били ония, които чухме да се изнасят толкова бързо като идвахме.“

„Или,“ каза друг, дошъл и той да види, „може би си имаме работа с мъж, който е по-важен, отколкото изглежда, но просто имащ достатъчно разум за да не пътува из пътищата накичен с тези скъпи неща — не, че това го е спасило, както се вижда.“ (Следващата забележка остана в главата на Удрог): „Откъде да знае човек, този може да се окаже и някакъв предрешен Министър на държавата. С нашия късмет сме се натъкнали на политическо убийство. Да върнем тялото в Елламон и да видим, дали там някой може да го идентифицира.“

Взеха със себе си трупа, мулето, повечето от нещата от каруцата и оставиха Удрог, още скрит в храстите (луната се беше току-що показала), да зяпа огнището докато сребърен дим се стелеше и се виеше над пепелта.

Незнайно за Удрог (че и за търговците), сред стените на Високата Порта на легендарния Елламон, в този същия ден, Повелителят Кродар, Министър на Детето-Императрица, пристигнал в този планински град на тайна и отговорна мисия, най-сетне се предаде на треската, която беше застигнала остаряващото му тяло три дни по-рано. Когато падна нощта и изнервените лекари обявиха този най-могъщ мъж на империята за наистина и окончателно мъртъв, вестоносци препуснаха в галоп към всички кътчета на империята с новината докато в останалата част от нощта наемници и слуги работеха на осветление от газени лампи и свещи, за да подготвят шест черни каляски за погребалната процесия която, с нейните двадесет и четирима барабанчици, по дванадесет от всяка страна на кортежа, щеше да върне тялото първо в Колхари и Високия Двор на Орлите, където Детето-Императрица Инелго щеше да се присъедини към процесията, а после да тръгне на юг, за да стигне за самото полагане в земята до рожденото място на Повелителя Кродар на полуостров Гарт.

Преди изгрева барабаните бяха започнали да тътнат.

Шестте каляски тръгнаха от Ванар.

И половин час по-късно напуснаха самата Висока Порта на легендарния Елламон.

Час след като се събуди на следващия ден Удрог вече крачеше покрай магистралния път север-юг, удряше тръните с пръчка и се чувстваше страшно гладен когато чу зловещ тътен, който ставаше все по-силен — като сърце на великан, което ей-сега ще се пръсне от собствената си мощ. Минути по-късно каляските и барабанчиците и пазвантите навлязоха бавно и гръмотевично в бледата утринна светлина, разсичаща на места виолетовата сянка, падаща от дърветата върху пътя. Лъчите на изгрева осветиха медни орнаменти по лакирано дърво, които още зеленееха по краищата макар през нощта, на светлината на свещи, да бяха търкани и търкани от слугите.

Очевидно това беше траурна процесия за някакъв велик повелител и държавник!

Гръмотевично, кортежът се загуби в далечината.

Половин час по-късно Удрог се беше върнал в една градина, от която минути преди това бе откраднал сливи за закуска и попита фермера (който не го беше видял да краде от дърветата), какви са най-пресните новини. Беше избрал най-бедната и порутена от трите ферми в околността както за да закуси, така и за да получи информация. Фермерът беше почти такъв маргинал като Удрог; и това беше фермата, в която варваринът се чувстваше най-спокоен.

„Умрял някакъв голям министър, не видя ли кортежа?“ каза кльощавият селянин. „Умрял нататък, към Елламон. Може да са го заклали платени убийци на пътя — поне едно време все така умираха. Сигурно го карат на юг към Колхари. Айде сега изчезвай, нямам нищо за тебе!“

По-богат фермер може би би знаел повече, казал повече, бил по-щедър откъм храна и факти. Но това беше цепнатината, в която Удрог пътуваше и в която се чувстваше най-удобно.

И като се сети за репликата от снощи на единия търговец, Удрог помисли и стигна до извода, че едноокият не беше го лъгал. Наистина е бил имперски министър! И убийците наистина са били политически! Онова, което Удрог бе помислил за величава лудост в едноокия е било просто величието като такова!

И така Горгик Освободителя, Министърът на Нейно Величество и Спасителят на Народа беше мъртъв!

Предната вечер Удрог го бе видял убит покрай огъня.

Днес видя погребалната му процесия на пътя.

Разбира се, Удрог не беше толкова тъп та да каже на който и да е било, че е видял как Горгик (пътуващ предрешен като бандит) е бил убит — или да си признае, че ако ги види отново, би разпознал убийците. Във времена като сегашните такава информация като нищо можеше да те вкара в нечия тъмница. И все пак цялата тази история му беше по-скоро приятна, като да е имал скришна и рядка случка, която го е приобщила към големите заговори, управляващи света.

По-късно сутринта Удрог успя да измоли от един вестоносец да го сложи за известно разстояние на коня зад себе си, докато галопираше да разнася новината. Приятен и общителен човек, вестоносецът би разказал на Удрог точно кой и как е умрял, ако на варварина му бе хрумнало да пита. Но това не се случи. Все пак, целодневният галоп си беше голямо преживяване, макар доста изморително. Накрая вестоносецът му даде метална монета (с която момчето си плати обяд в следващото село) и го отпрати. Пък и бяха задминали кортежа, макар да не го бяха видяли, защото не галопираха по главния път. А процесията си следваше бавно пътя, спирайки по селца и градчета, за да могат по-любопитните да дойдат и отдадат последно уважение и да зяпат потните барабанчици, антуража на облечени в червено аристократи, докато малкото останали местни дворяни, или просто местните богаташи оседлаваха конете си и се присъединяваха към процесията.

Тази омотана версия за нещата Удрог беше взел със себе си, когато проникна да нощува в замъка.

Когато се пробуди в древната зала не бяха само звуците, огънят и голият мъж, клекнал до него, които го бяха поразили. Най-странното беше, че голият мъж твърдеше да е някой, когото Удрог бе видял убит до огъня си предната нощ; и после, на сутринта, бе видял погребалната процесия. Удрог бе убеден, че големият мъж го лъже.

Всички лъжат в полови ситуации. (Самият Удрог го правеше постоянно, при всяка възможност.) Този път поне лъжата, макар странна, изглеждаше безвредна, тъй като Удрог знаеше истината.

И това, общо взето, очертава объркването на Удрог. Но имаме още неща да споменем, за които момчето си беше съвсем наясно.

Когато, седнал покрай огъня, едноокият бандит твърдеше, че е Горгик Освободителя, още от самото начало Удрог видя признаци на лудост, на лъжа и на опасност — признаци толкова многочислени, че го бяха накарали да е нащрек и внимателен през цялото време — но после тези признаци той ги бе препрочел наново, докато го задминаваше кортежът, като знаци на власт, аристократизъм и величие.

Докато когато, покрай огъня на замъка този тук човек започна да твърди, че е Горгик Освободителя, Удрог не беше видял никакви такива знаци. Не беше забелязал никакви внезапни спирания на говоренето, никакви свръх-емоции, нито — внезапна загуба на убеденост. Странностите, които се случваха, принадлежаха изцяло на този замък и на тези камъни — макар Удрог да беше склонен да обяви целия елит на Неверион за напълно луд или поне невъзможно различен от него самия. Странностите го объркваха, но толкова много неща в света го объркваха; но това не бяха признаци на такъв вид опасност, която той да декодира, разбере и спрямо която да може да реагира и която да отклони.

И така, по начин по който едно дете в крайна сметка ще приеме съждение за нещо непознато, изказано от възрастен, който поне изглежда като да не е луд, така Удрог се опита да приеме онова, което чу.

По същия начин по който, ако нещо в този мъж бе накарало Удрог да се чувства застрашен или усъмнен никакви рационални доводи нямаше да могат да го накарат да си промени изводите, маниерите и поведението на мъжа бяха накарали Удрог да се почувства закрилян и осигурен против всички противоречия на света около него; и нищо не тласна момчето към онази подготовка за бягство, или поне към онова укротяване на желанието, което би трябвало да се случи, защото варварчето знаеше истината за Горгик и знаеше, че го лъжат.

Удрог вече бе следвал сексуалните си настроения в много ситуации, които биха били достатъчно странни за да ни откажат нас с вас, при нашата по-зряла възраст и нашата житейска мъдрост.

И в този случай той си последва мимолетните полови желания.

И получи така желания нашийник.

Но сега, с нетърпението на дете, искаше нещата да се започнат и да се започнат бързо. Перспективата за още разговори само вкарваше в ситуацията още едно противоречие.

Удрог лежеше до големия мъж, и слушаше разказа с нетърпение но и смълчан, но само защото Горгик беше по-голям и по-силен от него макар, поне за момента, не негов пълновластен господар.