Самюъл Дилейни
Играта на време и болка (10)

10

„Бях в замъка!“ По средата на двора бе застанала свинарката, с котката си в ръце, и гледаше надолу към босата жена клекнала пред стана. „Снощи, по тъмното! Котето беше с мен. Имах и факла. Но не ми трябваше заради луната. И големите момчета миналата зима бяха оставили едни дърва в огнището. Тогава бяха мокри и не се палеха. Но вече са изсъхнали и като ги подпалих с факлата лумнаха чак до тавана… и после угасих факлата и отидох горе на балкона…“ Тук направи пауза, за да почеше котката зад ухото.

Старицата премести нишките на стана, пъхна помежду тях една совалка, повлякла многоцветна вълна и после наложи една по-тъмна, за да завърши фигурата. „И там нямаше никой, нали така… абсолютно никой. Даже в тъмното. Нали така?“

„Играх си на повелители и на повелителки, как се разхождат и си приказват.“ Момичето погали котката по гърба. „Повелителят Анурон… и младшата лейди Есула — дали някога те са живели в замъка?“

Старицата вдигна поглед за пръв път тази сутрин. „Не… не това бяха имената на повелителите от нашия замък. Но нямаше никой, нали така…“ Не бе произнесено като въпрос. Но се намръщи. „По-рано днес, като идвах насам, видях един оръфан варварин да минава по пътеката. Може той пък да е нощувал в замъка. Но друг там няма. Ти не го ли видя? Не съм виждала никой друг, освен него, който би могъл да е бил там горе. И тоя не беше оня, дето оная говореше за него вчера, с красив кон и богати доспехи.“

„Не, не!“ Свинарката прегърна котето още по-здраво. „Нямаше никой. Имаше повелители и повелителки с прекрасни дрехи и имаха състезание в залата и караха едни роби да се бият със свободни… и когато робите победиха им свалиха нашийниците и им ги подариха като награди. После имаха голямо празненство с музиканти и с красива голяма палатка и банкет с ядене, по-хубаво и от нашето по празниците!“

Старицата погледна мрачно.

Това е някаква нова история.

Свинарката залюля котката:

„И после един дракон влетя вътре и почна да буха и да вика из горните коридори и да блъска колоните; и аз си хвърлих факлата надолу защото тя и бездруго не бе запалена — и всички се уплашиха и разбягаха. И само аз се върнах обратно, по-късно, когато стана истински тъмно…“ Момичето и старицата мигаха една срещу друга на утринното слънце. Птици чуруликаха в храстите оттатък пътеката. С прекалена сериозност свинарката каза: „Да бе, не мисля че имаше някой…?“

Старицата се върна към работата си. „И аз не мисля.“

И точно тогава в двора влезе високата жена. Носеше тепсия с изсушени кайсии и круши, подпряна на единия хълбок. От пръстите на другата й ръка висеше празна кошница. „И какво,“ каза, „мина ли големият мъж да се включи в процесията? Трябва да мине точно оттук, ако иска да стигне до големия път. Даже ти трябва да можеш да го видиш.“

„Никого не съм виждала,“ отсече старицата. Погледна към совалките си. „Не съм виждала никого и няма да видя никого. Казвах ти, там няма никой. Ето, момичето било там снощи. И тя каза, че е празно.“

„Ама, айде пак…“ Високата жена се обърна да погледне свинарката.

Тя пък се занимаваше с подчертано внимание с топлите краища на котешките уши и не погледна към никого. Чакаше да чуе дали старицата ще си признае поне за варварина — макар тя пък не изглеждаше склонна да направи точно това. Котката мъркаше.

„Добро утро.“

Свинарката погледна нагоре.

„Вие трите за какво толкова клюкарите в началото на работния ден?“ Със смях на уста мъжът влезе в двора. Беше набит, не толкова висок като високата жена, но кафяв като свинарката. За последните дузина години бе мъжът на високата жена, макар по различни начини да бе роднина и на трите — но не и трите знаеха това. Като деветгодишен живял в дома на старицата (която тогава не била още толкова стара). Дори за малко я наричал майка, макар днес никой да не споменаваше такива отдавна минали работи. Поради бурните му похождения отпреди десетина години имаше голяма вероятност да е баща на свинарката. Но нито тя, нито високата жена подозираха това. Но през буйните си години доста неща бил правил зад бараката на старицата, и тя подозираше всякакви възможности. Откак се бе взел с високата жена бе ставал все по-кротък, както подобава на добър и честен работник. „Току-що видях един на пазара, дошъл от Авила…“ започна да си чопли едното ухо, „който ми каза, че погребалната процесия е на половин час път.“ Намръщи се. „Това пък какво е?“

Котката бе изскочила от ръцете на свинарката и се бе оттеглила през поляната.

„Да,бе,“ каза високата, „какво е това гадно нещо?“ Което бе необичайно за нея, защото в присъствие на мъжа си обикновено си траеше.

„Не знам.“ Свинарката сви рамене. „Нищо. Намерих го в замъка.“

„Дай го насам.“ Мъжът протегна широка, твърда длан за нашийника. Докато го поемаше ключалката, тъй като беше счупена, прищрака и двата полуобръча увиснаха на пантичката си.

„Виждаш ли, даже е счупено,“ каза свинарката.

„Откъде взе това?“ запита мъжът.

„Казах ти,“ рече свинарката. „Намерих го. Като си играех. В замъка.“

„Няма такива неща в замъка,“ каза мъжът.

„Изчистихме ги преди години.“ Намръщи се. „Маса народ отидохме тогава, бях още момче. И с мъжете издирихме тези — тия стари неща — това са робски нашийници, и едни смешни мечове с двойни остриета, и пълни чували с някакви топчета. Прочистихме цялата сграда, от мазето до тавана. Всичко извадихме. И всичко изхвърлихме. Далеч ги изхвърлихме, няма начин да си ги намерила. Не може да има такива неща в замъка сега.“

„Е…“ старицата пак не вдигна поглед от стана си, „сигурно сте пропуснали едно такова нещо. И тя го намерила. Сигурно така е станало, едно време.“

„Не,“ твърдо отсече мъжът. „Нищо не пропуснахме тогава. Всичко изринахме.“ Погледна сериозно свинарката. „Тия неща — всички такива неща — не си играй с тях. Те са опасни. Могат да ти докарат истински неприятности.“

„Ама то е счупено,“ замънка свинарката. „И освен това вече нищо не значи…“

„И в тия странни неща без смисъл всякакъв смисъл може да се намести и да ги запълни.“ Мъжът пак смръщи вежди. „Не ги пипай тия неща, стой далеч от тях.“ Обърна се и с жест на удивителна ярост захвърли нашийника сред листата оттатък пътеката. Точно тогава един бриз избра да заклати и разбърка листата и клоните и това стресна свинарката.

„Прав е,“ каза високата. „Това не са играчки. Всички имаме работа да вършим. Защо сега не си тръгнеш и…“

Трополенето на копитата стигна до тях надолу по пътеката. Високата жена погледна нагоре. Мъжът също. Секунди по-късно една красива, високо стъпваща кобила, окичена в кована мед и везана кожа се зададе надолу по наклона. Нейният ездач изобщо не бе редови имперски офицер. Доспехите му бяха много по-нагиздени отколкото на който и да е военен, минавал някога оттук. Един сак, разделен на две половини, беше преметнат през гърба на коня зад седлото; и наметалото му бе извезано като на най-богатия повелител. Изпод шлема ги гледаше лице с белег, докато стояха и го зяпаха.

Замаяни от вълнение високата жена и набитият мъж вдигнаха десните си юмруци към челата, допряха ги и отстъпиха три крачки. На жената й беше много трудно, защото още носеше тавата с плодовете, а празната кошница висеше от ръката, с която бе козирувала.

Старицата продължи да тъче.

Свинарката погледна ездача, но мисълта й бе заета с листата оттатък пътеката. Ако отидеше дотам (по кое време би било най-удачно?), можеше да си намери нашийника. Но да козирува? Никой не я беше научил и тя не го направи.

Великият мъж мина надолу по пътеката която, след три-четвърти мили се вливаше в големия Кралски път.

„Ето, видя ли…?“ Високата жена пак пристъпи напред. „Аз нали ти казвах!“ Когато ездачът бе отминал мъжът й, с вълнението на момче, бе хукнал след него и се намираше достатъчно далеч, за да стане тя своето друго „Аз“.

„Какво да видя?“ каза старицата.

„Ама ти си съвсем…“ Високата жена се обърна толкова рязко, че разсипа малко от сушените си плодове.

Но старицата, заета със своите совалки, се усмихваше.

И високата жена се разсмя. „Ето за тоя ти разправях вчера! Оня от замъка. И сега, както ти казах, отива човекът на погребението.“

„Чувате ли вече барабаните?“ Мъжът й се бе върнал, но това неговото беше момчешка възбуда. Барабаните не бяха почнали още.

Свинарката погледна как совалката завършва още един многоцветен ред.

„Е…“ Старицата посегна за вълна, още ухилена, но все пак работеща, „е, сега вече няма никой в замъка.“