Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
- Година
- 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- moosehead(2010)
- Сканиране и разпознаване
- unicode(2009)
- Допълнителна корекция
- moosehead(2013)
Издание:
Библиотека „Златни страници“. Златната връвчица. Том пети. Разкази
Издателство „Български художник“, 1979
Съставител и редактор: Николай Янков
Илюстратор: Любен Зидаров
История
- —Добавяне
- —Корекция на препинателни знаци
Не знам колко голям бях тогава, когато се случи това. Помня само, че още не ходех на училище.
Всяка сутрин баща ми отиваше на работа. Той вървеше бавно, бавно и пушеше замислен. Никога не бързаше и никога не се сърдеше и не се караше. Но дойдеше ли неделя или празник, тогава цялата къща се разшумяваше като кошер. „Где ми са обувките?“ „Дайте раницата!“ „По-скоро кучето!…“
Баща ми беше ловец. И винаги когато тръгваше на лов, толкова много бързаше, като че ли мислеше да изтреби всички зайци и яребици в гората. Добре, но изглежда много бързо трябва да са бягали тия зайци и много високо трябва да са хвърчали яребиците, защото нито веднъж баща ми не донесе, какъвто и да е лов.
Мама често му казваше:
— Е, кога най-сетне ще хапнем от твоите яребици? Имаш хубаво породисто куче, имаш скъпа пушка, спортен костюм, перо на шапката — всичко това много добре, но где ти са зайците? Где ти са яребиците?
— О, ще видиш! Скоро ще има да видиш! — отговаряше баща ми. — Още… не съм почнал здраво… Но почна ли веднъж — цялата махала ще има да преяде от дивеч!
Една неделя баща ми на тръгване рече:
— До-ве-че-ра… сигурно!
Майка ми пак се разсмя:
— Кое е сигурното? Че ще се върнеш пак с празна раница ли?
— Ще видиш! — махна глава баща ми, изви край съседната къща и се изгуби.
Вечерта се върна като никога весел и засмян. Още отсреща той размаха високо нещо в дясната си ръка.
— Я! Наистина едно птиченце! — извиках аз и се втурнах в готварницата при мама.
— Мамо, тате носи лов! Мамичко! Тате ударил лов, лов!
През това време баща ми вече влезе при нас.
— Ето! Ето ви най-сетне ло-о-ов!…
Мама се приближи.
— Я гледай, я гледай! Че това е наистина пъдпъдък!
Баща ми се поизпъчи и погледна мама отвисоко-отвисоко:
— Да-а! Пъд-пъ-дък!… Цял целеничък пъдпъдък! Какво ви казах аз сутринта? Ще донеса! Ето! Видяхте ли?
Аз грабнах пъдпъдъка от ръката на татко и взех да го гладя. Той имаше хубава мека перушина, ръждивопепелява с черни ивици, а крачката му бяха жълтеникави.
— А сега — почна баща ми — трябва да се оскубе и да се опече на скарата. Това е първият ми лов и аз искам с особено удоволствие да си хапна от него.
Той излезе на двора да настани кучето. После отиде да си съблече ловния костюм и пак се върна при нас в готварницата.
Тримата ние — майка ми, баща ми и аз — заобиколихме пъдпъдъка и почнахме да го скубем. А Гоцо — шареният ни котарак — току се провираше оттук-оттам и посягаше с лапата си.
— Пст! Пст! — изгоних го аз най-сетне и затворих вратата и прозореца.
Оскубахме и очистихме пъдпъдъка. И ръцете ни така се оплескаха с мас, като че одрахме цяло прасе.
Посолихме го със сол и черен пипер и го турнахме върху скарата на огнището.
Веднага готварницата се изпълни с пушек и сладка миризма на печено пиле.
— Отворете, отворете по-скоро прозореца! — извика баща ми.
— Недейте, че ще се разнесе по цялата махала! — възпротиви се майка ми.
— Та тъкмо за това, я! — настоя пак татко. — Да разбере най-сетне махалата, че в тази къща живее ловец!
Той посегна и отвори прозореца. В същия миг на прозореца скочи отвън Гоцо, настървен и очите му засвяткаха.
— Пст! Пст! Махай се оттам! — пропъдих го аз отново.
Докато се печеше пъдпъдъкът, мама вече нареждаше масата за вечеря.
— Аз ще отида малко оттатък да се поизтегна, докато бъде всичко готово — каза татко и излезе.
Аз не се отделях от скарата и все попипвах с пръстче пъдпъдъка. Право каза татко: нека всички да знаят, че тая вечер ние ще си хапнем пъдпъдък!
— Хайде, Донко, иди повикай баща си, вечерята е готова! — каза след малко майка ми.
— Мамичко… Аз искам да наглеждам пъдпъдъка! — примолих се и аз. — Повикай го ти, мамичко!
Майка ми излезе. Но мен ми стана мъчно, дето не послушах мама. И веднага се затичах подир нея.
— Колко хубаво, колко вкусно мирише пъдпъдъкът, татко! — плеснах аз ръце. — Хайде!
— Вкусно я! — весело извика баща ми, като скочи пъргаво от канапето, макар и да беше много уморен. — А като си загризеш ей сега едно крилце!
Бързо се отправихме и тримата към готварницата. И щом се показахме на вратата, крадливият Гоцо с пъдпъдъка в уста се намери с един скок на прозореца и оттам изчезна в тъмнината.
А за нас остана само димящата скара и хубавата, приятна миризма на печения пъдпъдък.