Георги Караславов
Чудната свирка

Свиреше върлият му Ваньо, свиреше, та чак и кокошките разиграваше! И свирката му не беше кой знай каква — проста дървена свирка с кокалени пръстени по краищата. И стара беше, пожълтяла и остъргана, чудно как свиреше така сладко и медно с такава нищо и никаква свирка! Като излезеше на улицата, децата се наваляха около него:

— Ваньо, хайде посвири ни!

— Ваньо, хайде повесели ни!

Ваньо им се усмихваше:

— Какво да ви посвиря?

— Хайде на хорце, та да си потропнем малко.

Засвирваше Ваньо и така засвирваше, че всички съседи замлъкваха и всички си казваха:

— Свири момчето, няма какво да се каже, на баща си дарбата взел.

Свиреше той и песни, свиреше и хорца, и ръченици, и така ги свиреше, че да му се ненаслушаш. Отначало все ще подхване нещо жално, дето го е слушал я от майка си, я от баба си, сетне ще го извие, ще го проточи, та ти иде да заплачеш. И тъкмо започнеш да преглъщаш често-често, ето че скърши свирнята, завърти я инак, заситни, пак я извие, но вече весело и бодро.

Като го гледаше как леко надува с устата и как чевръсто си мести пръстите, лелин му Пенко клатеше глава и си мислеше:

„Лесно е, само свирка да имам.“

И оживя му свирката на сърцето — дето седнеше и дето станеше, все за това си мислеше. И току един ден реши, ревна на майка си и на баща си: свирка, та свирка! Мъчиха го те, раздумваха го, разправяха му, че е мъчно, но той от нищо не вземаше. И най-сетне склониха да му купят. Зарадва се Пенко, подскочи, изтърча на улицата, похвали се на децата. Отиде и при Ваня:

— Е, Ваньо, няма само ти да се надуваш. И на мене ще ми купят свирка, хем по-нова и по-хубава от твоята. И по-скъпа, защото моят татко е по-богат от твоя.

— Нека — отвърна спокойно Ваньо. — Тогава двамата ще свирим.

— Аз ще се науча да свиря по-хубаво от тебе.

— Ако се мъчиш, ще се научиш.

— Няма да се мъча, хубавата свирня ще е от свирката.

Изминаха се няколко седмици, дойде панаирът и оттам Пенковият татко купи една хубава свирка, голяма и нова — и тя с кокалени пръстени по краищата, ала къде тези пръстени можеха да се сравняват с пръстените на Ваньовата свирка! Пръстените на Пенковата свирка бяха широки и бели, с черни линии и с червени кръгчета. Като я гледаше Пенко, тъй си и мислеше: „На̀, сама ще си засвири!“ Но не засвири сама новата свирка, нито засвири, когато Пенко я сложи на устните си и я наду. Изръмжа тя като старо прегракнало куче, сетне пък, като я сложи инак и като я наду още по-силно, измяука като настъпена котка.

— Не ви е хубава свирката, не сте ми купили свирка, каквато аз исках! — разсърди се Пенко.

— Е — сгълча го галено баща му, — какъв си ти нетърпеливец. Посвири, поопитай, па тогава ще видим.

Пак я наду Пенко, пак се помъчи, но свирката пак не рачи да свири. И ревна той, разсърди се.

— Нали ви казах — викаше той с все сила, — не сте ми купили свирка, каквато исках, евтина свирка сте ми купили, как искате да свиря с такава лоша свирка!

— Слушай — рече кротко баща му, — ще идем при вуйчо ти, той свири и от Ваня по-хубаво, защото той го е учил да свири, той му е дал и свирката. И ако вуйчо ти не може да свири, и ако каже, че свирката е лоша, ще я хвърля в огъня и ще ти купя още по-скъпа, още по-нова, и още по-хубава. Искаш ли?

— Хайде! — съгласи се радостно Пенко. И си рече: „Че не е хубава, не е; чудя се как татко не може да види!“

Отидоха у Ваньови и още в къщи невлезли, Пенко извика:

— Виж бе, вуйчо, виж, нали моята свирка не е по-хубава от свирката на ваш Ваня? Аз, казвам на татко, пък той не вярва. На, опитай я ти, та да види!

Вуйчо му се усмихна, взе свирката, погледна я, подухна оттук, подухна оттам и току я залепи на устните си. Но само я допря, не засвири. И като я сне отново, рече:

— Не си я намазал. Всяко нещо трябва да се реди, защото не го ли редиш, то скоро ще се развали. Ако свирката се намазва, хем ще трае дълго, хем ще свири по-хубаво.

И чак след това я наду. Наду я и пръстите му заиграха, извиха се сладки, медни звуци, понесе се чудна песен, стара, народна песен, дето по хора и по седенки, по тлаки и по беленки са я пели моми и невести от незапомнени времена, напълни стаята, изви се, па отлетя и навън над улици и къщи. И хората взеха да се спират пред Ваньови, съседите почнаха да надничат през стоборите, децата оставиха игрите си и се налепиха върху пролуките на портата им. А вуйчото се унесе, подкара втора песен, още по-весела и по-игрива, щом я свърши, обърна на хоро, ама такова хоро, дето и кръпки да имаш на ризата си, и те да паднат, като заиграеш. Най-сетне заситни една ръченица и така я заситни, че сам започна да се друса на място. И като спря, усмихна се пак, подаде свирката на Пенка, но нищо не му рече. И какво трябваше да се казва след такова свирене?

— Видиш ли? — обърна се Пенковият баща. — А ти: свирката нехелала!

— А защо аз не мога да свиря? — попита през плач Пенко.

— Нищо не се учи за ден и за два дни! — отговори натъртено вуйчо му. — Особено пък свиренето, то е тънка работа, за него трябва много труд и много търпение, както трябва труд и постоянство за всяко хубаво нещо.