Даниела Колева
Прошка

Магдалена се въртеше покрай телефона. Надяваше се на обаждане… Телефонът, като по поръчка иззвъня и тя веднага вдигна слушалката:

— Здравей, Маги! Честит ти Осми март! Бъди обичана, желана…

Магдалена я прекъсна:

— Поне колкото теб… Жени…

— Е, и така може да се каже! — весело проехтя гласът от другата страна и продължи — Как си, къде ще празнувате с Данчо?

— Да празнуваме? Той отиде да работи с таксито. Днес е „жътва“… изкарват се пари… Аз съм свикнала по празниците да съм сама… А вие с Андрей?

— Затова се обаждам… тази вечер на „Табора“ пее Димана. Нали и ти я харесваш, хайде да те водим…

— Не знаех… да… нейните песни са ми любими… но… — отсреща я прекъснаха:

— Хайде, хайде, не ми отказвай! Андрей е запазил маса… ще вземем и дъщерята… и тебе!

— Няма да мога…

— Защо, какво те спира?

—…С един лев съм до заплата, а тя е чак в средата на другата седмица.

Пак увисна мълчание, преди да стане съвсем неловко, Жени попита:

— А вести от другия имаш ли… дето все не можете да се видите? Така и не ми каза името му!

— И да… и не… Не се обади до обяд и аз се изкуших да му звънна на GSM-ма… но не беше подходящо… Той имитира разговор с колегата си Тодоров, като обясни, че купува подарък за благоверната… и избира с дъщеря си…

— О, о Маги, само да знаеш какво ми подари Андрей… едва не припаднах… изчезнаха по едно време с дъщерята… и се връщат със страхотен накит — златен — гривна, колие и обеци, като капчици нанизани, като сълзички, много нежни… довечера ще ги сложа…

— Много се радвам… — преглътна Магдалена.

— А пък, щерката сияе… Андрей и купил кожухче… от тези модерните, знаеш ги… и панталон. От час е пред огледалото… А на тебе какво ти подари Данчо?

— Ами… нищо…

— Как така нищо? Поне цвете?

Гласът на Магдалена одрезгавя:

— Не бил изкарал за цвете… но ме целуна…

— А другия… какво? Не ти ли честити празника?

— Не беше удобно… той „разговаря“ с колегата си…

— Ах, даа… не исках да те натъжавам…

— Не, Жени, осъзнавам го. Нямам право да съм огорчена! Днес си дадох сметка… Той си има „Дами на сърцето си“— съпруга, дъщеря. Коя съм аз? С какво право да изисквам внимание? Той нищо не ми е обещавал… Аз съм… Аз бях само придатък за известно време… за кратичко… и то свърши…

Приятелката и опита да я успокои:

— Ех, тези мъже, налага се да им прощаваме, понякога!

— Да, Жени, ще трябва. Ти не си съгрешавала пред мен, така че… — Магдалена си пое въздух и продължи — Аз ще се надявам да ми простиш… ако можеш… — гласът и съвсем взе да се губи — Хайде, весело изкарване довечера! Пък ще ми разкажеш утре… и може би ще ми простиш…